Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (10)

Десета глава

В края на лятната ваканция Санти обяви, че заминава за Америка. Щом чу новината, София се разрида и се заключи в стаята си, а когато той я помоли да отвори, му извика да я остави на мира. По-късно обаче се засякоха на терасата и тя гневно възкликна:

— Заминаваш само след месец, а си го пазил в тайна от мен. Защо?

— Защото отначало смятах да пристигна там през септември, когато започват учебните занятия, после обаче реших да попътувам преди това. Пък и предчувствах, че ще се разстроиш. — Той сви рамене.

— Две години! — София избърса сълзите си с опакото на дланта си.

— Почти две години.

— Кога ще се върнеш?

— По-другото лято. През октомври или ноември — още не знам с точност.

— Защо не останеш да учиш тук като другите?

— Татко смята, че е важно да поживея в чужбина. Ще усъвършенствам английския си и ще получа добра квалификация.

— Ще си идваш ли за празниците?

— Не знам. — Той отново вдигна рамене. — Искам да попътувам, да опозная други държави. Предполагам, че ще използвам ваканциите, за да пътешествам. Мама и татко ще ми идват на гости, разбира се. — Видя отчаяното изражение на братовчедка си, изуми се от реакцията й и побърза да добави: — Чофи, недей така. Две години ще минат много бързо.

— Не! Две години са цяла вечност! — изплака тя. — Ами ако се влюбиш в американка и се ожениш за нея? Може би никога повече няма да те видя…

Санти се засмя и я прегърна през раменете. София затвори очи. Ах, как й се искаше той да я обича толкова силно, че да не замине и да не я изостави!

— Надали ще се оженя на осемнайсет — тъпо е, нали, мила братовчедке? Така или иначе съпругата ми ще е от Аржентина. Нали не вярваш, че завинаги ще напусна родината си?

София въздъхна:

— Не знам… Страхувам се да не те загубя. Тогава няма кой да ме защитава от Ферхо и Аугустин. Нищо чудно да ми забранят да играя поло… — Тя подсмръкна и допря чело до шията му. Усети типично мъжката му миризма и за миг й се прииска да го целуне.

— Ще ти пиша, обещавам. Дълги писма, в които ще ти разказвам какво се случва с мен. Обаче обещай и ти да правиш същото.

— Ще ти пиша всяка седмица — прошепна тя. Изведнъж осъзна, че изпитва към него нещо много повече, отколкото към брат или братовчед, че е прекрачила границата и се е озовала на опасна и забранена територия. Беше влюбена в него. Досега не се беше замисляла, но докато се притискаше до него и усещаше дъха му върху челото си, разбра, че се е държала собственически с него, защото… защото го обичаше. Точно така. Не беше привлечена от него, а го обичаше с цялото си сърце и с цялата си душа.

За миг се изплаши, че няма да издържи, че ще му признае любовта си. После се сепна — не, не биваше, беше нередно. Освен това той я обичаше като сестра; ако му разкриеше чувствата си, щеше да го изплаши и да го принуди да избяга от нея. Затова продължи безмълвно да се притиска до него и Санти така и не узна защо сърцето й тупти като обезумяла птица, опитваща се да избяга от клетката.

Щом Санти се прибра у дома, сестра му веднага забеляза колко е пребледнял. Разпита го и той й разказа как София се е разридала, когато е разбрала за заминаването му.

— Знаех, че ще се разстрои — добави — обаче не подозирах колко силно ще я разтърси новината. Когато се разделихме, тя побягна нанякъде.

Мария веднага изтича да търси братовчедка си и едва не се блъсна в Дърмот, който играеше крокет с Антонио, съпруга на Соледад, отговарящ за поддържането на имота. Щом му обясни защо внучка му е побягнала, той остави дървеното чукче и си запали лулата. Обичаше София пламенно, както навремето беше обичал собствената си дъщеря. За него тя беше по-бляскава от слънцето. Когато пристигна в Аржентина след смъртта на съпругата си, тъкмо София го изтръгна от скръбта. Често казваше за нея, че е истински ангел — от онези, които Бог праща на земята да помагат на хората.

Той помоли Антонио да го закара с каруцата до дървото омбу. Странно, въпреки че си „говореше“ с Антонио и с Хосе само чрез жестове, той се чувстваше по-спокоен с тях, отколкото с хората от фамилията, към която сега принадлежеше и дъщеря му. София седеше на най-горния клон и беше закрила с длани лицето си. Вдигна за миг глава, но щом видя дядо си, отново зарида, и то по-силно. Дърмот застана под дървото и й извика да слезе.

— Нищо не се постига с плач, София Мелъди — добави и дръпна от лулата си.

Тя се позамисли, после се подчини. Двамата седнаха на тревата под топлите лъчи на утринното слънце.

— Младият Санти заминава за Америка, тъй ли? Не се тръшкай, рано или късно ще се върне.

— Ама няма да го има цели две години! Не искам да живея без него.

— Но ще ти се наложи — печално отбеляза Дърмот, спомняйки си любимата си съпруга. — Ще живееш, защото нямаш друг изход.

— О, дядо, ще умра без Санти!

Старецът отново дръпна от лулата и се загледа в дима, който се разсея във въздуха.

— Право да ти кажа, едно ме интересува сега — дали майка ти знае.

— Не, разбира се.

— Щото си мисля, че хич няма да е доволна. Ще си навлечеш много неприятности, малката, ако Анна узнае.

— Защо? Какво лошо има да обичаш някого? — предизвикателно попита тя.

— Санти не е „някого“, а ти се пада първи братовчед, София Мелъди.

— Голямо чудо.

— Голямо е, да. — Той печално поклати глава.

— О, дядо, иска ми се да умра!

— На твоята възраст се влюбих в красива девойка досущ като теб. Бях луд по нея, обаче тя взе, че замина за Лондон и я нямаше цели три години. Бях сигурен, че ако я чакам, тя ще се върне при мен. Защото всичко се връща при онези, които чакат.

— Не е вярно… — изплака София.

— А ти пробвала ли си?

— Не ми се е налагало.

— Е, аз чаках. И знаеш ли какво стана?

— Тя се върна, влюби се в теб и се оженихте. Нали?

— Нищо подобно. Да, тя се върна, но вече не я исках.

— Дядо! — София се засмя. — Тогава какво се връща при онези, които търпеливо чакат?

— Идва им умът в главата. С течение на времето човек се осъзнава и започва да гледа на нещата трезво. През годините, докато чаках, помъдрях и си дадох сметка, че тази девойка не е за мен. Имаш късмет, че не се ожених за нея, иначе Имър Мелъди нямаше да ти е баба.

— Иска ми се да я познавах… — промърмори София.

Дядо й печално въздъхна. Не минаваше ден, през който да не мисли за съпругата си. Накъдето и да погледнеше, виждаше нея, и споменът за благото й, красиво лице му помагаше да продължи да живее без нея.

— И на мен ми се иска. — Той преглътна и се просълзи. — Щеше много да те обича, София Мелъди.

— Като нея ли съм?

— Повече приличаш на майка си, но си чаровна като моята Имър. Много ми липсва. Беше всичко за мен.

— И Санти е всичко за мен. — Тя се върна към болната за нея тема. — А наскоро разбрах, че съм лудо влюбена в него.

— Сега е всичко за теб, обаче след няколко години дали ще е същото? Още си много млада.

— Дядо, разбери! Искам само него и никой друг!

— Ще мине време и ще го забравиш. Ще се появи някой красив аржентинец и ще те омагьоса, както преди години баща ти омагьоса младата Анна Мелъди.

— Не, няма! Вечно ще съм влюбена в Санти.

Дърмот се поусмихна, същевременно отново дръпна от лулата си.

— Ами, чакай го тогава. Той ще се върне. Не заминава завинаги, нали? — Както обикновено не можеше да гледа внучка си тъжна и се опитваше да я утеши. Нямаше нищо на света, което би й отказал. Нито дори Санти Соланас.

— Не.

— Тогава имай търпение. Търпеливата котка хваща мишката.

— Грешиш. Бързата котка хваща мишката. — София за първи път се усмихна, макар и печално.

— Както кажеш, малката ми.

* * *

В началото на март, когато листата на дърветата започнаха да изсъхват и дългата лятна ваканция, започнала от декември, вече беше към края си, София отиде в къщата на Мигел и Чикита, за да се сбогува със Санти. Не беше забравила думите на дядо си. Щеше да чака любимия си с търпението на котка, дебнеща мишка. Нямаше да погледне друго момче, щеше да му е вярна завинаги.

Последните седмици от ваканцията бяха истинско изтезание за нея. Видеше ли Санти, се изчервяваше, дланите й се изпотяваха. На върха на езика й беше да му признае любовта си и често замалко не се издаваше. Криеше чувствата си от всички, макар да й се искаше да изкрещи, че го обича, сякаш така щеше да запълни празнотата след заминаването му.

Санти се стараеше да не говори пред нея за заминаването си, за да не я разплаче отново. Беше трогнат, че й стана толкова мъчно заради заминаването му. Чувстваше се като опитен воин, който отново се готви да влезе в битка и жените плачат сърцераздирателно и си скубят косите заради него. Даваше си сметка, че тя няма да му липсва. Разбира се, щеше да й пише, както щеше да пише на майка си и на Мария. Само че мислено вече се беше пренесъл в Америка, където го очакваха приключения и дългокраки, развратни красавици. А и когато се върнеше, София пак щеше да е в „Санта Каталина“.

Най-после Санти излезе от къщи, следван от Антонио с багажа. Прегърна разплаканата Мария и стисна дланта на Фернандо, който тайничко се радваше на заминаването му. Санти го биваше за всичко, всички го обожаваха, той се носеше през живота като бърз кораб, докато самият Фернандо се чувстваше като влекач. Да, имаше известни постижения, но му струваха много усилия и с течение на времето му омръзна да се старае. Ето защо се радваше, че по-големият му брат заминава задълго. Вече нямаше да го засенчва…

Санти прегърна София и отново обеща да й пише. Тя преглътна сълзите си и му каза, че още му е сърдита, но ще му прости, когато се върне. Радваше се, че не може да прочете мислите му, че не знае как сърцето й прескача всеки път, когато той й се усмихне, как лицето й пламва, когато той я целуне. За него тя беше по-малката сестра. За нея той беше целият й живот. Щеше да продължи да живее само заради надеждата, че след две години отново ще са заедно.

Мигел и Чикита се качиха в колата и извикаха на сина си да побърза, защото закъсняват. Той се настани на задната седалка и помаха през стъклото на изпращачите. Фернандо се извърна и влезе обратно в къщата, но Мария и София не помръднаха, докато автомобилът не изчезна от погледите им.

Следващите дни се сториха на София безкрайни. Нищо не можеше да й оправи настроението, а опитите на Мария да я развесели още повече я вбесяваха. Искаше й се всички да я оставят на спокойствие, за да скърби за изгубената си любов.

Най-после на Мария й писна и избухна, когато София отказа да играят тенис:

— За бога, престани!

— Какво да престана?

— Да се държиш така, сякаш някой е умрял.

— Тъжно ми е, какво повече да ти кажа? Забранено ли е човек да скърби?

— За какво скърбиш? Като ти гледа човек опечалената физиономия, би си помислил, че си влюбена в Санти.

— Да, влюбена съм в него! И не ме е грижа кой ще го узнае.

Мария беше потресена:

— Та той ти е пръв братовчед! Не можеш да си влюбена в братовчед си!

— Само че мога. Нещо против?

Мария не продума няколко секунди, после, обзета от необяснима ревност, скочи на крака и извика:

— Крайно време е да пораснеш! Твърде си голяма за детински увлечения. Освен това той не е влюбен в теб. Иначе никога нямаше да се увлече по Ева, нали? Не разбираш ли, че ще станеш за смях? Да не говорим, че е скандално да си влюбена в член на семейството. Нарича се инцест — кръвосмешение!

— Кръвосмешение е любовта между брат и сестра, а той ми е братовчед — намръщи се София. — Е, очевидно вече не искаш да сме приятелки — добави, врътна се и излезе, като тръшна вратата след себе си, и то толкова силно, че картината вдясно падна на пода и стъклото се счупи.

Мария се разрида — най-вече от гняв и заради усещането, че е била предадена. Как е възможно София да е влюбена в Санти? Не, това беше нередно… Опита се да подреди мислите си, да проумее защо ревнува и се чувства изоставена. Тримата със Санти и София бяха неразделни, сега тя беше излишна.

* * *

Лятото най-после свърши и всички се върнаха в Буенос Айрес. Новата учебна година започна, но София все така отказваше да разговаря с Мария. Не й продумваше, докато Хасинто ги караше с колата до училище, дори не я поглеждаше по време на часовете. И преди се бяха карали и София беше доказала, че е по-хладнокръвна. Притежаваше способността да изключи емоциите си, когато й е угодно, и сякаш се наслаждаваше на драмата. Избягваше Мария през междучасията, разменяше си шеги с приятелките си, сякаш нищо не помрачаваше щастието й.

Мария беше твърдо решена този път да не се поддаде на провокациите. През първите няколко дни направи всичко възможно да няма допир със София, макар че нощем плачеше, докато заспи — толкова силно страдаше от случващото се. Най-лошото беше, че София настрои другите момичета срещу нея: обаянието й беше толкова силно, че всички безпрекословно й се подчиняваха.

След седмица обаче решителността й се сломи — повече не можеше да издържа това положение. Беше нещастна и самотна, ужасно самотна. Преглътна гордостта си и написа бележка на братовчедка си: „София, моля те, нека пак сме приятелки“. София не благоволи да й отговори: беше сигурна, че Мария страда, и това й доставяше удоволствие. Скоро получи още една бележка: „Извинявай. Не биваше да ти наговоря онези неща. Сгреших и моля да ми простиш. Нека пак сме приятелки“.

София отново не отговори, питаше се как да постъпи по-нататък. Разбра, че е стигнала твърде далеч, когато Мария се разрида по време на часа по история. През междучасието отиде при нея и заяви, че вече не е влюбена в Санти. Мария впери в нея насълзените си очи и каза, че й е все едно дали София го обича или не.