Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (1)

Първа глава

Затворя ли очи, виждам плодородните равнини на аржентинската пампа. В целия свят няма подобно място. Хоризонтът се простира докъдето поглед стига — навремето се изкачвахме на върха на нашето дърво омбу и гледахме как слънцето залязва, обливайки степите със златистата си светлина, напомняща цвета на пчелния мед.

Като малка не си давах сметка за политическия хаос в нашата страна. Генерал Перон беше прокуден в изгнание, от 1955-а до 1973-а военните управляваха страната като слаби ученици, за които властта и политиката са като играта „Предай пакета“. Бяха ужасни времена на партизански войни и тероризъм. Нашето ранчо „Санта Каталина“ обаче бе малък оазис на спокойствието далеч от бунтовете и насилието в столицата. От върха на вълшебното ни дърво гледахме с обич един свят на старомодни ценности и традиционен семеен живот, разнообразяван с езда, игра на поло и с барбекюта, продължаващи с часове под ослепителната светлина на лятното слънце. Само присъствието на мъжете от охраната загатваше за страшните събития, назряващи наблизо.

Моят дядо Дърмот ОʼДуайър не вярваше в магията на дървото омбу, въпреки че робуваше на суеверията и всяка нощ си криеше бутилката с питието на различно място, за да заблуди леприконите. Настояваше обаче, че е невъзможно едно дърво да притежава магически способности.

— Вари го, печи го, дървото си е дърво и туй то — провлачваше с характерния си ирландски акцент. Не беше сътворен от аржентинска пръст; също като дъщеря си, моята майка, беше чужденец и си остана такъв до края на живота си. Така и не пожела да го погребат в семейния гроб. — От земята съм взет и в нея ще се върна — повтаряше често. Заровиха го сред степта заедно с бутилка от любимото му питие — навярно още му се е искало да надхитри онези леприкони.

Винаги, когато мисля за Аржентина, в паметта ми изплува онова дърво — мъдро и всезнаещо като оракул. Вече знам, че миналото не може да се възкреси, ала в короната на онова вековно дърво са съхранени всички спомени за вчера и надеждите за утрешния ден. Също като голям камък сред река дървото омбу си остава същото, въпреки че всички около него са се променили.

* * *

Напуснах Аржентина през 1976-а, но докато сърцето ми продължава да бие, звукът му ще отеква сред равнините… въпреки всичко, случило се оттогава. Израснах в семейно ранчо или сатро, както е на испански. „Санта Каталина“ се намираше сред онази степ в необятната източна област, наричана ратра — плоска като орехова бисквита с джинджифил. Дълги и прави шосета прорязват земята — суха през лятото и покрита с трева през зимата.

Порталът на нашето ранчо наподобяваше декор на град в спагети уестърн; на голямата табела, поклащаща се под есенния вятър, с големи черни букви беше написано „Санта Каталина“. От двете страни на дългата и прашна алея към къщата се издигаха високи кленови дървета, засадени от прадядо ми Ектор Соланас. Той беше построил в края на XIX век къщата в колониален стил, в която израснах — боядисана в бяло, с вътрешен двор, с плосък покрив и с две кули откъм фасадата. В едната се помещаваше спалнята на родителите ми, в другата — на брат ми Рафаел. Като първороден му се полагаше най-хубавата спалня.

Дядо ми, също именуван Ектор, за да се усложни още повече животът на всички, имаше четири деца — Мигел, Нико, Пако (баща ми) и Алехандро; Всеки от тях си беше построил къща, след като се оженил. Всички имаха по няколко деца, обаче през повечето време аз предпочитах да съм в къщата на Мигел и Чикита заедно с две от децата им — Санти и Мария. Тях обичах най-много. Разбира се, винаги бяхме добре дошли в къщите на Нико и Валерия, както и на Алехандро и Малена, и ние прекарвахме там почти толкова време, колкото в домовете си.

Къщите в „Санта Каталина“ се издигаха в средата на имението, разделяха ги само високи дървета — предимно борове, евкалипти, тополи и чинари. Всички къщи бяха с големи тераси, където можехме да седим и да се наслаждаваме на гледката на безкрайните полета, простиращи се докъдето поглед стига.

Помня как при първото ми посещение в Англия изпаднах във възторг от провинциалните къщички с градини и с грижливо оформени живи плетове. Леля Чикита, която обожаваше английските градини, се опита да ги „пренесе“ в „Санта Каталина“, само че това се оказа невъзможно — лехите с цветя изглеждаха нелепо на фона на безбрежните равнини. Майка ми намери компромисно решение — засади бугенвилия и хортензии и окачи навсякъде саксии с мушкато.

В ливадите около ранчото пасяха стада коне за поло; чичо Алехандро ги развъждаше и ги продаваше на клиенти от всички краища на света. Големият плувен басейн и тенискортът се намираха в изкуствен хълм, закриван от високи храсти и дървета. Хосе отговаряше за гаучосите (местна версия на северноамериканските каубои), които се грижеха за конете и живееха в къщички в ранчото. Съпругите и дъщерите им бяха прислужници в домовете ни — готвеха, чистеха и се грижеха за децата. Ах, с какво нетърпение чаках дългата лятна ваканция, която започваше в средата на декември и продължаваше до средата на март. През тези няколко месеца не напускахме „Санта Каталина“. Най-свидните ми спомени са от това време.

Всички в Аржентина изповядват католицизма, но надали имаше по-ревностна католичка от майка ми, Анна Мелъди ОʼДуайър. Дядо ОʼДуайър беше умерено религиозен, а нейният живот беше подчинен на принципа „Да се преструваме, че всичко ни е наред“. Тя манипулираше религията така, че да отговаря на целите й. Заспореха ли с дядо за Божията воля, ние, децата, ги слушахме в захлас и се заливахме от смях. Тя беше убедена, че всичко се случва по Божията воля — ако изпаднеше в депресия, Бог я наказваше за нещо, а миговете на щастие приемаше като награда от Всевишния. Винаги, когато я ядосвах (а това се случваше доста често), мама казваше, че Бог я наказва, задето не ме възпитала както трябва. Дядо ОʼДуайър твърдеше, че тя бяга от отговорност. Често я кореше:

— Само щото си кисела таз сутрин, Анна Мелъди, не обвинявай милосърдния Господ за настроението си.

Често казваше, че здравето е дар Божий, но само от нас зависи да сме щастливи. Твърдеше, че всичко зависи от мирогледа: чашата може да е наполовина пълна или наполовина празна — зависи как я виждаш. Важното е да имаш положителна умствена нагласа. Мама възразяваше, че това е богохулство, и пламваше от гняв всеки път, когато дядо подхванеше теорията си — нещо, което той правеше много често, защото му правеше удоволствие да я тормози.

— Можеш да се пръснеш от яд, Анна Мелъди, ама от мен да го знаеш — ако спреш да разправяш, че Бог е рекъл туй или онуй, дето изобщо не го е казал, и престанеш да се оправдаваш с Него за настроенията си, току-виж си станала по-щастлива.

— Дано Той ти прости, татко — заеквайки изричаше тя и лицето й пламтеше като червеникавата й коса.

Дългите й червеникави къдрици бяха като на Венера от картината на Ботичели, само дето мама никога не изглеждаше вглъбена като Венера, нито пък романтична. Дядо разказваше, как често тичала боса из Гленгариф, имота им в Северна Ирландия. Разказваше как понякога сините й очи изглеждали сиви, както когато в дъждовен ден слънцето се опитва да пробие облаците, и това описание ми се струваше много поетично. От дядо научих как тя все се катерела по хълмовете.

— В малко селце като нашето нищо не се губи, камо ли жизнено момиче като Анна Мелъди ОʼДуайър — повтаряше често. — Веднъж обаче изчезна и изминаха часове, докато я открием. Седеше под едно дърво край потока и си играеше с мъничките лисичета, които беше намерила. Знаела е, че я търсим, но не е могла да се раздели с животинките. Плачеше горчиво, защото майка им била убита.

Попитах го защо мама се е променила, а той отговори, че животът й бил изпълнен с разочарования:

Запитах се какви ли разочарования й е поднесъл животът.

Баща ми обаче беше олицетворение на романтиката. Очите му имаха цвета на синчеца, беше висок, строен и… космат. Не колкото брат си Мигел, който приличаше на мечка и беше толкова смугъл, че го наричаха Ел Индио (Индиеца). Татко беше русокос като майка си и толкова красив, че нашата прислужница Соледад често се изчервяваше, когато поднасяше обяда или вечерята. Веднъж тя ми призна, че не смеела да го погледне в очите. Той го приемаше като смирение, а пък аз не можех да му кажа, че Соледад се държи така, защото е влюбена в него — тя нямаше да ми прости.

За да разберете какво представлява Аржентина от гледната точка на чужденец, ще се върна в детството си. Спомням си как се возех в теглена от кон каруца и дядо ОʼДуайър коментираше събития и факти, които ми се струваха съвсем банални. Например — Аржентина е била завладяна от испанците през XVI век и е била управлявана от вицекрале, представители на испанската корона. Аржентинците извоювали независимостта си на две дати — 25 май и 9 юли 1816 г. Дядо казваше, че ознаменуването на това събитие на две различни дати е типично за аржентинците.

— Стремят се да правят всичко по-тържествено и по-грандиозно — мърмореше заядливо.

В края на XIX век в резултат на революцията в земеделието хиляди европейци, предимно от Северна Италия и от Испания, емигрирали в Аржентина, прочута с плодородните си земи. Сред тях били и моите предци. Глава на семейството беше Ектор Соланас — прекрасен и благороден човек; ако не беше той, може би никога нямаше да видим дървото омбу, нито безкрайните полета, засадени с джинджифил.

Щом се замисля за онези уханни поля, от мъглявините на паметта ми изплуват загорелите от слънцето лица на гаучосите, превърнали се в романтични символи на Аржентина. Те бяха буйни, необуздани метиси (в жилите им течеше индианска и испанска кръв) — мъже извън закона, които си изкарваха прехраната с кражби. Хващаха неопитомените коне, бродещи из пампасите, с тях обкръжаваха някое стадо крави и ги убиваха. Месото използваха за храна, кожите и салото продаваха с голяма печалба и си купуваха тютюн и матай — билков чай, който пиеха със сребърни „сламки“ от изрисувани обли кратунки, наречени бомбиля.

Мисля, че гаучосите са най-добрите ездачи в света, а онези в „Санта Каталина“ бяха като живописно допълнение към пейзажа. Облеклото им е ефектно, но и практично. Носят бомбача — торбест панталон, чиито крачоли напъхват в кожените си ботуши, фаха — дълъг вълнен шал, който увиват около кръста си, а отгоре препасват растра — твърд кожен колан, украсен със сребърни монети. Веднъж дядо ОʼДуайър се пошегува, че мястото на Хосе, нашия главен гаучо, е в цирка. Баща ми много се разгневи и благодари на съдбата, че тъстът му не говори испански.

Хосе ме научи да играя поло — нещо нетипично за момичетата по онова време. Момчетата ме намразиха, понеже бях много по-умела от някои от тях.

Баща ми се гордееше с факта, че аржентинците безспорно са най-добрите играчи на поло в целия свят, въпреки че играта е възникнала в Индия и е била пренесена в нашата страна от англичаните. През октомври и ноември, когато в Аржентина е лято, цялата фамилия отиваше да гледа турнирите по поло в Палермо. Братята и братовчедите ми използваха тези поводи, за да флиртуват с момичетата. В „Санта Каталина“ обаче поло се играеше през цялата година.

През шейсетте години в страната имаше висока безработица и инфлация, престъпления, бунтове и репресии, но положението в началото на XX век е било съвсем друго. Аржентина е била най-богатата държава в Южна Америка благодарение на износа на месо и пшеница — търговия, чрез която и нашата фамилия се е замогнала. Моят дядо Ектор Соланас твърдеше, че упадъкът е предизвикан от диктаторския режим на Хуан Доминго Перон — президентът, свален от власт чрез военен преврат през 1955-а и изпратен в изгнание. И досега хората говореха за него — с обич или с омраза, но никога с безразличие.

Перон, станал президент през 1946-та, и съпругата му — красивата, но безкрайно амбициозна Ева Дуарте — бяха харизматична двойка, опровергаваща теорията, че за да станеш влиятелен човек в Буенос Айрес, трябва да произхождаш от „стара“ фамилия. Той беше роден в малко градче, а тя бе незаконно дете, израснало в бедност — съвременна Пепеляшка. Въпреки властта и престижа на Евита (наричана така от хората от работническата класа, които я обожаваха, защото се изявяваше като защитничка на бедните и онеправданите), за аристократите тя щеше да си остане проститутка, успяла да стане най-богатата и прочута жена в света благодарение на уменията си в леглото. Ала те бяха малцинство. Когато през 1952-ра Евита почина едва на трийсет и три години, над два милиона души дойдоха да я изпратят в последния й път.

След бягството на Перон правителството се смени безброй пъти заради намесата на военните, които сваляха всяко, което им беше неудобно. Баща ми твърдеше, че политиците се прогонват, преди да се даде възможност да се докажат. Само веднъж одобри действията на военните — беше през 1976-а, когато генерал Видела се отърва от некомпетентната Изабела, втората жена на Перон, провъзгласила се за президент след смъртта на съпруга си, завърнал се в Аржентина през 1973-а. Нямам представа как нашата фамилия успяваше, но винаги заставаше на страната на правителството, което е на власт.

През тези смутни времена отвличането на деца представляваше реална заплаха за семейства като моето. В „Санта Каталина“ гъмжеше от охранители, но ние, децата, ги приемахме като „част от пейзажа“ и не разпитвахме какво налага присъствието им.

Телохранители ни съпровождаха и до училището. Като малък дядо Соланас едва се спасил от отвличане, затова татко държеше навсякъде да ни следват бодигардове. Мама щеше да е щастлива, ако бяха похитили дядо ОʼДуайър, обаче аз се съмнявах, че някой би платил откуп за него. Бог да е на помощ на онзи, който проявеше глупостта да го отвлече!

Всъщност всички мои съученици идваха на училище, придружавани от телохранители, с които аз флиртувах през междучасията. Мария, сестрата на Санти, все ми правеше знаци да се върна при другите ученици, но това само ме подтикваше да се държа още по-скандално. Веднъж мама дойде да ме вземе, защото шофьорът ни се беше разболял, и едва не припадна, когато разбра, че бодигардовете се обръщат към мен по име. А като видя как Карлито Бланко ми намигна, така се разгневи, че почервеня като домат. След този случай голямото междучасие вече не ме радваше, защото ми забраниха да общувам с телохранителите. Майка ми заяви, че те са „от простолюдието“ и не бива да разговарям с хора от по-долна класа. След време дядо ОʼДуайър ми разказа истории, благодарение на които си дадох сметка колко нелепо е било тъкмо тя да говори презрително за простолюдието.

Не разбирах страховете от „мръсната война“ — така наричаха периода в средата на 70-те, когато след смъртта на Перон военните започнаха да избиват всички, дръзнали да им се противопоставят. Изминаха много години, преди да се завърна в „Санта Каталина“. Не бях там, когато най-близките ми хора са били разделени едни от други и домът ни е бил осквернен от натрапници.

Животът е странен и пълен с изненади. Аз, София Соланас Харисън, си спомням младежките си лудории и си мисля колко далеч съм сега от ранчото, в което израснах. Плодородните земи на аржентинската пампа са заменени от хълмистите местности на английската провинция и въпреки красотата им, мечтая хълмовете да се отдръпнат, за да видя безкрайните равнини, ширнали се под аржентинското слънце.