Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (8)

Осма глава

Нищо.

На лаптопа на Луиз Флинт нямаше нищо, нито на него, нито на мобилния й телефон, което да му загатне къде бе скрила пакета.

Благодарение на електронните ключове, които хакерът му бе дал на висока цена, той беше успял да отвори кореспонденцията и файловете на Флинт. Но не беше открил абсолютно нищо.

Сега единственият човек, който знаеше какво е направила с пакета Флинт — самата тя — бе мъртъв.

Гняв заклокочи в него като токсични отпадъци. Трей Грийнслейд затръшна лаптопа и стана от стола. Закрачи из тясното пространство на хотелската стая, опитваше се да мисли. Не беше лесно, защото леко потреперваше. От тревога — помисли си той. — Поеми си дълбоко няколко глътки въздух. Каквото и да правиш, не се паникьосвай. Можеш да се справиш.

Но той бе на ръба да загуби контрол и това не беше добре. Въобще не беше добре.

Отвори минибара и извади шишенце с водка. Разви капачката и отпи голяма глътка. Питието го опари, прояснявайки мислите му.

Той отиде до прозореца, постави длан върху стъклото и погледна навън към светлините на града, докато се опитваше да състави нова стратегия. Проблемът бе, че трябваше да действа твърде бързо, помисли си той. Не разполагаше с време, за да състави солиден план. Но нямаше избор.

Когато откри, че Луиз Флинт е отишла в Лоринг, щата Вашингтон, вече разполагаше с много малко време за действие. Трябваше да действа бързо и бе сторил точно това. Сега Флинт бе мъртва, но той не беше открил пакета нито в апартамента, нито в багажната клетка, нито в колата й.

Може би тя бе спряла някъде на връщане в Сиатъл и беше скрила проклетия пакет.

До Лоринг се стигаше за два часа с кола. Пътят минаваше през малки провинциални общини, частни стопанства, ферми за животни. Доколкото знаеше, тя нямаше приятели или близки в района. Не би оставила нещо толкова ценно при някой непознат.

Той отпи още малко водка и се опита да се концентрира.

Възможно бе да е спряла някъде по пътя и да е наела багажна клетка. Но най-вероятно имаше няколко такива фирми за услуги, разпръснати из провинцията между Сиатъл и Лоринг. А дори и да откриеше сградата, трябваше да разбере коя клетка е наела Флинт.

Беше безнадеждно. Трябваше да смени гледната точка. Единствената добра новина бе, че доколкото можеше да подразбере от списъка с последни обаждания в телефона и имейл файловете й, Флинт не беше споделила местонахождението на пакета нито с Джоселин Прует, нито с някого другиго.

Имаше логика тя да си мълчи, помисли си той. Сигурно е знаела, че съдържанието на пакета струва цяло състояние, ако се използва за изнудване.

Добре, значи можеше да приеме, че Флинт е отнесла тайната си в гроба. Той беше в безопасност. Засега. Но мисълта, че пакетът е някъде там, че се очаква да го открият и че това ще разбие целия му свят, беше ужасяваща.

Всичките тези години, помисли си той. През всичките тези години той изобщо не бе имал представа, че пакетът съществува. Бе живял живота си в блажено неведение. Но сега, когато знаеше, никога нямаше да се наспи като хората през нощта, докато не открие проклетото нещо и не неутрализира съдържанието му.

По дяволите. Точно когато всичко най-сетне започваше да се осъществява така, както му се искаше. Защо нещата бяха започнали да излизат извън контрол в този миг?

Той изпи останалата водка и обърна гръб на прозореца. Това беше единственото, което можеше да направи, за да не метне бутилката към най-близката стена. А последното нещо, което искаше, бе някой от охраната на хотела да дойде да чука на вратата му. Против волята си се застави да премести празната бутилка върху бюрото.

За миг просто остана на място, втренчен в проклетия лаптоп и мобилния телефон.

Добре — помисли си той. — Премисли това внимателно.

Флинт бе извън играта. Тя повече не можеше да навреди. Освен това, изглежда, не бе успяла да се свърже с никого по време на пътуването си до Лоринг и обратно. Това предлагаше само една реалистична вероятност — в даден момент да е дала пакета на някоя от приятелките си от клуба, за да го пази.

Беше време да продължи.

Но първо по-важното. Той бе внимателен човек и в момента държеше при себе си компютър и телефон, които принадлежаха на мъртва жена. Беше малко вероятно някой някога да го свърже с Флинт, но отдавна си бе създал навика да взема предпазни мерки. Трябваше да се отърве от техниката. Щеше да е лесно. Готвеше се да отиде да потича рано сутринта покрай брега. Щеше да отиде до края на някой от кейовете и да хвърли лаптопа и телефона в залива Елиът.

Собственият му телефон иззвъня и го стресна. Той погледна екрана и потисна желанието да изпъшка. Когато отговори, се застави в гласа му да няма и следа от раздразнителност.

— Здравей, бабо — поздрави той. — Какво става вкъщи?

— Обаждам се, за да проверя дали не си забравил за специалното заседание на управителния съвет.

Гласът на Мериан Грийнслейд винаги успяваше да го подразни. Тя беше над осемдесетгодишна, но откакто той се помнеше, винаги е била изключително властен човек в семейство Грийнслейд — безкомпромисна, свръхкритична, невъзможно бе да й се угоди. Възрастта не я бе размекнала — точно обратното. Тя се виждаше като пазител на репутацията на семейство Грийнслейд. Смъртта на най-големия й син, бащата на Трей, преди няколко месеца само бе укрепила решимостта й да вземе нужните мерки семейният бизнес да остане непокътнат, за да може да бъде наследен от следващото поколение.

Трей нямаше намерение да позволи това да се случи. Той нямаше да прекара останалата част от живота си закотвен под тежестта на тяхната компания. Имаше свои собствени планове за „Лоринг-Грийнслейд“. Но първо трябваше да поеме контрол над нещата.

— Не се притеснявай, бабо — отвърна той. — Ще присъствам на заседанието. — От другата страна на линията последва кратка пауза.

— Предполагам, че планираш да дойдеш и на приема за рождения ми ден следващата седмица — рече Мериан.

— Не бих го пропуснал за нищо на света.

— Няма да направи добро впечатление, ако Чарлс се появи, а ти не — каза Мериан.

Тя никога не прикриваше заплахите си. Но в този случай нямаше причина да се тревожи, помисли си Трей.

В седмиците след смъртта на баща му, управителният съвет бе назначил един от вицепрезидентите да действа като временен главен изпълнителен директор, докато течеше формалният процес на избор на постоянен ръководител. Както обаче всички в Лоринг бяха напълно наясно, Мериан Грийнслейд щеше да вземе окончателното решение. Трей знаеше, че братовчед му бе единствената реална конкуренция за поста.

Не трябва да разочаровам дъртата кучка.

Ако се наложеше, щеше да се погрижи за Чарлс. Злополуки се случваха. Например нещастният случай по време на лов, при който бе убит баща му.

Не, Чарлс нямаше да е проблем.

— Трябва да тръгвам, бабо. Тази вечер имам среща за по питие с потенциален клиент.

— Лека нощ — каза Мериан. — Не забравяй, изключително важно е да присъстваш на заседанието на управителния съвет.

— Да, бабо.

Той затвори и потисна побилите го тръпки. Наистина не харесваше гласа на Мериан. Беше по-дразнещ дори от този на баща му. Те двамата имаха и други общи черти. Гордън Грийнслейд бе не по-малко безкомпромисен, критичен и бе също толкова трудно да му се угоди. Но сега поне вече го нямаше.

Трей се върна обратно до прозореца. Това, което търсеше, бе някъде там, навън. Трябваше да го намери.

В началото в клуба членуваха пет от тях. Доколкото си спомняше, Луиз Флинт нямаше близки приятелки извън този клуб. Ако тя бе доверила пакета на някого, то това щеше да е някоя от жените в групата.

Една бе отстранена, втора бе изчезнала, оставаха още три.