Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (70)

Седемдесета глава

Той се събуди от нежния звук на дъжда, идващ от прозореца. Навън все още бе тъмно, но изгревът наближаваше. Усещаше го. Обърна се настрани и притисна Шарлот близо до себе си.

Тя се размърда и се протегна.

— Сутрин ли е вече?

— Почти — отвърна той. Повдигна се на лакът и целуна разпиляната й коса. — Мислех си.

— За новите ти бизнес планове ли?

— Не, за нас. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя леко се завъртя и отвори очи.

— Мислех си, че ще си дадем време. Да се опознаем.

— Знам за теб всичко, което ми трябва — каза той.

Тя се усмихна и с върха на пръстите си докосна едната страна на лицето му.

— Така ли?

— Казах ти, един от принципите на работата ми е фактът, че хората не се променят — не и дълбоко в душата си. Ти си жената, за която искам да се оженя сега, и винаги ще бъдеш тази жена.

— Да не би това да е начин да ми кажеш, че съм предсказуема?

— Не, това е начин да ти кажа, че те обичам.

— Всичко ще бъде прекрасно, защото и аз те обичам. Но пък ти вероятно вече знаеш това, нали? Като се има предвид колко съм предсказуема и всичко останало!

Той се усмихна.

— Понякога е важно да чуеш думите.

— Да, така е.

Тя го придърпа към себе си и го целуна.