Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (64)

Шестдесет и четвърта глава

— Дано това свърши работа от първия път — каза Джоселин. — Няма да имаме втора възможност.

— Ще свърши — увери я Шарлот.

Но тя знаеше, че Джоселин е права. Планът, такъв, какъвто бе, трябваше категорично да сполучи от първия път.

— Знаеш, че винаги съм се възхищавала на оптимизма ти — похвали я Джоселин.

— Глупости. Винаги си ме смятала за наивна.

Стояха в пълна тъмнина, защото преди малко Джоселин бе успяла да счупи нисковатовата електрическа круша, закрепена на тавана. Задачата не беше лесна, защото тя се опитваше да не вдига шум повече от необходимото по време на изпълнението й. Заставайки по средата на дървената стълба, Джоселин успя да използва дръжката на една стара бърсалка, за да счупи крушката. Лекият звън от счупено стъкло очевидно бе приглушен от тежките дъски на тавана, защото похитителите им не си направиха труда да проверят ситуацията.

Джоселин и Шарлот бяха заели позиции от двете страни на старите дървени стъпала, не смееха да помръднат, защото нямаше как да разберат кога вратата ще се отвори и някой от похитителите им ще се появи. Те трябваше да са на местата си и да са в готовност.

— Никога не съм те смятала за наивна — каза Джоселин. — Просто, за да знаеш, може би си твърде склонна да търсиш доброто у другите хора.

— Аха.

— Все още не мога да повярвам, че си наела частен детектив.

— Мисля, че бях ясна — аз не съм клиент — каза Шарлот. — Двамата с Макс сме партньори в тази работа. Клиентът му е братовчедът на Луиз.

— И все пак не мога да повярвам, че си се свързала с частен детектив — обясни Джоселин.

— Не може да се каже, че съм разполагала с много реални възможности. Най-добрата ти приятелка беше намерена мъртва при обстоятелства, които двамата с братовчед й счетохме за загадъчни, а от полицията не демонстрираха особен интерес към смъртта й. А след това разбрах, че не си в онзи манастир на Карибските острови, за да овладяваш уменията на метафизическото мислене без помощта на техниката. Какво трябваше да сторя?

От другата страна на стъпалата последва кратко мълчание.

— Луиз беше добра приятелка, но тя не беше най-добрата ми приятелка — каза след известно време Джоселин.

— Така ли?

— Ти си най-добрата ми приятелка.

— Това е много трогателно, но и двете знаем, че не е вярно.

— Какво искаш да кажеш? — Джоселин сякаш се засегна.

— Ако съм най-добрата ти приятелка, щеше да споделиш с мен за рисковете, които поемаш, докато си играеш на отмъстителка заедно с твоите дружки в така наречения инвестиционен клуб на Мадисън Бенсън.

— Не ти казах за дейността на клуба, защото не исках да те излагам на риск. Опитвах се да те предпазя.

— Е, да, но това не те оправдава. Най-добрите приятелки не крият тайни по такъв начин.

— Не мога да повярвам, че се караме за определението за приятелство — каза Джоселин. — Точно сега. В случай че не си забелязала, изправени сме пред някои неотложни проблеми.

— Макс ще оправи нещата.

— Ти силно вярваш в него, нали?

— Вярвам му, да — потвърди Шарлот. — Но освен това той наистина си разбира от работата.

Последва още едно дълбоко мълчание от другата страна на стъпалата.

— По дяволите. Ти си започнала да се влюбваш в него, нали? — попита след малко Джоселин.

— Мисля, че да.

— Мислиш, че да?

— След фиаското с Брайън се опитвам да съм много предпазлива, когато става дума за емоционални връзки.

— Това наистина е моята малка доведена сестра — каза Джоселин. — Предпазлива както винаги.

— Не всички имаме твоята здрава преценка за приключения.

— Сама виждаш докъде ме докара здравата ми преценка. И е много мило от твоя страна, дето не ми напомняш, че аз бях тази, която непрекъснато ти повтаряше, че Брайън Конрой е идеален за теб.

— Да, много мило е от моя страна, че не го изтъквам.

Внезапен шум от притъпени тежки стъпки се чу откъм пода над тях.

— По дяволите, това е той, Кътлър. — Приглушеният глас на Трей бе напрегнат, изпълнен с гняв и паника. — Как ни е намерил?

— Няма значение. Чу какво каза, разполага с доказателствата — извика Нолан. — Иска да види жените, преди да направи размяната. Доведи ги. Доведи ги тук горе. Покажи му, че и двете са живи.

— Ти ги доведи — нареди Трей. — Аз може да се опитам да се отърва от Кътлър. Хайде, побързай, тъп наркоман!

Отново тежки стъпки затропаха върху дъските отгоре. Няколко секунди по-късно ключалката на вратата на края на стъпалата изтрака и издрънча, след което се отвори със сила. Нолан се спря, когато осъзна, че пред очите му е неосветеното мазе.

Той опипа слепешком за ключа за осветлението и го натисна доста яростно няколко пъти.

— Прецакали са осветлението — извика той през рамо.

— Вероятно крушката е изгоряла — отвърна Трей. — Използвай фенерчето.

Шарлот стоеше съвсем неподвижно в гъстата тъмнина под стъпалата. Усещаше как Джоселин прави същото. Всяка от тях стискаше края на рибарската корда, която бяха намерили в кутията за такъми. Бяха опънали кордата по средата на стъпалата, които водеха надолу в мазето.

Няколко мига по-късно яркият лъч на фенерчето прониза мрака.

— Не мога да ги видя — извика Нолан, който очевидно бе започнал да се паникьосва.

— Прует, Сойер, качвайте се тук горе — провикна се Трей. — Веднага! Кътлър е тук, за да направи размяната. Имате само една възможност. Размърдайте се.

Шарлот трябваше да си напомни да диша. Страх и адреналин бушуваха в нея. Знаеше, че и Джоселин е също толкова напрегната.

Никоя от тях не помръдна в отговор на заповедите на Трей.

— Изчезнали са — каза Нолан с треперещ глас. — Успели са да се измъкнат по някакъв начин.

— Няма друг изход от това мазе, освен през стъпалата — заяви Трей. — Те са там долу. Иди и измъкни едната от тях!

— Не виждам нито Джоселин, нито Шарлот — извика Макс някъде отвън. — Ако някоя от тях е мъртва, сделката отпада.

— Не — изрева Трей. — И двете са тук. И двете са живи. Ще ти покажа.

Шарлот чу как той прекоси стаята в посока върха на стълбището.

— Махни се от пътя ми — озъби се той на Нолан.

Горе се чу някакво боричкане, когато Нолан се подчини. След това Трей заслиза по стълбите с фенерче в ръка. Лъчът светлина описа дъга напред и назад из мазето, но не можеше да достигне мрака под стъпалата.

В тъмнината рибарската корда бе почти невидима. Определено Трей въобще не я видя.

Шарлот стегна хватката си около кордата. От другата страна на стълбите Джоселин направи същото. Двете бяха откъснали парчета от ризите си и ги бяха увили около ръцете си, за да се предпазят, когато кордата се впие в тях.

Шарлот усети рязкото дръпване, когато носът на обувката на Трей се закачи за рибарската корда. После чу рязко изпъшкване и задавен вик на неподправена паника. В един замаян миг си помисли, че тя е тази, която е издала този ужасяващ рев.

Само че този, чийто вик се бе разнесъл в дълбокия мрачен отвор на стълбата, водеща в мазето, бе Трей. Фенерчето изхвърча от ръката му, лъчът се замята бясно. Шарлот чу как пистолетът изтрака на пода.

Трей се прекатури надолу по стълбите, махайки диво с ръце в обезумял опит да възстанови баланса си. Той се стовари върху бетоновия под с раздрусващо тупване, звук, който Шарлот знаеше, че ще чува в кошмарите си години наред.

Разтреперена, тя отви рибарската корда от ръката си.

Джоселин се втурна към фенерчето, грабна го и го размаха, описвайки широка рязка дъга насам-натам. Шарлот разбра, че тя търси пистолета, който Трей бе изпуснал. Лъчът светлина премина през Трей, който лежеше неподвижно. Под главата му се образуваше тъмна локва.

— Трей? — Нолан погледна надолу от горния край на стъпалата. — Какво, по дяволите, става?

Джоселин изключи фенерчето.

Нолан откачи. Той започна да стреля като обезумял надолу в мазето.

— Стой там! — извика той. — Не мърдай! Ще застрелям всеки, който се опита да се качи по стълбите.

Той отстъпи назад и затвори вратата с трясък. Шарлот чу стъпките му над себе си, докато той бягаше.

Джоселин включи фенерчето.

— Той бяга през задната врата. Вероятно се надява да се измъкне през гората.

— Шарлот. — Викът на Макс бе нещо средно между отчаяна молба и заповед.

— Тук, долу — извика тя в отговор, за да бъде чута през затворената врата. — В мазето. Добре сме.

Джоселин най-сетне намери пистолета с помощта на лъча на фенерчето.

— Ето го — каза тя.

Грабна оръжието.

Шарлот чу приглушени изстрели. Последваха други тупкащи стъпки. Вратата на върха на стълбището се отвори рязко. Макс се показа там с пистолет в ръката.

— Шарлот! — отново извика той.

— Тук съм — отвърна тя. — И Джоселин също. И двете сме добре. Но мисля, че Трей Грийнслейд е мъртъв.

Тя изтича нагоре по стълбите право в обятията на Макс.

— Шарлот — изрече той.

Произнесе името й със суров дрезгав глас, изпълнен с някаква свирепа емоция. Беше като глас на човек, който току-що се е измъкнал на косъм от ада. Прегърна я и я притисна плътно до себе си.

— Знаех, че ще ни откриеш — каза тя, притисната в гърдите му.

— Радвам се, че поне един от нас е бил убеден в това. За бога, момиче, никога повече недей да ме плашиш така! Не мисля, че сърцето ми ще издържи.

Ансън се приближи, държеше пистолета си отпуснат надолу до крака си. Имаше вид на истински представител на закона.

— Как сте, млади госпожици? — попита той.

— Добре — отвърна Шарлот. — Да, добре сме.

Тя смътно дочу гласовете на други хора, които ходеха насам-натам из хижата. Някой даваше нареждания. Тя разпозна гласа на детектив Уолш. Той сякаш кипеше от възбуда.

— Докарайте проклетата линейка тук — нареди той на някого.

Тя чу как Нолан Бригс искрено хленчеше, обяснявайки на някакъв полицай, че е бил един от заложниците на Грийнслейд.

Вбесена, Шарлот хвърли гневен поглед на Уолш.

— Не вярвайте нито на дума, която казва този негодник! Работил е с Грийнслейд през цялото време.

— Да, знаем това — каза Макс.

Той я отмести от пътя, за да може Уолш и един униформен полицай да слязат по стълбите в мазето.

Шарлот погледна надолу и видя Джоселин, която все още стоеше над Трей Грийнслейд. Ръката й стискаше дръжката на пистолета.

Уолш слезе по стълбите и внимателно взе пистолета от нея.

— Вие ли сте Джоселин Прует? — попита той.

— Да. — Джоселин не помръдна. — Мъртъв ли е? Наистина се надявам да е мъртъв.

Полицаят приклекна до Трей и провери пулса му.

— Жив е — каза Уолш.

— Твърде жалко — заяви Джоселин.

И се разплака.

Шарлот се освободи от прегръдката на Макс и слезе по стълбите. Тя хвана ръката на Джоселин.

— Всичко е наред, Джоселин — каза й. — Ела с мен. Остави полицията да си свърши работата.

— Хванахме го — каза Джоселин. — Нали?

— Да, хванахме го — отвърна Шарлот. — Всичко свърши. Най-сетне.

Тя стисна здраво ръката на Джоселин и я изтегли от мазето, извеждайки я навън на дневна светлина.