Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (62)

Шестдесет и втора глава

— Не трябваше да му позволяваш да те отвлича — каза Джоселин.

Но тя не говореше ядосано или дори изплашено, помисли си Шарлот. Вместо това гласът на Джоселин бе притъпен от мрачно отчаяние — и по някаква причина това бе по-притеснително от всичко останало, което се бе случило.

Тя беше виждала Джоселин в различни настроения. Гняв, вълнение, задоволство, възмущение, смях — Джоселин се бе справяла с всичко това. Но гласът й никога не беше звучал като на победена жена.

Нова вълна на притеснение се надигна у Шарлот.

— Беше ли те упоил с нещо?

Джоселин се намръщи.

— Какво?

Шарлот я изгледа внимателно. В сумрака, хвърлян от нисковатовата електрическа крушка, закрепена на тавана, Джоселин изглеждаше изтощена.

— Попитах дали не те е упоил — повтори Шарлот. — Никога не съм те виждала в подобен вид.

— Мадисън Бенсън ме упои. Така се озовах тук. Но Грийнслейд не е използвал други наркотици върху мен.

— Знаеш, че Мадисън Бенсън е мъртва, нали?

— И нея ли е убил?

— Ами Грийнслейд има перфектно алиби. По същото време е бил в Лоринг. Но сега, когато срещнах Нолан Бригс, мисля, че мога да разбера как е успял да го извърши.

— Изпратил е Нолан да я убие ли?

— Очевидно. Беше простреляна два пъти.

— Сигурно е работила с Грийнслейд през цялото време. Защо му е да я убива сега?

— Може би, защото вече не се нуждае от нея. Тя се е превърнала в пречка. Вероятно е знаела твърде много за него.

— Луиз и Мадисън са мъртви. Аз седя тук в мазето с теб. А какво се е случило с Виктория и Емили?

— Виктория все още е в болницата, но според последните сведения, ще се възстанови. Колкото до Емили, няма никаква вест. Макс твърди, че вероятно е за добро. Той смята, че това подсказва, че още е жива.

— Шарлот, безкрайно съжалявам. Последното нещо, което исках, бе ти да нагазиш в това тресавище.

— Е, да, но пък за какво са сестрите, нали? Както и да е, добрата новина е, че Трей Грийнслейд трябва да остави и двете ни живи, докато не измисли как да се отърве от Макс Кътлър. А това няма да е лесно.

— Защо трябва да се отърве от Кътлър?

Шарлот почувства прилив на леденостудена увереност.

— Вероятно, защото той осъзнава, че Макс няма да спре да ме търси, докато не ме открие.

Джоселин присви очи.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Ако въобще има смисъл в това. Проблемът е, че съм почти убедена, че Грийнслейд е полудял, а партньорът му е наркоман. Това не е добра комбинация.

— Джоселин, защо се опита да изчезнеш и да ме накараш да смятам, че си някъде в уединение, без достъп до всякаква техника? Какво те уплаши?

— Откачих, когато един ден осъзнах, че компютърът и вероятно телефонът ми са били хакнати. Някой ме наблюдаваше — както се оказа, бил е Грийнслейд. Но по онова време нямаше как да разбера кой ме шпионира или от колко време го прави. Дори не знаех защо ме следят. Но бях убедена, че има връзка с миналото.

— Миналото ти в Лоринг.

— Да.

— Какво те накара да мислиш така?

— Двете убийства, които разследвах — обясни Джоселин. — И двете се случиха през последните месеци. Бях убедена, че са извършени от същия човек, който ме нападна преди толкова много години. Въпросът бе защо след толкова много време той внезапно е започнал да убива жертвите си?

— Състоянието му се е обострило.

— Да.

— Трябваше да ми кажеш какво правиш.

— Щеше да се притесняваш за мен.

— Без майтап.

— Съжалявам — извини се Джоселин. — Мислех, че те предпазвам. Единственият човек, на когото казах, бе Луиз.

— Защо само на нея?

— Тя бе най-близката ми приятелка в клуба. Беше ми помогнала да направя част от проучването за двете убийства и трите по-скорошни случая на изнасилване. Опитвахме се да намерим някакви следи — методи и местопрестъпления. Не казах на другите, защото не исках да ги въвличам.

— Точно както не си искала да въвлечеш и мен. Джоселин, обичам те като сестра, но понякога си глупава.

— Виж, нямаше нищо, което ти или другите членове на клуба да можете да направите, а имаше реална вероятност някой да допусне грешка и случайно да предупреди човека, когото търсехме. Толкова е лесно да проявиш небрежност в някое съобщение по телефона или в имейл.

— Добре, разбирам това. Не ми харесва решението ти, че трябва да пазиш тайни от мен, но го разбирам.

— Съжалявам.

— Няма значение — каза Шарлот. — Какво се надяваше да постигнеш, като изчезнеш за известно време?

— Мислех си, че ако изчезна без никакъв достъп до комуникации, по някакъв начин ще мога да принудя негодника да се разкрие. Не бях сигурна как може да стане това, но приех, че когато не успее да ме намери онлайн, ще дойде да ме потърси — и да се разкрие. И тогава следващото нещо, което разбрах, бе, че Луиз е мъртва.

— И изпрати кодовото съобщение, за да предупредиш останалите членове на клуба.

— Нямах избор. Помислих си, че през цялото време съм грешала. Реших, че някои от нашите мишени е бил човекът, хакнал компютъра ми. След като Луиз бе убита, се страхувах, че всички в клуба са изложени на риск.

— Кога осъзна, че Трей Грийнслейд е убиецът, когото преследваш?

— Не го бях осъзнала, докато не се събудих в това проклето мазе. — Джоселин изпъшка. — Той винаги е бил в списъка ми, но никога не успях да намеря начин да го свържа с което и да е от изнасилванията, които се случиха в годините, след като бях нападната. Той бе твърде внимателен. Знаех, че трябва да разполагам с някакво солидно доказателство, преди да отида в полицията. Грийнслейд все още е най-влиятелното семейство в Лоринг.

— Знаеш ли, че Луиз е ходила в Лоринг в деня, в който е умряла?

— Разбрах едва когато Грийнслейд ми каза, че е убеден, че тогава тя е взела старата кутия с уликите.

— Двамата с Макс решихме, че тя е отишла там, за да разговаря с Бригс, но той го отрече.

— Не можеш да вярваш на нищо, което този негодник ви е казал — отвърна Джоселин.

— Да, разбрахме това, когато той се опита да ни убие.

— О, божичко, Шарлот, кълна се, че не исках да те намесвам…

— Не трябваше да пазиш тайни от мен — като започнем от този глупав инвестиционен клуб. Какво въобще те накара да мислиш, че ти и приятелките ти можете да се измъкнете, като си поиграете на жени отмъстителки? Не ти ли хрумна, че рано или късно някоя от мишените ви ще разбере какво става?

— Да, затова бяхме разработили и план за бягство.

— Е, да, той много ви помогна, нали?

— Знаеш ли, мога да мина и без твоите коментари.

Сега в гласа на Джоселин кипеше истинска енергия. Тя вече не изглеждаше толкова обезверена, помисли си Шарлот.

— Съжалявам. — Тя се огледа. — Значи ти си тук по-дълго време от мен. Имаш ли някакви идеи как да усложним живота на онези двама негодници горе?

Джоселин се изправи, подпирайки се на стената. Тя вдигна завързаните си китки. И тогава, като фокусник, който вади заек от шапката си, отдели ръце една от друга. Шарлот видя, че е прерязала тиксото. В мрака това не се виждаше.

— А — възкликна Шарлот. — Знаех си, че не си седяла тук, изпълнена със самосъжаление.

— В ъгъла намерих стара кутия за рибарски принадлежности — обясни Джоселин. — Вътре имаше нож.

— Къде е ножът сега?

— Пъхнах го в колана на дънките си, под ризата. Проблемът е, че си имаме работа с двама мъже, въоръжени с пистолети.

— За твой късмет аз съм била скаут.