Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (52)

Петдесет и втора глава

— По дяволите, толкова е хубаво да те видя, Джоселин — каза Мадисън. — Страхувах се, че си мъртва — като Луиз. Знаеш, че Емили е изчезнала, нали? Нямам представа къде е тя или дали въобще е жива.

— Изпратих кода — каза Джоселин. — Вероятно се укрива. Това бе планът — твоят план. Какво става?

— Планът не свърши много добра работа на Виктория. Тя е в интензивно отделение на една болница на крайбрежието.

— О, по дяволите! Какво се е случило? Как е успял да я намери?

— Нямам представа. Смятат, че е злополука с въглероден оксид — нещо, свързано с отоплението на старите каравани, с които ставали подобни инциденти. Но като знам какви неща се случват, не ми се вярва да е нещастен случай.

— Аз съм тук, защото ти използва кодовата дума, до която, както се разбрахме, ще прибягваме само ако доведената ми сестра е в опасност — каза Джоселин. — Но аз направих две анонимни обаждания, след като получих съобщението ти. Едно до рецепцията на „Рейни Крийк Гардънс“, а другото до портиерната на нейния апартаментен комплекс. Шарлот е добре. Днес е на работа. Така че какво, по дяволите, се случва?

Джоселин бе проявила изключително внимание, за да успее да пристигне два часа преди уреченото време за срещата. След като мина покрай крайпътния ресторант, тя остави колата, която бе наела с фалшиви лични документи, на един страничен път. Беше се върнала обратно през гората и бе изчакала пристигането на Мадисън.

Беше почти пет часът. Дълбоките сенки на здрача бързо се спуснаха, но имаше достатъчно светлина, за да види, че Мадисън е сама. Никаква друга кола не спря на паркинга зад нея. Когато Джоселин излезе от гората, за да се присъедини към нея, облекчението на Мадисън бе несъмнено.

Сега те седяха на една от малките маси и пиеха лошо кафе от евтини картонени чаши. Джоселин смътно осъзнаваше, че е гладна, но миризмата на застояла мазнина, която се носеше откъм кухнята, не бе апетитна. Тя си напомни, че има парче сирене чедар, малко хляб и кисели краставички с копър в колата под наем.

— Ето къде е проблемът — заяви Мадисън. — Не зная какво става с Шарлот, но мисля, че може да има сериозни неприятности. Преди няколко дни за малко не беше убита.

Стомахът на Джоселин се сви.

— За какво говориш?

— Знаеш ли, че Шарлот се е сприятелила с един частен детектив?

— Защо? Тя мисли, че съм на Карибските острови.

— Тя знае, че не си в онзи манастир.

— По дяволите! Всичко това става твърде сложно. Исках да я държа настрани от бъркотията. Какво я е накарало да реши, че не съм на почивка?

— Вероятно можеш да обвиниш Кътлър. Той е частният детектив. Той е отговорен, че Шарлот е въвлечена в това. Братовчедът на Луиз го е наел, за да разследва смъртта й. Предполагам, че Кътлър по някакъв начин я е свързал с твоето изчезване.

— Как? Няма логика.

— Мога само да ти кажа, че е намесил и Шарлот в разследването — каза Мадисън. — Но нещата са още по-лоши. Нямам представа защо, но двамата са ходили до Лоринг.

— Какво? Защо?

— Очевидно са ходили да говорят с Игън Бригс. Така Шарлот за малко не била убита.

Главата на Джоселин започна да се върти. Това бе най-лошият й кошмар, помисли си тя, а по някакъв начин самата тя бе отредила на Шарлот главна роля.

Опита да се концентрира, да се съсредоточи.

— Защо са отишли да се срещнат с Бригс? — попита тя.

— Очевидно са искали да го разпитат за Луиз.

— Какво би могъл да знае той за нея? Бригс и Луиз никога не са се срещали.

— Очевидно, когато Кътлър и Шарлот се опитали да напуснат планината, Бригс нарочно се е опитал с колата си да изтласка тяхната в реката.

— О, божичко — прошепна отново Джоселин.

Това бе твърде много. Беше съкрушаващо. Тя бе изложила всички тях, включително и Шарлот, на опасност.

Разрастващото се бедствие бе по нейна вина. Тя бе тази, която не бе успяла да остави миналото заровено.

— Аз съм на път за летище „Сиатъл-Такома“ — обясни Мадисън. — Отивам в Мексико. Щях да хвана по-ранен полет, но почувствах, че първо трябва да те предупредя.

— Благодаря ти. Ти си добър приятел. — Джоселин разтърка слепоочията си, но усещането за световъртеж се усилваше. — Поне… поне Шарлот е с детектива, Кътлър. Не е сама.

— Не, но трябва да знаеш, че копелето, което ни търси, тя или той, полага адски усилия да направи така, за да изглежда, че ти си убиецът. Мисля, че Кътлър е убеден, че това е истина.

— Какво? — Джоселин вдигна глава толкова бързо, че едва не изгуби съзнание. — Защо? Какъв мотив бих могла да имам, за да убия Луиз и останалите от вас?

— Сделката с „Кийуърт“ — каза Мадисън.

Джоселин усети как я притиска огромна тежест.

— Аз… не разбирам.

— В началото печалбата трябваше да се раздели на пет. Сега се дели на четири. Ако Виктория не оцелее, ще се дели на три.

Изненадата остави Джоселин без дъх за няколко секунди.

— Ти не би могла да повярваш, че аз съм тази, която е убила Луиз и се е опитала да се отърве от Виктория — най-накрая прошепна тя.

— Разбира се, че не. Ако вярвах, че нещата стоят така, нямаше да те моля да се срещнем тук. Но размишлявах до полуда върху това, което се случи с Луиз и почти сполетя и Виктория. Знам, че ще прозвучи като някаква безумна теория на конспирацията, но стигнах до заключението, че имаме предател сред редиците си. Една от нас е била там през цялото време, била е в течение на нещата и е изчаквала удобен момент. Мисля, че е решила да изкара голяма печалба от сделката с „Кийуърт“ — като се отърве от всички нас.

Джоселин затвори очи.

— Емили.

— Помисли. Ако Луиз, Виктория и аз сме мъртви, вие двете с Емили оставате последните оцелели. А ако Емили успее да направи така, че да изглеждаш виновна за убийството на останалите от нас, може да убие и теб и да твърди, че е било самозащита.

— Не. — Джоселин отвори очи. — Емили не стои зад това, което се случва. Това е дело на онзи, на онова копеле, което ме изнасили. Трябва да го открия, Мадисън. Трябва да го извадя на показ и да го довърша веднъж и завинаги.

— Желая ти целия късмет на света, но не мога да ти помогна. Както казах, махам се колкото се може по-надалеч от тази бъркотия. Според мен, никоя от нас няма да е в безопасност, след като изкупуването на акциите се осъществи.

Джоселин поклати глава в опит да избистри ума си. Но мислите й се преследваха една друга във все по-тесни и по-тесни кръгове.

— Кътлър — каза тя, опитвайки се да се фокусира върху името.

Мадисън се намръщи.

— Какво за него?

— Каза, че е бил нает, за да разследва смъртта на Луиз, и сега ме издирва.

— Защото мисли, че си убила Луиз.

Джоселин отпи малко кафе с надеждата, че кофеинът ще успокои нервите й.

— Може би най-добрият вариант за мен е да изляза на светло. Ще се свържа с Шарлот. Ще я уведомя, че съм в безопасност. След това ще говоря с частния детектив. Ще разкажа всичко, което знам. Можем да съберем на едно място всичко, което знаем. Може би ако работим заедно, ще успеем да открием копелето, преди той да убие отново.

Изражението на Мадисън стана напрегнато.

— Постъпи така, както смяташ, че е най-добре, но те предупреждавам, че със скоростта, с която се развиват нещата, има немалка вероятност ти да си тази, която ще е арестувана за убийство. Знам, че Шарлот вярва, че си невинна, но не и Кътлър. Той ми се стори адски студен човек, ако трябва да съм честна.

— Трябва да поема риска — отвърна Джоселин. Нова вълна на замаяност премина през нея. Наистина имаше нужда да хапне нещо. — Вината е моя. Аз накарах дявола да излезе от скривалището си.

— Какво искаш да кажеш?

— Дълга история. Сега не е моментът да я разправям. Трябва да се свържа с Шарлот, да намеря начин да я защитя.

— Прави каквото трябва. — Мадисън хвърли поглед към часовника си и се измъкна от сепарето. — Аз трябва да тръгвам. Взех повече пари с мен. Реших, че твоите може да са на привършване, а зная, че не искаш да използваш кредитните си карти.

— Не знам как да ти благодаря, Мадисън — каза Джоселин.

Тя използва и двете си ръце, за да остави чашата върху масата, изправи се и се измъкна от сепарето само с усилие на волята си. Осъзна, че е изтощена. От дни не беше спала добре и това й се отразяваше. Получаването на кодираното предупреждение от Мадисън бе последната капка.

Тя последва Мадисън на излизане от ресторанта, а на първото стъпало залитна леко.

Мадисън я хвана за лакътя, за да я закрепи.

— Добре ли си?

— Да. — Джоселин си пое дълбоко въздух. — Просто съм уморена.

— Нищо чудно, като се има предвид през какво си преминала. Къде е колата ти?

— Паркирах я на известно разстояние оттук. Исках да се уверя, че не са те проследили.

— Никой не ме е проследил. Повярвай ми, поглеждах непрекъснато в огледалото за задно виждане през целия път от Сиатъл.

Джоселин осъзна, че се чувства странно вцепенена.

— Имам нужда да поседна, Мадисън.

— Заповядай. — Мадисън отвори задната врата на седана си и настани Джоселин на седалката. — Ще те закарам до мястото, където си паркирала твоята кола.

Джоселин се опита, но не успя да се съсредоточи. За няколко секунди шокиращо прозрение избистри мозъка й.

— Кучка — прошепна тя. — Упоила си ме. Кафето.

— Спри да се съпротивляваш и заспивай, Джоселин.

— Ще се събудя ли въобще? — попита Джоселин. Тя бе напълно наясно с факта, че сливаше думите.

— Естествено, че ще се събудиш. Но първо трябва да поспиш. Защо не полегнеш?

Мадисън съпроводи предложението си с леко побутване. Джоселин рухна на една страна. За няколко секунди тя гледаше втренчено и смаяно гърба на предната седалка, опитваше се да разбере как е могла да бъде толкова глупава.

Винаги смятах, че Шарлот е наивната, онази, която е твърде доверчива.

Толкова много неща се бяха объркали. Можеше единствено да се надява, че непознатият Макс Кътлър ще успее да се погрижи за Шарлот.

Съжалявам, малка сестричке. Обърках нещата.