Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (47)

Четиридесет и седма глава

— Някой се е опитал да убие Виктория, като е нагласил старата кутия на отоплението на караваната да не вентилира навън — обясни Макс. — Въглеродният оксид няма миризма. В караваната няма детектор. Виктория си е легнала и е заспала. С времето газта се е натрупала вътре. Старите каравани са известни с подобен тип злополуки.

Шарлот потрепери.

— Но това не е било злополука, нали?

— Не. Някой е знаел какво прави, когато е повредил отоплението. Постарал се е да направи така, че да изглежда като злополука.

Седяха в малко кафене на края на града. Виктория бе в интензивното отделение на местната болница. Никой не знаеше кога тя ще се събуди — ако въобще се събуди. А дори и да оцелееше, спомените й за събитията вероятно щяха да са смътни.

От местната полиция не бяха убедени, че си имат работа с опит за убийство. Шарлот дочу как един от тях изкоментира, че в старите каравани често стават злополуки с въглероден оксид. Някой друг бе отбелязал, че караваната е била занемарена, откакто собственичката й се е преместила в Сиатъл. Друг полицай бе посочил, че е възможно някакви хора временно да са се нанесли за известно време и да са бърникали по настройките на отоплението в опит да го настроят да функционира по-ефективно.

— Ако не бяхме пристигнали точно в онзи момент, тя щеше да умре, а властите вероятно щяха да обяснят смъртта й с неизправното отопление — каза Шарлот.

— Вероятно. Тя все още е в голяма опасност. Чу доктора. Няма начин да се разбере колко време ще е в безсъзнание.

— Поне има шанс — отбеляза Шарлот. — Слава богу, че днес решихме да дойдем тук рано. Ако тя оживее, ще е заради теб, Макс.

Но той не слушаше. Тя усети, че сега вниманието му се бе насочило към нещо друго.

— Тя е била тук от няколко дни — каза той. — Но очевидно отоплението се е развалило едва снощи.

Шарлот го наблюдаваше внимателно.

— Какво си мислиш?

— Мисля си, че убиецът се е появил вчера.

— Как е успял да повреди отоплението, без тя да се усети?

Много бавно Макс почука с пръст отстрани на чашата си.

— Може би е използвал същия метод, който е приложил и на Луиз. Вероятно Виктория първо е била упоена, но не й е била дадена смъртоносна доза. Щом е изгубила съзнание, убиецът е повредил отоплението, като се е надявал да направи така, че да изглежда като нещастен случай.

— Нищо чудно, че членовете на инвестиционния клуб са изплашени — отбеляза Шарлот. — Някой наистина се опитва да ги убие.

Макс я погледна.

— Дали Джоселин има достатъчно технически умения да смени настройките на отоплението на каравана?

— Недей да говориш така. Дори не си го и помисляй. Джоселин не е убиецът.

— Разбирам, че си убедена в нейната невинност. Но аз трябва да преценя всички възможности. Бъди искрена. Възможно ли е тя да е повредила отоплението?

Шарлот се застави да обмисли въпроса.

— Не знам. Колко трудно би било?

— Въобще не е трудно, ако знаеш какво правиш.

Шарлот въздъхна.

— Аз не зная как да го направя, но Джоселин е много по-сръчна от мен технически. Тя си пада по всички тези „направи си сам“ работи. Поддържа мотоциклета и колата си в изправно състояние, а има и разрешително да управлява лодка. Не се страхува да се заема с всякакъв вид проекти за домашни подобрения. Знае как да използва пистолет. Да, предполагам, че е възможно да знае как да повреди отоплението на караваната, но аз я познавам. Трябва да ми повярваш. Тя не е убила най-добрата си приятелка и не би се опитала да ликвидира Виктория.

Макс отпи малко кафе и остави чашата. Той погледна през прозореца на кафенето, наблюдаваше бурята, която се бе стоварила върху крайбрежието. Погледът му бе много студен.

— Някой, който знае, че Джоселин разбира от „направи си сам“ работите, може да е направил така, че всеки, който подозира повреда, да стигне до заключението, че Джоселин се е опитала да убие Виктория — каза той. — Или убиецът може да е допуснал, че никой няма да забележи повреденото отопление. Но и в двата случая остава усещането, че Виктория познава убиеца.

— Макс — започна Шарлот, — ако наистина вярваш, че Джоселин е откачила напълно, кажи ми веднага.

Той срещна погледа й.

— Това, в която вярвам, е, че трябва да се върнем обратно към началото на всичко това.

— За убийството на Луиз ли говориш?

— Не. Говоря за изнасилването на сестра ти. Едно нещо, което знаем със сигурност, е, че тя е била убедена, че нападателят е бил някой от кампуса. Възрастният детектив, с когото разговаряхме в полицейското управление на Лоринг, Аткинс, каза, че това е било и неговото заключение. Той каза, че започнал да разпитва някои от мъжете в университета, когато Бригс му е съобщил, че управлението е притиснато да остави случая, а след това кутията с уликите е изчезнала.

— С което случаят бил оставен. И?

— Ти каза, че Джоселин винаги е била убедена, че мъжът, който я е нападнал, е бил студент — каза Макс.

— Така е.

— Защо тя е изключила другите мъже, които са били в кампуса по онова време? Чистачи? Домакини? Охранители? Преподаватели?

— Заради множество малки причини. Не си спомням всичките, но помня, че тя подчертаваше, че нападателят е носел ръкавици — луксозни шофьорски ръкавици, не работни. Докато се мъчел да сложи чувала върху главата й, тя зърнала обувките му. Били са скъпи, модерни маратонки. Не говорил много, но от това, което казал, тя бе убедена, че е някой на нейната възраст.

— Всяко ново поколение млади хора в гимназиите и университетите сякаш развива свой собствен акцент и определен начин на изразяване.

— Именно. — Шарлот отпи от кафето си. — И тогава се добавя и фактът, че той е бил планирал нападението до най-дребни подробности. Използвал е презерватив.

— Опитал се е да не остави никакви улики.

— Също така алеята, където я е причаквал, е била пряк път до библиотеката, който само студентите, които живеели в общежитието й, използвали редовно. Очевидно е знаел това. Както вече казах, това бяха множество малки неща, но когато се съберяха в едно, те я убеждаваха, че изнасилвачът е бил студент в университета.

— Очевидно и Аткинс е бил убеден в същото. — Макс остави чашата за кафе на масата. — Трябва да прегледаме имената в онзи списък, който намерихме в сейфа на Джоселин.

— Там сигурно има поне триста имена. Какво очакваш да открием, след като Джоселин не е успяла?

— Добре дошла в моя свят — каза Макс. — Тук е мястото, където разследването се превръща в упорит труд.

— А това е едно от тези, при които трябва упорито да продължиш да крачиш напред, въпреки трудностите, така ли?

— Точно така. Ще се опитаме да разберем какво се е случило с всеки един от мъжете в този списък.

— Какво ще търсим?

— Искаме да открием къде са те в момента и какво правят.

Шарлот бавно въздъхна.

— Прав си. Това може да отнеме много време.

— Не е задължително. Ще можем да използваме ресурсите на една от най-добрите и ефективни разследващи организации на планетата.

Шарлот се втренчи в него.

— Имаш връзки във ФБР ли?

— Имам, но няма да използваме тази възможност. ФБР категорично свирят втора цигулка в сравнение с подробните досиета, които поддържа една средностатистическа университетска архивна канцелария за възпитаниците си. От опит знам, че никой не е по-добре осведомен от тях.

Шарлот кимна.

— Така е. Така поддържат своята мрежа.

— Това също, но основно всичко е свързано с пари. Как мислиш, че университетите трупат крупните дарения, които им позволяват да съществуват? Завършилите студенти са огромен източник на приходи. Така че, да, организациите на възпитаниците на университети притежават много подробни данни за бившите си студенти.

— Ясно. И все пак ще ни отнеме много време да проверим местонахождението на няколкостотин мъже.

— Ще получим помощ.

— От кого?

— От баща ми.

— Господин Салинас ли?

— Навремето Ансън Салинас бе адски добро ченге. И съвсем случайно той има нужда да прави нещо.

— Добре, картината ми се изясни. Но все още не разбирам какво ще търсим.

— Следа — отвърна Макс. — Винаги има следа.