Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (34)

Тридесет и четвърта глава

Беше станало следобед, когато се прибраха в Сиатъл. Макс отиде направо до своята къща, за да си стегне чанта с багаж.

Телефонът му иззвъня точно когато угаси двигателя. Той хвърли поглед към екрана. Полицейско управление на Лоринг.

— Кътлър — обади се той.

— Детектив Уолш. Помислих си, че може да представлява интерес за теб — преди малко ремонтен екип откри тялото на Игън Бригс.

— Бригс е мъртъв?

— Разследването все още продължава, но изглежда, че Бригс е бягал. За негово нещастие явно се е опитал да сключи наркосделка, преди да осъществи бягството си. Този, с когото се е срещнал, се е отървал от него чрез малко експлозивно устройство. На местопрестъплението има овъглени пари и наркотици. Бригс е бил застрелян в главата, така както се екзекутират престъпници. Убиецът е искал да бъде сигурен.

— Смяташ, че Бригс е пласирал наркотици?

— Това може да е обяснението защо се е пенсионирал по-рано.

Шарлот слушаше внимателно.

— Ами Роксан Бригс? — попита тя.

— Шарлот пита за госпожа Бригс — каза Макс.

— Отидох да се видя лично с Роксан Бригс, за да й предам лошата новина — обясни Уолш. — Тя не изглеждаше особено изненадана. Не беше и особено покрусена от мъка. По-скоро сякаш очакваше да чуе, че съпругът й е мъртъв.

— С други думи, вероятно е знаела, че Бригс е щял да се срещне с някого и че нещата може да свършат зле.

— Да, но тя отрича. Твърди, че Игън й казал, че отива в Айдахо или Уайоминг.

— Разполагате ли с нещо друго от местопрестъплението?

— Не много — отвърна Уолш. — Около час след като си тръгнахте от Лоринг, започна отново да вали. Знаеш какво причинява водата на уликите.

— Да.

— Още нещо. Пътен екип е забелязал превозното ти средство изхвърлено на брега на реката. Изтеглили са го навън. Между другото, пожелавам ти успех със застрахователната компания. Но ръчната чанта на госпожица Сойер е била все още вътре и със затворен цип. Телефонът й вероятно не е оцелял, но банковите й карти са непокътнати — няма нужда да анулира кредитните си карти или да си вади нова шофьорска книжка. Имам адреса й. Можеш да й кажеш, че ще й изпратя чантата и всичко в нея още днес с експресна поща. Трябва да я получи утре.

— Благодаря — рече Макс.

— Ако се натъкнеш на нещо, което трябва да знам, ще ми се обадиш, нали?

— Разбира се.

Макс затвори и погледна към Шарлот.

— Чу ли всичко това?

— Да. Намерили са чантата ми и Бригс е мъртъв.

— Към този момент ченгетата смятат, че Бригс се е опитал да направи още една последна наркосделка, преди да изчезне. Нещата не са минали добре.

— Е, има логика той да иска да се изпари, след като не успя да се отърве от нас. Сигурно е знаел, че ще отидем право в полицията и че ще бъде разпитан. Вероятно е имал нужда от пари в брой, за да се издържа известно време, така че в сделката с наркотиците има логика.

— Може би. Но ако сме прави за миналото му, той може да е разполагал и с нещо друго, което да продаде.

Очите на Шарлот се разшириха, защото веднага се досети.

— Кутията с уликите от случая на Джоселин ли?

— Ако на Бригс му е било платено да направи така, че кутията да изчезне, това не означава автоматично, че той е унищожил съдържанието. Вероятно я е запазил, защото е знаел, че някой може да е бил готов да плати много пари за нея.

— Джоселин би дала всичко, за да се добере до тази кутия.

— Да, но има някой друг, който би я искал не по-малко.

Изражението на Шарлот стана строго.

— Мъжът, който я е изнасилил.

— Да.

— Ако Бригс се е опитал да продаде кутията с уликите на човека, който е нападнал Джоселин преди всичките тези години, това означава, че копелето все още е тук някъде. Не е в другия край на страната. Той е точно тук — във Вашингтон.

— Докато не научим повече, не можем да правим заключения. — Макс се замисли върху това за миг. — Макар че има едно нещо, което свързва убийството на Бригс със смъртта на Луиз Флинт.

— Какво е то?

— И на двете местопрестъпления са открити наркотици.

Той отвори вратата и се измъкна иззад волана. Шарлот слезе от страната на мястото до шофьора.

Входната врата на къщата от другата страна на улицата се отвори. Появи се Ансън. Той тръгна към тях и кимна учтиво с глава към Шарлот.

— Госпожо — поздрави той.

Макс демонстрира добро възпитание.

— Това е Шарлот Сойер — каза той. — Шарлот, Ансън Салинас, баща ми.

— Приятно ми е, госпожице Сойер — каза Ансън.

Шарлот се усмихна, очевидно очарована от старомодните му обноски.

— Радвам се да се запознаем, господине — отвърна тя. — Моля, наричайте ме Шарлот.

Ансън се засмя.

— Ще го направя, стига да не ме наричаш повече „господине“.

— Съгласна — отвърна Шарлот.

Ансън се обърна към Макс.

— Намериха ли колата?

— Да. Вероятно цялата е разнебитена. Ще се погрижа за нея по-късно. В момента нямам време да се занимавам с колата или застрахователната компания. Случаят стана много напрегнат. Нещата много се усложниха.

— Мога да отида до Лоринг и да й хвърля един поглед вместо теб. Да преценя какво да правя с нея.

Макс се бе запътил към стълбите на верандата. Той се спря и погледна назад.

— Благодаря. Признателен съм ти. Ще се обадя на детектив Уолш и ще му кажа, че ще вземеш също и ръчната чанта на Шарлот, ако нямаш нищо против. По този начин няма да го занимаваме да я изпраща.

— Няма проблем — потвърди Ансън.

Макс го огледа по-внимателно. Гласът на Ансън звучеше откровено ентусиазиран. Защото има работа — осъзна Макс. Всеки човек се нуждае от работа.

— Благодаря — обади се Шарлот. — Ще съм ти много благодарна, Ансън.

Тя цялата сияе — помисли си Макс. И можеше да се закълне, че Ансън се е изчервил.

— Не че имам някаква друга работа — обясни Ансън. — Вие двамата добре ли сте?

— Да. — Макс отключи входната врата. — Открили са тялото на онзи пенсиониран детектив, който ни блъсна в реката. Изглежда, че се е опитал да прави някаква наркосделка, преди да напусне района. Бил е убит заради тази си постъпка.

Ансън леко присви очи.

— Наркотици, а?

— Непрекъснато се появяват в този случай.

Макс отвори вратата, изключи алармената система и се отдръпна встрани. В този миг си спомни всички идеи, които имаше за основен ремонт на къщата си, и усети, че стомахът му се свива. В сравнение със спретнатия, уютен апартамент на Шарлот, неговото жилище бе пълна развалина.

— Взех къщата на добра цена — обясни той, като се опитваше да скрие отчаянието и притеснението в гласа си. — Има много работа по нея. Обаче, все още не съм имал възможност наистина да я започна.

— Кварталът изглежда добър — каза Шарлот. — Това е най-важното.

— Така е — съгласи се той.

Запита се дали: Кварталът изглежда добър, не бе учтив евфемизъм за: Твърде жалко, че е най-грозната къща на улицата.

Шарлот мина покрай него. Ансън я последва. Макс затвори вратата. Двамата с Ансън наблюдаваха как Шарлот минава през малкото фоайе и се спря накрая, за да огледа всекидневната.

След това тя изчезна зад ъгъла към кухнята. Той си спомни колко стари изглеждат уредите му и вехтият, изцапан с петна под. Не помръдна. Не знаеше какво може да чака, но прецени, че ще разбере, когато се случи.

Ансън се намръщи.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм — отвърна той. — Ще се преместя при Шарлот за известно време, само докато разреша случая.

Ансън повдигна вежда.

— Мислиш, че тя има нужда някой да я охранява?

— Тази работа все повече се усложнява и Шарлот е в центъра на всичко.

Ансън кимна.

Макс се застави да пусне топката на вратата и да премине през фоайето към всекидневната.

Шарлот се появи от кухнята.

— Прав си — каза тя, очите й бяха стоплени от ентусиазъм. — Наистина си я взел на добра цена. Тази къща има страхотен скелет, както се казва. Предстои ти много работа, но когато я завършиш, ще бъде прекрасна.

С крайчеца на окото си Макс забеляза как Ансън се усмихна с лека, потайна и доволна усмивка. Той не бе сигурен каква е причината, но едно нещо бе безспорно — внезапно се почувства така, сякаш голяма тежест падна от раменете му.

— Ще отида да си взема нещата — каза той.