Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (31)

Тридесет и първа глава

— Какво, по дяволите, ви накара да се качите в тази проклета планина, за да се срещнете с Игън Бригс? Всеки знае, че двамата с жена му са напълно откачени. Те са двойка подготвящи се^[1] от световна класа. Имате късмет, че сте останали само без кола. Точно толкова лесно можеше да останете и без глави.

— Повярвайте ми, тази мисъл ни мина през ума — отвърна Макс. — А причината, поради която отидохме да се видим с Бригс, е, че разследвам смъртта на Луиз Флинт.

Името на детектива беше Тъкър Уолш. Той бе тридесет и няколко годишен. Обясни, че постъпил на работа в полицейското управление на Лоринг преди две години, защото двамата с жена му искали да живеят в приятната, безопасна среда на малък град, в който да отгледат децата си.

Уолш се прояви като интелигентен и добър професионалист, но както Шарлот, така и Макс се въздържаше да си създава мнение за всеки, който дори и слабо бе свързан с полицейското управление на Лоринг. Може би и двамата сме малко параноични — помисли си той. — Когато си на косъм от това да те убият, понякога оказва подобен ефект върху човека. Така че, който иска — да ни съди.

Слизането от планината бе преминало гладко, предвид всичко случило се. Бяха излезли много ремонти екипи, както Макс бе предвидил. В крайна сметка двамата с Шарлот бяха откарани в Лоринг от любезен собственик на компания за отстраняване на паднали дървета по пътя.

Както се бяха разбрали предварително, те внимаваха да не споменават Игън и Роксан Бригс пред шофьора. Вместо това обясниха, че са останали без кола поради злополука. Бяха просто двама туристи, които не бе трябвало да се движат по коварните планински пътища в лошо време.

В Лоринг най-напред спряха пред фирма за коли под наем, а не пред полицейския участък. Шарлот бе загубила ръчната си чанта, а с нея и кредитната карта, мобилния телефон и документите си. Но портфейлът на Макс и кредитните му карти бяха у него, оцелели в джоба на бедрото му. Без никакви проблеми той нае кола.

Доволен от факта, че сега вече имаха с какво да се приберат в Сиатъл, той се бе отправил към следващата им спирка — полицейското управление на Лоринг.

Щабът на полицията се намираше в бляскава нова сграда в центъра на града. От другата страна на улицата имаше също така лъскава нова библиотека. Близките магазини и супермаркети изглеждаха проспериращи. Кафенетата и ресторантите бяха пълни със студенти и всякакви хора от академичните среди.

Кампусът се издигаше в северния край на града. Състоеше се от няколко красиви сгради с тухлени фасади, разпръснати из спокоен, силно залесен район.

Доколкото Макс се бе ориентирал, университетът представляваше един от двата главни икономически двигателя на града. Вторият беше голяма, процъфтяваща на вид фармацевтична компания, която се казваше „Лоринг-Грийнслейд Биотек“.

Уолш изгледа Макс с неуверено изражение на лицето.

— Тази жена, Луиз Флинт, не е местна, нали? Защото не си спомням да има такъв доклад…

— Не — потвърди Макс. — Живяла е в Сиатъл. Но е пътувала до Лоринг в деня, в който е умряла.

Уолш присви очи.

— За да се види с Бригс ли?

— Той твърди, че не е така — обясни Макс. — Но има вероятност случаят на Флинт да е свързан с нападението, което е станало тук, в кампуса на университета, преди малко повече от десет години. Бригс е бил детективът, който е отговарял за случая.

— И какво е станало с повдигнатото обвинение за нападение? — попита Уолш.

Сега той стана предпазлив, помисли си Макс. Може би детективът имаше лошо усещане накъде отива разговорът.

— Било е случай на изнасилване — изрече хладно Шарлот. — Доведената ми сестра е била жертвата. И това, което е станало, е, че случаят не е бил разрешен, защото кутията с уликите изчезнала.

Устните на Уолш се обтегнаха в мрачна линия.

— Разбирам. Съжалявам да го чуя. Не съм работил тук по това време.

— Да, знаем. — Шарлот се намръщи. — Казахте, че семейство Бригс са подготвящи се?

— Нали знаете — хора, които са убедени, че ще има сериозна природна катастрофа всеки момент или че страната ще рухне — обясни Уолш. — Запасяват се с храна, амуниции и вероятно с адски много тоалетна хартия.

— Знам какво означава това — продължи Шарлот. — Просто исках да разбера дали местните хора мислят така за семейство Бригс.

Уолш въздъхна.

— Вижте, те живеят усамотено и са ексцентрични, но не създават проблеми — за разлика от техния син, който е наркоман. През последните няколко години той влиза и излиза от рехабилитация като по часовник.

— В къщата на семейство Бригс видях снимка на млад мъж върху рамката на камината — отбеляза Шарлот. — Предположих, че е снимка на сина им. Той изглеждаше добре.

— Повярвайте ми, Нолан Бригс не е добре — отвърна Уолш. — Мисля, че говоря от името на цялото управление, когато казвам, че всеки ден, когато той се появи в Лоринг, е лош ден. За щастие не прекарва много време тук. Просто идва да се види с родителите си, когато има нужда от пари. Но да се върнем към Игън Бригс. Казахте, че сте отишли да се видите с него за онзи стар случай, който споменахте?

— Точно така — потвърди Макс. — Изглеждаше, че той проявява желание да го обсъдим. Останахме с впечатление, че наистина се е притеснявал през всичките тези години, задето не е успял да приключи случая. Но като се върна назад, беше очевидно, че той просто искаше да разбере какво сме научили и какви подозрения имаме. Когато му стана ясно, че ще продължим да разследваме смъртта на Луиз Флинт и стария случай на изнасилване, той се притесни. Затова тръгна след нас.

Уолш въздъхна тежко и се отпусна в стола си.

— И сте решили, че има само една причина той да бъде толкова сговорчив, а след това да ви блъсне в реката. Преди години някой му е платил да направи така, че кутията с уликите да изчезне. Така ли смятате?

— Това изглежда най-вероятният сценарий — съгласи се Макс, опитвайки се да бъде учтив. — Възможно е, освен това, той да знае повече за смъртта на Луиз Флинт, отколкото призна.

— Не забравяйте обаче, че Бригс най-вероятно е напълно откачен — започна Уолш. — Лудите хора правят неща, които нямат смисъл. Това е нещо като работна дефиниция за луд.

— Всъщност лудите хора правят неща, които имат смисъл в техния свят — възрази Макс.

Шарлот се наведе напред. Ръцете й бяха здраво стиснати в скута й.

— Детектив Уолш, мисля, че не осъзнавате сериозността на ситуацията. Доведената ми сестра е изчезнала. Детективът, който може би е бил подкупен, за да направи така, че преди повече от десет години случаят й да бъде прекратен, се опита да ни убие. И жена на име Луиз Флинт, която случайно е най-добрата приятелка на доведената ми сестра, е мъртва, като се предполага, че е взела свръхдоза. Единствената обща връзка между всички тези факти е вашият град.

Уолш започна да изглежда раздразнен.

— Ще говоря с Бригс — каза той. — Това е всичко, което мога да направя, докато не намерим вашата кола и не я извадим от реката. Но дори и тогава не мога да обещая много. Водата ще е измила много доказателства.

Шарлот беше кипнала. Макс реши да се намеси, преди тя да улови Уолш за гърлото.

— Има ли някой в полицията, който е бил на работа тук, когато Джоселин Прует е подала оплакване за изнасилването? — попита той.

Уолш наблюдаваше Шарлот с предпазливо изражение. Неохотно той премести вниманието си към Макс.

— Доста хора са напуснали и други са били назначени, но мисля, че Аткинс работи тук от около десет години. Ще се пенсионира тази година.

— Бихме искали да говорим с него — заяви Макс.

— Почакайте, току-що го видях да върви надолу по коридора. — Уолш стана от стола си, прекоси разхвърляния офис и отвори вратата. — Аткинс? Имаш ли минута? Едни хора тук биха искали да ти зададат няколко въпроса.

Едър мъж на средна възраст, с румено лице, оредяваща руса коса и бирено коремче се появи на прага. Той бързо огледа Макс и Шарлот.

— Това са Шарлот Сойер и Макс Кътлър — представи ги Уолш. — Кътлър е частен детектив от Сиатъл. Разследва смъртен случай.

Аткинс промърмори нещо, като се представяше пред тях.

— Какво мога да направя за вас? — попита той.

— Вие били ли сте на работа в управлението преди малко повече от десет години, когато Джоселин Прует е подала оплакване за изнасилване? — попита Макс. — Може да си спомняте случая, защото в един момент кутията с уликите е изчезнала.

Аткинс сбръчка вежди.

— По онова време бях редови полицай. Винаги съм се питал какво стана с уликите. Разследването така и не успя да започне, защото доказателствата бяха изгубени.

— Изненадана съм, че си спомняте случая толкова добре — намеси се Шарлот.

— Аз отидох първи на мястото на инцидента. Събрах първите показания. Видях, че жертвата бе травмирана, но настоя да бъде откарана директно в болницата, за да може да бъде направен преглед. Беше много съсредоточена. Много решителна.

— Името на жертвата е Джоселин Прует — обясни Шарлот. — Тя е доведената ми сестра. Изчезнала е, а Игън Бригс се опита да ни убие. Виждате ли мотив в това?

Аткинс се намръщи, изненадан от пламенния й тон.

— За какво, по дяволите, става дума? — попита той.

— Господин Кътлър и госпожица Сойер ми казаха, че Игън Бригс умишлено е изблъскал колата им от пътя в реката. Имали си късмета да оцелеят.

— По дяволите. — Аткинс изглеждаше отвратен. — Изглежда, че слуховете са верни. Бригс наистина е откачил. Не мога да повярвам, че жена му е все още с него след всичките тези години. Предполагам, че и тя е не по-малко откачена. Жалко.

Шарлот го погледна.

— Какво имате предвид?

— По онова време Роксан Бригс беше привлекателна жена — обясни Аткинс. — Но забременя година след като завърши гимназията. Така и не можах да разбера защо е спала с Бригс. Той бе твърде възрастен за нея, а тя, с нейния външен вид, можеше да си намери някого много по-добър за съпруг. Но както казах, беше бременна, а по онова време това бе наистина малък град. Предполагам, че е решила, че трябва да се омъжи за бащата. Изненадан съм, че остана при него обаче. Винаги съм смятал, че ще го зареже и ще отиде в града. Какво общо има това със стария случай на изнасилване?

— Това се опитваме да разберем — каза Макс, преди Уолш да отговори.

— Разговаряла ли е с вас жена на име Луиз Флинт преди няколко дни? — попита Шарлот.

— Не, не познавам никого с името Луиз Флинт — отвърна Аткинс. — И нямам много какво да ви кажа за случая с доведената ви сестра, с изключение на това, че остана неразрешен.

— Ето какво си мисля, че е станало преди всичките тези години — каза Шарлот. — Мисля, че някой е решил да направи така, че случаят да бъде прекратен, като този някой е платил на поне едно ченге — Бригс — за да направи така, че това да се случи. А, вие, детектив Аткинс? И вие ли взехте подкуп?

А хората смятат, че аз съм този, на когото му липсват умения за общуване — помисли си Макс. Хрумна му, че вижда още една страна от Шарлот. Тази жена имаше характер.

Лицето на Аткинс стана тъмночервено.

— Работя в това управление от двадесет години и имам чисто досие. Нямате право да ми задавате подобни въпроси.

— Загубили сте кутията с уликите — възрази Шарлот. — Но вероятно все още имате досието. Искам да го видя.

— Аз не съм изгубил проклетата кутия с улики — изръмжа Аткинс. Той се овладя с видимо усилие. — Що се касае до досието, съжалявам. Няма достъп до него.

— Трябва ли да подадем молба по закона за свобода на информацията? — попита Макс.

— Няма смисъл. — Аткинс изсумтя. — В онези дни досиетата бяха на хартиен носител. Когато преди няколко години управлението най-накрая ги дигитализира, открихме, че някои от тях са изгубени.

— Нека се опитам да отгатна — рече Шарлот. — Досието на доведената ми сестра съвсем случайно се е оказало от тези, които са изчезнали, нали?

Сега Аткинс вече бе почти морав. Макс се запита дали той няма да реагира. Но Уолш хвърли на едрия мъж предупредителен поглед. Аткинс леко се успокои.

— Да, това казвам. — Аткинс поклати глава. — Съжалявам, но няма какво да направя за вас. Бих искал обаче да знам защо смятате, че изчезването на доведената ви сестра може по някакъв начин да е свързано с този стар случай. По дяволите, минаха — колко? — единадесет, дванадесет години?

— Ако знаехме отговора на този въпрос, нямаше да сме тук, във вашата служба — отвърна Макс. Той се изправи. — Сигурен ли сте, че няма какво друго да ни кажете?

Аткинс направи гримаса.

— Може би само още нещо.

— Какво? — попита бързо Шарлот.

— Както казах, по това време бях редови полицай. Бригс ръководеше случая. Но още от самото начало бях напълно сигурен, че извършителят е бил местен, може би студент или преподавател от кампуса.

— Какво ви накара да мислите така? — попита Макс.

— Заради начина, по който Прует описа нападението, изглеждаше вероятно той да е познавал разположението на кампуса много добре. Знаел е точно къде да я изчака. Бригс ми нареди да разпитам някои от мъжете, които в онази нощ можеше да са я проследили от библиотеката. Започнах да вземам свидетелски показания, когато Бригс ми каза да спра. Обясни ми, че комплектът за взимане на проба за изнасилване е бил замърсен и от случая не е останало нищо. Цялата проклета кутия с уликите изчезна скоро след това.

— Мислите ли, че някой е платил на Бригс, за да се отърве от кутията? — попита Макс.

Аткинс поклати глава.

— Не знам. Мога да ви кажа, че Бригс се пенсионира след по-малко от година. Каза, че е получил пари от някакво наследство. Тогава двамата със съпругата му се преместиха горе в планината и започнаха да се държат странно. В същото време не беше тайна, че ръководството на университета разчиташе много на началника на полицията. Не искаха да има лоша реклама. Това е всичко, което мога да ви кажа. Ще ви оставя да си съчините свои собствени теории на конспирацията.

— Мене ме бива за това — отвърна Макс.