Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (14)

Четиринадесета глава

Луиз бе мъртва.

Джоселин втренчено гледаше екрана на компютъра, четеше и препрочиташе кратките съобщения във вестниците.

Жертвата е била обявена за мъртва на местопрестъплението… Незаконни наркотици и спринцовка открити на нощната масичка… Съмнения за свръхдоза… Поръчани са токсикологични тестове… Жертвата в миналото е употребявала… Доброволка в местен приют за жени…

Убийство, помисли си Джоселин, а не свръхдоза. Двете с Луиз се бяха оказали прави. По някое време едната от тях беше допуснала ужасна грешка. Копелето, което преследваха, е било предупредено.

Той винаги бе имал едно голямо предимство, помисли си тя. През цялото време знаеше нейната идентичност. Но тя никога не бе знаела неговата.

Все пак защо беше убил Луиз?

Защото не е могъл да открие мен?

Ужасното бреме на чувството за вина я остави без дъх. Тя беше станала причина за смъртта на Луиз.

Застави се да диша дълбоко, за да надвие ужасяващото напрежение. Когато главата й се попречисти, тя се опита да проследи логиката на заключението си. Двете с Луиз знаеха, че състоянието на чудовището бе започнало да се обостря. Ако бяха прави, той беше убил последните си две жертви. Но какво го бе накарало да осъзнае, че някой го следи? Те бяха действали изключително внимателно.

Толкова внимателно, макар че сега Луиз беше мъртва.

Ако той бе убил Луиз, нямаше причина да смята, че ще спре дотук. Трябваше да признае, че той знае истинската цел на инвестиционния клуб. Ако това бе така, той може да стигне до заключението, че трябва да се отърве от всички тях.

Тя трябва да предупреди останалите. Но може да им каже само каквото знае. Нямаше име. Нямаше реални доказателства, просто в себе си бе убедена, че може да са мишени на сериен изнасилвач, превърнал се в убиец.

Около нея кипеше дразнещо оживление от дейности, които й пречеха да се концентрира. Беше късен следобед и библиотеката бе препълнена. Голяма част от шума идваше откъм детския отдел. Беше станало време за часа за приказки. Библиотекарят, който отговаряше за събитието, насърчаваше участието на публиката и децата се включваха ентусиазирано. Освен това имаше група от шумни тийнейджъри във видео залата и постоянен поток от клиенти, които пристигаха и си тръгваха от рецепцията.

Но най-ангажираният отдел бе голямата зала, която осигуряваше онлайн достъп. Всеки компютърен терминал беше зает. Наложи й се да резервира един и след това да изчака реда си.

Поради голямото търсене й бе даден едва половин час. Възнамеряваше да използва времето, за да продължи да търси информация за мъжа, когото двете с Луиз преследваха, но бе отделила миг, за да провери служебния си имейл във фондацията. Така беше открила, че Луиз е мъртва.

Убиецът беше успял да я умъртви с наркотици. Това нямаше как да е било лесно. Луиз мразеше наркотиците. Сигурно е била заставена да ги приеме насила, но според полицейските доклади нямаше следи от борба. Това също не беше логично. Луиз щеше да се съпротивлява.

Джоселин изключи компютъра и остана смълчана за миг, опитвайки се да мисли. Преди да разбере, че Луиз е мъртва, си бе позволила да вярва, че двете все още контролират ситуацията. Уверяваха се една друга, че не е възможно копелето да е разбрало, че са успели да се доближат до него.

Но сега трябваше да приеме факта, че той ги преследва.

Искаше й се да може да си поговори с Шарлот. Шарлот беше по-спокойната и уравновесената от тях двете. Смяташе се за скучна. Това, че годеникът й я бе зарязал малко преди сватбата, определено не беше укрепило самочувствието й. Но истинският й проблем бе, че тя беше твърде доверчива. Склонна беше да приема хората, без да обмисли дали те наистина са такива, за каквито се представят.

Шарлот никога не лъжеше никого, затова правеше класическата грешка на това да си постоянно честен — приемаше, че другите хора не я лъжат, поне не и право в лицето й. В нейния свят хората изобщо не се занимаваха с това да мамят другите съзнателно, освен ако такова нещо не бъде доказано, макар, естествено, тогава да бе твърде късно.

Дори когато Шарлот установеше, че не може да има доверие на някого, реакцията й по-скоро бе разочарование, а не гняв и цинизъм. А на всичкото отгоре тя обикновено обвиняваше себе си за това, че не е успяла да забележи истината за недостатъците на другия човек.

Когато Брайън Конрой обяви, че не може да сключи брак, Шарлот бе заключила, че вината е в нея, защото си е позволила да се самозалъгва, че той е господин Перфектност. Тъпата психотерапевтка, при която бе ходила няколко седмици, беше укрепила тази нейна представа.

Беше проява на твърдоглавие, но Шарлот си бе такава.

Джоселин затвори очи за миг и се опита да урегулира дишането си. Работата бе там, че Шарлот беше единственият човек, на когото наистина имаше доверие сега, когато Луиз си бе отишла. Но Джоселин не посмя да се свърже с нея от страх, че ще я изложи на опасност.

— Хей, госпожо, ако сте приключили с компютъра, аз съм наред.

Сепната, Джоселин вдигна очи и видя мърляв на вид тийнейджър, облечен с маратонки, дънки и блуза с качулка.

— Целият е твой — рече тя.

Изправи се на крака, взе раницата от облегалката на стола и се отдръпна.

— Благодаря. Трябва да си приготвя домашното.

Да бе — помисли си Джоселин. Хлапетата на неговата възраст разполагаха с достатъчно техника, за да напълнят цял хипермаркет. Нямаха нужда от компютрите в библиотеката, за си напишат домашните.

Хлапето седна в кабинката и с бързи, ловки движения нагласи компютъра. Очевидно го бе правил много пъти преди това.

Тя преметна раницата си през рамо и се приготви да се насочи към изхода на библиотеката. Хвърли небрежен поглед към екрана на компютъра, преди да се обърне.

Хлапето вече беше влязло в някакъв порнографски сайт и гледаше голи, неестествено надарени хора да правят потен секс.

— Интересно домашно имаш — каза Джоселин.

Хлапето вдигна поглед само колкото да отвърне:

— Майната ти, госпожо. Аз си имам права, гарантирани от Първата поправка към Конституцията.

Значи хлапето харесваше да гледа порно на обществените компютри, за да е сигурно, че родителите му няма да разберат как прекарва времето си за учене. И какво от това? Тя самата допреди малко бе използвала компютъра на библиотеката, за да научи нещо повече за убийството на добрата си приятелка, защото не искаше да позволи на убиеца да разбере местоположението й. Всеки си имаше своите съображения. Обществената библиотека предлагаше начин всички да бъдат с равни възможности.

Тя се запъти към вратата. Не бе нейна работа да прави забележки на по-младото поколение. Имаше по-належащи проблеми — като този да остане жива.

Мина през стъклената врата и излезе навън в хладния следобед. Беше избрала Портланд, щата Орегон, за свое убежище. Не бе посмяла да остане в Сиатъл. Твърде много хора я познаваха и макар градът да се разрастваше бързо през последните години, все още бе малък град в много отношения.

Готова бе да даде всичко за телефон с предплатена карта, за да звънне на Шарлот, но не смееше да го направи. Шарлот щеше да е в безопасност дотогава, докато не бъде замесена. Освен това бе напълно убедена, че Шарлот щеше да й каже да отиде направо в полицията. Но това не беше вариант. Нямаше нищо конкретно, което да разкаже на ченгетата. Нула.

Ако имаше урок, който бе научила след нападението преди толкова години, той бе, че няма смисъл да отива в полицията, ако не може категорично да идентифицира копелето и да осигури безспорни доказателства за това, което нападателят е извършил. Ченгетата не й бяха повярвали, когато бе второкурсничка в университета в Лоринг. Нямаше да й повярват и сега.

Въпросът бе какво да стори по-нататък. Усещаше как в цялото й тяло пулсира тревога. Онзи някогашен страх, въпреки положените усилия да го овладее, отново се надигаше. Усещаше как тягостният кошмар я огражда отвсякъде. Споменът за ножа, опрян до гърлото й, и за платнения чувал върху главата й заплашваше пак да я обземе. Не можеше да диша. Искаше да изскочи от кожата си.

Отвори раницата с треперещи пръсти и извади малко флаконче с лекарството, с което овладяваше чувството на тревожност. Глътна без вода една таблетка. Както можеше да се очаква, хапчето заседна в гърлото й. Вероятно просто си въобразяваше. Преглътна енергично отново. Но продължаваше да го усеща заседнало там, в гърлото й.

Крайно паникьосана, Джоселин скочи на крака и се върна обратно в библиотеката. Успя да стигне до чешмата. Пи вода, докато усещането за давене не премина.

Излезе пак навън, седна на една пейка и зачака лекарството да подейства. Потоци от хора влизаха и излизаха от библиотеката.

След известно време се почувства поуспокоена и започна да обмисля следващия си ход. Проблемът бе, че беше невъзможно да знае дали останалите членове на клуба са в опасност. Трябваше да приеме, че копелето, което бе убило Луиз, търси и нея. Но ако престъпникът мислеше логично, щеше да осъзнае, че няма нужда да се притеснява за Мадисън, Виктория и Емили. Двете с Луиз никога не бяха споделяли с останалите три, че преследват убиец.

Но нямаше причина да смята, че той мисли логично. В крайна сметка бе изнасилвач и убиец. Това означаваше, че е обсебен, сприхав — може би напълно луд. Най-малкото беше абсолютен психопат.

Единственият реален въпрос беше защо действията му бяха започнали да ескалират преди няколко месеца. Доколкото тя можеше да прецени, дотогава той бе продължавал да изнасилва и всява ужас у жертвите си, но не ги беше убивал. Нещо се беше случило, за да се промени начинът му на действие.

Какъвто и да беше случаят, това вече не беше просто само нещо, свързано с нейното минало. Тя беше длъжна да предупреди останалите, така реши. В началото те бяха подготвили план за непредвидени обстоятелства, в случай че нещата се объркат. Идеята бе на Мадисън. Тя беше основателката на клуба. Една по една Мадисън ги бе въвела в своя вълнуващ, тайнствен свят.

Малко по-късно Джоселин се изправи и се върна в библиотеката. Отново се нареди на опашката, за да се запише с фалшиво име в списъка на чакащите да получат достъп до компютрите.

Надяваше се служителят да не й даде същата кабинка, която беше използвало вманиаченото в порното хлапе.