Холи Блек
Кралица на нищото (3)

2

Тази нощ е облекчение да тръгна за работа.

Вълшебните създания в света на смъртните имат различни нужди от тези в Елфхейм. Самотните феи, оцеляващи в покрайнините на царството, не се занимават с пирове и дворцови интриги.

И се оказва, че имат доста работа за такава като мен, смъртна, която ги познава добре и не се притеснява от някоя и друга схватка. Срещнах Брайърн седмица след като напуснах Елфхейм. Той се появи пред сградата ни — с черна козина, козя глава, кози копита и цилиндър в ръка — и каза, че е стар приятел на Хлебарката.

— Разбрах, че си в уникално положение — каза той, като ме гледаше със странните си златни кози очи. Черните им зеници представляваха хоризонтални правоъгълници. — Тук те смятат за мъртва, нали? Нямаш социална осигуровка. Нямаш образование на смъртна.

— И си търся работа — казах му, защото се досетих накъде бие. — Неофициално.

— Няма как да си по-далече от официалното при мен — увери ме той, като сложи ноктестата си ръка върху сърцето. — Позволи ми да се представя. Брайърн. Пука^[1], ако вече не си се досетила.

Той не поиска клетви за вярност или някакви обещания. Можех да работя колкото поискам и заплащането щеше да съответства на свършеното.

Тази нощ се срещаме до водата. Аз пристигам с колелото си втора употреба. Задната гума се спихва бързо, но го взех евтино. Върши ми добра работа. Брайърн е облечен натруфено, както винаги: на шапката му има лента с няколко ярко оцветени пачи пера и я е комбинирал със сако от туид. Когато се приближавам, той вади часовник от джоба си и го гледа с преувеличено смръщване.

— О, закъснях ли? — питам. — Съжалявам. Свикнала съм да определям часа по наклона на лунните лъчи.

Той ме поглежда подразнено.

— Няма нужда да се надуваш само защото си живяла във Върховния двор. Вече не си специална.

Аз съм върховната кралица на Елфхейм. Тази мисъл идва неканена и аз прехапвам вътрешността на бузата си, за да не изрека нелепите думи. Той е прав: вече не съм специална.

— Каква е задачата? — питам възможно най-безцеремонно.

— Една от нашите в старото пристанище яде местни. Търся някой, който може да я накара да обещае, че ще спре.

Трудно ми е да повярвам, че му пука какво става с хората — или поне му пука достатъчно, за да ми плати да сторя нещо по въпроса.

— Местни смъртни?

Той клати глава.

— Не, не, от нашите.

Тогава явно си спомня с кого говори и леко се изчервява. Опитвам се да не приемам думите му като комплимент.

Убива и яде вълшебни създания? Явно няма да е лесна работа.

— Кой те нае?

Той се смее нервно.

— Някой, който не иска името му да се свързва с това. Но е готов да те възнагради, ако свършиш работата.

Една от причините Брайърн да ме наеме, е, че мога да се приближавам до вълшебните създания. Те не очакват една смъртна да ги преджобва или да забива ножа си в тях. Не очакват една смъртна да не се поддава на магията, да знае обичаите им или да разбира ужасните им сделки.

Другата причина е, че толкова много ми трябват пари, че съм готова да върша такива неща — неща, за които от самото начало знам, че ще са гадни.

— Адрес? — питам и той ми подава сгънат лист.

Отварям го и го поглеждам.

— Дано да плащат добре.

— Петстотин американски долара — казва той, сякаш това е някаква колосална сума.

Наемът ни е хиляда и двеста на месец, да не говорим за продуктите и сметките. След като Хедър си отиде, моята половина от разходите е осемстотин долара. Освен това искам да си сменя задната гума на колелото. Петстотин съвсем не са достатъчни, не и за такава задача.

— Хиляда и петстотин — контрирам и извивам вежди. — В брой, проверими с желязо. Половината сега и ако не се върна, ще дадеш на Вивиен другата половина като дар за опечаленото ми семейство.

Брайърн стиска устни, но знам, че има парите. Просто не иска да ми плаща толкова, че да стана придирчива към задачите.

— Хиляда — пазари се той и посяга към вътрешен джоб на сакото от туид, откъдето вади пачка банкноти със сребърна щипка. — Ето, нося половината. Можеш да ги вземеш.

— Добре — съгласявам се. Не е лошо заплащане за нещо, което може да се свърши за една нощ, ако имам късмет.

Той ми подава парите със сумтене.

— Уведоми ме, когато изпълниш задачата.

На ключовете ми има желязна верижка. Прокарвам я старателно по ръбовете на парите, за да се уверя, че са истински. Не вреди да напомня на Брайърн, че съм внимателна.

— Плюс петдесет долара за разходи — казвам импулсивно.

Той се мръщи. След миг посяга в друга част на сакото си и ми дава още пари.

— Просто свърши работата — казва.

Не е добър знак, че не се пазари. Може би трябваше да го поразпитам още, преди да се съглася. Определено трябваше да се пазаря повечко.

Но вече е късно.

Качвам се на колелото, махам на Брайърн и поемам към центъра на града. Едно време си се представях като рицар, яздещ жребец, прославящ се в турнири с уменията и честта си. Жалко, но се оказа, че дарбите ми са в съвсем друга насока.

Предполагам, че имам уменията да убивам вълшебни създания, но най̀ ме бива да ги вбесявам. Да се надяваме, че ще ми послужат в убеждаването на една канибалка да направи каквото искам.

Преди да се изправя пред нея, решавам да поразпитам.

Първо се виждам с таласъм, на име Магпай, който живее в дърво в Дийринг Оукс Парк. Той чул, че тя е червеношапковец, което не е голяма новина, но поне съм израснала с такъв и съм наясно с природата им. Червеношапковците жадуват за насилие, кръв и убийства — всъщност стават малко нервни, когато са лишени от тях задълго. И ако са традиционалисти, потапят шапката си в кръвта на враговете си, вероятно за да се сдобият с жизнената им сила.

Питам за името й, но Магпай не го знае. Изпраща ме при Ладхар, клурикон, който се спотайва зад баровете, смуче пяната от халбите, когато никой не гледа, и мами смъртните в хазартни игри.

— Ама не знаеш ли? — пита Ладхар, като снижава глас. — Грима Мог.

Едва не го обвинявам в лъжа, макар да знам, че е невъзможно. После си представям — много живо — как намирам Брайърн и тъпча в гърлото му всички долари, които ми даде.

— Тя какво прави тук, по дяволите?

Грима Мог е страховитият генерал на Двора на зъбите от Севера. Същият двор, от който са избягали Хлебарката и Бомбата. Когато бях малка, Мадок ми четеше за лека нощ бойни стратегии от мемоарите й. Само при мисълта, че ще се изправя пред нея, ме облива студена пот.

Не мога да се бия с нея. И не мисля, че имам някакъв шанс да я измамя.

— Разбрах, че са я разжалвали — казва Ладхар. — Може би е изяла някого, когото лейди Нор е харесвала.

Напомням си, че не съм длъжна да изпълня тази задача.

Вече не съм част от Двора на сенките на Дейн. Вече не се опитвам да управлявам зад трона на върховния крал Кардан. Няма нужда да поемам голям риск.

Но съм любопитна.

А като добавите към това голямо количество наранена гордост, ще се озовете право пред стъпалата на склада на Грима Мог на зазоряване. Естествено, не съм с празни ръце. Взех сурово месо от една месарница, което се охлажда в стиропорна кутия, няколко криво-ляво направени сандвича с мед, опаковани във фолио, и бутилка доста горчива бира.

Влизам и вървя по коридор, докато не стигам до врата към нещо като апартамент. Чукам три пъти и се надявам, ако не друго, ароматът на храната да прикрие миризмата на страха ми.

Вратата се отваря и една жена с пеньоар наднича навън. Прегърбена е и се обляга на лъскав бастун от черно дърво.

— Какво искаш, скъпа?

Мога да видя под магията и забелязвам зеления оттенък на кожата й и твърде големите зъби. Също като на втория ми баща: Мадок. Онзи, който уби родителите ми. Онзи, който ми четеше нейните бойни стратегии. Мадок, някогашен велик генерал на Върховния двор. Сега враг на трона и не особено доволен от мен.

Да се надяваме, че той и върховният крал ще си съсипят взаимно животите.

— Нося ти подаръци — казвам, като вдигам кутията с месото. — Може ли да вляза? Искам да сключим сделка.

Тя се смръщва леко.

— Не можеш да продължаваш да ядеш вълшебни създания, без някой да се опита да те спре — казвам аз.

— Вероятно ще изям и теб, красиво дете — казва тя усмихната.

Но отстъпва назад, за да ме пусне в леговището си. Предполагам, че не може да ме превърне в хубаво ястие в коридора.

Апартаментът е с високи тавани и тухлени стени. Хубав. Подът е полиран и сияе. Големите прозорци пропускат светлина и осигуряват прилична гледка към града. Обзаведен е със стари мебели. Тапицерията на някои е прокъсана и има следи, които може да са оставени само от нож.

Целият апартамент мирише на кръв. Медна, метална миризма, с леко сладникава нотка. Оставям подаръците си на солидна дървена маса.

— За теб са — казвам. — С надеждата да пренебрегнеш факта, че идвам неканена.

Тя помирисва месото, взема един сандвич с мед и избива капачката на бирата с юмрук. Отпива дълго, като ме гледа.

— Някой те е научил на обноски. Чудя се защо са си направили труда, козленце. Ти явно си жертвоприношение, изпратено с надеждата да задоволят апетита ми със смъртна плът.

Усмихва се и показва зъбите си. Може би сваля магията за миг, но тъй като и без това виждах през нея, не мога да кажа със сигурност.

Примигвам насреща й. Тя също примигва, сигурно чака реакция.

Явно се дразни, че не хуквам с писъци към вратата. Да, виждам го. Мисля, че няма търпение да ме подгони.

— Ти си Грима Мог — казвам. — Водач на армии. Унищожителка на враговете си. Наистина ли искаш да прекараш така оттеглянето си?

— Оттегляне? — повтаря тя, сякаш съм й нанесла смъртна обида. — Макар че бях прокудена, ще намеря друга армия, която да водя. По-голяма от първата.

Понякога и аз си казвам нещо подобно. Но като го чувам произнесено от чужда уста, е доста дразнещо. Все пак ми дава една идея.

— Е, местните феи биха предпочели да спреш да ги ядеш, докато планираш следващия си ход. Очевидно, тъй като съм човек, предпочитам да не ядеш и смъртни. И без това се съмнявам, че те биха те заситили.

Тя ме чака да продължа.

— Предизвикателство — казвам, като си мисля какво зная за червеношапковците. — За това си гладна, нали? Една хубава битка. Обзалагам се, че създанията, които си убила, не са толкова специални. Хабиш си таланта.

— Кой те изпраща? — пита тя накрая.

Опитва се да ме прецени.

— Какво си сторила, за да я вбесиш? — питам аз. — Твоята кралица? Сигурно е нещо голямо, щом те е изритала от Двора на зъбите.

— Кой те изпраща? — реве тя.

Май докоснах болно място. Най-доброто ми умение.

Опитвам се да не се усмихна, но ми липсваше приливът на мощ, който идва в игри като тези, на стратегия и коварство. Не ми се ще да го призная, но ми липсваше рискът. Няма място за съжаления, когато си зает с опити да победиш. Или поне да не умреш.

— Казах ти. Местните вълшебни създания, които не искат да бъдат изядени.

— Защо ти? — пита тя. — Защо ще изпращат някакво момиченце да ме убеждава в каквото и да било?

Оглеждам стаята, забелязвам една кръгла кутия над хладилника. Старомодна кутия за шапки. Погледът ми спира на нея.

— Може би защото няма да е загуба за тях, ако не успея.

Грима Мог се смее, отпива отново от горчивата бира.

— Фаталистка. Е, как ще ме убедиш?

Отивам до масата и вземам храната, търся повод да се приближа до кутията за шапки.

— Първо ще прибера храната.

Грима Мог изглежда развеселена.

— Сигурно една старица като мен има нужда от младо момиче, което да шета из къщата. Но внимавай. Да не откриеш нещо, за което не си се пазарила, в долапа ми, козленце.

Отварям вратата на хладилника. И ме посрещат останки от създания, които е убила. Събрала е ръце и глави, печени или сварени, прибрани така, както се прави с остатъци от голяма празнична вечеря. Стомахът ми се преобръща.

Гадна усмивка пълзи по лицето й.

— Сигурно се надяваше да ме предизвикаш на дуел? За да се хвалиш как добре си се била? Сега виждаш какво означава да изгубиш от Грима Мог.

Поемам дълбоко дъх. После скачам. Събарям кутията за шапки от хладилника и я хващам.

— Не я докосвай! — вика тя и се хвърля напред, когато свалям капака.

И тя е вътре: шапката. Пропита със засъхнала кръв, с много слоеве кръв.

Грима Мог вече е на средата на стаята, оголила зъби. Аз вадя запалка от джоба си, щраквам я с палец и се появява пламъче. Тя спира внезапно, щом вижда огъня.

— Знам, че много, много дълги години си създавала патината по тази шапка — казвам аз, като се моля ръката ми да не потрепери и пламъкът да не изгасне. — Вероятно по нея има кръв от първото ти убийство и от последното. Без нея няма да има какво да ти напомня за миналите победи, няма да имаш трофеи, няма да имаш нищо. Така че ще трябва да сключиш сделка с мен. Закълни се, че няма да убиваш повече. Нито феи, нито човеци, докато си в света на смъртните.

— И ако не го направя, ти ще изгориш моето съкровище? — Грима Мог се приближава. — Това е безчестно.

— Ами сигурно бих могла да ти предложа да се бием — казвам. — Но вероятно ще изгубя. А така ще победя.

Грима Мог ме сочи с черния си бастун.

— Ти си човешкото дете на Мадок, нали? И сенешал на нашия нов върховен крал, в изгнание. Захвърлена като мен.

Кимам, смутена съм, че ме е разпознала.

— А ти какво направи? — пита ме, на лицето й се появява доволна усмивка. — Трябва да е било нещо голямо.

— Бях глупачка — казвам, защото съм готова да си го призная. — Отказах се от птичката в ръката заради птичките по дърветата.

Тя се смее гръмогласно.

— Е, ама не сме ли си лика-прилика, дъще на червеношапковец? Но убийството е в костите и в кръвта ми. Не смятам да се отказвам от убиването. След като съм завряна в света на смъртните, възнамерявам поне да се забавлявам.

Приближавам пламъка до шапката. Дъното й започва да почернява, разнася се ужасна воня.

— Спри! — вика тя и ме поглежда с огромна омраза. — Достатъчно. Нека аз ти предложа нещо, козленце. Ще се бием. Ако изгубиш, аз си връщам шапката невредима. Продължавам да ловувам както досега. А ти ще ми дадеш едното си кутре.

— За да го изядеш? — питам и отдръпвам пламъка от шапката.

— Ако искам — отвръща тя. — Или ще го нося като брошка. Какво те интересува какво ще правя с него? Важното е, че ще бъде мое.

— И защо да се съгласявам на това?

— Защото, ако победиш, ще получиш обещанието, което искаш. И ще ти кажа нещо изключително важно за твоя върховен крал.

— Не искам да знам нищо за него — сопвам се, твърде бързо и твърде гневно.

Не съм очаквала да намеси Кардан.

Този път тя се смее тихо и тътнещо.

— Малка лъжкиня.

Взираме се една в друга много дълго. Погледът на Грима Мог е някак дружески. Знае, че ме е хванала. Ще се съглася на условията й. Аз също го знам, макар че е нелепо. Тя е легенда. Не виждам как ще победя.

Но името на Кардан гърми в ушите ми.

Дали има нов сенешал? Дали има нова любовница? Дали ходи лично на срещите на Съвета? Дали говори за мен? Дали с Лок ми се подиграват? А дали Тарин се смее?

— Ще се бием до първа капка кръв — казвам, като прогонвам всичко друго от ума си. Приятно е да има към кого да насоча гнева си. — И няма да ти дам пръста си. Ако победиш, си получаваш шапката и толкова. И аз си тръгвам от тук. Правя отстъпка, като изобщо се съгласявам да се бия с теб.

— Скучно е до първа капка кръв. — Грима Мог се навежда напред, нащрек е. — Нека се бием, докато една от нас извика. Нека да спрем някъде след кръвопролитието и преди да изпълзим някъде, за да умрем. — Въздъхва, сякаш си мисли за нещо прекрасно. — Дай ми шанс да прекърша всяка кост в кльощавото ти тяло.

— Значи, разчиташ на гордостта ми.

Пъхам шапката й в джоба си и запалката в другия.

Тя не отрича това.

— И права ли съм?

До първа капка кръв наистина е скучно. Само ще танцуваме една около друга и ще търсим пробив. Не е истинска битка. И тогава отговорът сам излиза от мен.

— Да.

— Добре. — Тя вдига върха на бастуна към тавана. — Да идем на покрива.

— О, колко цивилизовано — казвам аз.

— Дано си носиш оръжие, защото няма да ти заема мое.

Тя тръгва към вратата с тежка въздишка, сякаш наистина е старица, за каквато се представя.

Следвам я навън, по сумрачния коридор, към още по-тъмно стълбище, нервите ми са изопнати. Надявам се, че знам какво върша. Тя взема стъпалата по две, нетърпелива е, блъска металната врата на върха. Чувам тракане на стомана, когато вади тънка сабя от бастуна си. Жадна усмивка разтегля широко устните й и разкрива острите й зъби.

Вадя дългия нож, който съм скрила в ботуша си. Няма много голям обхват, но аз не мога да омагьосвам неща и не мога да карам колелото със Здрач на гърба.

И все пак сега ми се иска да бях измислила начин да го взема.

Стъпвам на асфалтовия покрив на сградата. Слънцето изгрява, озарява небето в розово и златно. Вдига се студен вятър, който носи миризма на бетон и боклуци, заедно с аромата на златник от близкия парк.

Сърцето ми ускорява ритъма си в смесица от страх и нетърпение. Когато Грима Мог напада, аз съм готова. Парирам и отскачам назад. Правя го отново и отново и тя се дразни.

— Обеща ми лакомство — ръмжи, но поне вече знам как се движи.

Знам, че е жадна за кръв, жадна за насилие. Знам, че е свикнала да преследва жертвата си. Надявам се да е твърде самоуверена. Вероятно ще направи грешки, ако е изправена пред някой, който може да й отвърне.

Малко вероятно, но възможно.

Когато тя налита отново, аз се завъртам и я изритвам зад коляното така силно, че я повалям на земята. Тя ръмжи, надига се и хуква към мен с пълна скорост. За миг яростното й лице и страховитите зъби изпращат ужасяваща, парализираща тръпка през мен.

Чудовище? — крещи умът ми.

Стискам зъби срещу порива да се скрия. Оръжията ни проблясват ярко в светлината на новия ден. Металът се удря в метал, звънти като камбана. Сражаваме се по покрива, краката ми чевръсто отскачат напред-назад. Пот избива по челото ми и под мишниците. Дъхът ми е горещ, излиза на бял облак в студения въздух.

Хубаво е да се сражавам с някой друг, а не със себе си.

Грима Мог присвива очи, наблюдава ме, търси слабо място. Аз мисля за всяка поправка, която е правил Мадок, за всеки лош навик, от който Призрака се опитваше да ме отучи. Тя започва серия брутални удари, стреми се да ме избута до ръба на сградата. Аз отстъпвам, защитавам се срещу яростта, срещу по-дългия обхват на сабята й. Досега се е сдържала, но вече няма да го прави.

Отново и отново ме изтласква към ръба на сградата, към падането. Аз се бия с мрачна решителност. Кожата ми става хлъзгава от пот, капчици избиват между лопатките на гърба ми.

И тогава кракът ми се удря в метална тръба, която стърчи от асфалта. Препъвам се и Грима Мог замахва. Мога единствено да избегна пронизването и това ми струва ножа, който полита от покрива. Чувам как пада на улицата с глух тътен.

Изобщо не трябваше да поемам тази поръчка. Не биваше да се съгласявам да се бием. Не биваше да приемам предложението за брак на Кардан и не биваше да бъда прогонвана в света на смъртните.

Гневът ми дава прилив на сила и аз я използвам, за да се отдръпна от пътя на Грима Мог, като оставям инерцията на удара да понесе острието й покрай мен. После забивам силно лакът в ръката й и стискам дръжката на сабята.

Не е особено честен ход, но от доста време не държа на тези неща. Грима Мог е много силна, но е и изненадана. За миг се колебае, после забива чело в моето. Аз се олюлявам, но почти съм докопала оръжието.

Почти.

Главата ми кънти и съм леко замаяна.

— Това е измама, момиче — казва ми тя.

И двете дишаме тежко. Имам чувството, че дробовете ми са от олово.

— Аз не съм рицар.

И сякаш за да подчертая това, грабвам единственото оръжие пред погледа си: метална тръба. Тежка е и не е острие, но това е положението. Поне е по-дълга от ножа.

Тя се смее.

— Трябваше да се откажеш, но ми е приятно, че не го направи.

— Аз съм оптимист — отвръщам.

Сега, когато хуква към мен, тя е по-бърза, но аз имам по-голям обхват. Въртим се една около друга, тя замахва, а аз парирам като с бейзболна бухалка. Много неща ми се искат, но най-вече да се разкарам от този покрив.

Силите започват да ме напускат. Не съм свикнала с тежестта на тръбата и трудно маневрирам.

Откажи се — предлага замаяният ми мозък. — Извикай, докато си още на крака. Дай й шапката, забрави за парите и се прибирай. Виви може да омагьоса листа, с които да плащате. Само този път, няма да е кой знае какво. Не се биеш за кралство. А и вече загуби.

Грима Мог налита, сякаш надушва отчаянието ми. Притиска ме, аз съм тромава с тръбата. Ударите й са агресивни, надява се да пробие защитата ми.

Пот тече от челото ми и пари в очите ми.

Мадок описваше схватките като много неща, като игра на стратегия, която се играе на висока скорост, като танц, но точно сега ми се струва като спор. Като спор, в който тя ме принуждава да се защитавам твърде усилено, за да получа някоя точка.

Въпреки напрежението в мускулите си хващам тръбата само с една ръка и вадя шапката й от джоба си с другата.

— Какво правиш? Ти обеща… — започва тя. Хвърлям шапката в лицето й. Тя я сграбчва, разсеяна. В този момент аз замахвам с тръбата с всички сили.

Удрям я в рамото и тя пада с вой от болка. Удрям отново, металната тръба се спуска в арка към протегнатата й ръка и запраща меча да се търкаля по покрива.

Вдигам тръбата, за да ударя отново.

— Стига. — Грима Мог ме гледа от асфалта, по заострените й зъби има кръв, а на лицето й е изписано удивление. — Предавам се.

— Така ли?

Тръбата тежи в ръката ми.

— Да, малка измамнице — просъсква тя през зъби и се надига до седнало положение. — Ти ме надви. Сега ми помогни.

Пускам тръбата и се приближавам, почти очаквам да извади нож и да го забие в тялото ми. Но тя само вдигна ръка и ми позволява да я издърпам на крака. Слага шапката на главата си и притиска наранената си ръка.

— Дворът на зъбите се съюзи със стария велик генерал, баща ти, и още цяла шайка предатели. Разбрах от сигурен източник, че твоят върховен крал ще бъде детрониран преди следващото пълнолуние. Какво ще кажеш, а?

— Затова ли си тръгна? — питам я. — Защото не си предател?

— Тръгнах си заради друго малко козле. Сега се разкарай. Беше по-забавно, отколкото очаквах, но мисля, че играта ни приключи.

Думите й кънтят в ушите ми. Твоят върховен крал. Детрониран.

— Все още ми дължиш едно обещание — казвам, гласът ми излиза като грак.

За моя изненада, Грима Мог ми го дава. Заклева ми се да не ловува повече в земите на смъртните.

— Ела да се бием пак — вика след мен, когато тръгвам към стълбите. — Имам много тайни. Толкова много неща не знаеш, дъще на Мадок. А ми се струва, че и ти си жадна за насилие.