Холи Блек
Кралица на нищото (28)

27

Пръстите на Кардан се забиват в гърба ми. Той трепери, от оттеглянето на магията или от ужас, не зная. Но ме прегръща така, сякаш съм единственото стабилно нещо в целия свят.

Войници приближават и Кардан рязко ме пуска. Стиска челюст. Махва с ръка на един рицар, който му предлага наметалото си, въпреки че е облечен само с кръв.

— От дни не съм обличал нищо — ръмжи върховният крал и ако в очите му има някаква уязвимост, всички са твърде смаяни, за да забележат. — Не виждам защо да започвам сега.

— От скромност? — питам аз игриво, изненадана, че може да се шегува за проклятието или за каквото и да било.

Той ме дарява със замайваща, нехайна усмивка. От онези усмивки, зад които можеш да се скриеш.

— Всяка част от мен е прелест.

Гърдите ме болят, докато го гледам. Имам чувството, че не мога да дишам. Макар че стои пред мен, болката от загубата му още не е избледняла.

— Ваше величество — обръща се към мен Грима Мог. — Да окова ли баща ви?

Колебая се, мисля за мига, когато се изправих пред него със златния оглавник. Ти вече победи.

— Да — казва Кардан. — Окови го.

Идва карета, колелата й подскачат по камъните. Грима Мог крещи заповеди. Двама генерали слагат окови на китките и глезените на Мадок, тежките вериги дрънчат и при най-лекото движение. Стрелци са се прицелили в него, докато го отвеждат.

Армията му се предава, полага клетва за подчинение. Чувам шума на крила, звъна на брони и виковете на ранените. Червеношапковците освежават цвета на шапките си. Няколко създания се гощават с мъртвите. Във въздуха има дим, примесен с аромата на море и миризма на кръв и мъх. Дори след толкова кратка битка всичко е само отлив на адреналин, превръзки и почести за победителите.

Пиршеството в двореца сигурно вече е започнало и ще продължи по-дълго от битката.

Кардан се отпуска в каретата. Взирам се в него, в кръвта, която съхне на вълни по тялото му, съсирва се в къдриците му като малки парченца гранат. Насилвам се да извърна очи към прозореца.

— Колко дълго бях… — колебае се.

— Няма и три дни — отвръщам му. — Съвсем кратко.

Не споменавам на мен колко дълго ми се стори.

Не му казвам и как можеше да бъде пленен във формата на змия завинаги, с оглавник и юзда. Или мъртъв.

Можеше да е мъртъв.

Тогава каретата спира и ние слизаме. Слугите са донесли огромно кадифено наметало за Кардан и този път той го приема. Слага го на раменете си, докато вървим през мразовитите подземни зали.

— Сигурно първо ще искате да се изкъпете — предлага Рандалин, съвсем разбираемо.

— Искам да видя трона — казва Кардан.

Никой не е склонен да му възразява.

Тронната зала е пълна с преобърнати маси и гниещи плодове. Цепнатината по пода води до разцепения трон с повехналите цветя. Кардан разперва ръце и земята се затваря, скала и камък кипват нагоре, за да запълнят пукнатината. После той свива пръсти и разделеният трон изниква отново, разцъфнал с цветовете на изтравниче, но сега се разделя на два отделни трона.

— Харесва ли ти? — пита ме той, все едно да пита някого дали му харесва корона от звезди, свалени от небето.

— Впечатляващо е — отвръщам задавено.

Явно доволен, той най-сетне позволява на Рандалин да ни поведе към кралските покои, които са пълни с прислуга, генерали и повечето членове на Живия съвет. Една вана е приготвена за върховния крал. Донесена е гарафа с вино, както и украсен със скъпоценни камъни бокал. Фала пее песен за краля на змиите и Кардан изглежда едновременно очарован и ужасен от всичко това.

Не искам да свалям бронята си пред толкова народ, затова излизам и отивам в старите си покои.

Но когато влизам там, виждам Хедър. Става от дивана, държи огромна книга. Розовата й коса е избледняла, но всичко друго в нея сякаш сияе.

— Поздравления, ако не е твърде нелепо да го кажа, разбира се. Не знам как се говори за битки, но чух, че си победила.

— Ние победихме — потвърждавам с усмивка.

Тя дърпа двойния наниз от много зле нанизани плодове на калина на врата си.

— Виви ми ги направи. За след партито. — Хедър като че ли за първи път забелязва бронята ми. — Това не е твоята кръв…

— Не — казвам. — Аз съм добре. Просто съм скапана.

Тя кима бавно.

— Кардан също е добре — добавям.

Книгата пада от ръката й на дивана.

— Значи, вече не е голяма змия?

— Не е, но мисля, че май хипервентилирам. Така се нарича, нали? Когато дишаш твърде бързо. Замайваш се.

— Никой в този дворец не знае нищо за човешката медицина, нали? — Тя идва и започва да сваля бронята ми. — Хайде да свалим това от теб и да видим дали ще се почувстваш по-добре.

— Говори ми — казвам. — Разкажи ми още някоя приказка. Кажи ми нещо.

— Добре — казва тя, докато се мъчи да разкопчае бронята ми. — Последвах съвета ти и говорих с Ви. Най-сетне. Казах й, че не искам да ми отнема спомените и че съжалявам, задето я накарах да обещае това.

— Тя беше ли доволна?

Помагам й с една от закопчалките.

— Ами много сериозно се скарахме. С крясъци — добавя. — И…

— О…

— Помниш ли онази приказка за змията, която имаше твърде грижовни родители и се ожени за принцесата?

— Да — отвръщам. — Накрая май заспах, затова съм пропуснала развръзката.

— Ами когато изгорили змийската кожа на момчето, принцесата трябвало да го спечели отново, като изпълни изпитание. Е, казах на Ви, че трябва да изпълни изпитание. Трябва да се срещне отново с мен и този път да го направи както трябва. Да ми каже истината още в началото. Да ме убеди да я обикна.

— По дяволите. — Последната част от бронята пада с дрънчене на пода и осъзнавам, че приказките й са ме разсеяли дотолкова, че вече мога да дишам нормално. — Това е много сериозна приказна дейност. Изпитание.

Хедър посяга да хване ръката ми.

— Ако успее, всичките ми спомени ще се завърнат. Ако не успее, тогава тази нощ за последен път се виждам с теб.

— Надявам се да изпиеш всичкото вино от кралските изби на този пир — казвам й и я прегръщам силно. — Но повече се надявам Ви да успее да спечели отново ръката ти.

Вратата се отваря и влиза Ориана. Вижда ме и се паникьосва. Веднага се покланя ниско, почти притиска челото си в пода.

— Не е нужно да го правиш — казвам й и тя ме поглежда остро.

Виждам, че има много възражения относно поведението ми като върховна кралица, и усещам пробождане на задоволство при мисълта, че вече не може да ги изрече, без да наруши собствените си правила за прилично поведение.

Тя се надига от поклона си.

— Надявам се, че ще помилваш баща си. Заради брат си, ако не заради себе си.

— Вече бях милостива — казвам, вземам бронята и излизам в коридора.

Не биваше да напускам кралските покои. Това беше стар импулс — да оставя Кардан да царува, докато аз управлявам от сенките. А и беше облекчение да се измъкна за малко от всички тези втренчени погледи. Но когато съм далече от Кардан, всичко придобива някак нереален оттенък и аз започвам да се тревожа, че проклятието някак не е развалено, че всичко това е просто фантазия на трескав ум. Бързо се връщам по коридора, облечена само с гамбезон и предпазители за краката.

Когато влизам в кралските покои, Кардан го няма, както и всички сановници. Водата във ваната е още топла и свещите още горят, но стаите са празни.

— Аз я напълних отново — казва Татерфел, появила се от незнайно къде и ме стряска. — Влизай. Много си мръсна.

— Къде е Кардан? — питам, като понечвам да сваля и последните си дрехи.

— В тронната зала. Къде другаде? — казва тя. — Ти си тази, която закъснява. Но нали сега си нашият герой, позволено ти е. Ще те приведа в приличен вид.

— Май ще имаш доста работа — отвръщам, но влизам послушно във ваната и разпръсвам листенцата от иглика, които се носят по повърхността. Топлата вода се отразява чудесно на измъчените ми мускули. Отпускам се под нея. Проблемът след ужасно и огромно изпитание е, че после усещаш всичко, което си потискал. Толкова дълго бях ужасена и сега, когато би трябвало да се чувствам прекрасно, искам само да се скрия под някоя маса в тронната зала с Кардан, докато не се убедя напълно, че той е добре.

Надигам се над водата и отмятам косата от очите си. Татерфел ми подава кърпа.

— Изтрий кръвта от кокалчетата на пръстите си — нарежда ми.

Отново завива косата ми на рога, този път с вплетени златни нишки. Приготвила ми е бронзова кадифена туника. Над нея слага бронзов кадифен жакет с висока къдрава яка и подобен на пелерина шлейф, който се развява и при най-лекия ветрец. Накрая бронзови ръкавици с широки маншети.

Издокарана така, ще ми е трудно да се промъкна незабелязано в тронната зала, дори и роговете да не прозвучат при появата ми.

 

 

— Върховната кралица на Елфхейм Джуд Дуарте — обявява един паж с отекващ глас.

Забелязвам Кардан, който седи начело на високата маса. Дори от другия край на залата усещам интензивността на погледа му.

Дълги маси са отрупани като за истински пир. Всеки поднос е изпълнен с храна: огромни купчини плодове, лешници, хляб с фурми. Въздухът мирише на медовина.

Чувам как музикантите се състезават да съчиняват стихове за новите си композиции, много от тях са в чест на змийския крал. Е, има поне една посветена и на мен:

Кралицата наша меча прибра и очите затвори.

„Мислех си — рече тя, — че с по-голяма змия ще се боря“

Още слуги идват от кухнята, носят табли, пълни с месо, приготвено по различни начини — печено и задушено в масло, на скара или варено. В първия миг не осъзнавам какво гледам. Това е змийско месо. Месо, отрязано от тялото на огромната змия, която бе техният върховен крал, и може да им даде частица от магията му. Гледам всичко това и отново се чувствам объркана смъртна. Някои техни обичаи никога няма да спрат да ме ужасяват.

Надявам се, че Кардан няма нищо против. Определено изглежда весел, смее се, докато придворните трупат месото в чиниите си.

— Винаги съм предполагал, че ще съм вкусен — чувам го да казва, макар да забелязвам, че той не взема от месото.

И отново си представям как се пъхам под масата и се крия там, както правех като дете. Както направих след кървавата коронация с него.

Но вместо това отивам при голямата маса и намирам мястото си, което, разбира се, е начело — в другия край. Взираме се един в друг над огромната шир от сребро, плат и свещи.

После той става и всички в залата притихват.

— Утре трябва да се справим с всичко, което ни сполетя — казва той и вдига бокала си високо. — Но нека тази нощ почетем нашата победа, нашата хитрост и нашата радост.

Всички вдигаме чаши.

Започват песни — като че ли безкрайна поредица, — а ястията са толкова много, че дори смъртен като мен може да се наяде. Гледам как Хедър и Виви минават покрай масите, за да танцуват. Забелязвам Хлебарката и Бомбата, седят в сенките на новите тронове. Той хвърля грозде в устата й и никога не пропуска, нито веднъж. Грима Мог обсъжда нещо с лорд Ройбен, половината й чиния е пълна със змийско месо, а другата половина с месо, което не мога да разпозная. Никасия седи на почетно място, недалече от високата маса, обградена от поданиците си. Забелязвам Тарин близо до музикантите, разказва нещо и размахва ръце. Виждам Призрака, който я гледа.

— Моля за извинение — казва някой.

Министърът на ключовете Рандалин стои до рамото на Кардан.

— Съветнико — казва Кардан и се обляга на масата с нехайната поза на човек, който вече си е пийнал добре. — Да не искаш от тези малки медени питки? Можех да ти ги предам надолу по масата.

— Става дума за затворниците, за Мадок, армията му и останките от Двора на зъбите — казва Рандалин. — И още много други неща, които се надявахме да обсъдим с вас.

— Утре — отвръща Кардан. — Или вдругиден. Или вероятно следващата седмица.

И после става, отпива дълго от бокала си, слага го на масата и тръгва към мен.

— Ще танцуваш ли? — пита ме и ми подава ръка.

— Може би си спомняш, че не съм особено умела в танците — казвам, докато ставам.

Последния път, когато танцувахме, беше в нощта на коронацията на принц Дейн, точно преди всичко да се обърка. Той беше много, много пиян.

Наистина ме мразиш, нали? — попита ме тогава.

Почти толкова много, колкото ти мразиш мен — отвърнах аз.

Той ме дърпа към мястото, където музикантите карат всички да танцуват все по-бързо и по-бързо, да се въртят и подскачат. Ръцете му покриват моите.

— Не знам за какво първо да се извиня — казвам аз. — Задето ти отсякох главата, или защото се колебах толкова дълго. Не исках да изгубя и малкото, което ми бе останало от теб. Още не мога да повярвам на чудото, че си жив.

— Не знаеш колко дълго чаках да чуя тези думи — отвръща той. — Че не искаш да съм мъртъв.

— Ако се шегуваш с това, аз ще…

— Ще ме убиеш? — пита той и извива черните си вежди.

Мисля, че все пак бих могла да го мразя.

Тогава Кардан хваща ръцете ми и ме дърпа далече от другите танцьори, към тайната стая зад подиума, в която ме въведе веднъж. Тя е каквато я помня, стените й са покрити с мъх, под сияещите гъби има ниска кушетка.

— Знам само да бъда жесток или да се смея, когато съм смутен — казва той и сяда на кушетката.

Аз го пускам и оставам права. Обещах си да направя това, ако някога отново имам шанс. Обещах си да го направя в първия възможен момент.

— Обичам те — казвам и думите излизат в неразбираем порив от устата ми.

Кардан изглежда стъписан. Или вероятно съм го казала толкова бързо, че не е сигурен какво съм казала.

— Не бива да го казваш от съжаление — продумва накрая с огромна предпазливост. — Или защото бях под силата на проклятие. В миналото те помолих да ме излъжеш, в същата тази стая, но сега те моля да не го правиш.

Бузите ми горят при спомена за онези лъжи.

— Аз не съм лесен за обичане — казва той и чувам ехото на думите на майка му в неговите.

Когато си представях как му казвам това, си мислех, че ще изрека думите, все едно махам превръзка — болезнено и бързо. Но не очаквах той да се усъмни в тях.

— Започнах да те харесвам, когато говорехме за владетелите на нисшите дворове — казвам аз. — Ти беше забавен и това бе странно. А когато отидохме в Холоу Хол, ти беше умен. Все си спомням, че ти ни измъкна от тронната зала след коронацията на Дейн, точно преди да опра нож в гърлото ти.

Той не прави опит да ме прекъсне, затова нямам избор и продължавам:

— След като те измамих и те направих върховен крал, реших, че тъй като ти ме мразиш, ще мога и аз да те мразя, както преди. Но не стана. И се чувствах много глупава. Мислех си, че ще разбия сърцето си така. Мислех си, че това е слабост, която ти ще използваш срещу мен. Но после ти ме спаси от Морските дълбини, макар че можеше да ме оставиш да изгния там. Тогава започнах да се надявам, че чувствата ми са споделени. Но когато дойде изгнанието… — Поех си треперливо дъх. — Сигурно съм крила много неща. Мислех си, че ако не го правя, ако си позволя да те обичам, ще изгоря като кибритена клечка. Като цяла кибритена кутия.

— Но сега ми обясни всичко — казва той. — И наистина ме обичаш.

— Обичам те — потвърждавам аз.

— Защото съм умен и забавен — добавя с усмивка. — Не спомена и че съм хубав.

— Или че си вкусен. Макар че това са все похвални качества.

Той ме дърпа към себе си и двамата лягаме на кушетката. Взирам се в чернотата на очите му и в мекотата на устата му. Избърсвам прашинка суха кръв от връхчето на едното заострено ухо.

— Какво беше? Да си змия.

Той се колебае.

— Ами сякаш си пленен в мрака — отговаря. — Бях сам и инстинктът ме караше да нападам. Може би не бях напълно животно, но не бях и себе си. Не можех да мисля. Имаше само чувства. Омраза и ужас, и желание да унищожавам.

Понечвам да заговоря, но той ме спира с жест.

— А ти… — Гледа ме, устните му се извиват в нещо, което не е точно усмивка; нещо повече и по-малко от усмивка. — Малко неща съзнавах, но разпознавах теб.

И когато ме целува, се чувствам така, сякаш най-сетне мога да дишам отново.