Холи Блек
Кралица на нищото (26)

25

Лежа по гръб на килима пред огъня в старите ми покои. Тарин седи до мен, чопли печеното пиле, което взе от кухните на двореца. Цял поднос с храна е сложен на пода — сирене и хляб, стафиди и цариградско грозде, нарове и червени джанки, заедно с кана гъста сметана. Виви и Хедър лежат от другата страна, преплели крака и стиснали ръце. Оук подрежда зрънцата цариградско грозде и после си играе на боулинг с тях със сливите, срещу което веднъж възразих, но не смятам да го правя повече.

— По-добре е от битка, нали? — казва Тарин, като взема вдигащия пара чайник от таласъма и налива вода в каната. Добавя листа и миризмата на мента и бъз изпълва въздуха. — Примирие. Неочаквано примирие.

Никой не отговаря, мислим върху този въпрос. Не обещах на Мадок нищо конкретно, но не се съмнявам, че на пиршеството тази нощ той възнамерява да започне да източва властта към себе си. Струйка, която бързо се превръща в порой, докато не се превърна в марионетка без никаква власт. Изкушението при тази линия на атака е, че си въобразяваш, че можеш да промениш подобна съдба, че можеш да обърнеш положението, да го надхитриш.

— Какво му имаше на онова момиче? — пита Оук. — Кралица Сурен.

— Те не са много добри, Дворът на зъбите — казвам му и сядам, за да приема чаша от Тарин.

Въпреки че не съм спала от много време, не съм изморена. Не съм и гладна, макар че се принуждавам да хапна. Не знам каква съм.

Виви сумти.

— Сигурно може така да се каже. Както можеш да наречеш един вулкан „топличък“.

Оук се мръщи.

— Ще й помогнем ли?

— Ако решиш да се ожениш за нея, можем да поискаме момичето да живее тук, докато пораснеш — казвам. — И ако го направи, ще я освободим от оковите й. Предполагам, че това ще е благодат за нея. Но все пак не се смятай длъжен да го сториш.

— Не искам да се женя за нея. За никоя не искам — казва Оук. — И не искам да бъда върховен крал. Защо не можем просто да й помогнем?

Чаят е твърде горещ. Първата глътка изгаря езика ми.

— Не е лесно да помогнеш на кралица — казва Тарин. — Не се предполага, че кралиците имат нужда от помощ.

Всички замълчаваме.

— Значи, ти ще вземеш имението на Лок? — пита Виви, като се обръща към нея. — Не е нужно. Не е нужно да раждаш и бебето му.

Тарин си взема от цариградското грозде и търкаля зрънцето между пръстите си.

— Какво искаш да кажеш?

— Знам, че в Царството на феите децата са рядкост, скъпоценни са и тям подобни, но в света на смъртните съществува нещо, наречено аборт — казва Виви. — И дори тук има подменени деца.

— И осиновяване — намесва се Хедър. — Решението е твое. Никой не може да те съди.

— Ако го направи, ще му отрежа ръцете — намесвам се и аз.

— Аз искам детето — казва Тарин. — Не че съм изплашена, но съм някак развълнувана. Оук, така ти няма вече да си най-малкият.

— Добре — отвръща той и търкулва една натъртена слива към каната със сметана.

Виви я грабва и отхапва.

— Ей! — казва той, но тя само се смее дяволито.

— Откри ли нещо в библиотеката? — обръщам се към Хедър, като се преструвам, че гласът ми не е потрепнал леко. Знам, че не е намерила нищо. Ако беше, щеше да ми е казала. И все пак питам.

Тя се прозява.

— Има някакви откачени истории. Не са от полза, но са откачени. Една е за крал на змиите, който властвал над всички змии по света. Друга е за змия, която проклела две принцеси така, че да се превръщат в змии. Но само понякога. Имаше и една за желанието за бебе — казва, като поглежда към Тарин. — Жената на един градинар не можела да забременее. Един ден забелязала сладко зелено змийче в градината си и започнала да се тръшка, че дори змиите имат деца, а тя няма. Змията чула това и й предложила сина си.

Извивам вежди. Оук се смее.

— Той бил добър син обаче — казва Хедър. — Направили му дупка в ъгъла на къщата си и си живеел там. Хранели го с това, което ядели и те. Всичко било наред, докато той не пораснал и не решил да се ожени за принцеса. И то не за принцеса пепелянка или анаконда. Ами искал да се ожени за човешката принцеса на кралството.

— И как му се получило? — пита Тарин.

Хедър се хили.

— Таткото отишъл при краля и направил предложение от името на своя син змия. Кралят не се съгласил и както става в приказките, вместо просто да откаже, поискал змията да извърши три невъзможни неща: първо да превърне всички плодове в градината му в скъпоценни камъни, после да превърне всички подове в двореца в сребро и накрая да превърне стените на двореца в злато. Всеки път, когато бащата съобщавал тези искания на сина си, той му казвал какво да стори. Първо бащата трябвало да посади костилки, от които за една нощ разцъфнали плодове от яспис и нефрит. После трябвало да натърка подовете в двореца със съблечена стара змийска кожа, за да ги направи сребърни. Накрая трябвало да потърка стените на двореца с отрова, за да станат златни.

— Значи, бащата е свършил цялата работа — мърморя аз.

Толкова е топло до огъня.

— Той бил от онези твърде покровителствени родители. — Чувам гласа на Хедър сякаш от много далече. — Така или иначе, накрая, в отчаянието си, кралят признава на дъщеря си, че в общи линии я е продал на една змия и че тя трябва да се съгласи на този брак. Тя го прави, но когато остават сами, змията сваля кожата си и се оказва, че принцесата получава много готин мъж. Тя била много щастлива, но кралят нахлул в спалнята им и изгорил кожата, като вярвал, че така ще спаси живота й.

— Змийският тип обаче надал отчаян вой и се превърнал в гълъб, който отлетял. Принцесата откачила и заревала като луда, после решила да го търси. По пътя, тъй като това е приказка и буквално нищо няма смисъл, принцесата среща една лисица клюкарка, която й казва, че птиците дърдорели за някакъв принц, който бил прокълнат от великанка и не може да бъде изцелен с друго, освен с кръвта на няколко птици… и с кръвта на една лисица. Е, можете да си представите останалото. Горката лисица, нали?

— Ужас — казва Виви. — А тази лисица й е помогнала.

Е, това е последното, което чувам, докато заспивам на звука на приятелски гласове, говорещи един през друг.

 

 

Когато се събуждам, жаравата вече гасне и аз съм завита с одеяло.

Сънят е извършил странната си магия, накарал е ужасът от последните два дни да се отдръпне достатъчно, за да мога да мисля малко по-ясно.

Виждам Тарин на дивана, увита с одеяло. Тръгвам през тихите стаи и намирам Хедър и Виви в леглото ми. Оук го няма, сигурно е при Ориана.

Излизам и виждам, че отвън ме чака рицар. Разпознавам го, един от кралската стража на Кардан.

— Ваше величество — казва той с ръка на сърцето. — Фанд си почива. Помоли ме да ви пазя, докато се върне.

Чувствам вина, че не съм помислила дали Фанд не работи твърде дълго и упорито. Разбира се, трябва ми повече от един рицар.

— Как да те наричам?

— Артегоул, Ваше величество.

— Къде са останалите от стражата на върховния крал?

Той въздъхва.

— Грима Мог ни нареди да следим движенията на змията.

Каква странна и печална промяна след предишната им мисия — да пазят живота на Кардан. Но аз не знам дали Ар — тегоул би приел добре тази мисъл, нито дори дали е редно да я споделям с него. Оставям го пред вратите на кралските покои.

Вътре се стряскам, когато виждам Бомбата на дивана. Върти стъклено кълбо със сняг в ръцете си. Вътре има котка и надпис: ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА ПОВИШЕНИЕТО — подарък от Виви за Кардан след коронацията му. Не знаех, че го е запазил. Гледам вихъра на блестящите бели кристалчета и си спомням как ми докладваха, че в хълма вали сняг.

Бомбата ме гледа, раменете й са увиснали. Отчаянието на лицето й е отражение на моето.

— Вероятно не биваше да идвам — казва тя, което никак не е типично за нея.

— Какво има? — питам, след като влизам навътре в стаята.

— Когато Мадок дойде да направи предложението си, чух какво каза Тарин за теб.

Тя чака да схвана, но аз не разбирам.

Клатя глава.

— Че земята те е излекувала. — Изглежда, сякаш почти очаква да отрека. Питам се дали си мисли за шевовете, които свали в тази стая, или как съм оцеляла след падането от гредите. — Мислех си, че може би… можеш да използваш тази сила, за да събудиш Хлебарката.

Когато се присъединих към Двора на сенките, не знаех нищо за шпионската работа. Бомбата ме е виждала да се провалям. Все пак ми е трудно да призная този провал.

— Опитах се да разруша заклинанието над Кардан, но не успях. Не знам дали мога да направя нещо, нито как да го направя.

— Когато видях лорд Джарел и лейди Нор отново, нямаше как да не си спомня колко много дължа на Хлебарката — казва Бомбата. — Ако не беше той, нямаше да оцелея там. Дори да оставим настрана колко много го обичам, аз съм му длъжница. Трябва да му помогна. Ако можеш да сториш нещо…

Мисля си за цветчетата, които разцъфнаха в снега. В онзи момент аз бях вълшебна.

Мисля за надеждата.

— Ще се опитам — прекъсвам я. — Ако мога да помогна на Хлебарката, разбира се, че ще го направя. Разбира се, че ще опитам. Да вървим. Още сега.

— Сега ли? — казва Бомбата и става. — Но ти се върна в покоите си да спиш.

— Дори ако примирието с Мадок и Двора на зъбите мине много по-добре, отколкото очаквам, възможно е змията да не ми позволи да й сложа оглавника — казвам аз. — А тогава няма да оцелея дълго. Най-добре да го направим възможно най-скоро.

Бомбата слага леко ръка върху моята.

— Благодаря ти — казва тя, човешките думи излизат смутено от устата й.

— Не ми благодари все още — казвам аз.

— А един подарък вместо това?

Вади от джоба си маска с черна мрежа, също като нейната.

Преобличам се в черни дрехи и си слагам тежко наметало. После надявам маската и заедно тръгваме през тайния проход. Изненадана съм да открия, че той е променен след последния път, когато минах през него, и сега е свързан с останалите проходи през стените в двореца. Минаваме през винената изба и влизаме в новия Двор на сенките. Той е много по-голям от предишния и много по-добре обзаведен. Явно Кардан е финансирал това — или са обрали държавната хазна зад гърба му. Има кухненска част, пълна с прибори и огнище, достатъчно голямо, за да изпечеш в него дребно пони. Минаваме през тренировъчни зали и зали за преобличане, стратегическа зала, която може да съперничи на тази на великия генерал. Забелязвам неколцина шпиони, някои познавам, други — не.

В една от задните стаи Призрака вдига поглед от масата, на която реди карти. Пясъчната му коса виси над очите. Поглежда ме с подозрение. Аз вдигам маската.

— Джуд — казва той с облекчение. — Ти дойде.

Не искам да им давам фалшиви надежди.

— Не знам дали мога да сторя нещо, но бих искала да го видя.

— Насам — казва Призрака, като се надига и ме води към малка стаичка, в която висят сияещи стъклени глобуси.

Хлебарката лежи на легло. Притеснена съм от промяната в него.

Кожата му изглежда жълтеникава, вече не е наситено тъмнозелена като езеро, а притеснително восъчна. Той се движи в съня си, после крещи и отваря очи. Те са нефокусирани, кървясали.

Стаявам дъх, но след миг той отново потъва в сънищата си.

— Мислех си, че спи — казвам ужасена.

Представях си нещо като съня на Снежанка от приказката, представях си го неподвижен в стъклен ковчег, запазен точно какъвто е бил.

— Помогни ми да намеря нещо, с което да го вържем — казва Бомбата, докато притиска тялото му към леглото. — Отровата понякога го кара да крещи така и трябва да го вържем, докато отмине пристъпът.

Разбирам защо ме повика, защо смята, че нещо трябва да се направи. Оглеждам стаята. Над една ракла има купчина резервни чаршафи. Призрака започва да ги къса на ивици.

— Хайде, започвай — казва ми той.

Без да имам представа какво правя, аз заставам до краката на Хлебарката и затварям очи. Представям си земята под мен, представям си как мощта й се просмуква през стъпалата ми. Представям си как изпълва тялото ми.

После се смръщвам, чувствам се глупаво и спирам.

Не мога да го направя. Аз съм смъртно момиче. Аз съм точно обратното на вълшебна. Не мога да спася Кардан. Не мога да излекувам никого. Това няма да се получи.

Отварям очи и клатя глава.

Призрака слага ръка на рамото ми, пристъпва така близо, както когато ме обучаваше на изкуството да убивам. Говори тихо:

— Джуд, не се опитвай да я принудиш. Остави я да дойде сама.

Въздъхвам, затварям отново очи. И отново се опитвам да усетя земята под себе си. Земята на Царството на феите. Мисля за думите на Вал Морен: Мислиш, че от семе, засято в гоблинска почва, ще израсне същото растение, каквото би израснало в света на смъртните? Каквато и да съм, аз съм израснала тук. Това е моят дом, това е моята земя.

Отново чувствам онова странно усещане, че ме жилят с коприва.

„Събуди се — казвам наум, като слагам ръка на глезена му. — Аз съм твоята кралица и ти заповядвам да се събудиш.“

Спазъм разтърсва тялото на Хлебарката. Яростен ритник се забива в стомаха ми и политам към стената.

Свличам се на пода. Болката е толкова силна, че ми напомня скорошната рана в корема.

— Джуд! — вика Бомбата и посяга да хване краката му.

Призрака коленичи до мен.

— Нарани ли те?

Вдигам палец, за да покажа, че съм добре, но още не мога да продумам.

Хлебарката изкрещява отново, но този път викът му е последван от нещо друго:

— Лил… — казва той.

Гласът му е тих и дрезгав, но той говори.

Той е в съзнание. Буден.

Изцелен.

Хваща ръката на Бомбата.

— Умирам — казва той. — Отровата… бях глупак. Нямам много време.

— Не умираш — отвръща тя.

— Има нещо, което не можех да ти кажа, докато бях жив — казва той и я дърпа към себе си. — Обичам те, Лиливер. Обичам те от първия час на нашата среща. Обичам те отчаяно. Преди да умра, искам да знаеш това.

Призрака извива вежди и ме поглежда. Аз се усмихвам. И двамата сме на пода, едва ли Хлебарката има представа, че сме тук.

Освен това е твърде зает да се взира в изуменото лице на Бомбата.

— Никога не съм искал… — започва той, но замлъква, явно приел изражението й като ужасено. — Не е нужно да казваш нищо. Но преди да умра…

— Ти не умираш — отвръща тя отново и този път той наистина я чува.

— Ясно. — Лицето му се сгърчва от срам. — Не биваше да казвам нищо.

Промъквам се към кухнята, Призрака е зад мен. И докато вървим към вратата, чувам тихия глас на Бомбата:

— Ако не го беше казал, нямаше да мога да ти отговоря, че чувствата ти са споделени.

С Призрака тръгваме отново към двореца, поглеждаме към звездите. Мисля си колко по-умна е Бомбата от мен, защото тя имаше шанс и се възползва от него. Каза му какво чувства. Аз не можах да го кажа на Кардан. И сега никога няма да мога да го направя.

Обръщам се към павилионите на нисшите дворове.

Призрака ме гледа въпросително.

— Трябва да свърша още едно нещо, преди да заспя — казвам му.

Той не ме пита нищо, само изравнява стъпките си с моите.

 

 

Отиваме при майка Мароу и при Северин, син на Алдъркинг, на когото Гримсен е служил толкова дълго. Те са последната ми надежда. И макар че се срещаме под звездите и ме изслушват любезно, те нямат отговори.

— Трябва да има начин — настоявам аз. — Трябва да има все нещо.

— Трудното е — казва майка Мароу, — че ти вече знаеш как завършва проклятието. Само смърт, каза Гримсен. Ти искаш друг отговор, но магията рядко е така услужлива, че да удовлетворява предпочитанията ни.

Призрака стои наблизо и се мръщи. Радвам се, че е с мен, особено в този момент, защото не съм сигурна дали щях да понеса да чуя това сама.

— Гримсен не е искал проклятието да може да бъде развалено — казва Северин.

Извитите му рога го правят страховит, но гласът му е нежен.

— Добре.

Тръшвам се на един пън. Не че съм очаквала добри новини, но усещам как мъглата на мъката ме поглъща отново.

Майка Мароу присвива очи към мен.

— Значи, ще използваш онзи оглавник от Двора на зъбите? Бих искала да го видя. Гримсен прави такива интересно ужасни неща.

— Добре дошла си да го видиш — отговарям. — Трябва да вържа косми от косата си на него.

Тя сумти.

— Не прави това. Ако го сториш, ще бъдеш обвързана със змията.

Ще бъдете обвързани заедно.

Гневът ми е толкова голям, че всичко става бяло, като мълния, следвана от гръмотевица.

— И как трябва да действа? — питам аз, гласът ми трепери от гняв.

— Сигурно има някаква дума, заповед — казва тя със свиване на рамене. — Но е трудно да се разбере каква точно, а оглавникът е безполезен без нея.

Северин клати глава.

— Има само едно нещо, което ковачът винаги е искал другите да помнят.

— Името му — казвам аз.

 

 

Скоро след като се връщам в двореца, Татерфел идва с роклята, която Тарин ми е намерила за пиршеството. Слуги носят храна, оставят я и започват да приготвят банята ми. Когато излизам от водата, те ме парфюмират и сресват косата ми, сякаш съм кукла.

Роклята е от сребро, с пришити по нея корави метални листа. Скривам три ножа в ремък на крака си и един в ножница между гърдите си. Татерфел гледа накриво синините, които избиват там, където Хлебарката ме ритна. Но аз не казвам нищо за това и тя не пита.

Израснала съм в къщата на Мадок и съм свикнала с присъствието на слуги. В кухните имаше готвачи, в конюшните имаше коняри, а прислужниците в къщата се грижеха леглата да са оправени и всичко да е чисто. Но тогава можех да влизам и излизам, когато си реша, бях свободна да разпределям времето си и да правя каквото искам.

Сега, между кралската стража, Татерфел и другите слуги в двореца, всяко мое движение се следи. Рядко оставам сама и не задълго. Когато се взирах в Елдред, седнал на трона си, или в Кардан, който надига бокала с вино на пир и се смее насилено, не разбирах ужаса да си толкова могъщ и едновременно с това толкова безсилен.

— Можете да си вървите — казвам им, когато косата ми вече е сплетена и на ушите ми има сияещи обици с формата на стрели.

Не мога да надхитря проклятие и не знам как да се сражавам с такова. Трябва някак да оставя това и да се концентрирам върху онова, което мога да направя: да избегна капана, заложен ми от Двора на зъбите, и да избегна опитите на Мадок да ограничи властта ми. Вярвам, че той иска да остана върховна кралица и моят чудовищен върховен крал да бъде вечно до мен. И като си представям това, не мога да не си помисля колко ужасно би било за Кардан да остане завинаги пленен в тялото на змия.

Чудя се дали го боли. Чудя се какво ли е разрухата да се процежда от кожата ти. Чудя се дали е запазил достатъчно съзнание, за да се почувства унижен от това, че ще му бъде сложена юзда пред двор, който някога го е обичал. Дали сърцето му ще се изпълни с омраза. Омраза към тях. Омраза към мен.

Но е възможно да се превърна в нещо друго, във върховен края, който е чудовищен като Дейн. И ако го сторя, ако изпълня пророчеството, трябва да бъда спрян. И вярвам, че ти ще ме спреш.

Мадок, лорд Джарел и лейди Нор планират да ме придружат на пира, където аз ще обявя нашия съюз. Трябва да установя властта си и да я задържа през цялата вечер, доста коварно предложение. Дворът на зъбите са арогантни и злобни. Ще изглеждам слаба, ако позволя това да бъде насочено към мен — и все пак би било глупаво да рискувам нашия съюз, като отвърна. А колкото до Мадок, не се съмнявам, че ще бъде изпълнен с бащински съвети и ще ме тласне към ролята на нацупена дъщеря, ако му се противопоставям твърде яростно. Но ако не им попреча да вземат връх над мен, тогава всичко, което сторих, всичко, което планирах, ще е било напразно.

И с тази мисъл в ума си аз изпъвам рамене и тръгвам към мястото на пиршеството.

Държа главата си високо вдигната, докато прекосявам меката трева. Роклята ми се развява зад мен. Сребърните нишки в косата ми сияят на звездната светлина. Следва ме пажът с тънките крилца, който държи шлейфа ми. Кралската стража ме обгражда на почтително разстояние.

Виждам лорд Ройбен да стои до едно ябълково дърво, лъскавата ножница на извития му като полумесец меч сияе. Придружителката му Кайе е със зелена рокля, която много прилича на цвета на кожата й. Кралица Анет говори с лорд Северин. Рандалин пие вино, чаша след чаша. Всички изглеждат потиснати. Те видяха осъществяването на проклятие и ако са още тук, то е, защото смятат да се бият на следващата сутрин.

Само един от нас може да ги лъже. Спомням си думите на Кардан при последния ни разговор за владетелите на нисшите дворове.

Но тази нощ не са ми нужни лъжи. Но не ми е нужна точно и истината.

Когато ме виждат с Мадок и владетелите от Двора на зъбите, всички притихват. Всички тъмни очи се взират в мен. Всички тези жадни, красиви лица се извръщат към мен, сякаш съм ранено агънце в свят на лъвове.

— Господари и господарки, поданици на Елфхейм — казвам аз в тишината. После се колебая. Не съм свикнала да изнасям речи. — Като дете на Върховния двор, аз израснах с вълшебните диви приказки за проклятия и чудовища. Приказки, които дори тук, в Царството на феите, са твърде невероятни, за да повярваме в тях. Но сега нашият върховен крал е змия и ние сме потопени в такава вълшебна приказка. Кардан разруши короната, защото искаше да бъде различен владетел и царуването му да бъде различно. Поне в едно отношение това вече е изпълнено. Мадок и кралица Сурен от Двора на зъбите свалиха оръжия. Срещнахме се и изковахме условията на примирие.

Тих шепот минава през тълпата.

Не поглеждам настрани. На Мадок сигурно не му харесва, че представям този съюз като моя победа, а лорд Джарел и лейди Нор вероятно никак не харесват това, че говоря за дъщеря им като за единствения представител на Двора на зъбите, който заслужава внимание.

Аз продължавам:

— Поканих ги тук тази нощ, за да празнуват с нас, и утре ще се срещнем на бойното поле, но не за битка, а за да укротим змията и да сложим край на тази заплаха над Елфхейм. Заедно.

Чуват се откъслечни, несигурни аплодисменти.

С цялото си сърце искам Кардан да беше тук. Почти мога да си го представя — изтегнат в кресло и ми дава указания как да държа тази реч. Сигурно много щях да се подразня, но сега усещам студената яма на копнеж в корема си.

Той ми липсва и болката от това е зейнала бездна, в която копнея да падна.

Вдигам бокала си и всички наоколо вдигат бокали, чаши и рогове.

— Нека пием за Кардан, нашия върховен крал, който се пожертва за народа си. Който разчупи оковите на кръвната корона. Нека пием за съюзите, които са се доказали непоклатими като скалната твърд на островите на Елфхейм. Нека пием за обещанието за мир.

Когато вдигам бокала си, всички пият с мен. Като че ли нещо се променя в атмосферата. Надявам се да е достатъчно.

— Хубава реч, дъще — казва Мадок. — Но не чух в нея обещаната ми награда.

— Да те направя пръв мой съветник? А ето че ти вече ме порицаваш. — Поглеждам го твърдо. — Докато не сложим оглавника на змията, сделката ни не е в сила.

Той се мръщи. Не го чакам да възрази, а се отдръпвам и отивам при малката група от Двора на зъбите.

— Лейди Нор. — Тя изглежда изненадана, че се обръщам към нея, сякаш е твърде арогантно от моя страна. — Вероятно все още не сте се запознали с лейди Аша, майката на върховния крал.

— Мисля, че не — съгласява се тя. — Макар че…

Хващам я за ръката и я повеждам към мястото, където стои лейди Аша, обградена от любимите си придворни. Тя изглежда притеснена при приближаването ми и дори още по-притеснена, когато започвам да говоря:

— Чух, че искате да заемете нова роля в двора — казвам й. — Мисля да ви направя посланик в Двора на зъбите, затова ще е полезно да ви запозная с лейди Нор.

Няма и капка истина в думите ми. Но искам лейди Аша да разбере, че съм чула за заговора й и ако ми се противопостави, съм способна да я отпратя много далече от удобствата, които толкова цени. Струва ми се подобаващо наказание и за двете да бъдат така изложени една пред друга.

— Наистина ли ще ме принудите да отида толкова далече от сина си? — пита тя.

— Ако предпочитате да останете тук и да помогнете в грижите за змията, трябва само да кажете — отвръщам аз.

Лейди Аша изглежда така, сякаш всъщност предпочита да ме прободе в гърлото. Аз се извръщам от нея и от лейди Нор.

— Е, насладете се на разговора си.

Може и да го направят. И двете ме мразят. Това им дава обща тема.

Слугите внасят ястия. Крехки стъбла от папрат, орехи в розови листенца, бутилки вино с билкови отвари, малки птички, изпечени цели в мед. Взирам се в пируващите, имам чувството, че градините се въртят около мен. Някакво странно усещане за нереалност. Замаяна съм и се оглеждам за сестрите си или за някой от Двора на сенките. Дори за Фанд.

— Ваше величество — чува се глас.

До мен стои лорд Ройбен. Гърдите ми се свиват. Не знам дали ще мога да наложа властта си над него точно сега.

— Добре е, че останахте — отговарям. — След като Кардан строши короната, не бях сигурна, че ще го направите.

Той кима.

— Никога не ме е било особено грижа за него — казва, като се взира в мен със сивите си очи, бледи като речна вода. — Ти ме убеди да се закълна пред короната и ти посредничи за мир, след като Морските дълбини нарушиха примирието.

Като убих Бейлкин. Не бих могла да го забравя.

— И може би щях да се бия за теб, дори само защото, като подкрепям една смъртна кралица, ще зарадвам хора, на които много държа, и ще ядосам такива, които не харесвам. Но след онова, което Кардан направи в тронната зала, разбрах защо ти рискува толкова много, за да го сложиш на трона, и бях готов да се бия за него до последния си дъх.

Не съм очаквала такава реч от него. Тя ме стъписва.

Ройбен докосва гривната на китката си, в нея са преплетени зелени нишки. Не, не нишки. Коса.

— Той искаше да строши кръвната корона и да се довери на верността на поданиците си, вместо да я изисква. Той е истинският върховен крал на Царството на феите.

Отварям уста да отговоря, когато в другия край на градините виждам Никасия, в блестяща рокля от сребристи люспи, да върви между придворни и владетели.

Забелязвам и че Кайе, консортът на Ройбен, се приближава към нея.

— Ами… вашата, ъъъ, приятелка ще…

Той се обръща точно навреме, за да види как Кайе удря Никасия право в лицето. Тя се блъска в един придворен и пада на земята. Пиксито разтърсва ръка, сякаш е наранила кокалчетата си.

Пазачите селки на Никасия хукват към нея. Ройбен веднага се устремява през тълпата, която се разделя пред него. Опитвам се да го следвам, но Мадок се изпречва на пътя ми.

— Една кралица не хуква към сбиване като някаква ученичка — казва той и ме стиска за рамото.

Не съм толкова разсеяна от това, че да не видя възможността пред себе си. Издърпвам се от хватката му и късам три косъма от косата му.

Един червенокос рицар си отваря път между Кайе и стражите на Никасия. Аз не я познавам, но когато лорд Ройбен стига до тях, като че ли всички заплашват всички с дуел.

— Махни се от пътя ми — ръмжа на Мадок, после хуквам.

Не обръщам внимание на никой, който се опитва да говори с мен. Може и да изглеждам нелепо, вдигнала поли до коленете си, но не ми пука. Определено изглеждам нелепо, когато пъхам нещо в пазвата си.

Брадичката на Никасия е зачервена, гърлото й пламти. Трябва да потисна напълно неподходящия смях, който ме напушва.

— Най-добре не защитавай пиксито — казва ми тя високомерно.

Червенокосият рицар е смъртна, облечена е с ливреята на Двора на Алдъркинг. Тя също е с разкървавен нос, което означава, че вече се е сбила със селките. Лорд Ройбен изглежда готов да извади меча си. Тъй като току-що говореше за битка до последен дъх, бих искала да предотвратя това.

Кайе е с по-разголена рокля от предишния път и тя разкрива белег, който започва от гърлото й и се спуска по гърдите. Прилича на нещо средно между порязване и изгаряне и определено обяснява защо е толкова ядосана.

— Нямам нужда от никаква защита — казва тя. — Мога сама да си върша работата.

— Имаш късмет, че само те удари — казвам на Никасия. Присъствието й ме притеснява така, че пулсът ми се ускорява. Не мога да не си спомня какво беше да съм нейна пленница в Морските дълбини. Обръщам се към Кайе. — Но вече свърши. Разбра ли?

Ройбен слага ръка на рамото й.

— Сигурно — отвръща Кайе, после се отдалечава с големите си ботуши.

Ройбен изчаква малко, но аз клатя глава и той тръгва след консорта си.

Никасия докосва брадичката си, гледа ме предпазливо.

— Виждам, че си получила бележката ми — казвам аз.

— А аз виждам, че ти си се сговорила с врага — отвръща тя, като поглежда към Мадок. — Ела с мен.

— Къде?

— Някъде, където никой няма да ни чуе.

Тръгваме заедно през градините, като оставяме стражите си. Тя ме хваща за ръката.

— Вярно ли е? Кардан е под силата на проклятие? Превърнал се е в чудовище, чиито люспи трошат копията на хората ти.

Кимам напрегнато.

За мое изумление, тя се свлича на колене.

— Какво правиш? — питам, ужасена.

— Моля те — казва тя със сведена глава. — Моля те. Трябва да се опиташ да разрушиш проклятието. Знам, че ти си законната кралица и може би не искаш той да се върне, но…

Ако нещо би могло да засили изумлението ми, това са тези думи.

— Мислиш, че аз бих…

— Преди не те познавах — казва тя, мъката ясно се чува в гласа й. Дъхът й потрепва в нещо като хлипане. — Мислех те само за поредната смъртна.

Трябва да прехапя език, за да не я прекъсна.

— Когато стана негов сенешал, си казах, че той те иска заради лъжливия ти език. Или защото ще станеш послушна, макар че преди не беше такава. Трябваше да ти повярвам, когато му каза, че няма никаква представа на какво си способна. Докато беше в изгнание, аз успях да го накарам да ми каже повече. Знам, че не вярваш на това, но с Кардан бяхме приятели, преди да станем любовници, преди Лок. Той ми беше първият приятел, когато дойдох тук от Морските дълбини. И ние наистина бяхме приятели, дори след всичко. Мразех това, че те обича.

— Той също го мразеше — казвам със смях, който звучи по-треперлив, отколкото ми харесва.

Никасия се взира дълго в мен.

— Не, не е така.

На това мога да отговоря само с мълчание.

— Той плаши всички, но не е такъв, за какъвто го мислиш — казва Никасия. — Помниш ли слугите на Бейлкин? Човешките слуги?

Кимам мълчаливо. Разбира се, че ги помня. Никога няма да забравя Софи и пълните й с камъни джобове.

— Те понякога изчезваха и се носеха слухове, че Кардан ги е наранил, но не беше така. Той ги връщаше в света на смъртните.

Признавам, изненадана съм.

— Защо?

Тя размята ръка.

— Не знам! Вероятно за да ядоса брат си. Но ти си човек, затова реших, че това ще ти хареса. И той ти изпрати рокля. За коронацията.

Помня я — балната рокля с цветовете на нощта, с контурите на дървета, пришити по нея, и кристалите като звезди. Хиляди пъти по-красива от роклята, която бях поръчала. Бях решила, че сигурно е от принц Дейн, тъй като това беше неговата коронация и аз му се бях заклела във вярност, когато се присъединих към Двора на сенките.

— Не ти е казвал, нали? — пита Никасия. — Виждаш ли? Това са две хубави неща, които не знаеш за него. И съм те виждала как го гледаш, когато си мислиш, че никой не те вижда.

Прехапвам вътрешността на бузата си, смутена въпреки факта, че бяхме любовници, че се оженихме и че едва ли вече е тайна, че се харесваме.

— Затова ми обещай — продължава тя, — обещай ми, че ще му помогнеш.

Мисля си за златния оглавник, за бъдещето, предсказано от звездите.

— Не знам как да разваля проклятието — отговарям и всички непролети сълзи се събират в очите ми. — Ако можех, мислиш ли, че щях да бъда на този глупав пир? Кажи ми кого да посека, какво да открадна, кажи ми коя загадка трябва да разреша или коя вещица трябва да измамя. Само ми кажи начин и аз ще го направя, колкото и да е опасно, колкото и да е трудно, каквато и да е цената.

Гласът ми пресеква.

Тя ме гледа неотклонно. Каквото и да мисля за нея, тя наистина държи на Кардан.

И мисля, че докато по бузите ми се стичат сълзи, тя осъзнава, за свое изумление, че и аз държа на него.

Е, много полза има той от това сега.

 

 

Когато разговорът ни приключва, аз се връщам на пиршеството и намирам новия Алдъркинг. Той изглежда изненадан да ме види. До него е смъртният рицар с разкървавения нос. Червенокосият консорт на Северин тъпче носа му с памук. Осъзнавам, че с рицаря са близнаци. Не идентични като нас с Тарин, но все пак близнаци. Смъртни близнаци в Царството на феите. И като че ли и двамата не изглеждат особено смутени от това.

— Трябва ми нещо — казвам на Северин.

Той се покланя.

— Разбира се, кралице моя. Всичко мое е и ваше.

 

 

Тази нощ лежа в голямото легло на Кардан в огромната му спалня. Разперила съм ръце и крака, изритала съм завивките.

Гледам златния оглавник на стола до мен, сияе на приглушената светлина на лампата.

Ако го сложа на змията, ще го обвържа завинаги към себе си. А след това ще го доведа тук. Той може да се свие на килима в тази стая и макар че това ще ме направи не по-малко чудовище от него, поне няма да бъда сама.

Накрая заспивам.

В съня ми над мен се надвесва змията Кардан, черните му люспи лъщят.

— Обичам те — казвам аз и после той ме поглъща.