Холи Блек
Кралица на нищото (22)

21

Чукане по вратата ме кара да намеря един от халатите на Кардан и да го навлека непохватно над ризата, с която спах.

Преди да стигна до вратата, тя се отваря и нахлува Рандалин.

— Милейди — казва той с остър, обвинителен тон. — Имаме много неща за обсъждане.

Аз се увивам по-плътно с халата. Съветникът сигурно знае, че Кардан не е при мен, щом нахлу така, но аз няма да му направя удоволствието да го питам къде е кралят.

Не мога да не си спомня думите на Бомбата: Ти си върховната кралица на Елфхейм. Дръж се като такава.

Трудно е обаче да не се засрамя, че съм в такъв вид, с рошава коса и лош дъх. Не е лесно да излъчваш достойнство точно в такъв момент.

— И какво бихме могли да обсъждаме? — успявам да произнеса с възможно най-леден глас.

Бомбата сигурно би казала, че трябва да го изхвърля навън за ухото.

Таласъмът се изпъва, направо се издува от негодувание. Фиксира ме със строгите си кози очи зад очилата с телени рамки. Овнешките му рога са намазани с восък и блестят. Той отива до едно ниско канапе и сяда.

Аз отивам до вратата и виждам двама рицари, които не познавам. Не са от стражата на Кардан, разбира се. Те сигурно са с него. Не, тези пред вратата вероятно са най-незначителните стражи и най-неспособните да спрат един възмутен член на Живия съвет. До отсрещната стена на коридора обаче виждам Фанд. Тя се изпъва в поза мирно, когато ме забелязва.

— Да нямаш пак съобщение за мен? — питам я.

Тя клати глава.

Обръщам се към кралските стражи.

— Кой пусна съветника вътре без моето разрешение? — питам.

В очите им просветва тревога и единият започва да заеква в отговор.

— Казах им да не го правят — прекъсва го Фанд. — Имате нужда от лична охрана за вас и за пред вратата ви. Нека бъда ваш рицар. Познавате ме. Знаете, че съм способна. Аз чаках тук с надеждата…

Спомням си собствения си копнеж да стана част от кралското домакинство, да бъда взета в личната стража на някоя от принцесите. И освен това разбирам защо не са я избрали досега. Тя е млада и — както личи по всичко — доста пряма.

— Да — отвръщам. — Много бих искала. Фанд, смятай се за първата от личната ми стража.

Никога не съм имала лична стража и осъзнавам, че не съм съвсем наясно какво да правя с нея.

— Заклевам се в дъба и ясена, в тръна и калината, че ще ви служа предано до смъртта си — казва тя забързано. — А сега искате ли да изведа съветника от покоите ви?

— Няма да е необходимо. — Клатя глава, макар че щеше да ми достави известно удоволствие. Не съм сигурна, че успях да скрия усмивката си при тази мисъл. — Моля те, изпрати някого със съобщение до Татерфел в старите ми покои. Нека да ми донесе някои неща. Аз междувременно ще поговоря с Рандалин.

Фанд се мръщи към съветника.

— Да, Ваше величество — казва тя и свива юмрук до сърцето си.

С надеждата, че ще получа нови дрехи все някога, аз се връщам вътре. Сядам на страничната облегалка на отсрещния диван и гледам замислено съветника. Той нахлу тук, за да ме свари неподготвена.

— Много добре — казвам аз. — Говори.

— Владетелите на нисшите дворове започнаха да пристигат. Те твърдят, че са дошли да видят предизвикателството на баща ти и за да помогнат на върховния крал, но това не са всичките причини да дойдат тук. — Звучи огорчен. — Дошли са, защото са подушили слабост.

Мръщя се.

— Те са се заклели пред короната. Тяхната преданост е обвързана с Кардан, без значение дали го искат.

— Въпреки това — продължава Рандалин — сега, когато Морските дълбини не могат да ни изпратят подкрепление, ние зависим от тях повече от всякога. Не искаме нисшите дворове да ни удостояват неохотно с верността си. А когато Мадок пристигне, и то само след дни, той ще се опита да се възползва от всяко съмнение. Ти създаваш тези съмнения.

О, вече знам за какво говори.

Той продължава:

— Никога не е имало смъртна кралица на Елфхейм. И не бива да има такава.

— Наистина ли очакваш да се откажа от тази огромна власт само защото ти настояваш? — питам го.

— Ти беше добър сенешал — казва той и ме изненадва. — Грижа те е за Елфхейм. Ето защо те моля да се откажеш от титлата си.

Точно в този момент вратата се отваря.

— Не сме те викали и нямаме нужда от теб! — започва Рандалин, явно възнамерява да излее върху някой слуга, вероятно върху Фанд, целия гняв, който е набрал срещу мен; после пребледнява и скача на крака.

Върховният крал стои на прага. Извива вежди и злокобна усмивка подръпва крайчетата на устните му.

— Мнозина си го мислят, но малцина са достатъчно смели, за да ми го кажат в лицето.

Зад него е Грима Мог. Тя носи вдигащ пара супник. Миризмата стига до мен и кара стомаха ми да къркори.

Рандалин започва да заеква:

— Ваше величество! Какъв срам, какъв срам. Прибързаните ми думи не бяха предназначени за вас. Мислех, че вие… — Той спира и започва отново: — Какъв съм глупак. Ако желаете да ме накажете…

Кардан го прекъсва:

— Защо не ми кажеш какво обсъждахте? Без съмнение, предпочиташ по-разумните отговори на Джуд пред моите глупости, но все пак ми е интересно да чуя за държавните дела.

— Ами само я подтиквах да обмисли войната, която баща й подклажда. Всички трябва да правим жертви.

Рандалин поглежда към Грима Мог, която оставя супника на една маса, после отправя поглед към Кардан.

Бих могла да предупредя Рандалин, че трябва да се страхува от начина, по който Кардан го гледа.

Кардан се обръща към мен, част от гнева още личи в очите му.

— Джуд, би ли ме оставила насаме със съветника? Искам да го подтикна да обмисли някои неща. А Грима Мог ти донесе супа.

— Нямам нужда от помощ, за да кажа на Рандалин, че това е моят дом, моята земя и че няма да ходя никъде и няма да се отказвам от нищо.

— И все пак — казва Кардан, като плясва с ръка тила на съветника, — все пак искам да му кажа това-онова.

Рандалин позволява на Кардан да го поведе към един от кралските салони. Гласът на Кардан е достатъчно тих, за да не различавам думите, но копринената заплаха в тона му не може да се сбърка.

— Ела да ядеш — казва Грима Мог, докато сипва супа в купа. — Ще ти помогне да оздравееш.

Гъби плуват отгоре и когато отблъсквам купата, няколко грудки изплуват заедно с нещо като месо.

— Какво точно е това?

Тя сумти.

— Знаеш ли, че остави ножа си на моята улица? Отидох у вас да ти го върна. Реших, че така е по съседски. — Хили ми се лукаво. — Но ти не си беше у дома. Само прекрасната ти близначка, която имаше много изискани маниери и ме покани на чай и кейк и ми каза разни интересни неща. Трябваше да ми кажеш повече. Вероятно можехме да стигнем по-бързо до споразумение.

— Вероятно, но супата…

— Имам изискано небце, но пък аз си падам по много вкусове. Не бъди толкова придирчива. Изпий я. Трябва ти сила.

Отпивам и се опитвам да не мисля много какво има вътре. Това е бистър бульон, добре подправен и изглежда безвреден. Накланям купата, за да го допия. Има хубав вкус, топъл е и ме кара да се почувствам така добре, както не съм се чувствала, след като се събудих в двореца. Започвам да ровя в купата за останали парченца. Дори да са нещо ужасно, предпочитам да не го знам.

Докато търся остатъци, вратата пак се отваря и влиза Татерфел с купчина рокли. Фанд и още двама рицари я следват с още от дрехите ми. Зад тях е Хедър, с джапанки, носи купчина бижута.

— Тарин ми каза, че ако дойда, ще мога да зърна кралските покои. — После, когато се приближава, добавя тихо: — Радвам се, че си добре. Ви иска да си тръгнем, преди баща ви да дойде тук, затова ще си отидем скоро. Но не можехме да заминем, докато ти още беше в кома.

— Добре сте решили. Изненадана съм, че си дошла.

— Сестра ти ми предложи сделка — казва тя с известно съжаление. — И аз приех.

Преди да каже още нещо, Рандалин се втурва към вратата и едва не я събаря в бързината. Примигва изумен, явно не е очаквал присъствието на още една смъртна. После се изнася, без дори да погледне към мен.

— Големи рога — казва тихо Хедър, като се взира след него. — И дребно човече.

Кардан се обляга на рамката на вратата, изглежда много доволен от себе си.

— Тази вечер има бал в чест на гостите от някои от моите дворове. Хедър, надявам се, че вие с Вивиен ще дойдете. Бяхме лоши домакини при предишното ти посещение. Но можем да ти предложим много удоволствия.

— Включително война — обажда се Грима Мог. — Какво по-приятно от това?

След като Хедър и Грима Мог излизат, Татерфел остава, за да ме приготви за предстоящата нощ. Навива косата ми и гримира бузите ми. Тази вечер съм със златна права рокля, покрита с фин плат, който прилича на позлатена ризница. Кожените парчета на раменете са свързани с фестони от някакъв сияещ материал, които разкриват повече от гърдите ми, отколкото съм свикнала да показвам.

Кардан се настанява на едно меко кресло от корени и изпъва крака. Той е облечен в среднощно синьо, с пришити по раменете бръмбари от метал и скъпоценни камъни. На главата му е златната корона на Елфхейм, дъбовите листа сияят. Той накланя глава настрани, гледа ме оценяващо.

— Тази нощ ще трябва да говориш с всички владетели — казва ми.

— Знам — отвръщам и поглеждам към Татерфел.

Тя като че ли няма нищо против да го слуша как ми дава непоискани съвети.

— Защото само един от нас може да ги лъже — продължава той и ме изненадва. — И те трябва да повярват, че победата ни е сигурна.

— Така ли?

Той се усмихва.

— Ти ми кажи.

— Мадок няма никакви шансове — лъжа аз послушно.

Спомням си как отидох в лагерите на нисшите дворове след преврата на Бейлкин и Мадок и се опитвах да убеждавам господари, господарки и васали да се съюзят с мен. Тогава Кардан ми каза към кого да се обърна, Кардан ми даде достатъчно информация за всеки от тях, за да се досетя как бих могла да ги убедя. Ако някой може да ме преведе през тази нощ, това е той.

Много го бива да предразполага всички, дори когато знаят, че не бива да се отпускат.

За нещастие, мен пък ме бива да ги вбесявам. Но поне съм добра и в лъжите.

— Дворът на термитите пристигна ли? — питам, притеснена от срещата с лорд Ройбен.

— Опасявам се, че да — отвръща Кардан. Той се надига и ми подава ръка. — Хайде, нека очароваме и смутим поданиците си.

Татерфел прибира още няколко косъма, приглажда една плитка, после се отказва и ме оставя да се изправя.

Заедно влизаме в голямата зала, Фанд и останалите стражи са ни обградили съвсем церемониално.

Когато пристъпваме вътре, обявяват появата ни и цялата зала притихва. Чувам думите сякаш от много далече: „Върховният крал и върховната кралица на Елфхейм“.

Гоблини и григове, таласъми и духчета, тролове и вещици — всички красиви, великолепни и ужасни поданици на Елфхейм гледат към нас. Черните им очи блестят. Крилата, опашките и мустаците потрепват. Шокът от това, което виждат — смъртна, обвързана с техния крал, смъртно създание, което се нарича техен владетел, — като че ли пращи във въздуха.

И тогава те се втурват да ни поздравят.

Целуват ръката ми. Обсипват ме с комплименти — екстравагантни и кухи. Опитвам се да запомня всеки от тези господари, господарки и васали. Опитвам се да ги уверя, че поражението на Мадок е неизбежно, че ние ги посрещаме с радост и сме също толкова доволни, че те са изпратили тук част от двора си, готови за битка. Казвам им, че със сигурност конфликтът ще бъде кратък. Не споменавам за загубата на съюзниците ни от Морските дълбини или факта, че армията на Мадок ще носи оръжията, изковани от Гримсен. И определено не споменавам за огромния меч, с който Мадок възнамерява да предизвика Кардан.

Лъжа, лъжа и пак лъжа.

— Баща ви явно е изключително внимателен враг, щом ни призова така — казва лорд Ройбен от Двора на термитите, очите му са като късчета лед. За да върна дълга си към него, аз убих Бейлкин. Но това явно не го е направило по-благосклонен към мен. Нито означава, че вярва на глупостите, които дърдоря. — Дори приятелите ми не са така внимателни, че да съберат всичките ми съюзници преди битката.

— Вероятно е демонстрация на сила — казвам аз. — Той иска да ни притесни.

Ройбен обмисля това и отвръща:

— Той иска да ви унищожи.

Неговият консорт пикси, Кайе, слага ръка на кръста си и извива врат, за да огледа по-добре залата.

— Никасия тук ли е?

— Опасявам се, че не — отговарям. Сигурна съм, че нищо добро не би излязло от един разговор между тях. Морските дълбини са отговорни за нападението над Двора на термитите, при което Кайе беше тежко ранена. — Тя трябваше да се върне у дома.

— Жалко — отвръща Кайе и свива юмрук. — Имам нещо за нея.

Виждам, че Хедър и Виви влизат в другия край на залата. Хедър е в рокля с цвят на слонова кост, която подчертава красивата й кафява кожа. Косата й е навита и прибрана назад с фиби. До нея Виви е в тъмноалено — много подобно на цвета на засъхналата кръв, който Мадок обича да носи.

Един григ се приближава и ни предлага малки жълъди, пълни с ферментирало мляко от магарешки бодил. Кайе гаврътва един като шот и се смръщва. Аз отказвам.

Извинявам се и прекосявам залата към сестра си. Подминавам кралица Анет от Двора на молците, Алдъркинг и неговия консорт и още десетина други.

— Не е ли приятно да се танцува? — пита шутът Фала, като прекъсва напредъка ми през залата. — Нека потанцуваме сред пепелищата на традицията.

Както обикновено, нямам никаква представа какво да му отговоря. Не знам дали ме критикува, или просто говори съвсем откровено. Измъквам се.

Хедър клати глава, когато се приближавам.

— По дяволите! Каква рокля.

— О, чудесно. Исках да взема нещо за пиене — казва Виви. — Нещо безопасно. Джуд, би ли останала тук, докато се върна, или си твърде заета с дипломацията?

— Мога да почакам — отвръщам, доволна съм, че ще имам възможност да поговоря насаме с Хедър. Още щом сестра ми се отдалечава, аз се обръщам към нея. — На какво точно се съгласи?

— Защо? — пита ме Хедър. — Нали не мислиш, че сестра ти ще ме измами?

— Не и нарочно — отговарям уклончиво.

Сделките на феите имат заслужена лоша репутация. Те рядко са особено открити. Разбира се, звучат добре. Например обещават ти, че ще живееш до края на живота си в наслади, но се оказва, че става дума само за една прекрасна нощ, и умираш на сутринта. Или пък ти обещават, че ще свалиш килограми, и тогава някой идва и ти отсича краката. Не мисля, че Виви би причинила нещо такова на Хедър, но си научих урока от изгнанието и настоявам да чуя подробностите.

— Тя ми каза, че Оук има нужда да остана с него в Елфхейм, докато тя те намери. И ми предложи следното: докато сме в Царството на феите, можем да бъдем заедно. Когато се върнем, ще ме накара да забравя всичко, и за това царство, и за нея.

Поемам рязко дъх. Това ли иска Хедър? Или Виви го е предложила и тя се е съгласила, защото й се е сторило за предпочитане пред тогавашното положение на нещата?

— Значи, когато се приберете у дома…

— Край. — Отчаяние просветва на лицето й. — Има неща, които хората не бива да вкусват. Предполагам, че магията е сред тях.

— Хедър, не е нужно да…

— Обичам Ви — казва тя. — Мисля, че правя грешка. Когато последния път бях тук, това място ми се струваше като красив кадър от филм на ужасите и исках само да го избия от главата си. Но не искам да забравям за нея.

— Не можеш ли просто да й го кажеш? — питам, като гледам към сестра си, която се връща при нас. — Признай си.

Хедър клати глава.

— Попитах я дали ще се опита да ме накара да си променя решението. Мисля, че се съмнявах, че ще мога да се справя с последната част от сделката. Сигурно съм се надявала тя да ме увери, че иска да си променя решението. Но Ви стана много сериозна и каза, че каквото и да й кажа по-късно, тя ще удържи на думата си. Това било част от сделката.

— Тя е идиотка — избухвам аз.

— Аз съм идиотката — казва Хедър. — Ако не бях толкова страхлива…

Млъква, защото Виви идва при нас с три бокала в ръце.

— Какво става? — пита тя и ми подава единия. — И двете изглеждате странно.

И двете не отговаряме.

— Е? — настоява тя.

— Джуд ни помоли да останем още няколко дни — казва Хедър и ужасно ме изненадва. — Има нужда от помощта ни.

Виви ме поглежда укорително.

Отварям уста да възразя, но не мога да отрека, без да разкрия казаното от Хедър. Когато Виви използва магия, за да я накара да забрави случилото се на сватбата на Тарин, аз й бях много ядосана. Тогава ясно си дадох сметка доколко тя е фея, а аз не съм. Сега също толкова ясно осъзнавам доколко Хедър е човек.

— Само за още няколко дни — съгласявам се аз, убедена, че съм лоша сестра, но все пак и добра.

В другия край на залата Кардан вдига бокал.

— Добре дошли на остров Инсмиър — казва той. — Светли и тъмни, диви и свенливи феи, радвам се, че ще марширувате под знамената ми, доволен съм от вашата вярност, благодарен съм за тази чест. — Той ме поглежда. — Предлагам ви медовина и гостоприемството на трапезата ми. Но на предателите и клетвоотстъпниците предлагам гостоприемството на моята кралица. Гостоприемството на ножовете.

Надига се глъчка, радостно съскане и ръмжене. Много очи се обръщат към мен. Виждам как лейди Аша ме гледа лошо.

Всички в Царството на феите знаят, че аз убих Бейлкин. Знаят, че бях известно време в изгнание. Знаят, че съм доведена дъщеря на Мадок. Не се съмняват в думите на Кардан.

Е, той определено ги накара да ме видят като нещо повече от смъртна кралица. Сега те ще ме виждат като кралица убийца. Не съм сигурна как точно ме кара да се чувствам това, но като гледам интереса в очите им, не мога да отрека, че е ефикасно.

Вдигам високо чаша и отпивам.

И когато пиршеството е към края си и аз минавам през придворните, всички ми се покланят. До последния.

 

 

Изтощена съм, когато излизам от залата, но държа главата си високо, с изправени рамене. Решена съм да не позволявам на никого да разбере колко съм изморена.

Едва когато се връщам в кралските покои, си позволявам да се отпусна на рамката на прозореца във вътрешната стая.

— Беше много страховита тази нощ, кралице моя — казва Кардан и се приближава към мен.

— След твоята реч не беше трудно.

Въпреки умората осъзнавам много силно присъствието му, топлината на кожата му и начина, по който неговата ленива, заговорническа усмивка кара стомаха ми да се свива от глупав копнеж.

— Няма как да не е истина — казва той. — Иначе нямаше да мога да го изрека.

Усещам, че погледът ми е привлечен към меките му устни, черните очи, острите скули.

— Не дойде в леглото снощи — прошепвам.

Внезапно ми хрумва, че докато съм била в безсъзнание, той е прекарвал нощите си другаде. Вероятно не сам. Отдавна не съм била в двора. Нямам представа кой се радва на благоволението му.

Но ако има друга, мислите му сега изглеждат далече от нея.

— Сега съм тук — казва ми, сякаш според него е възможно да ме е разбрал погрешно.

Няма проблем да искаш нещо, от което ще те заболи, припомням си. Тръгвам към него и вече сме така близо, че можем да се докоснем.

Той хваща ръката ми, пръстите ни се преплитат, навежда се към мен.

Имам много време да се отдръпна от целувката, но не го правя. Искам да ме целуне. Предпазливостта ми се изпарява, когато устните му се притискат в моите. Отново и отново, една целувка прелива в следващата.

— Приличаше на рицар от приказка тази нощ — казва той тихо до шията ми. — Вероятно от мръсна приказка.

Ритам го в крака и той ме целува отново, по-силно.

Залитаме към стената и аз го дърпам към себе си. Пръстите ми се плъзват под ризата му, после по гърба, до лопатките.

Опашката му се мята насам — натам, рошавото й крайче ме удря по крака.

Той трепери и ме притиска по силно, задълбочава целувката. Пръстите му отмятат назад влажната ми от пот коса. Цялото ми тяло е напрегнато от желание, устремено към него. Сякаш съм в треска. Всяка целувка ме опиянява все повече, кожата ми пламти. Устата му е до шията ми, езикът му е върху кожата ми. Ръцете му се плъзват по бедрата ми и ме вдигат.

Имам чувството, че горя, че не мога да се владея.

Тази мисъл прониква през всичко останало и аз застивам.

Той веднага ме пуска, оставя ме и после отстъпва назад като опарен.

— Можем да не… — започва, но това дори е още по-лошо.

Не искам да се досети колко уязвима се чувствам.

— Не, само ми дай секунда — казвам и прехапвам устна. Очите му са много тъмни, с разширени зеници. Толкова е красив, толкова съвършено, ужасно, нечовешки красив, че едва си поемам дъх. — Ей сега ще се върна.

Тичам към будоара, още усещам бумтенето на сърцето си в цялото си тяло.

Когато бях малка, сексът беше мистерия, някакво странно нещо, с което хората правят бебета, когато се оженят. Веднъж с една приятелка сложихме кукли в шапка и разтърсихме шапката, за да покажем, че те го правят.

Това, разбира се, се промени в Царството на феите. Те идват голи на пиршества и се любят просто за удоволствие, особено в края на нощта. Но въпреки че вече знам какво е сексът и как се прави, не предполагах, че ще ме накара да се забравя така напълно. Когато Кардан ме докосва, аз се отдавам на удоволствието. И той го знае. Той е опитен в изкуството на любовта. Може да извлече от мен каквато реакция си пожелае. Мразя това и все пак го искам.

Но може би не е нужно само аз да съм тази, която е завладяна от усещанията.

Събличам роклята и изритвам обувките. Дори си разплитам косата и я оставям да се спусне по раменете ми. В огледалото зървам извивките си — мускулите на ръцете и гърдите, развити от тренировките с меча; тежките бели гърди; извивката на хълбоците. Когато съм гола, нищо не може да скрие смъртността ми.

Аз се връщам в спалнята гола.

Кардан стои до леглото. Когато се обръща, изглежда така изумен, че едва не се разсмивам. Рядко съм го виждала толкова несигурен в себе си, дори когато е пиян, дори когато е ранен; необичайно е да го видиш извън равновесие. В очите му пламва яростна жега, на лицето му се изписва нещо подобно на страх. Аз усещам прилив на мощ, опияняващ като вино.

Ето такава игра нямам против да играя.

— Ела тук — казва той с дрезгав глас.

Аз го правя, прекосявам послушно пода.

Може и да съм неопитна в любовта, но знам много за провокациите. Падам на колене пред него.

— Така ли си ме представяше в стаите си в Холоу Хол, когато мислеше за мен и се мразеше заради това? Така ли си представяше окончателната победа над мен?

Той изглежда абсолютно ужасен, но нищо не може да скрие червенината по бузите му и блясъка в очите му.

— Да — отговаря, сякаш думата е изтръгната от него, гласът му е дрезгав от желание.

— И какво правех после? — питам тихо.

Посягам и притискам ръка към бедрото му.

Погледът му потрепва като нажежен. На лицето му обаче е изписана предпазливост и аз осъзнавам, че той мисли, че го питам всичко това, защото съм ядосана. Защото искам да го видя унизен. Но все пак отговаря:

— Представях си как ми казваш, че ще направиш каквото поискам.

— Наистина ли? — питам и смехът от изненада в гласа ми го кара да срещне очите ми.

— Е, в комбинация с молби от твоя страна. С малко раболепничене. — Усмихва ми се смутено. — Моите фантазии бяха изпълнени с арогантна амбиция.

Тъй като съм на колене, не ми е трудно да легна на студените камъни. Посягам нагоре като молител.

— Можеш да правиш с мен каквото поискаш — казвам. — Моля те, о, моля те. Искам само теб.

Той поема рязко дъх и се спуска надолу така, че и двамата сме на пода — той на четири крака над мен, сякаш ме обгръща в клетка. Притиска уста към пулса на китката ми, който препуска със сърцето ми.

— Подигравай ми се колкото искаш. Каквото и да съм си представял тогава, сега аз съм този, който ще моли и раболепничи за една мила дума от твоите устни. — Очите му са черни от желание. — Заради теб съм погубен завинаги.

Струва ми се невъзможно, че изрича това и че тези думи са истина. Но когато се навежда и ме целува отново, тази мисъл се разтваря в усещане. Той се извива към мен, треперещ. Аз започвам да разкопчавам жакета му. Той хвърля ризата си след това.

— Не се подигравам — шепна до кожата му.

Когато ме поглежда, лицето му е угрижено.

— Живяхме твърде дълго с броните си, ти и аз. И сега не съм сигурен, че знаем как да ги свалим.

— Това да не е поредната гатанка? — питам. — И ако я отгатна, ще продължиш ли да ме целуваш?

— Ако искаш това.

Гласът му е нестабилен и дрезгав. Той се отдръпва и ляга до мен.

— Казах ти какво искам — отвръщам предизвикателно. — Да правиш с мен каквото…

— Не — прекъсва ме. — Какво искаш ти.

Обръщам се и го възсядам. Взирам се в гърдите му, в разкошните черни къдрици, влажни по челото му, в леко отворените устни, в опашката му.

— Искам… — казвам, но се притеснявам да го изрека.

Вместо това го целувам. Целувам го, докато той разбира.

Сваля панталона си, гледа ме, сякаш чака да си променя решението. Усещам мекия допир на опашката му по глезена си, увива се около прасеца ми. После се нагласям в това, което си мисля, че е правилната позиция. Ахвам, когато телата ни се плъзват заедно. Той ме държи здраво по време на острата, силна болка. Аз захапвам дланта му. Всичко е бързо и горещо и аз едновременно се владея и не се владея.

Изражението му не крие нищо.

Когато приключваме, той ме целува — сладко и грубо.

— Липсваше ми — шепна до кожата му, замаяна от интимността на това признание, чувствам се още по-гола, след като вече е видял всеки сантиметър от мен. — В света на смъртните, когато мислех, че си ми враг, ти пак ми липсваше.

— Моята сладка Немезида, колко се радвам, че се върна.

Той ме дърпа към себе си, притиска главата ми към гърдите си. Още лежим на пода, макар че имаме прекрасно легло точно до нас.

Мисля си за гатанката му. Как биха могли такива като нас да свалят броните си?

Ами парче по парче.