Холи Блек
Кралица на нищото (20)

19

Ваденето на конците е бавно и болезнено. Сестра ми е направила красив шев, като че ли е бродирала корема и хълбока ми, като така е оставила на Бомбата безкраен низ от малки шевове, които трябва да отреже един по един, да издърпа нишките от кожата и да намаже с мехлем.

— Ох! — казвам аз, сякаш за милионен път. — Наистина ли трябва да се махнат?

Бомбата въздиша страдалчески.

— Трябвало е да се махнат преди дни.

Аз прехапвам език, за да потисна поредния вик от болка. Когато мога да говоря отново, се опитвам да се разсея с въпроса:

— Кардан каза, че си помогнала на Хлебарката?

Наведена над мен, тя мирише на кордит и горчиви билки. Изражението й е лукаво.

— Винаги помагам, когато става дума за него.

На вратата се чука тихо. Бомбата ме поглежда с очакване.

— Влез? — викам и свалям роклята, за да скрия ужаса на корема си.

Една пратеничка с малки пеперудени крилца и нервно изражение влиза в стаята, като ми осигурява временно облекчение от болката. Тя се покланя, но изглежда, сякаш ще припадне. Може би е заради малката купчинка покрити с кръв конци.

Понечвам да обясня, но това май е под достойнството на една кралица и само ще смутя и двете ни още повече. Затова й се усмихвам, надявам се, окуражително.

— Да?

— Ваше величество — казва тя. — Лейди Аша желае да ви види. Тя ме изпрати да ви заведа право в покоите й, където тя линее.

Бомбата сумти и оформя с устни:

— Линее.

— Кажи й, че ще се видя с нея при първа възможност — казвам възможно най-величествено.

Макар че това явно не е отговорът, който господарката й чака от мен, пратеничката не може да стори нищо по въпроса. Поколебава се, после сякаш се осъзнава. Тръгва си сконфузена след още един поклон.

— Ти си върховната кралица на Елфхейм. Дръж се като такава — казва ми Бомбата, като ме поглежда много сериозно. — Не бива да позволяваш на никого да те командва. Дори на мен.

— Нали й отказах! — възразявам аз.

Тя започва да дърпа поредния шев, не особено внимателно.

— Лейди Аша не може да се нарежда в графика ти само защото така иска. И тя не бива да кара кралицата да ходи при нея. Особено когато ти си ранена. Тя лежи, защото се възстановява от травмата, че те е видяла как падаш от тавана.

— Ох — казвам аз, но не съм сигурна дали от болка, заради напълно оправданите й укори или заради язвителната й оценка на лейди Аша.

Когато Бомбата приключва с мен, пренебрегвам наставлението й и тръгвам право към покоите на лейди Аша. Не че не съм съгласна със съвета, но бих искала да кажа нещо на майката на Кардан и като че ли това е идеалният момент да го направя.

Докато вървя по коридора, ме спира Вал Морен, който препречва пътя ми с бастуна си. Очите на смъртния сенешал на покойния върховен крал светят от злоба.

— Какво е чувството да се издигнеш до такива главозамайващи висоти? — пита той. — Не се ли страхуваш, че ще паднеш отново?

Смръщвам се и отвръщам:

— Сигурна съм, че знаеш какво е чувството.

— Враждебна си, кралице моя — казва той със сумтене. — Не бива ли да си добра и с най-нисшите сред поданиците си?

— О, искаш доброта? — Преди се плашех от него и от злокобните му предупреждения, от дивите му очи, но вече не се страхувам. — През всички тези години ти можеше да помогнеш на мен и на сестра ми. Можеше да ни научиш как да оцеляваме тук като смъртни. Но ти ни остави да се оправяме сами, макар че си като нас.

Той ме поглежда с присвити очи.

— Като вас? — пита. — Мислиш, че от семе, засято в гоблинска почва, ще израсне същото растение, каквото би израснало в света на смъртните? Не, малко семенце. Не знам каква си, но не си като мен. Аз дойдох тук вече напълно пораснал.

И тогава той отминава, като ме оставя да се взирам смръщена след него.

Лейди Аша лежи в легло с балдахин, главата й е облегната на възглавници. Рогата й като че ли й пречат да намери удобно положение, но сигурно е свикнала.

Двама придворни, жена с рокля и мъж с панталон и жакет с отвори за нежните крилца на гърба, седят на столове до нея. Жената й чете от сборник с клюкарски сонети. Прислужницата, която дойде да ме повика, пали свещи и във въздуха се разнася аромат на салвия, детелина и лавандула.

При появата ми те остават по местата си по-дълго, отколкото трябва, и когато се надигат да се поклонят, го правят подчертано бавно. Лейди Аша остава в леглото, гледа ме с лека усмивка, сякаш двете споделяме неприятна тайна.

Мисля за майка си така, както не съм правила от доста време. Спомням си как отмяташе глава назад, когато се смееше. Как ни позволяваше да стоим до късно през лятото, да се гоним из двора на лунна светлина, а ръцете ми лепнеха от разтопени ледени близалки, във въздуха се носеше миризмата от ковачницата на татко. Спомням си как се будех следобед, по телевизора в дневната даваха анимация, а кожата ми бе покрита с ухапвания от комари. Мисля как ме носеше от колата, когато заспивах при дългите пътувания. Мисля за сънливото и топло усещане да бъдеш носен във въздуха.

Каква ли щях да бъда без всичко това?

— Не си прави труда да ставаш — казвам на лейди Аша.

Тя изглежда изненадана, после обидена от намека, че ми дължи почит заради новата ми позиция. Виждам някакъв блясък в очите на придворния с жакета, който ме кара да мисля, че той веднага ще тръгне да разказва на всички на какво е станал свидетел. Съмнявам се, че историята му ще е ласкателна по отношение на мен.

— Ще поговорим по-късно — казва със скован тон лейди Аша на приятелите си.

Те като че ли не са очаквали да бъдат отпратени. С още един поклон — този път внимават да е и към двете ни — те се оттеглят, като едва дочакват вратата да се затвори, за да започнат да си шушукат.

— Много любезно, че правиш тази визита — казва майката на Кардан. — След като така наскоро се върна при нас. И така наскоро се качи на трона.

Насилвам се да се усмихна. Невъзможността да се лъже води до доста интересни изречения.

— Ела — казва тя. — Седни за малко до мен.

Знам, че Бомбата би казала, че това е поредният случай, в който й позволявам да ми нарежда, но ми се струва дребнаво да се противя на такова незначително нещо.

— Когато те изведох от Кулата на забравата в моята шпионска дупка — казвам аз, в случай че има нужда от напомняне, че не бива да ме разгневява, — ти каза, че искаш да бъдеш далече от върховния крал, твоя син. Но вие като че ли сте се спогодили. Трябва да си доволна.

Тя нацупва устни.

— Като дете Кардан не беше лесен за обичане и с времето не ставаше по-добър. Пищеше да го взема и когато го вземех, започваше да хапе и рита, за да се освободи от ръцете ми. Намираше си някаква игра и се вманиачаваше по нея, докато не победи, после изгаряше всички фигурки. Ако вече не си предизвикателство за него, той започва да те презира.

Взирам се в нея.

— Да не би да ме предупреждаваш просто от добро сърце?

Тя се усмихва.

— Предупреждавам те, защото няма значение. Ти вече си обречена, кралице на Елфхейм. Ти вече го обичаш. Ти вече го обичаше, когато ме разпитваше за него, а не за майка си. И ще продължиш да го обичаш, смъртно момиче, дълго след като неговите чувства се изпарят като утринна роса.

Не мога да не си помисля за мълчанието на Кардан, когато го попитах дали му е харесвал страхът ми. Част от него винаги ще се наслаждава на жестокостта. Дори да се е променил, той може да се промени отново.

Мразя да съм глупачка. Мразя мисълта, че чувствата ми вземат връх и ме правят слаба. Но именно страхът ми да не бъда глупачка ме превърна в такава. Трябваше да се досетя за отговора на гатанката на Кардан много отдавна. Дори да не разбирах, че това е гатанка, пак беше пролука, която можех да използвам. Но аз толкова се срамувах, че съм паднала в капана му, че спрях да търся начин да изляза от него. И дори след като открих такъв, не се опитах да се възползвам.

Може би не е най-лошото нещо да искаш да бъдеш обичан, ако изобщо е нещо лошо. Дори ако боли. Може би това, че си човек, не те прави непременно слаб.

Може би срамът е проблемът.

Но страховете ми не са единствената причина изгнанието ми да продължи толкова дълго.

— Затова ли спираше писмата, които е изпращал? За да ме защитиш? Или защото се страхуваш, че няма да му омръзна? Защото, милейди, аз винаги ще бъда предизвикателство за него.

Да, това бе само предположение — че тя е прехващала писмата. Но малцина имат властта да спрат послание от върховния крал. Не и посланик на друго кралство. Вероятно не и член на Живия съвет. А и не мисля, че лейди Аша ме харесва особено.

Тя ме поглежда спокойно.

— Е, много неща се губят. Или са унищожавани.

Тъй като не може да лъже, това на практика си е признание.

— Разбирам — казвам и ставам. — В такъв случай ще приема съвета ти точно в духа, в който ми го даваш. — Обръщам се към нея от вратата и казвам онова, което най-малко ще й хареса: — И следващия път очаквам реверанс.