Холи Блек
Кралица на нищото (13)

12

Когато се връщам в палатката, стражът не е там. Чувствам се късметлийка, когато се плъзгам вътре, надявайки се да пропълзя в леглото си, преди Мадок да се е прибрал от кроежите с генералите си.

Не очаквам обаче свещите да горят и Ориана да седи будна до масата. Застивам.

Тя става, скръстила ръце.

— Къде беше?

— Ами — казвам, като се опитвам да предположа какво знае и на какво ще повярва. — Един рицар ме помоли да се срещнем под звездите и…

Тя вдига ръка.

— Покрих те. Освободих стража, преди да те е издал. Не ме обиждай с повече лъжи. Ти не си Тарин.

Обзема ме студен ужас. Искам да избягам навън, но се сещам за Призрака. Ако избягам сега, няма никакъв шанс да се добера до ключа. Той няма да бъде спасен. И аз ще имам много малък шанс да спася и себе си.

— Не казвай на Мадок — моля се, надявайки се, че ще я убедя да застане на моя страна. — Моля те, изобщо не възнамерявах да идвам тук. Мадок ме извлече в безсъзнание и ме доведе в този лагер. Престорих се на Тарин само защото вече се бях представила за нея в Елфхейм.

— Откъде да знам, че не ме лъжеш? — пита тя, немигащите й розови очи ме гледат с тревога. — Откъде да знам, че не си дошла да го убиеш?

— Откъде ще знам, че Мадок ще дойде за Тарин? — питам аз. — Тук съм само защото още не съм разбрала как да се измъкна… опитах се тази нощ, но не можах. Помогни ми да избягам. Помогни ми и вече никога няма да ме видиш отново.

Тя изглежда така, сякаш това е ужасно примамливо предложение.

— Ако избягаш, той ще се досети, че имам пръст в това.

Клатя глава, отчаяно се опитвам да измисля план.

— Пиши на Виви. Тя може да ме вземе. Ще оставя бележка, че съм отишла да видя нея и Оук. Няма нужда той да разбира, че не съм била Тарин.

Ориана се извръща, налива някакъв зелен билков ликьор в малки чашки.

— Оук. Не ми харесва колко различен става в света на смъртните.

Искам да изкрещя от безсилие при тази внезапна смяна на темата, но се принуждавам да запазя спокойствие. Представям си го как разбърква шарената си зърнена закуска.

— И на мен невинаги това ми харесва.

Тя ми подава крехката чашка.

— Ако Мадок успее да стане върховен крал, Оук ще може да се върне у дома. Няма вече да стои между Мадок и короната. Ще бъде в безопасност.

— Помниш ли как ме предупреди, че е опасно да си близо до крал?

Чакам тя да отпие, преди да го направя и аз. Горчиво е, с вкус на трева и избухва на езика ми с аромат на розмарин, коприва и мащерка. Смръщвам се, но не защото не ми харесва.

Тя ме поглежда подразнено.

— Ти определено не се държа, сякаш помниш този съвет.

— Така е — признавам. — И си платих цената.

— Ще запазя тайната ти, Джуд. И ще изпратя писмо на Виви. Но няма да тръгна срещу Мадок и ти не бива да го правиш. Искам да ми обещаеш.

Тъй като съм кралица на Елфхейм, всъщност Мадок е този, който тръгва срещу мен. Би ми доставило огромно удоволствие да го кажа на Ориана, която има толкова ниско мнение за мен. Но това е жалка мисъл, последвана от осъзнаването, че ако Мадок разбере, ще съм в много по-голяма беда.

Той би ме използвал. Колкото и да съм ужасена сега до него, тогава ще съм още по-изплашена.

Поглеждам Ориана в очите и лъжа по-искрено от всякога.

— Обещавам.

— Добре — казва тя. — А сега ми кажи защо се прокрадваш в Елфхейм и се представяш за Тарин?

— Тя ме помоли — казвам, като извивам вежди и чакам да разбере.

— Но защо ще те… — започва Ориана и спира внезапно. Когато заговаря, като че ли говори по-скоро на себе си: — Заради разпита. О…

Отпивам още от билковия ликьор.

— Тревожех се за сестра ти, сама в двора — казва Ориана, смръщила светлите си вежди. — Репутацията на семейството й е опетнена. Лейди Аша се върна и без съмнение, ще оказва влияние върху придворните, след като синът й вече е на трона.

— Лейди Аша? — питам, изненадана, че Ориана я приема като заплаха конкретно за Тарин.

Ориана се надига и взема пособия за писане. Когато сяда отново, започва да пише бележка до Виви. След няколко изречения ме поглежда.

— Не съм предполагала, че тя ще се върне.

Точно това става, когато си хвърлен в Кулата на забравата. Забравят те.

— Тя е била придворна, когато и ти си била в двореца, нали?

Това е най-близкото до това, което имам предвид — че Ориана също е била любовница на върховния крал. И макар че тя не му е дала дете, със сигурност знае доста клюки. Нещо я накара да спомене лейди Аша.

— Майка ти навремето беше приятелка с лейди Аша. Ева много се впечатляваше от порочността. Не го казвам, за да те засегна, Джуд. Това не е повод нито за срам, нито за гордост.

Познавах майка ти. — Това бе първото, което лейди Аша ми каза. — Знам много от малките й тайни.

— Не осъзнавах, че и ти си познавала майка ми — казвам.

— Не много добре. И едва ли е моя работа да говоря за нея — казва Ориана.

— Аз и не те питам — отвръщам, макар че ми се ще да го направи.

Мастило покапва от перото на Ориана, преди да го остави и да запечата писмото до Вивиен.

— Лейди Аша беше красива и жадуваше за вниманието на върховния крал. Но флиртът им беше кратък и съм сигурна, че Елдред не е очаквал появата на дете от нея. Той съвсем очевидно съжаляваше, че тя му е родила дете, но вероятно това е свързано с пророчеството.

— Пророчество ли? — питам аз.

Спомням си, че Мадок каза нещо подобно, когато се опитваше да ме накара да се съюзим.

Тя свива леко рамене.

— Най-младият принц бе роден под лоша звезда. Но той все пак беше принц и след като лейди Аша го роди, мястото й в двора бе сигурно. Тя всяваше раздори. Копнееше за възхищение. Искаше емоции, усещания, победи, неща, които изискват конфликт… и врагове. Тя не би показала доброта към човек без приятели, каквато е сестра ти сега.

Питам се дали е била лоша и с Ориана някога.

— Разбрах, че не се е грижила много добре за принц Кардан.

Мисля си за кристалния глобус в покоите на Елдред и за спомена, пленен вътре.

— Не защото не го е обличала в кадифе и кожи; а защото го изоставяше, докато те станат на парцали. Не че не го е хранила с най-вкусните меса и торти; но го забравяше така задълго, че той трябваше да краде храна. Не мисля, че го е обичала, но не мисля и че тя обичаше когото и да било. Той беше глезен, хранен и поен, а после забравян. Но въпреки всичко това, дори да му беше лошо с нея, без нея му беше още по-зле. Те са замесени от едно тесто.

Потрепервам, като си представям самотата на този живот и гнева. Желанието за обич.

Никой пир не е твърде изобилен за умиращия от глад.

— Ако се чудиш защо той те разочарова — казва Ориана, — знай, че принц Кардан беше разочарование от самото начало.

Тази нощ Ориана пуска една снежна сова с писмото, прикрепено към ноктите й. Когато тя отлита в студеното небе, аз се изпълвам с надежда.

А по-късно, докато лежа в леглото си, кроя планове така, както не съм правила, откакто съм изгнаница. Утре ще измъкна ключа от Гримсен и после ще избягам, и ще взема Призрака с мен. С това, което знам за плановете на Мадок, съюзниците му и местоположението на армията му, ще накарам Кардан да сключим сделка — да отмени изгнанието ми и да прекрати разследването срещу Тарин. Няма да си позволя да се разсейвам с писмата, които никога не съм получила, или с начина, по който ме погледна, когато бяхме сами в покоите му, или с теориите на баща ми за неговите слаби места.

За нещастие, още когато се събуждам, Ориана не ми позволява да се отделя от нея. Макар да ми се довери достатъчно, за да опази тайната ми, тя не ме пуска да тръгна из лагера сама, след като вече знае коя съм.

Дава ми мокро пране, което да простра пред огъня, да лющя фасул и да сгъвам одеяла. Опитвам се да не работя твърде бързо. Опитвам се да изглеждам подразнена само от това, че ми дава твърде много работа, макар че не го правеше, когато ме мислеше за Тарин. Не искам да разбере колко съм ядосана, че денят напредва. Пръстите ми тръпнат от желание да докопат ключа на Гримсен.

Накрая, когато се мръква, се отваря възможност.

— Отнеси това на баща си — казва ми Ориана и слага поднос с кана чай от коприва и увити в кърпа бисквити, както и гърненце със сладко. — В палатката на генералите. Той поиска ти да ги занесеш.

Грабвам наметалото си с надеждата, че не изглеждам твърде нетърпелива, когато проумявам последното й изречение. Един войник ме чака отвън и аз се напрягам още повече. Ориана каза, че няма да ме издаде на Мадок, но това не означава, че не ме е издала някак неволно. И не означава, че Мадок не се е досетил сам.

Палатката на генералите е голяма и претъпкана с картите, които търсех в неговата палатка. Освен това е пълна с войници, които седят на походни столчета от ярешка кожа, някои въоръжени, други — не. Когато влизам, неколцина вдигат поглед, после го извръщат от мен, все едно съм слугиня.

Оставям подноса и наливам чаша чай, като се принуждавам да не се взирам твърде много в картата, разгърната пред тях. Не мога да не забележа обаче, че те движат малки дървени лодки по морето, към Елфхейм.

— Извинете — казвам и слагам чая пред Мадок.

Той ми се усмихва снизходително.

— Тарин — казва ми. — Е, мислех си, че трябва да си имаш своя палатка. Ти си вдовица, не си дете.

— Благо… това е много мило — казвам, изненадана.

Това наистина е мило и все пак не мога да не се зачудя дали не е един от неговите шахматни ходове, които на пръв поглед изглеждат невинни, но се оказва, че водят до мат.

Той отпива от чая, излъчва задоволството на човек, който очевидно има по-важни неща за вършене, но все пак е доволен от възможността да си поиграе на грижовен баща.

— Обещах ти, че ще те възнаградя заради верността ти.

Не мога да не забележа, че всичко, което прави и казва, е двусмислено.

— Ела тук — вика той един от рицарите си. Гоблин със сияеща златна броня се покланя елегантно. — Намери палатка на дъщеря ми и всичко необходимо. Всичко, от което се нуждае. — После казва на мен: — Това е Алвер. Не му създавай твърде много главоболия.

За вълшебния народ благодарностите не са нещо обичайно, но аз целувам Мадок по бузата.

— Твърде добър си с мен.

Той сумти и лека усмивка разкрива острите му зъби. Аз позволявам на очите си да се отклонят към картата — и към дървените лодки, които плават по хартиеното море, — преди да последвам Алвер навън.

След час вече имам просторна палатка, разпъната недалече от тази на Мадок. Ориана е подозрителна, когато отивам да си взема нещата, но ми позволява да го направя. Тя дори ми носи сирене и хляб и ги слага на изрисуваната маса, която намериха за мен.

— Не разбирам защо си правиш труда да я обзавеждаш — казва тя, когато Алвер най-сетне си тръгва. — Утре няма да си тук.

— Какво?

— Получих вест от сестра ти. Тя ще е наблизо по зазоряване, за да те вземе. Ще се срещнете точно извън лагера. Има една скална издатина, където Виви може да те чака в безопасност. Надявам се бележката, която ще оставиш за баща си, да бъде убедителна.

— Ще направя всичко по силите си.

Тя стиска устни. Може би трябва да съм й благодарна, но съм твърде подразнена. Ако не ми беше съсипала целия ден, сега щеше да ми е много по-лесно.

Ще трябва да се справя със стражите на Призрака. Този път няма да мога да се промъкна покрай тях.

— Ще ми дадеш ли от твоята хартия? — питам и когато тя се съгласява, аз вземам и един мех с вино.

Сама в новата си палатка, стривам смъртослад и добавям малко от виното, за да може да се накисне поне час, преди да прецедя парченцата. Би трябвало да се получи достатъчно силно, за да ги приспи за цял ден и цяла нощ, но не и да ги убие. Съзнавам обаче, че нямам много време за подготовка. Пръстите ми треперят, нервите ми са много изопнати.

— Тарин? — Мадок се промъква в палатката ми и аз подскачам. Оглежда се, възхищава се на собствената си щедрост. После се обръща към мен и се смръщва. — Наред ли е всичко?

— Изненада ме — казвам аз.

— Ела да вечеряш с нас.

За миг се опитвам да измисля някакво извинение, някаква причина да не отивам, за да успея да се измъкна и да ида в ковачницата на Гримсен. Но не мога да си позволя да ме заподозре, не и сега, когато съм така близо до бягството. Решавам да стана през нощта, много преди зазоряване, и да действам тогава.

И така, ще вечерям за последно с Мадок. Щипвам бузите си, за да поруменеят, и сплитам отново косата си. И ако тази вечер съм особено любезна, ако съм особено почтителна, ако се смея твърде високо, то е, защото няма да го направя никога повече. Той никога повече няма да се държи така с мен. Но за една последна нощ той е бащата, когото помня, онзи, в чиято сянка — за добро или лошо — се превърнах в това, което съм.