Холи Блек
Злият крал (29)

28

Личната стража на върховния крал ни следва от разстояние. В главата ми препускат въпроси: Как е бил отровен? Кой е сложил отровата в ръката му? Кога се е случило?

Хващам един слуга в коридора и го изпращам да намери Бомбата, а ако не може да я открие, да доведе алхимик.

— Ще се оправиш — казвам на Кардан.

— Знаеш ли — казва той, все така опрян на мен, — това трябва да е успокояващо, но когато го казват смъртни, не означава същото, както когато го казва вълшебният народ, нали? За вас това е надежда. Нещо като пожелателна магия. Казваш, че ще се оправя, защото се страхуваш от противното.

В първия миг не продумвам, после казвам:

— Отровен си. Знаеш го, нали?

Той не се сепва.

— О, Бейлкин.

Аз не отговарям, само го настанявам пред камината в покоите си, облегнат на дивана. Изглежда странно там, красивите му дрехи контрастират с простия килим, лицето му е бледо, с пламнали в червено бузи.

Посяга нагоре и притиска ръката ми към лицето си.

— Странно, нали, как ти се подигравах за смъртността ти, а сега със сигурност ще ме надживееш.

— Няма да умреш — настоявам аз.

— О, колко пъти ми се е искало да не можеше да лъжеш? Сега повече от всякога.

Килва се настрани, а аз грабвам една гарафа с вода и наливам в чаша. Поднасям я към устните му.

— Кардан? Пий възможно най-много вода.

Той не отговаря, като че ли ще заспи.

— Не. — Потупвам го по бузата, все по-силно. — Трябва да останеш буден.

Той отваря очи и казва замаяно:

— Само ще поспя мъничко.

— Ако не искаш да свършиш като Северин от Феърфолд, пленен в стъкло за векове, докато смъртните се редят на опашка да снимат тялото ти, трябва да останеш буден.

Той се изправя леко.

— Добре. Говори ми.

— Тази нощ видях майка ти. Издокарана. Преди това тя беше в Кулата на забравата.

— И се питаш дали съм я забравил? — казва безгрижно и аз съм доволна, че успях да привлека вниманието му дотолкова, че да остроумничи отново.

— Радвам се, че имаш сили да остроумничиш.

— Надявам се остроумието да ме напусне последно. Разкажи ми за майка ми.

Опитвам се да измисля какво да кажа за нея, което да не е съвсем негативно. Затова избирам нещо неутрално.

— Когато я срещнах за първи път, не знаех коя е. Искаше да ми продаде информация, за да я изкарам от Кулата. И се страхуваше от теб.

— Добре — казва той.

Извивам вежди.

— И как така сега е част от твоя двор?

— Сигурно все пак съм запазил малко топли чувства към нея — признава той.

Давам му още вода и той я изпива по-бавно, отколкото ми харесва. Пълня отново чашата.

— Аз бих искала да попитам толкова много неща моята майка — признавам.

— Какво би я попитала?

Думите му се сливат, но все пак успява да говори.

— Защо се е омъжила за Мадок — отговарям. Соча чашата и той послушно я вдига към устните си. — Дали го е обичала и защо го е напуснала, и дали е била щастлива в света на хората. Наистина ли е извършила убийство и е скрила тялото в изгорелите останки на първата крепост на Мадок.

Той изглежда изненадан.

— Винаги забравям тази част от историята.

Решавам да сменя темата.

— А ти имаш ли такива въпроси към баща си?

— Защо съм такъв, какъвто съм? — Тонът му показва, че всъщност изрича нещо, което смята, че занимава мен, а не него. — Няма истински отговори, Джуд. Защо бях жесток към вълшебните създания? Защо бях ужасен с теб? Защото можех. Защото ми харесваше. Защото за миг, когато бях толкова зъл, се чувствах могъщ, а през повечето време бях безсилен, макар че съм принц и син на върховния крал на Царството на феите.

— Това е отговор — казвам аз.

— Така ли? — И след миг добавя. — Трябва да излезеш.

— Защо? — питам го подразнена.

Все пак това е моята стая. Второ — трябва да го опазя жив.

Поглежда ме печално.

— Защото ще повърна.

Грабвам кофата и той я взема от мен, цялото му тяло се разтърсва от силата на конвулсията. Съдържанието на стомаха му прилича на сплъстени листа и аз потрепвам. Не знаех, че отровата причинява това.

На вратата се чука и отивам да отворя. Бомбата е на прага, останала без дъх. Въвеждам я вътре и тя минава покрай мен право към Кардан.

— Ето — казва и вади малък мускал. — Това е глина. Може да помогне, като извлече и задържи токсините.

Кардан кима, взема мускала от нея и преглъща съдържанието му с гримаса.

— Има вкус на пръст.

— Защото е пръст — информира го тя. — Има още нещо. Всъщност две неща. Гримсен вече го нямаше в ковачницата, когато се опитахме да го заловим. Трябва да предположим най-лошото: че е с Орлаг. И ми дадоха това. — Тя вади бележка от джоба си. — От Бейлкин е. Хитро е написана, но означава следното: той ти предлага противоотрова, Джуд, ако му отнесеш короната.

— Короната ли?

Кардан отваря очи и осъзнавам, че ги е затворил, без да забележа.

— Иска да я отнесеш в градините, близо до розите — казва Бомбата.

— И какво ще стане, ако не приеме противоотрова? — питам аз.

Бомбата опира опакото на дланта си до бузата на Кардан.

— Той е върховният крал на Елфхейм, може да черпи сила от земята. Но е вече много слаб. И не мисля, че знае как да го стори. Ваше величество?

Той я поглежда великодушно и неразбиращо.

— Какво имаш предвид? Току-що глътнах част от въпросната земя заради теб.

Мисля за казаното от нея, за онова, което знам за силите на върховния крал.

Сигурно си забелязала, че от началото на неговото царуване островите са различни. Бурите идват по-бързо. Цветовете са по-ярки, миризмите са по-силни.

И всичко това, без да го прави нарочно. Едва ли е забелязал, че земята се е променила заради него.

Погледни ги твоите поданици — каза ми той на един пир преди месеци. — Колко жалко, че никой не знае кой е истинският им владетел.

Ако Кардан не вярва, че е истинският върховен крал на Елфхейм, ако не си позволява достъп до собствената си мощ, то аз съм виновна за това. Ако отровата го убие, вината ще е моя.

— Ще донеса тази противоотрова — казвам.

Кардан сваля короната от главата си и за миг сякаш не може да разбере как въобще се е озовала в ръцете му.

— Ако я изгубиш, няма да стигне до Оук. Макар че и без това ще стане трудно, ако умра.

— Вече ти казах — отвръщам. — Няма да умреш. И аз няма да отнеса короната.

Отивам в дъното на стаята и сменям съдържанието на джобовете си. Слагам си наметало с голяма качулка и нова маска. Толкова съм ядосана, че ръцете ми треперят. Призрачен плод, към който някога бях неуязвима благодарение на митридатизацията. Ако успея да уцеля дозите, вероятно ще мога да измамя и Бейлкин, както измамих Мадок. Но след затворничеството ми в Морските дълбини предимството ми е отслабнало, а залозите са по-високи. Изгубих имунитета си. Сега съм уязвима за отровата също като Кардан.

— Ще останеш ли с него? — питам Бомбата и тя кима.

— Не — казва Кардан. — Ще дойде с теб.

Клатя глава.

— Бомбата знае много за отровите. Тя владее и магия. Може да се погрижи да не се влошиш.

Той не ми обръща внимание и хваща ръката й.

— Лиливер, като твой крал ти заповядвам — казва с огромно достойнство за някой, който седи на пода до кофа с повръщано. — Отиди с Джуд.

Обръщам се към Бомбата, но по лицето й разбирам, че ще му се подчини — тя е положила клетва и му е казала името си. Той е нейният крал.

— Проклети да сте — прошепвам и на двамата.

Казах, че ще донеса противоотровата бързо, но не ми е лесно да тръгна, когато знам, че призрачният плод може да спре сърцето му. Изпепеляващият му поглед ни изпраща до вратата, зениците му са разширени, а ръцете му още стискат короната.

 

 

Бейлкин е в градината, както е обещал, близо до цъфнало дърво със сребристосини рози. Когато стигам там, забелязвам фигури не много далече от нас, други придворни са излезли на среднощна разходка. Това означава, че той не може да ме нападне, но и аз не мога да нападна него.

Не и без да ме видят.

— Ти си огромно разочарование — казва той.

Сама съм шокирана, когато избухвам в смях.

— Защото не бях омагьосана ли? Да, разбирам защо това е много разочароващо за теб.

Той ме гледа злобно, но сега дори Вулсибър не е до него, за да ме заплашва. Вероятно си мисли, че щом е посланик на Морските дълбини, е неуязвим.

Аз обаче мисля само за това, че е отровил Кардан, че ме измъчваше, че е накарал Орлаг да нападне сушата. Треперя от гняв, но се опитвам да го преглътна, за да свърша каквото трябва.

— Донесе ли ми короната? — пита той.

— Наблизо е — лъжа аз. — Но преди да ти я предам, искам да видя противоотровата.

Той вади мускал от палтото си, почти същия като онзи, който ми даде и който аз вадя от джоба си.

— Щяха да ме екзекутират, ако го бяха открили у мен — казвам и разклащам мускалчето. — Ти това искаше, нали?

— Пак може да бъдеш екзекутирана — отвръща той.

— Ето какво ще направим. — Вадя тапата от мускала. — Аз ще изпия отровата и ти ще ми дадеш противоотровата. Ако подейства на мен, ще ти донеса короната и ще я разменя за мускала. Ако не, тогава сигурно ще умра, но короната ще бъде изгубена завинаги. Без значение дали Кардан ще живее, или ще умре, короната е скрита достатъчно добре, за да не я намериш никога.

— Гримсен ще ми изкове друга — казва Бейлкин.

— В такъв случай защо сме ти ние?

Той криви лице и аз си мисля, че дребният ковач може би все пак не е на страната на Орлаг. Може би е изчезнал, след като се е погрижил да се хванем здраво за гушите.

— Ти открадна короната от мен — казва Бейлкин.

— Вярно е — признавам. — И ще ти я върна, но не просто така.

— Аз не мога да лъжа, смъртна. Щом казвам, че ще ти дам противоотровата, значи, ще го направя. Думата ми е достатъчна.

Смръщвам се красноречиво.

— Всички знаят, че не бива да сключват сделки с вълшебния народ. Ти заблуждаваш с всяка дума. Ако наистина имаш противоотровата, какво ти пречи да ме оставиш да се отровя? Мислех си, че това ще ти достави удоволствие.

Той ме поглежда изпепеляващо. Сигурно е ядосан, че не съм омагьосана. Сигурно се е вбесил, когато изведох Кардан от залата. Дали е имал противоотровата от самото начало? Дали си е мислел, че може с нея да принуди Кардан да го короняса? Дали е достатъчно арогантен да вярва, че Съветът няма да му попречи?

— Добре тогава — казва той. — Една доза от противоотровата за теб, останалото за Кардан.

Отварям мускала с отровата и я поглъщам. Изпивам я цялата с преувеличено смръщване. Отново съм бясна, като се сетя колко ужасно се чувствах, когато се тровех с малки дози. И всичко това за нищо.

— Усещаш ли как отровата влиза в кръвта ти? На теб ще подейства много по-бързо, отколкото на нас. И ти изпи голяма доза.

Наблюдава ме с яростно изражение, очевидно много му се иска да ме остави да умра. Ако можеше някак да се измъкне сега, щеше да го направи. За миг си мисля, че ще го стори.

После той пристъпва към мен и отваря мускала в ръката си.

— Само не си мисли, че ще ти го дам — казва той. — Отвори уста като малка птичка и аз ще изсипя дозата. А ти ще ми дадеш короната.

Отварям послушно уста и той излива гъста, горчива, подобна на мед течност на езика ми. Отдръпвам се от него, за да съм по-близо до входа на двореца.

— Доволна ли си? — пита той.

Изплювам противоотровата в стъкления мускал, в който преди имаше отрова, но сега беше пълен само с вода.

— Какво правиш? — възкликва той.

Запушвам мускала и го хвърлям към Бомбата, която го хваща ловко. Щом тя изчезва, аз се обръщам към него. Зяпнал е от удивление.

— Какво направи? — повтаря той.

— Измамих те. Малка заблуда. Излях твоята отрова и измих мускала. Ти все забравяш, че съм израснала тук и сделките с мен също са опасни, и естествено, аз мога да лъжа. А и както ми напомняш от доста време, моето време е ограничено.

Той вади меча си от ножницата. Тънко, дълго острие. Не мисля, че с него се би с Кардан в кулата, но може и да е същият.

— Ще ни видят — напомням му. — Аз още съм сенешал на върховния крал.

Той се оглежда и забелязва придворните наблизо.

— Махайте се — вика им.

Нещо, което никога не би ми хрумнало, че ще стори, но той все пак беше принц. Свикнал е да му се подчиняват.

И наистина, те като че ли се стапят в сенките, разчистват сцената за дуела, който определено не трябва да водим. Аз плъзгам ръка в джоба си и докосвам нож в кания. Не може да се сравни с меч. Както Мадок веднъж ми обясни: Мечът е оръжие за битка, кинжалът е за убийство. Ножът е по-добре от нищо, но ми се ще да имах Здрач.

— Дуел ли искаш? — питам го. — Сигурна съм, че не би искал да опозориш името си, като ме нападнеш невъоръжена.

— Да не очакваш да повярвам, че имаш чест? — пита той, което, за нещастие, си е така. — Ти си страхливка. Страхливка като онзи, който те отгледа.

Пристъпва към мен, готов да ме посече, нищо че съм невъоръжена.

— Мадок ли?

Вадя ножа. Не е малък, но все пак не е дълъг и наполовина на меча, който е насочил към мен.

— Мадок искаше да ударим по време на коронацията. Планът беше негов. След като премахнем Дейн, Елдред ще разбере, че трябва да короняса мен. Всичко замисли той, но си остана велик генерал, а аз отидох в Кулата на забравата. И направи ли нещо да ми помогне? Не. Сведе глава пред брат ми, когото презира. А ти си същата като него, готова си да се молиш, да пълзиш и да се унижаваш пред всеки, стига да ти даде малко власт.

Съмнявам се, че Мадок някога е възнамерявал да сложи Бейлкин на трона, каквото и да го е накарал да мисли, но все пак думите му ме ужилват. Цял живот се опитвах да не храня големи надежди, че ще си намеря място в Елфхейм, и после, когато извърших най-големия, най-грандиозния преврат, трябваше още повече да крия способностите си.

— Не — отвръщам. — Не е вярно.

Той изглежда изненадан. Дори в Кулата на забравата, когато беше затворник, накара Вулсибър да ме удари. В Морските дълбини се преструвах, че нямам достойнство. Защо да мисли, че в собствените си очи не изглеждам такава, каквато той ме вижда?

— Ти си този, който сведе глава пред Орлаг, вместо пред собствения си брат. Ти си страхливец и предател. Убиец на своите. Но си и нещо по-лошо. Ти си глупак.

Той пристъпва озъбен към мен и аз, която се преструвах на покорна, си спомням най-дразнещия си талант: да ги вбесявам.

— Хайде — казва той. — Бягай като истинска страхливка.

Отстъпвам назад.

Убий принц Бейлкин. Мисля си за думите на Дулкамара, но не чувам гласа й. Чувам своя глас, груб от морската вода, докато бях ужасена, измръзнала и сама.

Думите на Мадок от миналото се връщат: А нима спарингът не е стратегическа игра, която се играе бързо?

Смисълът на една битка не е да се биеш добре, а да победиш.

Той има предимство с меча, голямо предимство. И аз още съм слаба от затворничеството си в Морските дълбини. Бейлкин може да изчака момента, когато няма да мога да отбия меча му. Може да ме насича бавно, парче по парче. Единственият ми шанс е да скъся бързо дистанцията. Трябва да вляза под гарда му и не разполагам с лукса да изчаквам удобен момент. Трябва да го изненадам.

Имам право само на един опит.

Сърцето ми бумти в ушите.

Той скача към мен и аз удрям с ножа основата на меча му, после хващам ръката му и я извивам, за да го обезоръжа. Той се съпротивлява. Аз вдигам ножа към шията му.

— Чакай — крещи Бейлкин. — Преда…

Артериална кръв шурва по ръката ми и плисва по тревата. Блести по ножа ми. Бейлкин се превива и пада.

Всичко стана много бързо.

Много бързо.

Искам да почувствам нещо. Искам да се разтреперя или да ми се догади. Искам да съм човек, който ще се разплаче. Искам да съм всяка друга, но не и тази, която съм, тази, която се оглежда, за да се увери, че никой не е видял, която бърше ножа си в пръстта, а ръцете в дрехите му и се измъква, преди да са дошли стражите.

Бива те за убиец — каза Дулкамара.

Когато се обръщам, очите на Бейлкин още са отворени, взира се в нищото.

 

 

Кардан седи на дивана. Ведрото го няма, Бомбата също.

Той ме поглежда с ленива усмивка.

— Роклята. Пак си я облякла.

Поглеждам го объркана: трудно ми е да мисля за последствията от стореното — включително и как ще му кажа. Но роклята е същата, с която бях и преди, онази, която извадих от ореха на майка Мароу. На ръкава й сега има кръв, но иначе си е същата.

— Станало ли е нещо? — питам.

— Не знам? — пита той, объркан. — Стана ли? Аз ти дадох дара, който искаше. Баща ти в безопасност ли е?

Дар?

Баща ми?

Мадок. Разбира се. Мадок ме заплаши, Мадок беше отвратен от Кардан. Но какво е направил и какво общо има това с рокли?

— Кардан — казвам, като се опитвам да запазя спокойствие. Отивам до дивана и сядам. Той е голям, но Кардан е изпънал крака на него, покрит с одеяло и облегнат на възглавница. Колкото и далече да съм седнала, пак ми се струва твърде близо. — Трябва да ми кажеш какво стана. Не бях тук последния час.

Той добива все по-угрижено изражение.

— Бомбата ми донесе противоотровата — започва той. — Каза, че ти ще дойдеш след малко. Аз още бях много замаян. После един страж влезе и каза, че има спешен случай. Тя отиде да види какво става. А след това ти влезе, точно както Бомбата каза. Ти обясни, че имаш план…

Той ме поглежда, сякаш чака да разкажа остатъка от историята. Но разбира се, аз не го правя.

След миг затваря очи и клати глава.

— Тарин.

— Не разбирам — казвам, защото не искам да разбера.

— Планът ти беше баща ти да вземе половината армия, но за да действа независимо, трябваше да бъде освободен от клетвата си пред короната. Ти беше с един от твоите жакети, онзи, който винаги носиш. И странни обици. Луна и звезда.

Той клати глава.

Хлад плъзва през мен.

Като деца в света на смъртните с Тарин понякога се разменяхме, за да правим номера на мама. Дори тук сме го правили, когато можеше да ни се размине. Нима един учител ще види разликата? Или Ориана? Мадок? Оук? Какво остава за великия и могъщ принц Кардан?

— Но как те накара да се съгласиш? — питам аз. — Тя няма власт. Може да се представи за мен, но не може да те принуди да…

Той отпуска глава на дългопръстите си ръце.

— Тя не ми заповяда, Джуд. Нямаше нужда да използва магия. Аз ти вярвам. Повярвах ти.

И аз вярвах на Тарин.

Докато аз убивах Бейлкин, докато Кардан беше отровен и дезориентиран, Мадок е направил своя ход срещу короната. Срещу мен. И то с помощта на дъщеря си Тарин.