Холи Блек
Злият крал (18)

17

За петте месеца от заминаването на Виви и Оук съм посещавала света на смъртните два пъти. Веднъж да им помогна да се настанят в апартамента и втория път — за партито, което Хедър даде за рождения ден на Виви. Тогава с Тарин седяхме смутено на ръба на дивана, ядяхме сирене с мазни маслини и колежанките ни позволяваха да пийнем само малко вино, защото сме „твърде малки и законът го забранява“. Нервите ми бяха изопнати цяла нощ, питах се какви ли проблеми се случват в мое отсъствие.

Мадок беше изпратил подарък на Виви и Тарин предано го пренесе през морето — златна солница, която никога не се изпразва. Обръщаш я и тя се пълни отново. Смятах този подарък за смущаващ, но Хедър само се засмя, сякаш е някакво изобретение с фалшиво дъно.

Тя не вярва в магията.

А как щеше да реагира на сватбата на Тарин — никой не знае. Надявам се само Вивиен да я е предупредила поне за някои от нещата, които ще се случат. Иначе новините, че русалките са истински, ще й се стоварят заедно с информацията, че русалките искат да ни завладеят. Не мисля, че това е идеалният начин да се поднасят такива новини.

След полунощ с Хлебарката прекосяваме морето с лодка, направена от речни течения и бриз. Прекарваме и смъртните, които изкопаха новите помещения за Двора на сенките. Отведени от леглата им точно след залез, те ще се върнат преди зазоряване. Когато се събудят, ще намерят златни монети по чаршафите и в джобовете си. Не вълшебно злато, което ще се превърне в листа и камъни, а истинско — месечна заплата за една открадната нощ.

Може да ме мислите за безсърдечна, щом съм позволила това и даже съм го заповядала. Може и да съм. Но те направиха сделка, дори и да не разбираха с кого. И мога да обещая, че освен златото, на сутринта просто ще изпитват умора. Няма да си спомнят за пътуването до Елфхейм и няма да ги вземем отново.

По време на пътуването те седят тихо в лодката, потънали в мечти, докато морето се вълнува и вятърът ни носи напред. Над нас Снапдрагон лети и се оглежда за неприятности. Взирам се във вълните и си мисля за Никасия, представям си как ръце с ципи между пръстите хващат лодката ни, представям си как морските създания се качват в нея.

Не можеш да се бориш с морето — каза Лок. Надявам се да греши.

Близо до брега слизам в леденостудената вода, която стига до прасците ми. Под краката ми има черни камъни и аз тръгвам по тях, като оставям лодката да се разпадне, когато Хлебарката развали магията си. Снапдрагон полита на изток, за да търси нови работници.

С Хлебарката отвеждаме всеки от смъртните до леглото му, понякога до спящ любим, когото много внимаваме да не събудим, докато ги отрупваме със злато. Чувствам се като фея от приказка, която се промъква в човешките домове и изпива сметаната от млякото или прави възли в детските коси.

— Това обикновено е самотна работа — казва Хлебарката, когато приключваме. — Твоята компания беше удоволствие. Остават часове до зазоряване, ела да хапнем.

Вярно е, че е твърде рано да будим Виви, Хедър и Оук. Освен това съм гладна. Напоследък все отлагам храненето, докато не озверея от глад. Чувствам се като змия, която или умира от глад, или гълта цяла мишка.

— Добре.

Хлебарката предлага да отидем в закусвалня. Не му казвам, че никога не съм била в закусвалня. Следвам го през гората.

Излизаме на магистрала. От другата страна на пътя има ярко осветена и блестяща от метал сграда. До нея виждам знак, който обявява, че работи денонощно, а паркингът е огромен — достатъчно голям дори за няколкото камиона, които са паркирани на него. Толкова рано сутринта почти няма трафик и лесно пресичаме магистралата.

Вътре се плъзвам послушно в сепарето, което той избира. Хлебарката щраква с пръсти, малката кутийка до масата ни оживява и от нея зазвучава музика. Потрепвам изненадана и той се смее.

Една сервитьорка идва при нас, химикалка с добре надъвкана капачка е затъкната зад ухото й, точно като по филмите.

— Нещо за пиене? — пита тя, слива думите и в първия миг не разбирам, че е въпрос.

— Кафе — казва Хлебарката. — Черно като очите на върховния крал на Елфхейм.

Сервитьорката само се втренчва в него, примигва, после записва нещо в бележника си и се обръща към мен.

— Същото — казвам, защото не знам какво друго да поискам.

Когато тя си тръгва, аз вземам менюто и гледам картинките. Оказва се, че имат всичко. Купища храна. Блеснали от глазура пилешки крилца до малки купички с бял сос. Пържени картофки, покрити с печени наденици и яйца на очи. Пшенични питки, по-големи от дланта ми, с масло и сироп.

— Знаеш ли — казва Хлебарката, — твоите хора някога са вярвали, че вълшебните създания са идвали и са вземали цялата питателност на човешката храна?

— Така ли? — питам с усмивка.

Той свива рамене.

— Е, някои номера сигурно са забравени с времето, но те уверявам, че човешката храна е много питателна.

Сервитьорката се връща с горещи кафета и аз топля ръце на чашата, докато Хлебарката поръчва пържена туршия и пържени крилца, бургер и млечен шейк. Аз поръчвам омлет с гъби и някакво сирене, което се нарича „Пепър Джак“.

Седим в мълчание известно време. Гледам как Хлебарката разкъсва пакетчета със захар и ги изсипва в чашата си. Аз не добавям нищо в кафето си. Свикнала съм с пълните със сметана кафета, които Виви ми носеше, но е много приятно да пиеш кафето така — горещо и горчиво.

Черно като очите на краля на Елфхейм.

— Е — казва Хлебарката, — кога ще кажеш на краля за майка му?

— Тя не иска.

Той се мръщи.

— Ти направи подобрения в Двора на сенките. Млада си, но амбицията ти е характерна точно за младостта. Аз те преценявам само по три неща: колко честна си с нас, колко си способна и какво искаш за света.

— И къде е мястото на лейди Аша във всичко това? — питам точно когато сервитьорката носи храната ни. — Защото определено усещам, че има връзка. Ти не би отворил темата просто така.

Омлетът ми е огромен, като че ли от яйцата на цял курник. Гъбите са с еднаква форма, сякаш някой е настъргал истински гъби и после е направил курабийки от тях. И вкусът им е такъв. С храната на Хлебарката масата скоро се отрупва.

Той отхапва от едно крилце и облизва устни с черния си език.

— Кардан е част от Двора на сенките. Ние може да мамим света, но не се мамим взаимно. Едно е да крием бележките на Бейлкин, но това е майка му… Той изобщо знае ли, че е жива?

— Според мен драматизираш излишно — отговарям. — Нямаме причина да смятаме, че не знае. И той не е един от нас. Не е шпионин.

Хлебарката отхапва хрущял и започва да го хруска. Изял е всички крилца и бута чинията настрани, започва туршията.

— Ти сключи сделка, според която трябваше да го обучавам, и аз го взех под крилото си. Ловкост на ръцете. Джебчийство. Малко номера. Бива го.

Мисля си за монетата, която играеше между дългите пръсти на Кардан, докато стоеше сред горящите останки на стаята си. Взирам се в Хлебарката.

Той само се смее.

— Не ме гледай така. Нали ти сключи тази сделка.

Едва си спомням тази част, толкова ми беше важно да накарам Кардан да се съгласи да ми служи една година и един ден. Защото само след тази клетва можех да го кача на трона. Бях готова да обещая много повече от уроци по шпионаж.

Но щом се сещам за нощта, когато стреляха по него, нощта, в която той правеше онзи номер с монетата, не мога да не си спомня как ме погледна от леглото ми, опиянен и притеснително опияняващ.

Целувай ме, докато ми омръзне.

— А сега той се преструва, нали? — продължава Хлебарката. — Защото, ако той е истинският върховен крал на Елфхейм, на когото трябва да се подчиняваме до края на дните си, значи, сме малко непочтителни, като управляваме кралството вместо него. Ако просто се преструва, значи, е шпионин, и то по-добър от повечето от нас. Което го прави част от Двора на сенките.

Изпивам кафето си на една гореща глътка.

— Не можем да говорим за това.

— У дома не можем — смига ми Хлебарката. — Затова сме тук.

Аз го накарах да прелъсти Никасия. Да, може би наистина съм „малко непочтителна“ към върховния крал на Елфхейм. И Хлебарката е прав: Кардан не се държа, сякаш е под кралското му достойнство да получава нареждания от мен. Не се обиди от това.

— Добре — признавам. — Ще намеря начин да му кажа.

Хлебарката се усмихва.

— Тук храната е хубава, нали? Понякога светът на смъртните ми липсва. Но за добро или зло, работата ми в Елфхейм още не е приключила.

— Да се надяваме да е за добро — казвам аз и отхапвам от картофената палачинка, която дойде с омлета ми.

Хлебарката сумти. Преминава към млечния шейк, другите чинии вече са празни и натрупани една върху друга до него. Вдига чашата в наздравица.

— За победата на доброто, но не преди да сме получили своето.

— Исках да те питам нещо — казвам аз, когато чуквам чашата си в неговата. — За Бомбата.

— Не я забърквай в това — отвръща, като се взира в мен. — И ако можеш, не я забърквай в плановете си срещу Морските дълбини. Знам, че винаги си залагаш шията така, сякаш си влюбена в секирата, но ако някой ще си слага врата до теб на дръвника, нека не е толкова красив.

— Може би ти? — питам аз.

— Да, така ще е по-добре — съгласява се той.

— Защото я обичаш?

Хлебарката се мръщи.

— И какво, ако я обичам? Нима ще ме излъжеш за шансовете ми?

— Не… — започвам, но той ме прекъсва.

— Харесвам добрата лъжа — казва той, става и слага няколко купчинки сребристи монети на масата. — А добрия лъжец харесвам дори повече, което е в твоя полза. Но някои лъжи не си струва да бъдат изричани.

Прехапвам устна, не мога да кажа нищо повече, без да издам тайните на Бомбата.

След закусвалнята се разделяме, и двамата със стръкчета якобея в джобовете. Гледам го как се отдалечава и си спомням думите му за Кардан. Толкова усилено се опитвах да не мисля за него като за пълноправен върховен крал на Елф-хейм, че напълно забравих да се запитам дали той се смята за такъв. И ако не се смята, това означава ли, че се смята за един от моите шпиони.

 

 

Тръгвам към апартамента на сестра ми. Макар че съм обличала дрехи на смъртни, за да обикалям мола, и съм се опитвала да се държа съвсем нормално тук, оказва се, че ако се появиш в Мейн с жакет и ботуши за езда, ще привлечеш само няколко погледа, но не и съмнения, че идваш от друг свят.

Може да съм от някакъв средновековен фестивал — както предположи едно момиче, покрай което минах. Тя ходила на такъв преди години и много й харесал турнирът. Получила голямо пуешко бутче и за първи път опитала медовина.

— Удря те в главата — казвам й.

Тя се съгласява.

Един възрастен мъж с вестник предполага, че сигурно участвам в Шекспирова пиеса в парка. Хулигани от стълбите пред една къща ми подвикват, че Хелоуин е през октомври.

Вълшебните създания, без съмнение, отдавна са научили този урок. Не е нужно те да заблуждават хората. Хората сами ще се заблудят.

И с тази мисъл прекосявам морава, пълна с глухарчета, и стигам до стълбите пред вратата на сестра ми. Чукам.

Отваря Хедър. Розовата й коса е наскоро боядисана за сватбата. За миг сякаш се сепва — вероятно заради дрехите, — после се усмихва и отваря широко вратата.

— Здравей! Благодаря ти, че дойде чак тук. Всичко е почти готово. Колата ти достатъчно голяма ли е?

— Определено — казвам и оглеждам отчаяно кухнята за Виви.

Как си въобразява, че ще тръгнат, щом не е казала на Хедър нищо? Щом си мисли, че имам кола вместо стръкчета якобея.

— Джуд! — крещи Оук и скача от мястото си до масата. Прегръща ме. — Може ли да тръгваме? Ще тръгваме ли? В училище направих подаръци за всички.

— Нека видим какво ще каже Виви — отговарям и го стискам леко.

Сега е някак по-солиден. Дори рогчетата му са малко по-дълги, макар че не може да е пораснал толкова само за няколко месеца, нали?

Хедър натиска едно копче и кафе машината започва да къркори. Оук сяда на стол и изсипва пъстра зърнена закуска в купа, после започва да я яде така, без мляко.

Аз тръгвам към другата стая. Там е бюрото на Хедър, отрупано със скици, маркери и бои. Нейни творби са преснимани и окачени по стените.

Освен че прави комикси, Хедър работи почасово и в копирни услуги, за да помага за сметките. Тя смята, че и Виви работи, което може да е така, но може и да не е. В света на смъртните има работа и за вълшебните създания, но не такава, за която човек казва на гаджето си.

Особено ако много удобно е забравил да му каже и че не е човек.

Мебелите им са събрани от гаражни разпродажби, довлечени отвсякъде. По стените има стари чинии със смешни животни с големи очи; бродерии със злокобни фрази; и колекцията на Хедър от диско сувенири, още от нейните творби и рисунките с молив на Оук.

На една от тях той е с Виви и Хедър, изобразени така, както ги вижда — Хедър с кафява кожа и розова коса, Виви със светла кожа и котешки очи, а той е с рогца. Сигурно Хедър смята за много сладко как Оук е изобразил себе си и Виви като чудовища. Вероятно си мисли, че това е признак на творчески заложби.

Тази история няма да свърши добре. Подготвена съм, че Хедър може да се разкрещи на сестра ми — Виви си го заслужава. Но не искам да нарани чувствата на Оук.

Виви още събира багажа в стаята си. Тя е малка в сравнение със стаите, в които сме израснали, и много по-разхвърляна от останалата част на апартамента. Дрехите й са навсякъде. Шалове са преметнати по таблата на леглото, гривни са окачени по едната от колоните му, обувки надничат изпод него.

Сядам на матрака.

— Хедър къде си мисли, че ще ходи днес?

Виви ми се усмихва до уши.

— Получила си съобщението ми… явно все пак е възможно да се омагьосат птиците, за да свършат нещо полезно.

— Нямаш нужда от мен — напомням й. — Ти си напълно способна да си направиш кончета от якобея. Нещо, което аз не мога.

— Хедър смята, че ще присъстваме на сватбата на сестра ми Тарин, което и ще направим, на остров до брега на Мейн, което също е така. Виждаш ли? Не съм я излъгала.

Започвам да разбирам защо ме извика.

— И когато е поискала да кара, ти си казала, че сестра ти ще дойде да ви вземе.

— Е, тя предположи, че ще има ферибот, и аз не можах нито да отрека, нито да се съглася — казва Виви с нехайната си откровеност, която винаги съм харесвала и която все пак винаги ме вбесява.

— А сега ще трябва да й кажеш по-истинската истина — заявявам аз. — Или… имам предложение. Недей. Продължавай да си траеш. Не идвайте на сватбата.

— Мадок каза, че така ще кажеш — отвръща тя смръщена.

— Твърде опасно е… по сложни причини, за които знам, че не ти пука. Кралицата на Морските дълбини иска дъщеря й да се омъжи за Кардан и обработва Бейлкин, който пък си има свои планове. Тя вероятно само си играе с него, но тъй като го надминава по коварство, това не е нещо хубаво.

— Права си — казва Виви. — Не ми пука. Политиката е скучна.

— Оук е в опасност. Мадок иска да го използва като примамка.

— Винаги съществува опасност — отвръща Виви и хвърля чифт ботуши върху няколко смачкани рокли. — Царството на феите е един огромен капан, пълен с опасности. Но ако позволя на това да ни спре, как ще погледна своя решителен баща в лицето? Да не споменавам за решителната си сестра, която ще ни пази, докато татенцето крои плановете си — продължава Виви. — Поне според него.

Аз изстенвам. Колко типично за Мадок да ме натовари с роля, която не мога да отхвърля и служи на целите му. И толкова типично за Виви да ме игнорира и да си мисли, че знае най-добре.

Някой, на когото вярваш, вече те предаде.

Вярвам на Виви повече, отколкото на всеки друг. Поверих й Оук, доверих й истината, целия си план. Доверих й се, защото тя е по-голямата ми сестра, защото не й пука за Царството на феите. Но сега ми хрумва, че ако тя ме е предала, с мен е свършено.

Ще ми се да не ми напомня постоянно, че е говорила с Мадок.

— И ти му вярваш? Това е нещо ново.

— Не го бива за много неща, но знае как да крои планове — казва Виви, което не е особено успокояващо. — Хайде. Кажи ми за Тарин. Много ли е развълнувана?

Как да отговоря на това?

— Лок се провъзгласи за повелител на пиршествата. Тя не е особено доволна от новата му титла, нито от поведението му. Мисля, че той донякъде се държи така, за да й влезе под кожата.

— Това не е скучно — казва Виви. — Продължавай.

Хедър влиза в стаята с две чаши кафе. Ние спираме да говорим, когато тя ги подава на мен и на Виви.

— Не знаех как го пиеш — казва ми. — Затова го направих като на Виви.

Отпивам. Много е сладко. Вече изпих достатъчно кафе тази сутрин, но все пак продължавам.

Черно като очите на върховния крал на Елфхейм.

Хедър се обляга на вратата.

— Приключи ли с багажа?

— Почти.

Виви поглежда куфара си и после хвърля вътре и чифт гумени ботуши. Оглежда стаята, сякаш се чуди какво още може да натъпче в него.

Хедър се мръщи.

— Ще носиш всичко това само за една седмица?

— Само отгоре са дрехи — казва Виви. — Отдолу са предимно неща за Тарин, които трудно се намират на… острова.

— Смяташ ли, че роклята, която избрах, е подходяща?

Мога да разбера защо Хедър се тревожи, след като още не познава семейството ни. Тя вярва, че баща ни е много строг. Няма си и представа.

— Разбира се — казва Виви и после ме поглежда. — Много яка сребърна рокля.

— Облечи каквото искаш, наистина — казвам на Хедър, като си мисля, че в Царството на феите и балните рокли, и дрипите, и голотата са нещо нормално; там тя ще си има много по-големи проблеми.

— Побързай. Не искаме да хванем задръстванията — казва Хедър и отново излиза.

В другата стая я чувам как говори с Оук, пита го дали иска мляко.

— Е — казва Виви. — Та казваше, че…

Въздъхвам продължително, вдигам чашата към вратата и се кокоря.

Виви клати глава.

— Хайде де. Няма да можеш да ми кажеш нищо, щом отидем там.

— Ти вече го знаеш. Лок ще направи Тарин нещастна. Но тя не иска да чуе това и особено не иска да го чува от мен.

— Ти все пак започна бой с мечове заради него — изтъква Виви.

— Точно така. Аз не съм обективна. Или поне не изглеждам обективна.

— Знаеш ли обаче какво се чудя — казва тя, като затваря куфара и сяда върху него, за да го притисне. Поглежда ме с котешките си очи, същите като на Мадок. — Принуди върховния крал на Царството на феите да ти се подчинява, но не можеш да намериш начин да накараш един смотаняк да направи сестра ни щастлива?

Искам да кажа, че не е честно. Всъщност точно преди да дойда тук, заплаших Лок, наредих му да не си играе с Тарин, след като се оженят… И все пак думите й ме жегват.

— Не е толкова просто.

Тя въздъхва.

— Сигурно нищо не е.