Метаданни
Данни
- Серия
- Вълшебният народ (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wicked King, 2019 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Даракчиева, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2022)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2023)
Издание:
Автор: Холи Блек
Заглавие: Злият крал
Преводач: Боряна Даракчиева
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 27.08.2019
Редактор: Преслава Колева
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-157-318-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10947
История
- —Добавяне
14
Барабаня с пръсти по старото писалище на Дейн, докато Хлебарката въвежда затворничката.
— Казва се Аша — обявява той. — Лейди Аша.
Аша е слаба и така бледа, че чак изглежда сивкава. Не прилича много на смеещата се жена, която видях в кристалната топка.
Замаяна и объркана, оглежда стаята. Явно е доволна, че я изкарахме от Кулата на забравата. Очите й гледат жадно, попиват всяка подробност от тази доста скучна стая.
— Какво е престъплението й? — питам, като се правя на не особено осведомена.
Надявам се, че тя ще се хване на въдицата и ще издаде повече неща.
Хлебарката сумти, подхванал играта.
— Била е наложница на Елдред и когато се е отегчил от нея, я е хвърлил в Кулата.
Със сигурност не е само това, но доколкото можах да разбера, е свързано със смъртта на друга любовница на върховния крал и някак Кардан е забъркан в това.
— Лош късмет — казвам и посочвам стола пред писалището. Онзи, на който преди пет месеца беше вързан Кардан. — Седни.
Виждам лицето му в нейното. И двамата имат изразени скули и меки устни.
Тя сяда и ме поглежда остро.
— Много съм жадна.
— Така ли? — пита Хлебарката, като облизва устна с черния си език. — Може би чаша вино ще ти дойде добре.
— И ми е студено — казва му тя. — Измръзнала съм до кости. Студена съм като морето.
Хлебарката ме поглежда.
— Ти си поговори тук с нашата Кралица на сенките, а аз ще се погрижа за останалото.
Не знам с какво съм заслужила подобна екстравагантна титла и се опасявам, че ми е отредена така, както някой би нарекъл огромен трол с прозвището Дребния, но Аша изглежда впечатлена.
Хлебарката излиза и ни оставя сами. Проследявам го с поглед за миг, мисля за Бомбата и нейната тайна. После се обръщам към лейди Аша.
— Каза, че си познавала майка ми — напомням й, надявам се да се разприказва, докато измисля как да мина към онова, което наистина искам да знам.
На лицето й се изписва лека изненада, сякаш е толкова разсеяна от обкръжението си, че е забравила защо е тук.
— Ти много приличаш на нея.
— Тайните й — напомням й аз. — Каза, че знаеш тайни за нея.
Тя най-сетне се усмихва.
— На Ева й беше трудно да се откаже от всичко от стария си живот. О, отначало й беше забавно тук. Винаги е така, но накрая ги хваща носталгия по дома. Често се промъквахме през морето сред смъртните и вземахме разни дреболии, които й липсваха. Шоколадчета. Парфюм. Чорапогащи. Но това беше преди Джъстин, разбира се.
Джъстин и Ева. Ева и Джъстин. Майка ми и баща ми. Стомахът ми се свива при мисълта, че Аша ги е познавала по-добре от мен.
— Разбира се — повтарям.
Тя се навежда над писалището.
— Ти приличаш на нея. Приличаш и на двамата.
А ти приличаш на него — мисля си.
— Сигурно си чувала историята — казва Аша. — Как единият или и двамата са убили жена и са изгорили тялото й, за да скрият изчезването на майка ти от Мадок. Мога да ти разкажа как се случи.
— Доведох те тук точно заради това — отвръщам аз. — За да ми кажеш всичко, което знаеш.
— А после да ме хвърлиш отново в Кулата? Не. Моята информация си има цена.
Преди да отговоря, вратата се отваря и Хлебарката влиза с поднос, отрупан със сирене, черен хляб и димяща купа с греяно вино. На рамото си е преметнал наметало и след като оставя храната, завива Аша с него.
— Някакви други желания? — пита той.
— Тя тъкмо стигна дотам — казвам му.
— Свобода — отвръща тя. — Искам да се махна от Кулата на забравата и да ми се осигури безопасно бягство от Инсмур, Инсуиъл и Инсмиър. И искам да ми обещаеш, че върховният крал на Елфхейм никога няма да разбере за освобождаването ми.
— Елдред е мъртъв — казвам й. — Няма от какво да се тревожиш.
— Знам кой е върховният крал — сопва се тя. — И не искам да разбира, че съм свободна.
Хлебарката извива вежди.
В тишината тя отпива голяма глътка от виното. Отхапва от сиренето.
Осъзнавам, че Кардан вероятно знае къде е изпратена майка му. И щом не е сторил нищо, за да я освободи, нито да я види, когато стана върховен крал, значи, го е направил нарочно. Мисля за момчето в кристалното кълбо и за обожанието, с което я гледаше, и се питам какво се е променило. Аз едва помня майка си, но бих направила много неща, за да я видя отново, дори само за миг.
— Кажи ми нещо, което има стойност, и ще си помисля.
— Значи, днес няма да получа нищо? — пита тя.
— Не те ли нахранихме и облякохме със собствените ни дрехи? Освен това ще можеш да се разходиш из градините, преди да се върнеш в Кулата. Да усетиш аромата на цветята и мекотата на тревата под краката си — казвам аз. — Нека сме наясно: не искам успокояващи спомени или любовни истории. Ако имаш нещо по-добро, вероятно ще ти осигуря нещо. Но не си мисли, че си ми притрябвала.
Тя се цупи.
— Е, добре. Една вещица дойде в земите на Мадок, когато майка ти беше бременна с Вивиен. Тя можеше да прави пророчества и да гадае бъдещето по яйчени черупки. И знаеш ли какво каза? Че на дете на Ева е съдено да стане по-велико оръжие, отколкото Джъстин някога ще изкове.
— Виви? — питам аз.
— Нейно дете — казва Аша. — Макар че Ева сигурно е решила, че става дума за детето в утробата й. Може би затова си тръгна. За да го защити от съдбата му. Но никой не може да избяга от съдбата.
Аз мълча, устните ми са стиснати в мрачна линия. Майката на Кардан отпива отново от виното. Няма да позволя на лицето си да издаде чувствата ми.
— Това не е достатъчно — казвам аз, като се опитвам да остана концентрирана върху надеждата тази информация да стигне до Бейлкин, надеждата, че ще намеря начин да го надхитря. — Ако се сетиш за нещо по-добро, можеш да ми изпратиш съобщение. Нашите шпиони наблюдават всички съобщения за и от Кулата на забравата обикновено когато стигнат до двореца. Каквото и да изпратиш, без значение до кого е адресирано, ако излезе от ръката на стража, ние ще го видим. Няма да е трудно да ме известиш, ако се сетиш за нещо по-съществено.
После ставам и излизам от стаята. Хлебарката ме следва по коридора и слага длан на ръката ми.
Дълго стоя там безмълвна и се опитвам да обуздая мислите си.
Той клати глава.
— Разпитах я малко по пътя насам. Като че ли е била опиянена от живота в двореца, зашеметена от вниманието на върховния крал, заслепена от танците, песните и виното. Кардан бил оставен да суче от малка черна котка, чиито котенца са се родили мъртви.
— Оцелял е с котешко мляко? — възкликвам аз.
Хлебарката ме поглежда, сякаш напълно съм пропуснала важното в думите му.
— След като са я затворили в Кулата, Кардан бил изпратен при Бейлкин — казва той.
Отново си мисля за глобуса, който намерих в кабинета на Елдред, за облечения в дрипи Кардан, който поглежда тази жена за одобрение, а то идва само когато се е държал ужасно. Изоставен принц, закърмен с котешко мляко и жестокост, оставен да броди из двореца като малък призрак. Мисля за себе си и как се криех в кулата на Холоу Хол и гледах как Бейлкин нарежда на смъртен да бие по-малкия му брат заради неумението му да върти меча.
— Върни я в Кулата — казвам на Хлебарката.
Той извива вежди.
— Не искаш ли да научиш повече за родителите си?
— Тя като че ли се наслаждава твърде много на това. Ще получа информация от нея и без толкова сделки.
А и вече посях по-важно семе. Сега трябва само да изчакам да покълне.
Той ми се усмихва леко.
— Харесва ти, нали? Да си играеш с нас? Да дърпаш струните ни и да гледаш как танцуваме?
— Имаш предвид с вълшебния народ?
— Предполагам, че би ти харесало и сред смъртните, но с нас се упражняваш. — Думите му не звучат неодобрително, но все пак се чувствам като прикована с игла. — И вероятно някои от нас ти доставят особено удоволствие.
Той ме поглежда над извития си гоблински нос, докато не отговарям:
— Това комплимент ли беше?
И усмивката му разцъфва.
— Е, не е обида.