Холи Блек
Жестокият принц (7)

6

Разказах тази история погрешно. Трябваше да разкажа по-подробно какво е да растеш в Царството на феите. Не го направих предимно защото съм страхливка. Дори не обичам да мисля за това. Но може би ако знаете някои подробности от миналото ми, ще разберете защо съм такава, каквато съм. Как страхът се е просмукал в костите ми. Как се научих да се преструвам, че го няма.

Ето три неща, които трябваше да ви кажа за себе си, но не го направих:

1. Когато бях на девет, един от стражите на Мадок отхапа връхчето на безименния пръст на лявата ми ръка. Бяхме навън и когато аз се разпищях, той ме блъсна така силно, че главата ми се удари в един от дървените стълбове в конюшнята. После ме накара да стоя там, докато дъвчеше отхапаното парче. Обясни ми доста подробно колко много мрази смъртните. Кървях много силно — да не повярваш колко кръв може да изтече от един пръст. Когато всичко свърши, той ми каза, че ще е най-добре да запазя това в тайна, защото, ако не го сторя, ще ме изяде цялата. Така че, очевидно, аз не казах на никого. Досега — когато казвам на вас.

2. Когато бях на единайсет, един особено отегчен благородник забеляза, че се крия под масата на един пир. Извлече ме за крака, ритаща и гърчеща се. Не мисля, че знаеше коя съм — поне така си казвах, — но ме накара да пия и аз пих; тревистозеленото вълшебно вино се плъзгаше по гърлото ми като нектар. После танцува с мен из хълма. Отначало беше забавно, от онези ужасяващи забавления, когато ту пищиш да те оставят на мира, ту си твърде замаян, за да сториш каквото и да било. Но когато вече не беше забавно, а аз не можех да спра — стана просто ужасяващо. Оказа се, че страхът ми е изключително забавен за него. Принцеса Елоуин ме откри повръщаща и разплакана в края на пиршеството. Не ме попита нищо, просто ме предаде на Ориана като забравен пакет. Никога не казахме на Мадок за това. Какъв смисъл би имало? Всеки, който ме видеше, вероятно би решил, че просто добре съм се повеселила.

3. Когато бях на тринайсет, а Оук беше на четири, той ме омагьоса. Не го направи нарочно… е, поне не разбираше защо не бива да го прави. Аз не носех никакви защитни амулети, защото тъкмо бях излязла от банята. Оук не искаше да си ляга. Искаше да играем на кукли, затова играхме. После ме накара да го гоня и започнахме да тичаме по коридорите. Накрая установи, че може да ме накара да се ударя сама, което му се стори страшно забавно. Татерфел ни намери след часове, огледа хубаво зачервените ми бузи и сълзите в очите ми и изтича при Ориана. После със седмици кикотещият се Оук се опитваше да ме омагьоса, за да му давам сладкиши, да го вдигна над главата си или да си плюя храната на вечеря. Въпреки че никога повече не успя, въпреки че вече винаги носех нанизи от плодове на калина, това беше всичко, което можех да направя и да не го ударя. Ориана никога не ми прости за това, че се сдържах — тя вярва, че не съм му отмъстила, защото възнамерявам да му отмъстя в бъдеще.

Ето защо не харесвам тези истории: те показват, че съм уязвима.

Колкото и да внимавам, накрая пак правя грешна стъпка. Аз съм слаба. Аз съм крехка. Аз съм смъртна.

Най-много от всичко мразя това.

Дори по някакво чудо да можех да стана по-добра от тях, никога няма да бъда една от тях.