Холи Блек
Жестокият принц (5)

4

Призори отварям прозорците на спалнята си и пускам последния хладен нощен въздух в стаята, докато събличам дворцовата си рокля. Имам чувството, че изгарям. Сякаш кожата ми е отесняла и сърцето ми не спира да препуска.

Много пъти съм била в двора. Виждала съм и по-лоши неща от откъснати крила или от това някой да ме обиди. Вълшебните създания компенсират неспособността си да лъжат с какви ли не коварства и жестокости. Гадни думи, закачки, премълчавания, гатанки, скандали, да не споменаваме, че си отмъщават взаимно за прастари, почти забравени прегрешения. Бурите не са така непостоянни като тях, моретата не са така капризни.

Например като червеношапковец, Мадок има нужда от кръвопролития така, както русалка се нуждае от солените морски пръски. След всяка битка той ритуално потапя шапката си в кръвта на враговете си. Виждала съм я, пази я под стъклен похлупак в оръжейната. Платът е станал корав и така е покафенял, че е почти черен, само тук-там има по някое зелено петно.

Понякога слизам долу и я гледам, опитвам се да видя родителите си в линиите от засъхнала кръв. Искам да почувствам нещо, нещо друго, освен леко гадене. Искам да изпитам нещо повече, но всеки път, когато я погледна, чувствам все по-малко.

Мисля си сега да сляза в оръжейната, но не го правя. Стоя пред прозореца и си се представям като безстрашен рицар, представям си се като вещица, която е скрила сърцето си в пръста си и после го е отрязала.

— Толкова съм изморена — казвам на глас. — Толкова съм изморена.

Седя дълго така, гледам как изгряващото слънце се плъзга по небето и слушам вълните, които се разбиват с прилива, когато едно създание долита и каца на рамката на прозореца ми. Отначало ми се струва, че е сова, но има очи на таласъм.

— От какво си изморена, сладкишче? — пита ме то.

Въздъхвам и за първи път отговарям честно:

— От безсилието си.

Таласъмът се взира в лицето ми, после отлита в нощта.

 

 

Спя цял ден и се събуждам объркана, оплитам се, докато се опитвам да изляза от дългите бродирани завеси на леглото. Слюнка е засъхнала на бузата ми.

Чака ме леген с вода, но вече е изстинала. Слугите сигурно са идвали и са си отишли. Все пак си мия лицето. Ако живееш в Царството на феите, не можеш да не забележиш, че всички други миришат на върбинка или на стрити борови иглички, на изсъхнала кръв или на асклепия. Аз мириша на пот и кисел дъх, освен ако не се измия добре.

Когато Татерфел влиза да запали лампите, вече се обличам за училище, което започва късно следобед и понякога продължава вечерта. Сега съм със сиви кожени ботуши и туника с герба на Мадок — кинжал и полумесец, обърнат така, че прилича на купа, и капка кръв пада от единия му рог, избродирана с копринена нишка.

Долу заварвам Тарин до банкетната маса, сама е, пие чай от коприва и яде кифла. Днес не твърди, че ще се забавляваме.

Мадок настоява — вероятно от вина или срам — с нас да се държат като с другите деца в Царството на феите. Да учим същите уроци като тях. И преди са представяни смъртни деца пред Кралския двор, но никога не са били отглеждани като благородници.

Той не разбира колко много ни ненавиждат те заради това.

Не че не съм благодарна. Аз харесвам уроците. Да отговарям умно на учителите, е нещо, което никой не може да ми отнеме, дори ако самите учители се преструват, че не е така. Аз получавам само подразнено кимване вместо многословна похвала. Но въпреки това съм доволна, защото това означава, че все пак имам някакво място тук, нищо че не им харесва.

Виви някога идваше с нас, но после й омръзна и спря да го прави. Мадок се разгневи, но тъй като тя ненавижда всичко, което той одобрява, яростта му само я накара да стане още по-категорична и повече не се върна на уроците. Тя се опита да убеди и нас да не ходим, но ако с Тарин не можем да се справяме с коварствата на децата на феите, без да прекъсваме уроците си или да тичаме при Мадок, как той някога щеше да ни повярва, че можем да се справим в Кралския двор, където същите тези коварства ще са в много по-грандиозен и по-смъртоносен мащаб?

С Тарин тръгваме, размахвайки кошниците си. Не е нужно да напускаме Инсмиър, за да стигнем до двореца на върховния крал, но все пак минаваме покрай другите два малки острова, Инсмур, Каменния остров, и Инсуиъл, Злочестия остров. Те са свързани чрез почти потънали под водата каменни пътеки. Камъните са достатъчно големи, за да можеш да скачаш по тях. Стадо елени плува към Инсмур, търси най-добра паша. С Тарин минаваме покрай Езерото на маските и през другия край на Млечния лес, като вървим покрай бледите сребристи стволове и светлите листа. От тук се виждат русалки и тритони, които се припичат на слънцето близо до каменисти пещери, а люспите им отразяват кехлибарената светлина.

Всички деца на благородници, без значение от възрастта им, се обучават от лектори от цялото кралство на територията на двореца. Някои следобеди седим в горички, покрити със смарагдов мъх, а друг път прекарваме вечерите във високи кули или по дърветата. Изучаваме движенията на съзвездията по небето, лечебните и вълшебните свойства на билките, езиците на птиците, цветята и хората, както на вълшебния народ (макар че понякога ми се изкълчва езикът), учим се да съчиняваме гатанки, да вървим безшумно по листата и през храстите, без да оставяме следа. Усвояваме и изкуството на арфата и лютнята, на лъка и меча. С Тарин гледаме как останалите упражняват чародейства. А в почивката всички играем на война на зелено поле, обградено от високи дървета.

Мадок ме обучи да съм страховита дори с дървен меч. Тарин също не е зле, макар че вече не се упражнява. На Летния турнир, само след няколко дни, нашата военна игра ще се проведе пред кралското семейство. С подкрепата на Мадок някой от принцовете или принцесите може да реши да ме удостои с рицарско звание и да ме приеме в личната си стража. Това би било някаква власт, някаква защита.

Освен това ще мога да защитавам и Тарин.

Стигаме в училище. Принц Кардан, Лок, Валериан и Никасия вече са се изтегнали на тревата заедно с още няколко вълшебни деца. Едно момиче с еленови рога — Поези се кикоти на нещо казано от Кардан. Те само ни поглеждат, когато постиламе одеялото си и вадим тетрадките, писалките и мастилниците.

Облекчението ми е огромно.

Днес учим за историята на деликатно договорения мир между Орлаг, кралицата на морските дълбини, и различните вълшебни крале и кралици от сушата. Никасия е дъщеря на Орлаг, изпратена да бъде отгледана в Двора на върховния крал. Много оди са създадени за красотата на кралица Орлаг, макар че, ако е същата като дъщеря си, едва ли характерът й е достоен за възхищение.

Никасия се надува по време на урока, горда с произхода си. Когато учителят стига до лорд Ройбен от Двора на термитите, аз губя интерес. Мислите ми започват да блуждаят. Усещам, че мисля за различни комбинации — удар, мушване, париране, блокаж. Стискам писалката, сякаш е дръжката на меч, и забравям да си водя бележки.

Докато слънцето се спуска все по-ниско в небето, с Тарин започваме да разопаковаме кошниците от дома, в които има хляб, масло, сирене и сливи. Мажа парче хляб с масло, много съм гладна.

На минаване покрай нас Кардан изритва пръст върху храната ми точно преди да я пъхна в устата си. Другите се смеят.

Вдигам очи и виждам, че той ме гледа с жестока наслада, като граблива птица, която се чуди дали да се занимава с поглъщането на малка мишка. Облечен е с туника с висока яка, бродирана с тръни, а пръстите му са отрупани с пръстени. Злобната му усмивка е добре отработена.

Стискам зъби. Казвам си, че ако не обръщам внимание на тормоза му, ще изгуби интерес. Ще си отиде. Мога да изтърпя още малко, още няколко дни.

— Има ли нещо? — пита сладко Никасия, като идва при нас и прегръща Кардан през раменете. — Пръст. Нали и ти си дошла от нея, смъртна. И в това ще се превърнеш скоро. Хапни си.

— Накарай ме — казвам, преди да се спра.

Не е кой знае какъв отговор, но дланите ми започват да се потят. Тарин изглежда стресната.

— Мога да го направя, нали знаеш — казва ухилен Кардан, сякаш това би му доставило огромно удоволствие.

Сърцето ми бумти. Ако не носех наниз от плодове на калина, той би могъл да ме омагьоса така, че да сметна пръстта за деликатес. Единствено положението на Мадок ще го накара да се поколебае. Аз не помръдвам, не докосвам огърлицата под туниката си, огърлицата, която се надявам да попречи на всяко чародейство. Огърлицата, която се надявам той да не открие и да не откъсне от шията ми.

Поглеждам към учителя за деня, но старият пука е забил нос в някаква книга.

Тъй като Кардан е принц, вероятно никой никога не му се е карал, никога не го е възпирал. Не знам докъде може да стигне и колко ще му позволи учителят.

— Не искаш това, нали? — пита Валериан с подигравателно съчувствие, като изритва още пръст върху обяда ми. Дори не съм го видяла да се приближава. Веднъж ми открадна една сребърна писалка и Мадок я замени с друга, с рубини, от собственото си писалище. Тогава Валериан се разбесня така, че ме удари по тила с дървения меч за тренировки. — Ами ако обещаем да сме добри с вас целия следобед, стига да изядете всичко от кошниците си? — Усмивката му е широка и много фалшива. — Не искате ли да ви бъдем приятели?

Тарин е забила поглед в скута си.

Не — искам да отвърна. — Не искаме да сте ни приятели.

Не отговарям, но и не свеждам поглед. Срещам очите на Кардан. Няма какво да кажа, за да ги спра, и го зная. Нямам никаква власт тук. Но днес като че ли не успявам да преглътна гнева от собственото си безсилие.

Никасия дърпа фиба от косата ми и една от плитките се спуска по шията ми. Аз посягам да ударя ръката й, но се случва твърде бързо.

— Какво е това? — Тя вдига златната фиба, на която има филигран с плодове на глог. — Да не си я откраднала? Да не реши, че ще те разкраси? Да не си помисли, че с нея ще заприличаш на нас?

Прехапвам вътрешността на бузата си. Разбира се, че искам да съм като тях. Те са красиви като остриета, изковани в божествен огън. Те ще живеят вечно. Косата на Валериан сияе като полирано злато. Никасия има дълги и съвършено оформени крайници, устата й е като розов корал, косата й е с цвета на най-дълбоката и най-студена част от морето. Лок с лисичите очи, който стои тихо зад Валериан с добре отработено изражение на безразличие, има заострена брадичка и заострени уши. А Кардан е дори по-красив от тях, с лъскава и черна като гарваново крило коса и така остри скули, че могат да порежат сърцето на момиче. Него мразя повече от останалите. Мразя го толкова силно, че понякога, когато го погледна, почти не мога да дишам.

— Никога няма да сте ни равни — казва Никасия.

Разбира се, че не.

— О, стига — казва Лок с небрежен смях и я прегръща през кръста. — Да ги оставим на нещастието им.

— Джуд съжалява — казва бързо Тарин. — И двете много се извиняваме.

— Тя може да ни покаже колко съжалява — ръмжи Кардан. — Кажи й, че не й е мястото на Летния турнир.

— Страх те е, че ще победя? — питам, което не е много умно.

— Той не е за смъртни — информира ме той с леден глас. — Оттегли се или ще съжаляваш.

Отварям уста, но Тарин заговаря преди мен:

— Ще поговоря с нея за това. Това е просто една игра.

Никасия се усмихва снизходително на сестра ми. Валериан се хили злобно и оглежда извивките й.

— Всичко е само игра.

Кардан среща погледа ми и аз знам, че не е приключил с мен.

— Защо ги предизвика така? — пита Тарин, когато отиват да обядват — храната им вече е сервирана. — Защо му отговаряше така… това е просто глупаво.

Накарай ме.

Страх те е, че ще победя?

— Знам — отвръщам. — Ще си мълча. Просто… ами ядосах се.

— По-добре да се страхуваш — съветва ме тя.

А после, клатейки глава, събира в кошниците съсипаната ни храна. Стомахът ми къркори, но се опитвам да не му обръщам внимание.

Те искат да се страхувам от тях, знам това. По време на играта на война този следобед Валериан ме препъва, а Кардан шепне гадости в ухото ми. Тръгвам към дома със синини по кожата от ритници и падания.

Но те не осъзнават едно: да, плашат ме, но аз винаги съм се страхувала — още от деня, в който дойдох тук. Бях отгледана от мъж, който уби родителите ми, и то в земя на чудовища. Живея с този страх, позволявам му да се утаи в костите ми и не му обръщам внимание. Ако не се преструвах, че не ме е страх, щях да се крия вечно под завивките от пух на сова в имението на Мадок. Щях да лежа там и да пищя, докато не изчезна съвсем. Отказвам да го направя. Няма да го направя.

Никасия греши за мен. На турнира не искам да се представя добре като тях. Искам да победя. Не копнея да им бъда равна.

В сърцето си копнея да съм по-добра от тях.