Холи Блек
Жестокият принц (30)

29

Никога не съм влизала през парадния вход на Холоу Хол. Винаги съм се промъквала през кухните, облечена като прислужница. Сега стоя пред полираните дървени врати, осветени от две лампи с пленени духчета, които летят в отчаяни кръгове. Те озаряват огромно резбовано зловещо лице — чукчето — с халка, пронизваща носа му.

Кардан посяга към него и защото съм израснала в Царството на феите, не изкрещявам от изненада, когато вратата отваря очи.

— Мой принце — казва тя.

— Моя врата — отвръща той с усмивка, в която личи привързаност.

Странно е да видиш как пуска в ход неприятния си чар за нещо различно от злина.

— Привет и добре дошъл — казва вратата и се отваря, за да разкрие един от вълшебните прислужници на Бейлкин.

Той се взира зяпнал в Кардан, изчезналия принц.

— Другите гости са тук — казва накрая прислужникът.

Кардан стиска ръката ми под лакътя си, преди да тръгне към преддверието, и аз усещам прилив на топлина, докато вървя до него. Не мога да си позволя да не бъда безмилостно искрена със себе си. Въпреки всичко, въпреки факта, че е ужасен, Кардан е и забавен.

Може би трябва да съм доволна колко малко значение ще има това.

Но засега е изключително изнервящо. Кардан е облечен с дрехите на Дейн, откраднати от гардеробите на двореца и преправени от едно сръчно брауни, което имаше дълг от хазарт към Хлебарката. Той изглежда царствено в различните оттенъци на кремавото — палто над жилетка и свободна риза, бричове и шалче на врата, със същите ботуши със сребърни носове, които носеше на коронацията, а на лявото му ухо сияе сапфир. Той трябва да изглежда царствено. Аз му помогнах да избере дрехите, помогнах му да изглежда така и все пак съм впечатлена.

Аз съм със зелена рокля и обици във формата на ягоди. В джоба ми е златният жълъд на Лириопа, а на колана ми виси мечът на баща ми. До кожата ми се гушат няколко ножа. Но пак не ми се струват достатъчно.

Докато прекосяваме залата, всички се обръщат да ни погледнат. Господарите и господарките на Царството на феите. Крале и кралици от други дворове. Представител на кралицата на морските дълбини. Бейлкин. Семейството ми. Оук, който стои с Ориана и Мадок. Поглеждам към лорд Ройбен, бялата му коса лесно се забелязва в тълпата, но той с нищо не показва, че сме се срещали. Лицето му е неразгадаемо, като маска.

Ще трябва да му се доверя, че ще изпълни своята част от сделката, но не ми харесва пресметливостта му. Възпитана съм да вярвам, че стратегията означава да откриваш слабостите на другия и да се възползваш от тях. Това го разбирам. Но да караш хората да те харесат, да ги накараш да искат да застанат на твоя страна — в това не съм така умела.

Погледът ми се отклонява от маса с храни и напитки към пищната роба на един крал гоблин, който дъвче кокал. После виждам кръвната корона на върховния крал. Тя е на перваз над нас, положена на възглавница. Сияе там със зловеща светлина.

Щом я виждам, си представям как всичките ми планове се разпадат. Мисълта да я открадна пред очите на всички ме плаши. Все пак нямаше да е по-лесно, ако трябваше да претърся Холоу Хол, за да я намеря.

Виждам как Бейлкин спира да разговаря с една жена, която не познавам. Тя е с рокля от морски водорасли и огърлица от перли. Черната й коса е вдигната с корона от перли, която прилича на мрежа над главата й. След миг осъзнавам коя е — кралица Орлаг, майката на Никасия. Бейлкин я оставя и прекосява устремено залата към нас.

Кардан го вижда и тръгва към виното. Има бутилки и сандъци с вино — бледозелено, жълто като злато, тъмно лилаво-червено като собствената ми кръв. Виното е ароматизирано с рози, глухарчета, стрити билки и касис. Дори от аромата му може да ти се замае главата.

— Малки братко — казва Бейлкин на Кардан. Облечен е от глава до пети в черно и сребърно, кадифеният му жакет е така плътно бродиран с корони и птици, че прилича на броня. Носи сребърна диадема, също като очите му. Но това не е короната, а просто корона. — Търсих те навсякъде.

— Без съмнение. — Кардан се усмихва като злодея, за какъвто винаги съм го смятала. — Оказа се, че все пак има полза от мен. Каква ужасна изненада.

Принц Бейлкин се усмихва, сякаш се дуелират с усмивките си, без останалата част от тях да участва в тази схватка. Сигурна съм, че му се ще да можеше да се разкрещи на Кардан, да го принуди с бой да изпълни заповедите му, но тъй като останалите от семейството му умряха от меч, вероятно е осъзнал, че му трябва доброволен участник в коронацията.

За момента присъствието на Кардан е достатъчно да увери останалите, че Бейлкин скоро ще стане върховен крал. Ако Бейлкин извика стражите или сграбчи брат си, тази илюзия ще изчезне.

— А ти — казва Бейлкин, като обръща поглед към мен, и очите му светят зловещо. — Ти какво общо имаш с всичко това? Остави ни.

— Джуд — казва Мадок и се приближава до принц Бейлкин, който веднага осъзнава, че все пак имам нещо общо с всичко това.

Мадок изглежда недоволен, но не и притеснен. Сигурна съм, че ме мисли за глупачка, която очаква да бъде потупана по главата, задето е открила изчезналия принц, и се проклина, че не ми е обяснил по-ясно да отведа Кардан при него, а не при Бейлкин. Усмихвам му се весело, като момиче, което си мисли, че е разрешило всички проблеми.

Колко ли е вбесяващо да си така близо до целта си, да си тук с Оук, близо до короната, пред господарите на Царството на феите. И тогава копелето на първата ти жена да пъхне прът в колелата на плана ти, като предаде на твоя съперник единствения, който може да положи короната на главата на Оук.

Забелязвам обаче преценяващия поглед, с който оглежда Кардан. Мадок променя плана си. Слага тежка ръка на рамото ми.

— Ти си го открила. — Обръща се към Бейлкин. — Надявам се, че смяташ да възнаградиш дъщеря ми. Сигурен съм, че не е било лесно да го убеди да дойде тук.

Кардан го поглежда странно. Помня как ми каза, че се дразни, че Мадок се отнася така добре с мен, когато Елдред почти не го поглежда. Но изражението му ме кара да се чудя дали просто не му се струва странно да ни види заедно — жестокия генерал и човешкото момиче.

— Ще й дам каквото поиска и дори повече — обещава Бейлкин помпозно.

Виждам как Мадок се смръщва и му се усмихвам, докато наливам две чаши вино — едното светло, а другото тъмно. Правя го внимателно, без да разлея нито капка.

Вместо да подам едната на Кардан, предлагам и двете чаши на Мадок, за да избере. Усмихнат, той взема виното с цвят на кръв. Аз вземам другата чаша.

— За бъдещето на Царството на феите — казвам и чукваме чаши, а стъклото изкънтява като камбанки.

Пием. Веднага усещам ефектите — сякаш плавам из въздуха. Не искам дори да погледна към Кардан. Той ще се засмее, ако реши, че не мога да понеса няколко глътки вино.

Кардан си налива чаша и я изпива.

— Вземи бутилката — казва Бейлкин. — Решил съм да бъда много щедър. Нека обсъдим какво би искал. Каквото пожелаеш.

— Няма защо да бързаме, нали? — пита лениво Кардан.

Бейлкин го поглежда остро, като човек, който едва се сдържа да не пристъпи към насилие.

— Мисля, че всички биха искали въпросът най-сетне да се уреди.

— Въпреки това — казва Кардан, взема бутилката с вино и пие направо от нея. — Имаме цяла нощ.

— Властта е в твоите ръце — казва насечено Бейлкин, като оставя „засега“ неизречено.

Виждам как едно мускулче на челюстта на Кардан потрепва. Сигурна съм, че Бейлкин си представя как ще го накаже за забавянето. Това се усеща във всяка негова дума.

Мадок обаче преценява ситуацията, без съмнение, преценява какво може да предложи на Кардан. Когато ми се усмихва и отпива отново от виното си — усмивката му е истинска. Широка, изпълнена с облекчение. Знам, че си мисли, че ще е много по-лесно да манипулира Кардан, отколкото Бейлкин.

Внезапно осъзнавам, че ако отидем в другата стая, мечът на Мадок ще се забие в гърдите на Бейлкин.

— След вечерята ще ти кажа условията си — заявява Кардан. — Но дотогава ще се наслаждавам на пиршеството.

— Търпението ми не е безкрайно — ръмжи Бейлкин.

— Ами работи над това — казва Кардан с лек поклон и се отдалечаваме от Бейлкин и Мадок.

Оставям чашата си близо до поднос със сърца на врабчета, пронизани с дълги сребърни игли, и тръгвам през тълпата с него. Никасия ни спира, като слага дългопръстата си ръка на гърдите му, лазурната й коса сияе на фона на бронзовата рокля.

— Къде беше? — пита го тя, като поглежда към преплетените ни ръце.

Сбърчва нежния си нос, но в думите й се усеща паника. Тя се преструва на спокойна, като всички останали.

Вероятно е решила, че Кардан е мъртъв — или нещо по-лошо. Сигурно иска да го попита много неща, но не може да го направи пред мен.

— Джуд ме направи свой затворник — казва той и аз едва се сдържам да не го настъпя силно по крака. — Тя прави много здрави възли.

Никасия явно не знае дали да се смее. Почти й съчувствам. И аз не знам.

— Добре, че си успял да се изплъзнеш от тях — отвръща тя.

Той извива вежди.

— Дали? — отвръща с надменно снизхождение, сякаш се е показала по-глупава, отколкото я е мислил.

— Трябва ли да се държиш така, дори сега? — пита Никасия, явно зарязала предпазливостта, и посяга към ръката му.

Изражението му омеква така, както не съм го виждала досега.

— Никасия — казва той, като се отдръпва. — Стой далече от мен тази нощ. За твое добро.

Жегва ме мисълта, че у него има и доброта. Не искам да я виждам.

Никасия ме поглежда, явно се опитва да разбере защо това не важи и за мен. Но Кардан я отминава и аз тръгвам с него. Виждам в другия край на залата Тарин, която стои до Лок. Ококорва се, щом вижда с кого съм. Нещо преминава по лицето й, нещо, което много прилича на негодувание.

Тя има Лок, но аз съм тук с принц.

Не е честно. Не бива да си вадя такива заключения само от един поглед.

— Част първа е изпълнена — казвам и извръщам очи от нея. Говоря тихо на Кардан: — Тук сме, влязохме и още не сме оковани.

— Да — отвръща той. — Мисля, че Хлебарката я нарече „лесната част“.

Планът, както му го обясних, има пет основни фази: (1) влизаме, (2) караме всички да се съберат, (3) вземаме короната, (4) той я слага на главата на Оук и (5) излизаме.

Издърпвам ръката си от неговата.

— Не отивай никъде сам — напомням му.

Той ми се усмихва с изопнати устни като изоставен човек и кима.

Аз тръгвам към Ориана и Оук. В другия край на залата виждам как Северин прекъсва разговора си и се насочва към принц Бейлкин. По горната ми устна и под мишниците ми избива пот. Мускулите ми се напрягат.

Ако Северин каже нещо за плана, ще трябва да изоставя всичките му фази и да мина към последната — измъкването.

Ориана извива вежди, когато приближавам, ръцете й лежат на слабите раменца на Оук. Той посяга към мен, за да го вдигна. Аз искам да го попитам дали Виви му е обяснила какво ще стане. Искам да му кажа, че всичко ще бъде наред. Но Ориана сграбчва пръстите му, притиска ги между своите и ме освобождава от тревогите за поредната лъжа.

— Какво става? — пита ме тя, като кима към Кардан.

— Каквото ме помоли — отговарям и проследявам погледа й.

Някак Бейлкин е включил Кардан в разговора си със Северин. Кардан се смее на нещо казано от Бейлкин, изглежда така отпуснато арогантен, какъвто е бил винаги. И тогава осъзнавам, шокирана — ако цял живот си се страхувал, ако опасността винаги е била по петите ти, не е толкова трудно да се преструваш дори пред подобна заплаха. Знам го, но не мислех, че точно Кардан също ще го знае. Бейлкин е сложил ръка на рамото му. Просто си представям как пръстите му се забиват във врата на Кардан.

— Не е лесно. Надявам се да разбираш, че за това ще има цена…

— Ще я платя — казва тя бързо.

— Никой от нас не знае каква е тя — сопвам се, но се надявам да не е забелязала остротата в тона ми. — И всеки ще трябва да плати своя дял.

Кожата ми е леко порозовяла от виното, усещам метален вкус в устата си. Почти е време да пусна в ход следващата част от плана. Оглеждам се за Виви, но тя е в другия край на залата. Няма време да й казвам нищо сега, дори да знаех какво.

Опитвам се да се усмихна окуражително на Оук. Често съм се питала дали съм такава, каквато съм, заради миналото си, дали то ме превърна в чудовище. Ако е така, дали и него ще превърна в чудовище?

Виви няма да го направи, казвам си. Тя ще го научи да не мисли само за властта, а моята работа е да мисля за властта, за да мога да осигуря завръщането му. Поемам дълбоко дъх и тръгвам към вратите към коридора. Минавам покрай двама рицари и завивам зад ъгъл, за да не ме виждат. Поемам си няколко пъти дъх, преди да отключа прозорците.

Чакам с надежда няколко секунди. Ако Хлебарката и Призрака се покатерят тук, ще мога да им обясня къде е короната. Но вместо това вратите на балната зала се отварят и чувам как Мадок освобождава рицарите. Измествам се встрани, за да ме види, и той тръгва устремено към мен.

— Джуд. Стори ми се, че дойде насам.

— Имах нужда от малко чист въздух — отвръщам, което е показателно за това колко съм изнервена.

Отговарям на незададен въпрос.

Той обаче маха с ръка.

— Трябваше да дойдеш първо при мен, когато си открила принц Кардан. Можехме да преговаряме от позицията на силата.

— Предположих, че ще кажеш нещо такова.

— Сега важното е, че трябва да говоря с него насаме. Бих искал да отидеш в залата и да го доведеш тук, за да разговаряме. Тримата.

Отдръпвам се от прозореца към коридора. Призрака и Хлебарката ще се появят всеки момент и не искам Мадок да ги види.

— Ами Оук? — питам аз.

Както се надявах, Мадок се отдалечава с мен от прозореца и се мръщи.

— Ти знаеш?

— Че смяташ да управляваш Елфхейм? Да, досетих се.

Той се взира в мен, сякаш вижда непозната, но аз никога не съм се чувствала толкова като себе си. За първи път и двамата сме без маски.

— И все пак доведе принц Кардан тук, при Бейлкин — казва той. — Или при мен? Това ли е? Искаш да се договорим?

— Трябва да е едното или другото, така ли?

Той се мръщи гневно.

— Да не предпочиташ да няма върховен крал? Ако короната бъде унищожена, ще настане война, а ако има война, аз ще я спечеля. По един или друг начин ще получа тази корона, Джуд. И ти също ще спечелиш от това. Нямаш причина да ми се противопоставяш. Ще получиш твоето рицарство. Ще получиш всичко, за което някога си мечтала.

Пристъпва към мен. Вече сме в обхвата си.

Ти каза „ще получа короната“, ти — напомням му, ръката ми посяга към дръжката на меча. — Не изрече името на Оук. Той е само средство към целта, а целта е власт. Власт за теб.

— Джуд… — започва той, но аз го прекъсвам.

— Нека сключим сделка. Закълни се, че никога няма да вдигнеш ръка срещу Оук и аз ще ти помогна. Обещай ми, че когато той порасне, веднага ще се оттеглиш като регент. Ще му предадеш цялата власт, и то доброволно.

Мадок изкривява уста. Ръката му се свива в юмрук. Знам, че обича Оук. Обича и мен. Сигурна съм, че е обичал майка ми. По свой си начин. Но той е такъв, какъвто е. Знам, че не може да обещае това.

Вадя меча си и той прави същото, стъргането на метал изкънтява в коридора. Чувам далечен смях, но тук сме сами.

Ръцете ми се потят, но усещам, че всичко това е неизбежно, сякаш към него съм се стремила през цялото време, през целия си живот.

— Не можеш да ме победиш — казва Мадок и заема позиция.

— Вече те победих.

— Няма как да победиш. — Мадок замахва с меча, за да нападна, сякаш просто тренираме. — Какво се надяваш да постигнеш с един принц насред крепостта на Бейлкин? Ще те поваля и после ще ти го отнема. Можеше да имаш всичко, а сега ще останеш с нищо.

— О, нека ти кажа какъв е планът ми. Ти сам ме подтикна към него. — Изкривявам лице. — Хайде да не отлагаме. В тази част от плана се сражаваме.

— Поне не си страхливка.

Налита към мен с такава сила, че макар да парирам удара, падам на пода. Превъртам се до седнало положение, но съм разтърсена. Никога не се е бил с мен така, с всички сили. Това няма да е елегантна схватка.

Той е генералът на върховния крал. Знаех, че е по-добър от мен, но не и колко по-добър. Поглеждам към прозореца. Няма как да го надвия, но не е и нужно. Просто трябва да го задържа тук още малко. Замахвам с надеждата да го изненадам. Той отбива отново. Аз избягвам удара и се завъртам, но той очаква да ударя и се налага да отстъпя тромаво назад, за да парирам още един силен замах. Ръцете ме болят от силата на ударите му.

Всичко това се случва твърде бързо.

Опитвам серия от техники, на които ме е учил, после и няколко трика, които знам от Призрака. Замахвам заблуждаващо наляво и успявам да го порежа отстрани. Раната е плитка, но и двамата се изненадваме, когато по палтото му избива кръв. Той се хвърля към мен. Аз отскачам настрани и той ме удря с лакът в лицето, поваля ме по гръб на пода. Кръв се стича от носа в устата ми.

Надигам се замаяна на крака.

Изплашена съм, колкото и да се опитвам да го скрия. Бях арогантна. Опитвам се да печеля време, но само един негов удар може да ме прекърши надве.

— Предай се — казва ми той, насочил меча към гърлото ми. — Добър опит. Ще ти простя, Джуд, и ще се върнем на пиршеството. Ти ще убедиш Кардан да направи каквото искам и всичко ще бъде наред.

Изплювам кръв на каменните плочи.

Ръката, с която Мадок държи меча, трепери леко.

— Ти се предай — казвам аз.

Той се смее, сякаш съм му казала много забавна шега. После спира и изкривява лице.

— Май не се чувстваш много добре — казвам.

Мечът му увисва леко и той ме поглежда, внезапно проумял.

— Какво си направила?

— Отрових те. Не се тревожи. Дозата е малка. Ще оцелееш.

— Чашите с вино. Но откъде знаеше коя ще избера?

— Не знаех — отвръщам, като си мисля, че въпреки всичко ще е доволен от отговора ми. Най-много харесва точно такива стратегии. — Сложих отрова и в двете.

— Тогава горчиво ще съжаляваш — казва.

Вече и краката му треперят. Знам го. Усещам го и в моите крака. Но аз вече съм привикнала към отровите.

Поглеждам дълбоко в очите му, докато прибирам меча в ножницата.

— Татко, аз съм такава, каквато ме направи. Все пак станах твоя дъщеря.

Мадок вдига отново меча, сякаш да ме нападне за последен път, но го изпуска и се свлича на пода.

Когато след няколко напрегнати минути Призрака и Хлебарката влизат, те ме виждат да седя до него твърде изморена, за да мога да помръдна.

Без да каже нищо, Хлебарката ми подава кърпичка и аз започвам да бърша кръвта от носа си.

— Да минаваме към трета фаза — казва Призрака.