Холи Блек
Жестокият принц (22)

21

Отново съм дете, крия се под маса, а около мен се вихри пиршество.

Притискам ръка към сърцето си и усещам ускорения му ритъм. Не мога да мисля. Не мога да мисля. Не мога да мисля.

По роклята ми има кръв, малки точици попиват в синьото небе.

Мислех си, че не мога да се шокирам от смъртта, но… просто имаше твърде много смърт. Объркващо, нелепо изобилие от смърт. Мислите ми все се връщат към белите ребра на принц Дейн, към кръвта, която шурна от гърлото на Елоуин, и към върховния крал, който отричаше Бейлкин отново и отново, докато умираше. Към бедните Таниот, Каелия и Рия, които бяха принудени да открият, една по една, че короната на Царството на феите означава повече от техния живот.

Мисля за Мадок, който е бил дясната ръка на Дейн през всички тези години. Вълшебните създания не могат да лъжат направо, но Мадок бе лъгал с всеки смях, с всяко потупване по гърба, с всяка споделена чаша вино. Мадок, който ни накара да се облечем красиво и ми подари красив меч, който да нося тази вечер, сякаш наистина отиваме на някакво забавно пиршество.

Знаех какъв е — опитвам се да си повтарям. — Виждала съм съсирената кръв по шапката му. Ако си позволя да го забравя, значи, съм глупачка.

Поне рицарите изведоха семейството ми, преди убийствата да започнат. Поне те не трябваше да гледат това, макар че не може да не са чули писъците, освен ако не са били много далече. Поне Оук няма да порасне като мен — закърмен със смърт.

Седя там, докато сърцето ми не забавя ритъма си отново. Трябва да изляза от хълма. Този пир ще стане по-див и без нов върховен монарх на трона нищо няма да удържа гуляйджиите да не се впуснат във всяко забавление, което им хрумне. Вероятно сега не е най-подходящият момент един смъртен да бъде тук.

Опитвам се да си спомня как изглеждаше тронната зала отгоре, докато бях там с Призрака. Опитвам се да си спомня входовете към главната част на замъка.

Ако успея да открия един от стражите и го убедя, че съм от семейството на Мадок, може да ме заведат при близките ми. Но не искам да отивам, не искам да виждам Мадок, покрит с кръв, седнал до Бейлкин. Не искам да се преструвам, че случилото се не е ужасно. Не искам да прикривам отвращението си.

Има и друг изход. Мога да пропълзя под масите към стълбите и после по тях към скалния перваз близо до стратегическата зала на Мадок. Мисля, че от там ще мога да се изкача нагоре и да се озова в част от замъка, която вероятно ще е пуста — онази част, от която има достъп до тайните тунели. По тях мога да изляза, без да се притеснявам от рицари, стражи или когото и да било. Адреналинът кара цялото ми тяло да пее от нуждата да се движи, но онова, което ми се струва като план, всъщност не е такова. Мога да се измъкна от двореца, но няма къде да ида след това.

Ще му мислиш после — пришпорва ме инстинктът.

Добре, и половин план е достатъчен.

Нехаеща за роклята, за начина, по който мечът се влачи по пръстта, и за болката в ръката ми, аз започвам да пълзя на четири крака. Над мен се чува музика. Чуват се и други неща — прекършване, вероятно на кости, скимтене и вой. Не обръщам внимание на нищо.

Внезапно покривката се вдига и докато очите ми свикват с ярката светлина на свещите, една маскирана фигура ме хваща за ръка. Не е лесно да издърпам меча си, докато съм свита под масата, затова посягам към ножа в корсажа си.

Тъкмо ще замахна с него, когато разпознавам онези нелепи ботуши с остри върхове.

Кардан. Единственият, който може законно да короняса Бейлкин. Единственият оцелял наследник от рода Грийнбрайър. Сигурно всички в Царството на феите го търсят, а той е тук, мотае се със сребърна маска на лисица и примигва пиянски пред мен, като леко се олюлява на краката си. Едва не се разсмивам с глас. Какъв късмет — точно аз да го открия.

— Ти си смъртна — информира ме той. В другата си ръка държи празен бокал, наклонен разсеяно, сякаш е забравил за него. — Не е безопасно да стоиш тук. Особено ако обикаляш и намушкваш всички.

— Не било безопасно за мен?

Ако оставим настрана абсурдността на изказването му, нямам представа защо се държи, сякаш някога му е пукало дори за миг за моята безопасност, освен за да я застраши, разбира се. Опитвам се да си напомня, че сигурно е от шока и мъката, но е трудно да си представя, че му пука достатъчно, за да може да скърби. Точно сега като че ли не му пука и за самия него.

— Ела тук, преди да са те разпознали?

— Да си играем на криеница под масата? Да клечим в пръстта? Типично за твоя вид, но далеч под моето достойнство.

Смее се несигурно, сякаш очаква и аз да се засмея.

Не го правя. Свивам юмрук и го удрям в корема, точно където знам, че ще го заболи. Той се свлича на колене и бокалът пада с тихо тракане.

— Ох! — вика Кардан и ме оставя да го завлека под масата.

— Ще се измъкнем, без никой да забележи — казвам му. — Ще останем под масите и ще стигнем по стълбите до по-горните етажи на двореца. Не ми казвай, че е под достойнството ти да пълзиш. Толкова си пиян, че и така или иначе, не можеш да си стоиш на краката.

Чувам го как сумти.

— Щом настояваш.

Твърде тъмно е, за да видя изражението му, но той и без това е с маска.

Поемаме под масите, отгоре се носят балади и пиянски песни, викове и шепот, меките стъпки на танцьорите отекват около нас като дъжд. Сърцето ми бумти заради кръвопролитието, заради близостта на Кардан и заради това, че го ударих без последствия. Концентрирам се върху пълзенето му след мен. Всичко мирише на пръст, разлято вино и кръв. Усещам как мислите ми се вихрят, усещам как започвам да треперя. Прехапвам вътрешността на устната си, за да се фокусирам върху болката.

Трябва да запазя самообладание. Не мога да го изгубя сега, не и пред Кардан.

Не и когато в ума ми започва да се оформя план. План, който изисква участието на този последен принц.

Поглеждам назад и виждам, че е спрял да пълзи. Седи на земята и гледа ръката си. Взира се в пръстена.

— Той ме презираше.

Гласът му звучи леко, разговорливо. Сякаш е забравил къде се намира.

— Бейлкин ли? — питам аз, като мисля за онова, което видях в Холоу Хол.

— Баща ми — сумти Кардан. — Не познавах много добре останалите, братята и сестрите ми. Не е ли смешно? Принц Дейн не ме искаше в двореца, затова ме принуди да се махна.

Чакам, не знам какво да кажа. Разстройващо е да го гледам да се държи така, сякаш има чувства.

След миг той идва на себе си. Очите му се фокусират върху мен, просветвайки в тъмното.

— А сега всички са мъртви. Благодарение на Мадок. Нашия почетен генерал. Изобщо не трябваше да му се доверяват. Но твоята майка е разбрала това преди много време, нали?

Присвивам очи.

— Хайде, пълзи.

Устните му се извиват в крайчетата.

— Първо ти.

Минаваме от маса на маса, докато най-сетне сме така близо, че можем да стигнем до стълбите. Кардан отмята покривката и протяга ръка към мен в галантен жест, като някой, който помага на другар в изпитание. Вероятно би казал, че го прави заради зрителите, но и двамата знаем, че ми се подиграва. Ставам, без да го докосна.

Важното сега е да излезем от залата, преди пирът да е станал още по-кървав, преди някое създание да реши, че съм забавна играчка, преди Кардан да бъде изкормен от някой, който не иска да има върховен крал.

Пристъпвам към стълбите, но той ме спира.

— Не така. Рицарите на баща ти ще те познаят.

— Те не търсят мен — напомням му.

Той се мръщи, но маската крие голяма част от изражението му. Все пак го виждам в извивката на устата.

— Ако видят лицето ти, може да обърнат повече внимание на този до теб.

Колкото и да е дразнещо, той е прав.

— Ако ме познават изобщо, ще знаят, че никога не бих била с теб.

Което е нелепо, тъй като сега стоя до него, и все пак ми става хубаво, че го казах. Въздишам, разпускам плитките си и разрошвам косата си така, че провисва над лицето ми.

— Изглеждаш… — казва той, но замълчава, примигва няколко пъти, сякаш не може да довърши.

Предполагам, че маскировката с косата се е получила по-добре, отколкото е очаквал.

— Чакай малко — казвам и се хвърлям в тълпата. Не ми харесва да рискувам така, но с прикрито лице ще съм в по-голяма безопасност. Забелязвам едно никси с черна кадифена маска, което яде сърце на врабче, набодено на дълга игла. Промъквам се зад него, отрязвам панделките на маската и я грабвам, преди да е паднала на пода. Никсито се обръща и я търси, но мен вече ме няма. Скоро ще се откаже и ще изяде още някой деликатес — или поне се надявам да стане така. Това е просто маска все пак.

Когато се връщам, Кардан се налива с още вино и ме гледа с пламнали очи. Нямам представа какво вижда, какво изобщо гледа. Една тънка зелена струйка тече по бузата му. Той посяга към тежката сребърна гарафа, сякаш да си налее още.

— Хайде — казвам и грабвам облечената му в ръкавица ръка.

Вече сме до стълбището, когато трима рицари ни препречват пътя.

— Потърсете си другаде място за удоволствия — казва ни един от тях. — Това са стълбите към двореца и те са забранени за обикновените поданици.

Усещам как Кардан се сковава до мен, защото е идиот и му пука много повече, че са го нарекли поданик, отколкото за нечия сигурност, за жалост — дори за неговата. Дърпам ръката му.

— Ще направим, както ни наредихте — уверявам аз рицаря и се опитвам да извлека Кардан, преди да е направил нещо, за което и двамата ще съжаляваме.

Той обаче не помръдва.

— Много сте се объркали.

Млъкни. Млъкни. Млъкни.

— Върховният крал Бейлкин е приятел на двора на моята дама — казва Кардан най-спокойно със сребърната маска. Усмихва се леко. Говори на езика на привилегированите, и то с провлачен тон, с отпуснати крайници, сякаш мисли, че всичко тук му принадлежи. Дори пиян е убедителен. — Сигурно сте чували за кралица Глитен от Северозапада. Бейлкин й изпрати вест за изчезналия принц. И чака отговор.

— Сигурно нямате никакво доказателство за това? — пита един от рицарите.

— Разбира се, че имаме. — Кардан протяга юмрук към него и го отваря, за да разкрие кралски пръстен, който блещука на дланта му. Нямам представа кога го е свалил от пръста си, ловкост, на която не предполагах, че е способен. — Дадоха ми това, за да ме познаете.

Щом виждат пръстена, те отстъпват назад.

С неприятна, някак твърде очарователна усмивка, Кардан ме хваща за ръката и ме дърпа покрай тях. И аз му позволявам, макар че стискам зъби. Вече сме на стълбите — благодарение на него.

— Ами смъртната? — вика един от стражите.

Кардан се обръща.

Е, добре де, не сте сбъркали съвсем. Възнамерявах да запазя малко удоволствия от пира и за себе си — казва и те се усмихват.

Впрягам всички сили да не го съборя на земята, но думите му определено са умни. Според сложните правила, които управляват езиците на вълшебните създания, всичко, което той каза, бе истина, стига да се концентрираш единствено върху думите. Бейлкин е приятел на Мадок и аз съм част от Двора на Мадок. Така че аз съм „дамата“. И рицарите вероятно наистина са чували за кралица Глитен; тя е достатъчно прочута. Сигурна съм, че Бейлкин наистина чака вест за изчезналия принц. Вероятно я чака отчаяно. И никой не може да твърди, че пръстенът на Кардан не е кралски символ.

А колкото до удоволствието, което иска да запази от Пира — това може да означава всичко.

Кардан е умен, но не по хубав начин. И всичко това е твърде близо до моята склонност към лъжите, за да се чувствам комфортно. Все пак сме свободни. Зад нас така нареченият празник по случай новия върховен крал продължава: писъците, пируването, въртенето на безкрайните танци. Поглеждам назад към морето от тела и крила, към черни очи и остри зъби.

Потрепервам.

Изкачваме заедно стълбите. Позволявам му да ме държи собственически за ръката и да ме води. После да отвори вратите със своя ключ. Позволявам му да прави каквото реши. И после, щом се озоваваме в празния коридор на горното ниво на двореца, се обръщам и притискам върха на ножа си точно под брадичката му.

— Джуд? — пита той, опрян на стената, произнася името ми внимателно, сякаш да не завалва.

Не знам дали някога съм го чувала от неговата уста.

— Изненадан ли си? — питам и на лицето ми се появява яростна усмивка. Най-важното момче в Царството на феите и мой враг най-сетне е във властта ми. Дори е по-хубаво, отколкото си мислех. — Не би трябвало.