Холи Блек
Жестокият принц (9)

8

Главата ми пулсира, когато Вивиен ме разтърсва, за да ме събуди. Тя скача на леглото, изритва завивките и дървената му рамка стене. Притискам възглавницата към лицето си и се свивам настрани, опитвам се да не й обръщам внимание и да се върна към лишената от сънища дрямка.

— Ставай, поспаланке — казва тя и дърпа пак завивките ми. — Ще ходим в мола.

Издавам задавен звук и й махам да се разкара.

— Ставай! — нарежда тя и скача отново.

— Не — стена аз и се заравям в останалите завивки. — Трябва да тренирам за турнира.

Виви спира да скача и аз осъзнавам, че това вече не е вярно. Не е нужно да се бия. Само дето заявих така глупашки на Кардан, че никога няма да се откажа.

Което ми напомня за реката, никситата и Тарин.

Колко права беше тя и колко безкрайно много сбърках аз.

— Ще ти взема кафе, когато стигнем там, кафе с шоколад и бита сметана — не се отказва Виви. — Хайде. Тарин чака.

Почти се свличам от леглото. Ставам, чеша се по хълбока и се взирам лошо в нея. Тя ме удостоява с най-очарователната си усмивка и аз усещам как раздразнението ми отслабва. Виви често е егоистична, но го прави по толкова ведър начин и така окуражава ведрия егоизъм и у другите, че с нея винаги е забавно.

Обличам се бързо с модерните дрехи, които пазя в дъното на гардероба си — джинси, стар сив суитшърт с черна звезда и блестящи сребристи кецове. Прибирам косата си в развлечена плетена шапка и после се зървам в огледалото в цял ръст (резбовано така, че от двете му страни има ухилени пакостливи фавни) и виждам съвсем различен човек.

Може би човека, който щях да бъда, ако бях отгледана сред хората.

Който и да е той.

Когато бяхме малки, постоянно говорехме как ще се върнем в света на хората. Виви не спираше да повтаря, че ако научи още малко магия, ще можем да си тръгнем. Щяхме да си намерим изоставено имение и тя щеше да омагьоса птици, за да се грижат за нас. Те ще ни купуват пица и бонбони и ще ходим на училище само ако ни харесва.

Но когато Виви най-сетне разбра как да се връща там, реалността се намеси в плановете ни. Оказа се, че птиците не могат да ни купуват пица, дори да са омагьосани.

Срещам се със сестрите си пред конюшните на Мадок, където подкованите със сребро вълшебни коне са затворени до огромните жаби, готови да бъдат оседлани, както и до елен с големи рога, окичени със звънчета. Виви е с черни джинси и бяла риза, огледални слънчеви очила крият котешките й очи. Тарин е с розов клин, пухкава жилетка и боти до глезена.

Опитваме се да имитираме момичетата, които виждаме в света на хората, момичетата от списанията, момичетата, които гледаме на екраните в климатизираните кина, докато ядем така сладки бонбони, че зъбите ни заболяват. Не знам какво си мислят хората за нас. За мен тези дрехи са костюм. Напълно невежа съм. Не мога да си представя какво биха си помислили за блестящите ми кецове, както дете с костюм на дракон не знае какво биха разбрали истинските дракони от цвета на люспите му.

Виви къса стръкчета от жълта якобея, която расте близо до коритата с вода. След като открива три, които отговарят на изискванията й, тя вдига първото, духва върху него и казва: „Конче, стани и ни отнеси където ти наредя“.

После хвърля стръка на земята и той се превръща в здраво жълто пони със смарагдови очи и грива, която прилича на дантела от листа. То започва да цвили странно пронизително. Тя хвърля долу още два стръка и след миг пред нас вече сумтят и пристъпват три понита. Малко приличат на морски коне и могат да препускат по земята и в небето, според заповедите на Виви, и да запазват този си вид с часове, преди да се превърнат отново в растения.

Оказва се, че преминаването от Царството на феите до света на смъртните не е чак толкова трудно. Земята на феите съществува до и под смъртните градове, в сенките на градовете на хората и в техните прогнили, порутени, западнали средоточия. Вълшебни същества живеят в хълмове, долини и могили, в улички и изоставени човешки сгради. Виви не е единствената от нашите острови, която редовно се промъква през морето в човешкия свят, макар че повечето са предрешени като смъртни, за да се смесват с тях. Преди по-малко от месец Валериан се хвалеше как с приятелите си измамил някакви къмпингуващи да пируват с тях и ги нагостил с гнили листа, омагьосани да приличат на деликатеси.

Аз се качвам на моя вълшебен кон и го прегръщам през врата. Винаги се усмихвам широко в мига, в който потегля. Има нещо вълнуващо в невъзможността на всичко това — във великолепието на горите, покрай които прелитаме, в начина, по който копитата му разпръскват камъчета, когато се понасяме във въздуха — и то ме изпълва с прилив на чист адреналин.

Преглъщам вика, който напира в гърлото ми.

Носим се над скали и после над морето, гледаме как русалки скачат във вълните, селки^[1] се търкалят по прибоя. Прелитаме покрай мъглата, която постоянно обгръща островите и ги скрива от смъртните. И после по крайбрежието, покрай парка „Ту Лайтс“, покрай голф игрище и пристанище за джетове. Кацаме в малка горичка до пътя към Мейн Мол. Ризата на Виви пърха на вятъра. Ние с Тарин слизаме от понитата. Виви казва няколко думи и трите понита отново се превръщат в почти увехнали стръкчета.

— Помнете къде сме паркирали — казва Тарин с усмивка и тръгваме към мола.

Виви обича това място. Тя обича да пие смутита от манго, да пробва шапки и да си купува каквото иска с жълъди, които е омагьосала така, че да минават за пари. Тарин не го обича колкото Виви, но все пак се забавлява. Аз обаче тук се чувствам като призрак.

Крачим наперено през „Джей Ес Пени“, все едно сме най-опасните типове наоколо. Но когато виждам човешките семейства заедно, особено семейства с кикотещи се малки момиченца с лепкави от бонбоните устни, не се чувствам добре, никак.

Чувствам гняв.

Не си представям да се върна пак в живот като техния. Представям си как отивам, плаша ги и ги разплаквам.

Никога не бих го сторила, разбира се.

Е, поне така си мисля.

Тарин като че ли забелязва как се взирам в едно дете, което плаче за майка си. За разлика от мен тя е адаптивна. Знае какво точно да каже. Ще се справи, ако се върне отново в този свят. И сега е добре. Ще се влюби, точно както казва. Ще се превърне в съпруга, ще отглежда вълшебни деца, които ще обожава и които ще живеят вечно. Единственото, която я дърпа назад, съм аз.

Толкова съм доволна, че не може да прочете мислите ми.

— Е — казва Виви. — Тук сме, защото вие двете имате нужда от малко разведряване. Така че разведрете се.

Поглеждам към Тарин и поемам дълбоко дъх, готова да се извиня. Не знам дали Виви е имала предвид това, но знам, че трябва да го сторя, още откакто станах от леглото.

— Съжалявам — казвам.

— Сигурно си ядосана — казва Тарин в същото време.

— На теб ли? — питам изумена.

Тя отваря смаяна уста.

— Ами заклех се пред Кардан, че няма да ти помогна, макар че отидох на училище с теб, за да ти помогна.

Клатя яростно глава.

— Не, Тарин, ти трябва да си ми ядосана, задето те блъснаха във водата. Това, че излезе от там, беше най-умното, което можеше да сториш. Никога не бих ти се сърдила за това.

— О… — казва тя. — Добре.

— Тарин ми каза за номера, който сте изиграли на принца — обажда се Виви. Виждам отражението си в слънчевите й очила двойно и четворно, защото Тарин е до мен. — Много добре, но сега ще трябва да направите нещо още по-гадно. Имам идеи.

— Не! — възкликва веднага Тарин. — Джуд не трябва да прави нищо. Тя просто беше разстроена заради Мадок и турнира. Ако пак започне да не им обръща внимание, те ще спрат да се занимават с нея. Може би не веднага, но все някога.

Прехапвам устна, защото не мисля, че ще стане така.

— Забрави за Мадок. Рицарството и без това ще е скучна работа — казва Виви, като нехайно пренебрегва онова, за което се трудя от години.

Въздъхвам. Дразнещо е, но е и някак успокоително, че тя не го смята за кой знае какво, макар че загубата е толкова тежка за мен.

— Е, какво искаш да правим? — питам Виви, за да прекратя този разговор. — Ще гледаме ли филм? Или искаш да пробваш червила? Не забравяй, че си ми обещала кафе.

— Искам да се запознаете с приятелката ми — казва Вивиен и аз си спомням момичето с розовата коса от снимките. — Тя ме покани да се преместя при нея.

— Тук ли? — питам, сякаш може да е някъде другаде.

— В мола? — Виви се смее на израженията ни. — Ще се срещнем тук, но иначе ще живеем другаде. Хедър не знае, че Царството на феите съществува, затова не го споменавайте пред нея, става ли?

Когато с Тарин бяхме на десет, Виви се научи да прави кончета от якобея. След няколко дни избягахме от къщата на Мадок. На една бензиностанция Виви омагьоса случайна жена, която ни заведе в дома си.

Все още помня безизразното й лице, докато шофираше. Исках да я накарам да се усмихне, но каквито и смешни физиономии да правех, изражението й не се променяше. Прекарахме нощта в нейната къща, след като ни призля от сладоледа, който изядохме на вечеря. Аз плаках в леглото и се притисках към плачещата Тарин.

След това Виви ни намери стая в мотел с фурна и се научихме да си готвим макарони със сирене от пакетче. Правехме си кафе в кафеварка, защото помнехме, че старата ни къща миришеше така. Гледахме телевизия и плувахме в басейна с другите деца, отседнали в мотела.

Беше ужасно.

Живяхме така две седмици, преди с Тарин да започнем да умоляваме Виви да ни отведе у дома, да ни върне в Царството на феите. Липсваха ни леглата ни, липсваше ни храната, с която бяхме свикнали, липсваше ни магията.

Мисля, че завръщането разби сърцето на Виви, но тя го направи. И остана с нас. Каквото и да говорим за Виви, когато е важно, тя е винаги до нас.

Предполагам, не бива да се изненадвам, че не е смятала да остане завинаги.

— Защо не си ни казала? — пита Тарин.

— Ами нали ви казвам — отвръща Виви и ни води покрай магазините с плакати на видео игри, покрай блестящите витрини с бикини и развяващи се макси рокли, покрай гевреци със сирене и плотове, пълни със сияещи сърцевидни диаманти, които обещават истинска любов.

Покрай нас минават хора — групи момчета с фланелки и по-възрастни двойки, хванати за ръце.

— Трябваше да ни кажеш по-рано — казва Тарин, сложила ръце на кръста си.

— Ами това е моят план за разведряването ви — казва Виви. — Всички ще се преместим в света на хората. Ще се преместим при Хедър. Така Джуд няма да се тормози за рицарството, а Тарин няма да се хвърли на врата на някой тъп елф.

— А Хедър знае ли за този план? — пита скептично Тарин.

Виви клати глава усмихната.

— Разбира се — отвръщам аз, опитвам се да го превърна в шега. — Само дето аз нямам никакви полезни умения, освен да размахвам меч и да съставям гатанки, за което тук не плащат особено добре.

— Ние сме израснали в света на хората — настоява Виви, качва се на една пейка и тръгва по нея, сякаш е на сцена. Вдига слънчевите очила на главата си. — Ще свикнете отново.

— Ти си израснала тук.

Тя беше на девет, когато ни отведоха; тя помни много повече от нас какво е да си човек. Не е честно, защото тя владее и магията.

— Вълшебният народ ще продължи да се държи с вас като с боклуци — казва Виви и скача пред нас, котешките й очи просветват.

Една дама с бебешка количка завива, за да ни избегне.

— Какво искаш да кажеш? — извръщам поглед от нея и се взирам в плочките под краката си.

— Ориана се държи, все едно сте някаква неприятна изненада, която й се случва всяка сутрин — казва тя. — Мадок уби родителите ни, а това е ужасно. А освен това и гаднярите в училище, за които ти дори не искаш да говориш.

— Току-що говорих за тях — казвам аз, като не й правя удоволствието да се шокирам от думите й за родителите ни.

Тя се държи, сякаш не помним, сякаш има някакъв начин някога да го забравя. Държи се, сякаш това е нейна и само нейна лична трагедия.

— И не ти хареса. — Тя изглежда безкрайно доволна от себе си след тази забележка. — Наистина ли си мислеше, че като станеш рицар, нещата ще се оправят?

— Не знам.

Тя се обръща към Тарин.

— Ами ти?

— Аз познавам само онзи свят. — Тя вдига ръка, за да прекрати спора. — Тук няма да имаме нищо. Няма да има балове, магия…

— Е, аз мисля, че тук ще ми хареса — сопва се Виви и тръгва пред нас към магазина на „Епъл“.

И преди сме говорили за това, разбира се, как Виви ни мисли за глупави, щом не можем да устоим на изкушенията на Царството на феите и искаме да останем на толкова опасно място. Може би защото сме израснали там и лошите неща ни се струват добри. Или наистина сме глупави така, както всеки смъртен е глупак, който копнее за още една хапка от плода на гоблините. Може би дори няма значение.

Пред входа на магазина стои момиче, което си играе на телефона. Момичето, предполагам. Хедър е дребна, с избеляла розова коса и кафява кожа. Носи тениска с ръчно направен дизайн. По пръстите й има мастилени петна и внезапно осъзнавам, че сигурно тя е художникът на комиксите, които Виви все чете.

Понечвам да направя реверанс, но се опомням и подавам смутено ръка.

— Аз съм Джуд, сестра на Виви. А това е Тарин.

Момичето поема ръката ми. Дланта й е топла и ме стиска съвсем леко.

Странно е как Виви, която толкова отчаяно се опитва да не прилича по нищо на Мадок, накрая се влюби в човешко момиче, също като него.

— Аз съм Хедър — казва момичето. — Много се радвам да се запознаем. Ви почти никога не говори за семейството си.

С Тарин се споглеждаме. Ви?

— Искате ли да седнем, или нещо друго? — пита Хедър, като кима към закусвалните.

— Някой ми дължи кафе — казвам аз на Виви.

Поръчваме си, сядаме и пием. Хедър ни казва, че е в общински колеж, учи изкуство. Разказва ни за комиксите, които харесва, и за групите, по които си пада. Ние избягваме неудобните въпроси. Лъжем. Когато Виви става да изхвърли отпадъците, Хедър ни пита дали тя е първото гадже, с което Виви ни запознава.

Тарин кима.

— Това означава, че много те харесва.

— А мога ли вече да дойда у вас? Моите родители вече са готови да купят четка за зъби на Виви. Как така аз още не познавам нейните?

Едва не се задавям с кафето си.

— Тя не ти ли е казвала нищо за семейството ни?

Хедър въздъхва.

— Не.

— Нашият баща е много консервативен.

Едно момче с черна коса, оформена на шипове, и верижка на дънките минава покрай нас и ми се усмихва. Нямам представа какво иска. Може би познава Хедър. Тя не му обръща внимание. Аз не му се усмихвам.

— Той не знае ли, че Ви е би? — пита тя изумена, но Виви се връща на масата, затова не е нужно да измисляме нищо в отговор.

Фактът, че Виви харесва и момчета, и момичета, е единственото в този сценарий, което не би разгневило Мадок.

След това четирите тръгваме из мола, пробваме лилави червила и ядем бонбони зелена ябълка, посипани със захар, от които езикът ми позеленява. Наслаждавам се на химикалите, които биха разболели всички благородници в двора.

Хедър изглежда мила. Тя няма представа в какво се забърква.

Сбогуваме се най-любезно близо до „Нюбъри Комикс“. Виви гледа как три деца си избират от малките фигурки. Питам се какво ли си мисли, когато е сред човеци. В такива моменти прилича на вълк, който изучава навиците на овцете. Но когато целува Хедър, е напълно искрена.

 

 

— Радвам се, че излъгахте заради мен — каза Виви, докато се връщаме обратно през мола.

— Накрая ще трябва да й кажеш — отвръщам аз. — Ако си сериозна. Ако наистина мислиш да заживееш тук и да бъдеш с нея.

— И когато го направиш, тя все още ще настоява да се запознае с Мадок — казва Тарин, макар да разбирам защо Виви иска да избегне това възможно най-дълго.

Виви клати глава.

— Любовта е благородна кауза. Как може нещо, сторено в името на благородна кауза, да е погрешно?

Тарин дъвче устната си.

Преди да си тръгнем, се отбиваме в аптеката и аз си вземам тампони. Всеки път, когато ги купувам, си спомням, че макар вълшебните създания да изглеждат като нас, все пак са друг вид. Дори Виви е друг вид. Разделям пакета наполовина и давам едната част на Тарин.

Знам какво се питате. Не, те нямат цикъл. Да, кървят. Но веднъж в годината. Понякога и по-рядко. Да, имат си решения на проблема — превръзки предимно — и, да, те са гадни. Да, всичко това е много смущаващо.

Започваме да прекосяваме паркинга към мястото, къде то оставихме стръковете якобея, когато един тип на нашата възраст докосва ръката ми, топлите му пръсти ме хващат над китката.

— Ей, сладурче. — Виждам твърде широка черна тениска, джинси, верижка, коса на шипове. Евтин нож проблясва в ботуша му. — Видях те в мола и се питах дали…

Обръщам се, преди да съм помислила, и забивам юмрук в челюстта му. Кракът ми се забива в корема му, когато той пада и се превърта по асфалта. Примигвам и осъзнавам, че стоя там и се взирам в някакво хлапе, което се опитва да си поеме дъх и започва да крещи. Вдигнала съм крак, за да го изритам в гърлото и да прекърша трахеята му. Смъртните около него се взират ужасени в мен. Нервите ми са изопнати, но от очакване. Готова съм за още.

Мисля, че той флиртуваше с мен.

Дори не помня кога реших да го ударя.

— Хайде!

Тарин ме дърпа за ръката и трите хукваме. Някой започва да крещи.

Поглеждам през рамо. Един от приятелите на момчето ни гони.

— Кучка! — крещи той. — Откачена кучка! Майло кърви!

Виви прошепва няколко думи и прави знак зад нас. От асфалта започва да расте жилава трева, която го разпуква. Момчето спира рязко и на лицето му се изписва объркване. Воден от пиксита, така наричат това омагьосване. Той тръгва из редица коли, сякаш няма представа какво прави. Освен ако не обърне дрехите си наопаки, което съм убедена, че няма да се сети да стори, никога няма да ни открие.

Спираме в края на паркинга и Виви веднага започва да се кикоти.

— Мадок щеше да е много горд. Малкото му момиченце не е забравило обучението си. Разби тотално ужасяващата възможност за романтика.

Твърде зашеметена съм, за да кажа нещо. Удрянето на онова момче беше най-искреното нещо, което съм правила от много време. Чувствам се повече от добре. Всъщност не чувствам нищо, прекрасна празнота.

— Виждаш ли? — казвам на Виви. — Не мога да се върна в този свят. Виж какво направих.

На това тя няма отговор.

 

 

По пътя към дома мисля за стореното, а после и в училище. Лекторката е от двор близо до крайбрежието и ни обяснява как нещата вехнат и умират. Кардан ме поглежда многозначително, докато тя обяснява разлагането и гниенето. Но аз си мисля за празнотата, която изпитах, когато ударих онова момче. За това и за Летния турнир утре.

Мечтая за триумфа си. Нито една от заплахите на Кардан няма да ми попречи да нося златна лента и да се бия с всички сили. Сега обаче неговите заплахи са единствената причина, поради която трябва да се бия — заради извратеното удоволствие да не се откажа.

Когато правим почивка за обяд, с Тарин се качваме на едно дърво, за да ядем сирене и овесени питки, намазани със сладко от дива череша. Фанд вика нагоре към мен, пита ме защо не съм била на тренировката за военната игра.

— Забравих — викам в отговор, което не е особено убедително, но не ми пука.

— Но утре ще се биеш, нали? — пита тя.

Ако се откажа, ще трябва да прегрупира отборите.

Тарин ме поглежда с надежда, сякаш се надява да съм се вразумила.

— Ще бъда там — отвръщам.

Гордостта ми взема връх.

Уроците са почти приключили, когато забелязвам, че Тарин стои с Кардан близо до кръг от акации и плаче. Явно съм била твърде заета да прибирам книгите и нещата ни. Дори не съм видяла кога я е отвел настрани. Знам, че тя би тръгнала с него по всякакъв повод. Тя още вярва, че ако правим каквото искат, ще им омръзне и ще ни оставят на мира. Може и да е права, но не ми пука.

По бузите й се стичат сълзи.

В мен се събира дълбок кладенец от гняв.

Ти не си убиец.

Оставям книгите и прекосявам тревата към тях. Кардан се извръща към мен и аз го блъскам така силно, че гърбът му се удря в едно дърво. Отваря широко очи.

— Не знам какво си й казал, но не припарвай повече до сестра ми — заявявам, ръката ми още стиска кадифения му жакет. — Ти й даде думата си.

Усещам как всички ученици ме гледат. Стаили са дъх.

За миг Кардан просто се взира в мен с гарваново — черните си очи. После ъгълчето на устата му се извива.

— О — казва той. — Ще съжаляваш за това.

Не мисля, че осъзнава колко съм ядосана и колко добре се чувствам — за първи път, — за да се поддавам на съжаления.