Холи Блек
Жестокият принц (8)

7

Те не чакат дълго с ответния удар.

През остатъка от следобеда и рано вечерта учим история. Един гоблин с котешка глава, на име Яроу, рецитира балади и ни задава въпроси. Колкото по-правилни отговори давам, толкова повече се разярява Кардан. Той не крие лошото си настроение, ръмжи на Лок колко скучни били тези уроци и се хили подигравателно на учителя.

Като никога приключваме, преди да е мръкнало съвсем. С Тарин тръгваме към дома и тя ми хвърля притеснени погледи. Светлината на залеза се процежда през дърветата и аз поемам дълбоко дъх, отпивам от аромата на борови иглички. Някак странно спокойна съм въпреки голямата глупост, която направих.

— Не приличаш на себе си — казва накрая Тарин. — Ти не се заяждаш така с хората.

— Ами явно угаждането не върши работа. — Ритам един камък с пантофката си. — Колкото повече им се разминава, толкова повече ще си мислят, че им се полага.

— И ти какво ще правиш… ще ги научиш как да се държат? — въздиша Тарин. — Дори да трябва някой да го стори, не е нужно това да си ти.

Тя е права. Знам, че е права. Замайващият гняв от този следобед ще отмине и аз ще съжалявам за стореното. Вероятно след един хубав дълъг сън ще съм ужасена също като нея. Единственото, което постигнах, е да си навлека още проблеми, без значение колко добре се отрази това на гордостта ми.

Ти не си убиец.

Това, което ти липсва, няма нищо общо с опита.

И все пак сега не съжалявам. След като съм стъпила на ръба, искам да падна.

Тъкмо понечвам да заговоря, когато една ръка запушва устата ми. Пръсти се забиват в кожата около устните ми. Аз удрям, извивам се и виждам, че Лок сграбчва Тарин през кръста. Някой ме държи за китките. Освобождавам устата си и пищя, но писъците в Царството на феите са като птичи песни, нещо твърде обичайно, за да привлече много внимание.

Те ни влачат през гората и се смеят. Чувам как едно от момчетата подвиква. Струва ми се, че Лок казва как щели да долетят чучулиги, но думите му потъват в общото веселие.

После ме блъсват за раменете и следва ужасният шок от студената вода, която се затваря над мен. Плюя, опитвам се да дишам. Усещам вкус на тиня и водорасли. Надигам се. С Тарин сме до кръста в реката, течението ни тласка надолу към по-дълбока и по-опасна част. Забивам крака в тинята на дъното, за да не бъда отнесена. Тарин посяга към една канара, косата й е мокра. Сигурно се е подхлъзнала.

— В реката има никсита — казва Валериан. — Ако не излезете, преди да са ви открили, ще ви завлекат надолу и ще ви държат там. Острите им зъби ще се забият в кожата ви. — И той щраква със зъби.

Те стоят на брега на реката, Кардан е най-близо, до него Валериан. Лок прокарва ръка по върховете на папурите и изглежда разсеян. Вече не ми се струва мил. Изглежда отегчен и от приятелите си, и от нас.

— Никситата са си такива — казва Никасия, като рита във водата и опръсква лицето ми. — Точно както ти не можеш да предотвратиш удавянето си.

Забивам още по-здраво крака в тинята. Водата изпълва обувките ми и е трудно да си движа краката, но калта ги задържа на място и успявам да стоя изправена. Не знам как ще стигна до Тарин, без да се подхлъзна.

Валериан изпразва училищните ни торби на речния бряг. Той, Никасия и Лок започват да хвърлят нещата ни във водата. Моите подвързани с кожа тетрадки. Свитъци хартия, които се разпадат, когато потъват. Книгите с балади и истории се стоварват със силен плясък, после се заклещват между два камъка. Хубавата ми писалка и писците просветват по дъното. Мастилницата ми се разбива в камъните и водата става яркочервена.

Кардан ме гледа. Макар че не е помръднал и пръст, знам, че той е виновен за това. В очите му виждам необятната враждебност на Царството на феите.

— Забавно ли ви е? — викам към брега. Толкова съм ядосана, че не остава място за страха. — Доволни ли сте от себе си?

— Ужасно много — казва Кардан.

После плъзга поглед от мен към сенките под водата. Дали са никсита? Не зная. Просто продължавам да се движа към Тарин.

— Това е само игра — казва Никасия. — Но понякога си играем малко грубо с нашите играчки. И те се чупят.

— Все пак няма лично да сме ви удавили — вика Валериан.

Кракът ми се подхлъзва на камъните и падам под водата, понесена от течението, гълтам калната вода. Паникьосвам се и издишам. Протягам ръка и се хващам за един корен на близко дърво. Възвръщам равновесието си, пъшкам и кашлям.

Никасия и Валериан се смеят. Изражението на Лок е неразгадаемо. Кардан е стъпил с единия крак в тръстиките, сякаш за да вижда по-добре. Яростна и плюеща, аз тръгвам обратно към Тарин, която се приближава, за да стисне ръката ми.

— Уплаших се, че ще се удавим — казва ми, гласът й е на ръба на истерията.

— Нищо ни няма — отвръщам. Забивам крака в тинята и се навеждам да взема камък. Намирам един голям, зелен и хлъзгав от водорасли. — Ако никситата дойдат, ще ги прогоня.

— Откажи се — казва Кардан. Гледа право към мен. Дори не поглежда към Тарин. — Не биваше да учите с нас. Забрави за турнира. Кажи на Мадок, че не ви е мястото сред нас. Направи го и ще те спася.

Взирам се в него.

— Трябва само да се откажеш — казва той. — Лесно е.

Поглеждам сестра си. Аз съм виновна, че е така мокра и изплашена. Реката е студена въпреки горещото лято, а течението е силно.

— И ще спасиш и Тарин?

— Значи, ще го направиш заради нея? — Кардан ме гледа жадно, алчно. — Много благородна ли се чувстваш? — Той замълчава и в тишината чувам само накъсаното дишане на Тарин. — Кажи, така ли е?

Оглеждам се за никсита, за някакво движение.

— Защо не ми кажеш как трябва да се чувствам?

— Интересно. — Той прави още една крачка напред, кляка и ни гледа. — В Царството на феите има толкова малко деца, че никога не бях виждал близнаци. Все едно си удвоен или по-скоро разделен наполовина?

Не отговарям.

Зад него виждам, че Никасия прегръща Лок и му шепне нещо. Той я поглежда изпепеляващо и тя се цупи. Може би са подразнени, че още не сме изядени.

Кардан се мръщи.

— Близначке — казва и се обръща към Тарин. Усмивката се завръща на устните му, сякаш му е хрумнала нова ужасяваща идея. — Дали и ти си готова на подобна саможертва? Нека да видим. За теб имам по-щедро предложение. Качи се на брега и ме целуни по двете бузи. След като направиш това и ако приемеш да не защитаваш сестра си с думи и дела, няма да те държа отговорна за неподчинението й. Е, не е ли добра сделка? Но важи само ако дойдеш при нас сега и я оставиш там да се удави. Покажи й, че винаги ще бъде сама.

За миг Тарин се сковава, като замръзнала.

— Върви — казвам й. — Аз ще се оправя.

И все пак ме боли, когато тя започва да гази през водата към брега. Но разбира се, трябва да отиде. Там ще е в безопасност, цената няма значение.

Една от бледите форми се откъсва от другите и се понася към нея, но сянката ми във водата я кара да спре. Замахвам с камъка и тя подскача леко. Те обичат само лесните плячки.

Валериан хваща ръката на Тарин и й помага да излезе от водата, сякаш е някаква благородна дама. Роклята й е мокра, от нея капе вода като от роклите на водните феи или на морските нимфи. Тя притиска посинелите си устни към бузите на Кардан, първо по едната, после по другата. Затворила е очи, но когато ги отваря — ме поглежда.

— Кажи: „Отричам се от сестра си Джуд — заповядва й Никасия. — Няма да й помогна. Дори не я харесвам“.

Тарин поглежда към мен бързо и извинително.

— Няма да го кажа. Това не беше част от сделката.

Те се смеят.

Ботушът на Кардан разделя тръстиките и папура. Лок понечва да заговори, но Кардан го прекъсва:

— Сестра ти те изостави. Виждаш ли какво можем да сторим само с няколко думи? И може да стане много по-лошо. Можем да те омагьосаме да тичаш на четири крака и да лаеш като куче. Можем да те прокълнем да вехнеш по песен, която никога няма да чуеш отново, или за една мила дума от моите устни. Ние не сме смъртни. Ще те прекършим. Ти си крехко, дребно създание; за нас е съвсем лесно. Откажи се.

— Никога — казвам аз.

Той се усмихва самодоволно.

— Никога ли? Никога е като цяла вечност. Твърде много, за да го проумее един смъртен.

Формата във водата не помръдва, вероятно заради присъствието на Кардан и другите, сигурно си мисли, че имам приятели, които ще ме защитят, ако ме нападне. Чакам следващия ход на Кардан, наблюдавам го внимателно. Надявам се, че изглеждам непокорна. Той ме гледа много дълго с присвити очи.

— Мисли за нас — казва ми. — През целия дълъг, мокър и позорен път към дома. Мисли за отговора си. Това е най-малкото, което можем да ви сторим.

После се обръща и след миг другите тръгват след него. Аз го гледам как се отдалечава. Гледам ги всичките.

Когато изчезват от поглед, излизам на брега и лягам по гръб в калта до мястото, където стои Тарин. Поемам дълбоко въздух. Никситата започват да излизат на повърхността, гледат ни с гладни, непроницаеми очи. Взират се в нас през папура. Едното започва да пълзи към брега.

Хвърлям камъка. Не го уцелвам, но плясъкът ги стряска и те не смеят да се приближат.

Надигам се със сумтене и тръгвам. По целия път към дома, докато Тарин хлипа тихо, аз си мисля колко много ги мразя и колко много мразя себе си. А после вече не мисля за нищо, освен да правя крачка след крачка с мокрите обувки, покрай шипки, папрати и брястове, покрай храсти с червени плодове, трънки и сини сливи, покрай горски духчета, които гнездят в розовите храсти, за да се прибера, да се изкъпя и да си легна в свят, който не е мой и може би никога няма да бъде.