Холи Блек
Жестокият принц (6)

5

По пътя за дома Тарин спира и къса къпини до Езерото на маските. Аз сядам на камък на лунната светлина и нарочно не поглеждам към водата. Езерото не отразява твоето лице — показва ти някой друг, който е погледнал или ще погледне в него. Когато бях малка, седях по цял ден на брега и се взирах във вълшебните лица, а не в своето и се надявах, че някой ден ще зърна и майка си.

Накрая чакането стана твърде болезнено.

— Ще се откажеш ли от турнира? — пита Тарин, като пъха шепа къпини в устата си.

Все сме гладни. Вече сме по-високи от Виви, по-широки в ханша, и гърдите ни са по-едри.

Отварям кошницата си и вадя една мръсна слива, бърша я в ризата си. Все още става донякъде за ядене. Изяждам я бавно, мисля.

— Имаш предвид заради Кардан и неговия двор от гадняри?

Тарин се мръщи точно така, както бих се смръщила аз, ако тя се инатеше за нещо.

— Знаеш ли как ни наричат? — пита ме. — Кръга на червеите.

Хвърлям костилката във водата и гледам как вълничките унищожават възможността за всякакво отражение. Извивам устни.

— Замърсяваш вълшебно езеро — казва ми тя.

Тя ще изгние — отвръщам. — Ние също. Те са прави. Ние сме Кръгът на червеите. Ние сме смъртни. Не разполагаме с цяла вечност, за да чакаме благоволението им да ни позволят да правим каквото искаме. Не ми пука дали им харесва, че ще се явя на турнира. Щом стана рицар, ще съм недосегаема за тях.

— Мислиш ли, че Мадок ще позволи това? — пита Тарин. Отказала се е вече да рови из храста, защото тръните са разкървавили пръстите й. — Да си подчинена на друг, освен на него?

— Че за какво друго ни тренира тогава? — питам аз.

Вървим в крачка по пътя към дома.

— Не и мен. — Тя клати глава. — Аз ще се влюбя.

Толкова съм изненадана, че се смея.

— Вече си решила? Не мисля, че се получава така. Мислех си, че любовта се случва тогава, когато най-малко я очакваш, като удар по главата.

— Е, решила съм — казва тя.

Чудя се дали да спомена последното й злополучно решение — че сме щели да се забавляваме на пира, — но така само ще я подразня. Затова се опитвам да си представя някой, в когото може да се влюби. Може би ще е тритон и ще я дари с умението да диша под водата, ще й подари корона от перли и ще я отведе в леглото си в морето.

Всъщност звучи страхотно. Може би аз съм тази, която е направила погрешния избор.

— Обичаш ли да плуваш? — питам я.

— Какво?

— Нищо, нищо.

Тя подозира, че се опитвам да я дразня, и ме сръчква с лакът.

Вървим през Кривата гора с приведените дървета, тъй като Млечният лес е опасен през нощта. Трябва да спрем, за да пропуснем неколцина дървесни хора, защото могат да ни стъпчат, ако не се отдръпнем от пътя им. Мъх покрива раменете им и пълзи по бузите от дървесна кора. Вятърът свири през ребрата им.

Те образуват красива и тържествена процесия.

— Ако си толкова сигурна, че Мадок ще ти разреши, защо не си го попитала още? — шепне ми Тарин. — Турнирът е само след три дни.

Всеки може да се бие на Летния турнир, но ако искам да стана рицар, трябва да обявя кандидатурата си, като нося зелена лента на гърдите. Ако Мадок не ми позволи, никакви умения няма да ми помогнат. Няма да стана кандидат и няма да бъда избрана.

Доволна съм, че дървесните хора ми осигуряват оправдание да не отговоря, защото, разбира се, тя е права. Не съм попитала Мадок, тъй като се страхувам от отговора му.

Когато се прибираме у дома, бутаме огромните, обковани с желязо дървени врати и чуваме, че някой вика на горния етаж. Хуквам натам, сърцето ми се е качило в устата и откривам Виви в стаята й, гони облак малки духчета. Те се стрелват покрай мен към коридора като блещукаща струя, а тя удря книгата, с която ги разгонва, в рамката на вратата.

— Виж! — крещи Виви и сочи към дрешника си. — Виж ги какво са направили.

Вратите са отворени и аз виждам всякакви неща, откраднати от света на хората — кибрити, вестници, празни бутилки, романи и снимки. Духчетата са превърнали кибритите в легла и маси, накъсали са всичката хартия и са раздрали средата на книгите, за да си направят гнезда вътре. Буквално са съсипали всичко.

Но аз съм по-смаяна от количеството неща, които Виви е събрала, и от факта, че нямат никаква стойност. Те са просто боклук. Боклуци на смъртните.

— За какво ти е всичко това? — пита Тарин, когато влиза в стаята.

Навежда се и вади лента снимки, които са само леко надъвкани от духчетата. Снимките са направени една след друга, като в онези будки. На тях е Виви, прегърнала през раменете ухилено смъртно момиче с розова коса.

Може би Тарин не е единствената, която е решила да се влюби.

 

 

На вечеря сядаме на огромна маса, по четирите й страни са резбовани фавни с флейти и танцуващи духове пакостници. Дебели восъчни свещи горят в средата, до каменна гравирана ваза, пълна с горско киселиче. Слугите носят сребърни чинии, отрупани с храна. Ядем бакла, еленско месо със семена от нар, печена пъстърва в масло, салата от горчиви билки и за десерт — сладкиши със стафиди, напоени с ябълков сироп. Мадок и Ориана пият яркожълто вино; а ние, децата, го смесваме с вода.

До моята чиния и чинията на Тарин има купа със сол.

Виви рови из еленското печено и после облизва кръвта от ножа си.

Оук се хили от другата страна на масата и се опитва да я имитира, но Ориана грабва ножа от ръката му, преди да си е порязал езика. Той се кикоти, хваща месото с пръсти и го разкъсва с острите си зъби.

— Трябва да знаете, че кралят скоро ще абдикира от трона в полза на едно от децата си — казва Мадок и оглежда всички ни. — Вероятно ще избере принц Дейн.

Няма значение, че Дейн е трети поред. Върховният крал избира своя наследник — така се осигурява стабилността на Елфхейм. Първата върховна кралица, Маб, накарала ковача си да изкове корона. Говори се, че този ковач бил създание, на име Гримсен, и можел да изкове всичко от метал — птици, които пеят, огърлици, които се плъзгат по шията, мечове близнаци, наречени Сърцетърсач и Сърцезаклет, които никога не пропускат удар. Короната на кралица Маб е вълшебна и така чудно изкована, че се предава само на кръвен наследник по пряка линия. Заедно с короната се предават и клетвите на всички, които са се заклели пред нея. Макар че поданиците на краля се събират при всяка коронация, за да засвидетелстват верността си, властта все пак се съдържа в короната.

— Защо абдикира? — пита Тарин.

Усмивката на Виви става злобна.

— Ами децата му стават твърде нетърпеливи, че е още жив.

Вълна от гняв минава по лицето на Мадок. Ние с Тарин не смеем да го дразним, защото се страхуваме, че ще изгуби търпение с нас, но Виви е станала специалистка в това. Когато й отговаря, виждам усилието му да се сдържа:

— Малко крале на Царството на феите са царували така дълго като Елдред. Сега той ще тръгне да търси Обетованата земя.

Доколкото знам, Обетованата земя е техният евфемизъм за смъртта, макар че не си го признават. Казват, че това е мястото, откъдето идва вълшебният народ и в което накрая ще се върнат.

— Имаш предвид, че се отказва от трона, защото е стар? — питам, макар да се чудя дали не е невъзпитано от моя страна.

Някои таласъми се раждат със сбръчкани лица като малки плешиви котки, а пък никситата имат съвсем гладка кожа и възрастта им личи само в древните очи. Не мисля, че това има значение за тях.

Ориана не изглежда доволна, но и не ми се кара направо, затова може би не е чак толкова невъзпитано. Или просто не е очаквала по-добри маниери от мен.

— Може да не умираме от старост, но се изморяваме с годините — казва с тежка въздишка Мадок. — Аз водих войни в името на Елдред. Разрушавал съм дворове, които му отказват верността си. Дори съм повеждал размирици срещу кралицата на морските дълбини. Но Елдред вече изгуби вкус към кръвопролитията. Позволява на онези под знамената му да въстават по всякакъв начин, дори когато другите дворове отказват да ни се подчинят. Време е да се поведе битка. Време е за нов монарх, жаден за битки.

Ориана бърчи объркано чело.

— Да се надяваме, че той също ще те пази.

— Каква полза има от генерал, ако няма война? — Мадок отпива неспокойно от виното. Питам се колко ли често има нужда да потапя шапката си в прясна кръв. — Коронацията на новия крал ще се проведе на есенното слънцестоене. Не се тревожете. Имам план, който ще осигури бъдещето ни. Вие само се гответе за много танци.

Питам се какъв ли е планът му, когато Тарин ме рита под масата. Поглеждам я и тя извива вежди. „Питай го“ — оформя с устни.

Мадок поглежда към нея.

— Да?

— Джуд иска да те пита нещо — казва Тарин.

Най-лошото е, че тя наистина си мисли, че помага.

Поемам дълбоко дъх. Поне той изглежда в добро настроение.

— Мислех си за турнира. — Представяла съм си как изричам тези думи много, много пъти, но сега, когато го правя наистина, те не звучат, както съм го планирала. — Аз не се справям зле с меча.

— Всъщност си твърде скромна — казва Мадок. — Уменията ти с меча са отлични.

Това ми се струва окуражаващо. Поглеждам към Тарин, която сякаш е стаила дъх. Всички на масата са притихнали, освен Оук, който чука с чашата си по чинията.

— Ще се бия на Летния турнир и искам да обявя, че съм готова да бъда избрана за рицарство.

Мадок вдига вежди.

— Това ли искаш? Това е опасна работа.

Кимам.

— Аз не се страхувам.

— Интересно — казва той.

Сърцето ми бумти в гърдите. Обмислила съм подробно всеки аспект на този план, освен вероятността да не ми позволи.

— Искам сама да си проправя път към двора.

— Ти не си убиец — казва ми той.

Потрепвам и вдигам поглед към него. Той ме гледа невъзмутимо със златните си котешки очи.

— Но мога да бъда — настоявам. — Обучавам се от десетилетие.

Откакто ти ме взе — не добавям, макар че сигурно е изписано в очите ми.

Той клати тъжно глава.

— Онова, което ти липсва, няма нищо общо с опита.

— Но… — започвам аз.

Достатъчно. Взех решение — казва той, повишавайки глас, за да ме прекъсне. След миг, когато и двамата замълчаваме, ми се усмихва утешително. — Сражавай се на турнира, щом искаш, за спорта, но няма да слагаш зелената лента. Не си готова да бъдеш рицар. Попитай ме отново след коронацията, ако сърцето ти още жадува за това. А ако е само каприз, ще има достатъчно време да отмине.

— Не е каприз!

Мразя отчаянието в гласа си, но броях дните до този турнир. Мисълта да чакам с месеци само за да може да ми откаже отново, ме изпълва с диво отчаяние.

Мадок повтаря с неразгадаем поглед:

— След коронацията.

Иска ми се да му изкрещя: Знаеш ли колко трудно е постоянно да си със сведена глава? Да преглъщаш обиди и да търпиш явни заплахи? И все пак го правя. Мислех си, че съм доказала колко съм издръжлива. Мислех си, че си видял, че мога да понеса всичко и да продължа да се усмихвам, че си видял, че си струвам.

Ти не си убиец.

Той изобщо не знае каква съм.

Може би и аз не знам. Може би никога не съм си позволявала да разбера.

— Принц Дейн ще бъде добър крал — казва Ориана, като ловко насочва разговора към по-приятни неща. — Една коронация означава цял месец балове. Ще ни трябват нови рокли. — Тя като че ли включва и мен и Тарин в това си заключение. — И то великолепни.

Мадок кима, усмихва се широко.

— Да, да, колкото искате. Искам да изглеждате прекрасно и да танцувате най-много.

Опитвам се да дишам бавно, да се концентрирам само върху едно нещо. Върху семената от нар в чинията ми, които искрят като рубини, влажни от еленската кръв.

След коронацията — каза Мадок. Опитвам да се фокусирам върху това. Само че ми се струва като „никога“.

Бих искала да имам дворцова рокля като онези, които съм виждала в гардероба на Ориана, с разкошно избродирани мотиви върху златни и сребърни поли, красиви като зората. Концентрирам се и върху това.

Но отивам твърде далеч и си се представям с тази рокля, с меч на кръста, преобразена, истински член на Върховния двор, рицар от Кръга на соколите. А Кардан ме гледа от другия край на залата, застанал до краля, и се смее на претенцията ми.

Смее се, защото знае, че това е фантазия, която никога няма да се сбъдне.

Удрям се по крака, докато болката не отмива всичко.

— Ще трябва и вие да изтриете подметките на обувките си като всички нас — казва Виви на мен и Тарин. — Обзалагам се, че Ориана се е поболяла от притеснение, след като Мадок ви окуражи да танцувате, че няма да може да ви спре. Какъв ужас! Току-виж сте се забавлявали.

Ориана стиска устни.

— Не е честно, нито пък е вярно.

Виви извърта очи към нея.

— Ако не беше вярно, нямаше да го кажа.

— Достатъчно, престанете! — Мадок удря с ръка по масата и всички подскачаме. — По време на коронации много неща са възможни. Задава се промяна и не е особено умно да ми се противоречи.

Не знам дали говори за принц Дейн, или за неблагодарните си дъщери, или и за двете.

— Да не се опасяваш, че някой ще се опита да узурпира трона? — пита Тарин.

Също като мен, и тя е обучена на стратегия, ходове и контраатака, засади и преимущества. Но за разлика от мен тя притежава таланта на Ориана, да задава въпроса, който ще насочи разговора към не така опасни плитчини.

— Да се тревожи родът Грийнбрайър, не аз — казва Мадок, но изглежда доволен, че го е попитала това. — Без съмнение, някои от поданиците им желаят изобщо да няма кръвна корона и върховен крал. Наследниците му трябва да се постараят армиите на Царството на феите да са доволни. Един опитен стратег винаги чака подходящата възможност.

— Само някой, който няма какво да губи, би атакувал трона, когато ти го защитаваш — казва превзето Ориана.

— Винаги има какво да се губи — обажда се Виви и прави страшна физиономия на Оук, който започва да се кикоти.

Ориана посяга към него, но се спира. Всъщност не се случва нищо лошо. И все пак виждам блясъка в котешките очи на Виви и не съм съвсем сигурна, че Ориана няма основания да се притеснява.

Виви би искала да накаже Мадок, но единствената й възможност е да бъде трън в задника му. Което означава понякога да тормози Ориана чрез Оук. Знам, че Виви обича Оук — той е наш брат все пак, — но това не означава, че няма да го научи на лоши неща.

Мадок ни се усмихва, сега е самото доволство. Преди си мислех, че не забелязва всички течения на напрежение, които преминават през семейството му, но когато пораснах, разбрах, че този едва потиснат конфликт изобщо не го притеснява. Той го харесва, както харесва откритата война.

— Вероятно сред враговете ни няма достатъчно добри стратези.

— Да се надяваме — казва разсеяно Ориана, която гледа Оук, докато вдига чашата си с яркожълто вино.

— Всъщност — добавя Мадок — нека вдигнем тост. За некомпетентността на враговете ни.

Аз вземам чашата си и я чуквам в чашата на Тарин, после я изпивам до капка.

 

 

Винаги има какво да се губи.

Мисля за всичко това от зазоряване, превъртам го в главата си. Накрая, когато не мога вече да се мятам в леглото, обличам халат над нощницата и излизам навън, под слънцето на късната утрин. То е ярко като ковано злато и очите ме заболяват, когато сядам на полянка с детелина близо до конюшните и се взирам в къщата.

Всичко това преди е принадлежало на мама. Сигурно тогава е била млада и влюбена в Мадок. Чудя се какво ли е било за нея. Чудя се дали е вярвала, че ще е щастлива тук.

Чудя се кога ли е осъзнала, че няма да бъде.

Чувала съм слухове. Не е лесна работа да измамиш генерал на върховния крал, да се измъкнеш от Царството на феите с бебето му в корема си и да се криеш почти десет годи ни. Тя е оставила след себе си изгорелите останки на друга жена в почернялата коруба на имението му. Никой не може да твърди, че не е доказала смелостта си. Ако бе извадила малко повече късмет, Мадок никога нямаше да осъзнае, че е още жива.

Предполагам, че тя е имала много за губене.

Аз също имам.

Но какво от това?

 

 

— Пропусни уроците днес — казвам на Тарин този следобед. Вече съм облечена и готова. Макар че не съм спала, изобщо не се чувствам изморена. — Остани си у дома.

Тя сплита кестенявата си коса на венец и ме поглежда с голяма тревога, като малко пикси, което тъкмо е задлъжняло на Мадок. Седи пред тоалетката си, облечена в кафяво и златно.

— Щом казваш да не ходя, значи, трябва да отида. Каквото и да си мислиш, спри. Знам, че си разочарована за турнира…

— Това няма значение — казвам, макар че, разбира се, има значение.

Има толкова голямо значение, че сега, когато останах без надежда за рицарство, сякаш дупка се е отворила под мен и аз падам ли, падам в нея.

— Мадок може да размисли. — Тя ме следва по стълбите и грабва преди мен кошниците ни. — А и сега поне няма да е нужно да се опълчваш на Кардан.

Обръщам се към нея, макар че тя не е виновна за нищо.

— Знаеш ли защо Мадок не ми позволи да се кандидатирам за рицарство? Защото ме мисли за слаба.

— Джуд — казва предупредително Тарин.

— Мислех си, че трябва да бъда добра и да следвам правилата — продължавам аз. — Но вече няма да бъда слаба. Вече няма да бъда добра. Мисля, че ще бъда нещо друго.

— Само глупаците не се плашат от страшните неща — казва Тарин, което си е самата истина, но все пак не успява да ме разубеди.

— Пропусни уроците днес — настоявам отново, но тя не иска, затова тръгваме заедно на училище.

Тарин ме гледа с притеснение, докато говоря с водача на нашата военна игра, Фанд — момиче пикси с кожа синя като незабравка. Тя ми напомня, че на следващия ден има тренировка за турнира.

Кимам и прехапвам вътрешността на бузата си. Никой не бива да разбира, че надеждите ми са попарени. Никой не бива да узнае, че изобщо съм хранила някакви надежди.

По-късно, когато Кардан, Лок, Никасия и Валериан сядат да обядват, те започват да плюят ужасени храната си. Заобиколени са от не толкова злобни деца на благородници, които ядат хляба и меда си, тортите и печените гълъби, бисквитите със сладко от цвят на бъз, сирене и едро грозде. Но всяка хапка в кошниците на враговете ми е хубаво и обилно посолена.

Кардан среща погледа ми и аз не мога да се сдържа — на устните ми се разлива злобна усмивка. Очите му светят като въглени, омразата му е като живо същество, потрепва между нас като въздуха над черни камъни в ослепително слънчев ден.

— Да не си откачила? — пита ме Тарин и ме разтърсва за рамото така силно, че трябва да се обърна към нея. — Само влошаваш нещата. Има си причина никой да не се закача с тях.

— Знам — казвам тихо, неспособна да сдържа усмивката си. — Има много причини.

Права е да се тревожи. Аз току-що им обявих война.