Холи Блек
Жестокият принц (4)

3

Феите са създания на здрача и аз съм се превърнала в такова. Събуждаме се, когато сенките започват да се издължават, и си лягаме, преди слънцето да е изгряло. Стигаме до големия хълм при двореца на Елфхейм след полунощ. За да влезеш вътре, трябва да минеш между две дървета — дъб и акация, а после право към нещо, което прилича на каменната стена на изоставена градинска беседка. Правила съм го стотици пъти, но винаги потрепвам. Цялото ми тяло се стяга, стискам здраво юздите и затварям очи.

Когато ги отварям, вече съм вътре в хълма.

Яздим през пещера, между колони от корени, по отъпкана пръст.

Тук има десетки създания от вълшебния народ, тълпят се около входа на огромната тронна зала, където се събира дворът — дългоноси пиксита с парцаливи крила; елегантни зеленокожи дами с дълги рокли, чиито шарфове са придържани от гоблини; пакостливи богани^[1]; смеещи се фокскини; момче с маска на сова и златна диадема; възрастна жена с грачещи гарвани по раменете; група момичета с диви рози в косите; момче с кожа като дървесна кора и пера около врата; група рицари със сияещи синкавозелени брони. Повечето съм виждала и преди; с неколцина съм разговаряла. Твърде много са, за да ги огледам всичките, и все пак не мога да откъсна очи. Това никога не ми омръзва — зрелищността, пищността.

Може би Ориана има право да се притеснява, че някой ден ще бъдем запленени от това, ще бъдем отнесени от него, ще забравим да внимаваме. Разбирам защо хората се поддават на красивия кошмар на двора, защо доброволно се давят в него.

Знам, че не бива да обичам това, защото съм открадната от света на смъртните, защото родителите ми бяха убити. Но все пак го обичам.

Мадок слиза от коня си. Ориана и Тарин също вече са слезли и подават юздите на конярите. Само аз се бавя. Мадок протяга пръсти, сякаш да ми помогне, но аз скачам сама от седлото. Кожените ми пантофки се удрят с плясък в земята.

Искам да изглеждам като рицар пред него.

Ориана пристъпва напред, вероятно за да ни припомни какво не бива да правим, но аз не й давам възможност. Хващам бързо Тарин под ръка и влизаме в залата. Тя ухае на горящ розмарин и стрити билки. Чувам зад нас тежките стъпки на Мадок, но знам къде отиваме. Първото, което трябва да сторим, когато влезем във Върховния двор, е да поздравим краля.

Върховният крал Елдред седи на трона си със сива кралска мантия. Върху тънката му златна коса има тежка корона от златни дъбови листа. Когато се покланяме, той докосва леко главите ни с възлестите си, покрити с пръстени ръце и ние се изправяме.

Неговата баба е кралица Маб, от рода Грийнбрайър. Тя живяла като една от самотните феи, преди да започне да завладява Царството на феите със своя рогат съпруг и неговите елени конници. Казват, че заради него всичките шестима наследници на Елдред имат някои животински особености — нещо, което не е необичайно за Царството на феите, но е необичайно сред благородниците.

Най-големият принц, Бейлкин, и по-младият му брат, Дейн, стоят наблизо и пият вино от дървени чаши, поръбени със сребро. Дейн е с бричове, които стигат до коляното и разкриват еленските му крака и копита. Бейлкин е с палто, което обича, с яка от меча козина. На всяко кокалче на пръстите му има трън, както и по дължината на целите му ръце — личат си под маншетите на ризата, когато с Дейн махат на Мадок да отиде при тях.

Ориана прави реверанс пред тях. Макар че сега стоят заедно, двамата принцове често са в противоречие помежду си и със сестра си Елоуин — толкова често, че се смята, че дворът е разделен на три воюващи кръга на влияние.

Принц Бейлкин, първородният, и неговите последователи са известни като Кръга на врабците, защото обичат веселието и негодуват срещу всичко, което го осуетява. Те пият без мярка и поглъщат отровни и опияняващи прахове. Този кръг е най-дивият, макар че принцът винаги е бил съвършено овладян и трезвен, когато е разговарял с мен. Предполагам, че мога да се опитам да ги впечатля, като започна да развратнича, но предпочитам да не го правя.

Принцеса Елоуин, втората по ред, предвожда така наречения Кръг на чучулигите. Те ценят най-много изкуството. Сред този кръг има неколцина смъртни, но тъй като не ме бива особено с лютнята или в рецитациите, нямам шанс да стана една от тях.

Принц Дейн, третият по ред, предвожда така наречения Кръг на соколите. Те покровителстват рицарите, воините и стратезите. Мадок, разбира се, принадлежи към този кръг. Те винаги говорят за чест, но всъщност ги интересува само властта. Аз съм достатъчно добра с меча и разбирам от стратегия. Трябва ми само шанс, за да се докажа.

— Вървете да се забавлявате — казва ни Мадок.

Ние поглеждаме назад към принцовете и после тръгваме към тълпата.

Дворецът на краля на Елфхейм има много тайни ниши и скрити коридори, идеални за романтични срещи или за убийци, или за да се скриеш от очите на тълпата и да си осигуриш голяма скука на пиршествата. Когато бяхме малки, с Тарин се криехме под дългите банкетни маси. Но откакто тя реши, че вече сме елегантни дами, които са твърде големи, за да си цапат роклите, като пълзят по пода, трябваше да си намерим друго място. Точно до втората площадка на каменното стълбище една голяма купчина сияещи камъни създава нещо като перваз. Обикновено се спотайваме там, слушаме музиката и гледаме забавлението, вместо сами да му се наслаждаваме.

Тази нощ обаче Тарин има друга идея. Тя подминава стълбите и грабва храна от един сребърен поднос — зелена ябълка и парче синьо сирене. Без да си прави труда да ги соли, тя отхапва от двете и ми подава ябълката да си отхапя и аз. Ориана си мисли, че не можем да различим обикновените от вълшебните плодове, които имат златни цветове. Тяхното месо е червено и плътно, а силната им миризма изпълва горите през лятото.

Ябълката я свежа и студена в устата ми. Подаваме си я една на друга и я изяждаме до сърцевината, накрая аз изяждам и нея — на две хапки.

Близо до мен стои едно малко вълшебно момиче с огромна бяла коса, като глухарче. Тя реже с ножче колана на един огър. Действа много ловко. След миг мечът и кесията му изчезват, а момичето се стапя в тълпата. Почти не мога да повярвам, че се е случило, докато момичето не се обръща към мен.

И ми смига.

След секунда огърът осъзнава, че е ограбен.

— Крадец! — крещи той и се озърта, като събаря една халба с тъмнокафява бира, а покритият му с брадавици нос души въздуха.

Наблизо обаче настава някаква суматоха — една от свещите лумва в сини пращящи пламъци толкова силно, че отвлича вниманието дори на огъра. Когато нещата се успокояват, белокосата крадла вече я няма.

Обръщам се с лека усмивка към Тарин, която гледа танцуващите с копнеж и не забелязва нищо друго.

— Нека се редуваме — предлага тя. — Ако ти не можеш да спреш, аз ще те издърпам. После ти ще направиш същото за мен.

Сърцето ми ускорява ритъма си при тази мисъл. Взирам се във веселящата се тълпа, опитвам се да събера куража на човек, който е способен да ограби огър точно под носа му.

Принцеса Елоуин се върти в центъра на Кръга на чучулигите. Кожата й е блещукащо златна, косата й е наситено зелена, като бръшлян. До нея едно човешко момче свири на цигулка. Още двама смъртни му акомпанират не толкова умело, но по-весело наукулелета. По-малката сестра на Елоуин, Каелия, се върти до нея. И тя като баща си има светла като царевична коприна коса и корона от цветя.

Започва нова балада и думите долитат до мен:

От всички синове на краля Уилям

принц Джейми най-лошият бил.

И за да стане скръбта по-печална,

принц Джейми първородният бил.

Никога не съм обичала тази песен, защото ми напомня за някого другиго. За някого, който също като принцеса Рия явно не присъства тази нощ. Но… о, не. Виждам го.

Принц Кардан, шестият по ред наследник на върховния крал Елдред, и все пак абсолютно най-лошият, прекосява залата към нас.

Валериан, Никасия и Лок — неговите крайно зли, крайно модерни и крайно предани приятели — го следват. Тълпата се разделя и притихва, покланя им се. Кардан е смръщен както винаги, очите му са очертани с черно, в тъмната му като нощ коса има златна диадема. Той е с дълго черно палто с висока назъбена яка, по което са избродирани съзвездия. Валериан е с наситено червено палто, на маншетите му блестят гладки копчета от рубини, като капки замръзнала кръв. В синьо-зелената като океана коса на Никасия има диадема от перли. Блещукаща мрежа от паяжина покрива плитките й. Лок върви последен, изглежда отегчен, косата му е с цвета на лисича козина.

— Нелепи са — казвам на Тарин, която проследява погледа ми.

Но не мога да отрека, че са красиви. Истински вълшебни благородници, като в песните. Ако не се налагаше да учим заедно, ако не знаех от личен опит какъв бич са за онези, които не им угаждат, вероятно и аз щях да съм влюбена в тях като всички останали.

— Виви казва, че Кардан има опашка — шепне ми Тарин. — Видяла я, когато плувала в езерото с него и принцеса Рия при последното пълнолуние.

Не мога да си представя Кардан да плува в езерото, да скача във водата, да пръска всички и да се смее на нещо друго, освен на чуждото страдание.

— Опашка ли? — питам аз и на лицето ми се появява смаяна усмивка, но после избледнява, защото осъзнавам, че Виви не ми е разказала тази история, въпреки че се е случила преди дни.

Когато сестрите са три, едната винаги остава встрани.

— С туфичка косми в края! Навита е под дрехите му и се развива като камшик. — Тя се кикоти и аз едва осъзнавам следващите й думи: — Виви каза, че й се иска и тя да има такава.

— Радвам се, че няма — отвръщам категорично, което е глупаво.

Нямам нищо против опашките.

Кардан и приятелите му вече са твърде близо до нас и не можем да продължим да ги обсъждаме. Аз свеждам очи към пода. Макар че ми е ужасно неприятно, прикляквам и правя реверанс, стискайки зъби. До мен Тарин прави същото. Всички около нас правят реверанси.

Не ни поглеждай — мисля си. — Не поглеждай.

Когато минава покрай нас, Валериан хваща едно от рогчетата на косата ми. Другите отминават през тълпата, но той ми се хили.

— Да не си помисли, че не съм те видял? Със сестра ти изпъквате във всяка тълпа — казва той и се навежда по-близо. Дъхът му мирише силно на медовина. Ръката ми се свива в юмрук до тялото ми и особено ясно осъзнавам близостта на ножа си. Все пак не го поглеждам в очите. — Няма други с толкова невзрачна коса и безлични лица.

— Валериан — вика принц Кардан.

Той вече гледа лошо, но когато ме вижда, присвива още повече очи.

Валериан дърпа силно плитката ми. Аз се смръщвам, безсмислен гняв се вихри в корема ми. Той се смее и отминава.

Гневът ми се съсирва в срам. Ще ми се да бях отблъснала ръката му, макар че тогава положението щеше да стане още по-лошо.

Тарин вижда нещо на лицето ми.

— Какво ти каза той?

Клатя глава.

Кардан е спрял до момче с дълга медна коса и малки нежни крилца — момче, което не се е поклонило. То се смее И Кардан скача към него. Само след миг юмрукът на принца удря силно момчето в челюстта и то се просва на земята. Кардан сграбчва едното му крило и то се разкъсва като хартия. Писъкът на момчето е тънък и пронизителен. То се свива на земята с разкривено от агония лице. Питам се дали вълшебните крила могат да пораснат отново; знам, че пеперудите, които са изгубили крило, никога повече не политат.

Придворните около нас възкликват, но само за миг. После пак се връщат към песните и танците, пиршеството продължава.

Те са такива. Изпречи ли се някой на пътя на Кардан, получава мигновено и брутално наказание. Бива прогонен от уроците в двореца, понякога и от самия Върховен двор. Наранен. Прекършен.

Кардан отминава момчето, явно е приключил с него, а аз съм благодарна, че има пет по-свестни братя и сестри; това на практика гарантира, че никога няма да се възкачи на трона. Не искам и да си помисля какъв ще бъде, ако се сдобие с още повече власт.

Дори Никасия и Валериан се споглеждат многозначително. После Валериан свива рамене и тръгва след Кардан. Но Лок спира до момчето и се навежда да му помогне да се изправи.

Приятелите на момчето идват да го изведат и в този момент, колкото и да е невероятно, Лок вдига поглед. Жълто-кафявите лисичи очи срещат моите и се отварят широко от изненада. Аз не мога да помръдна, сърцето ми препуска. Стягам се за още подигравки, но устните му се извиват леко. Той ми смига — сякаш признава, че е бил хванат. Сякаш споделяме тайна. Сякаш не ме мисли за противна, сякаш не смята смъртността ми за заразна.

— Спри да го гледаш така — настоява Тарин.

— Не видя ли… — започвам да обяснявам, но тя ме прекъсва, като ме хваща и ме повлича към стълбите, към нашата площадка от блещукащ камък, където можем да се скрием.

Ноктите й се забиват в кожата ми.

— Не им давай още поводи да те тормозят!

Изненадана съм, че е толкова разпалена, и издърпвам ръката си. По нея има червени извити белези.

Поглеждам пак към мястото, където стоеше Лок, но тълпата го е погълнала.