Холи Блек
Жестокият принц (31)

30

Когато се връщам на пиршеството, всички са се настанили на дългата маса. Тръгвам право към Бейлкин и правя реверанс.

— Милорд — казвам тихо. — Мадок ме помоли да ви кажа, че ще се забави и да започвате без него. Каза да не се тревожите, но някои от шпионите на Дейн са тук. Ще ви изпрати вест, когато ги хване и убие.

Бейлкин ме гледа с леко стиснати устни и присвити очи. Вижда следите от кръв, които не съм успяла да избърша добре от ноздрите и зъбите си, както и потта ми. Мадок спи в старата стая на Кардан и по мои изчисления имаме поне час, преди да се събуди. Опасявам се, че ако се вгледа внимателно, Бейлкин ще разбере това по изражението ми.

— Ти се оказа по-полезна, отколкото предполагах — казва той и слага леко ръка на рамото ми. Като че ли е забравил колко ядосан беше, когато влязох с Кардан, и очаква и аз да го забравя. — Продължавай така и ще бъдеш възнаградена. Искаш ли да живееш като една от нас? Искаш ли да бъдеш една от нас?

Може ли върховният крал на Царството на феите наистина да ми даде това? Може ли да ме превърне в нещо друго, освен в човек, освен в смъртна?

Мисля за думите на Валериан, когато се опита да ме омагьоса, за да скоча от кулата. Да си роден смъртен, е като да си роден вече мъртъв.

Бейлкин вижда изражението ми и се усмихва, сигурен, че е отгатнал най-съкровеното ми желание.

И наистина, когато тръгвам към мястото си, аз съм притеснена. Би трябвало да триумфирам, но вместо това ми е зле. Надхитрянето на Мадок не е така удовлетворително, колкото исках да бъде, особено след като успях само защото той не очакваше да го предам. Вероятно след години вярата ми в този план ще се окаже оправдана, но дотогава ще трябва да живея с това неприятно усещане в стомаха.

Бъдещето на Царството на феите зависи от способността ми да играя дълга игра, и то перфектно.

Забелязвам Виви, седи между Никасия и лорд Северин, и й се усмихвам бързо. Тя ми отвръща с мрачна усмивка.

Лорд Ройбен ме гледа крадешком. До него зеленото пикси шепне нещо в ухото му и той клати глава. В другия край на масата Лок целува ръката на Тарин. Кралица Орлаг ме гледа с любопитство. На този пир присъстват само трима смъртни — Тарин, аз и червенокосото момче със Северин — и от погледа й разбирам, че за нея сме като мишки сред котешко сборище.

Над нас виси полилей от тънки парчета слюда. Миниатюрни сияещи феи са пленени в него, за да озаряват залата с топло сияние. Понякога политат и карат сенките да танцуват.

— Джуд — казва Лок, като докосва ръката ми и ме сепва. Лисичите му очи са присвити от веселие. — Признавам, че малко изревнувах, когато те видях да вървиш под ръка с Кардан.

Отстъпвам крачка назад.

— Нямам време за това.

— Харесвах те, нали знаеш. И още те харесвам.

За миг се питам какво ли би станало, ако се извъртя и го халосам.

— Разкарай се, Лок.

Той пак се усмихва.

— Най-много ми харесва това, че никога не правиш каквото предполагам. Например не очаквах да се дуелираш заради мен.

— Не съм.

Отдръпвам се от него и тръгвам към масата, леко нестабилно.

— А, ето те — казва Кардан, когато сядам до него. — Как върви нощта за теб? Моята е изпълнена със скучни разговори относно това как главата ми ще се озове на кол.

Ръцете ми треперят, когато сядам. Казвам си, че е просто от отровата. Устата ми е пресъхнала. Осъзнавам, че нямам сили за остроумия. Слугите поднасят ястия — печена гъска, сияеща от глазурата от касис, стриди и задушен див чесън, жълъдови торти и цяла риба, пълнена с шипки. Виното се лее тъмнозелено, с плаващи златни парченца. Гледам ги как потъват към дъното на чашата — като блестяща утайка.

— Казах ли ти колко ужасно изглеждаш тази нощ? — пита Кардан и се обляга на изящно резбования стол, топлината в думите му превръща въпроса в нещо като комплимент.

— Не — отговарям аз, доволна, че раздразнението ме връща в настоящето. — Кажи ми.

— Не мога — отвръща той смръщен. — Джуд? — Още не съм свикнала да чувам името си, изречено от неговата уста. Веждите му се събират. — На брадичката ти има синина.

Отпивам голяма глътка вода.

— Нищо ми няма.

Не остава много.

Бейлкин се изправя и вдига чашата си.

Аз отблъсвам стола си назад, затова съм вече на крака, когато гръмва експлозията. Взривът е толкова силен, че сякаш залата се килва настрани. Всички пищят. Кристални бокали падат и се трошат.

Бомбата изпълни задачата си.

В суматохата една черна стрела прелита от сенчеста ниша и се забива в дървената маса точно пред Кардан.

Бейлкин скача от мястото си.

— Там! — крещи той. — Убиец!

Рицарите хукват към Хлебарката, който изскача от сумрака и стреля отново.

Още една стрела полита към Кардан, който се преструва на твърде стъписан, за да помръдне, точно както го упражнявахме. Хлебарката му обясни най-подробно, че ще е много по-безопасно да стои неподвижно, защото така ще му е по-лесно да не го уцели.

Но не сме предвидили Бейлкин. Той поваля Кардан от стола, просва го на пода и го прикрива с тялото си. Аз се взирам в тях и осъзнавам колко малко разбирам отношенията им. Защото, да, Бейлкин не забеляза, че Призрака се е покатерил на перваза, за да вземе кръвната корона. Да, той изпрати рицарите си след Хлебарката, като позволи на Бомбата да залости вратата на залата.

Но освен това напомни на Кардан защо не бива да продължава с този план.

Мислех за Бейлкин като за брат, когото Кардан мрази, брата, който изби цялото му семейство. Бях забравила, че Бейлкин е неговото семейство. Бейлкин е човекът, който го е отгледал, когато Дейн е заговорничил срещу него и баща му го е прогонил от двореца. Бейлкин е единственото, което му остава.

И макар да съм сигурна, че Бейлкин ще бъде ужасен крал, който ще нарани както Кардан, така и останалите — съм съвсем сигурна и че той ще даде власт на Кардан. Кардан ще може да бъде жесток, стига да е наясно, че Бейлкин е по-жестокият.

За него по-сигурният вариант е да короняса Бейлкин. Много по-сигурен, отколкото да се доверява на мен и да вярва в бъдещото царуване на Оук. Той ми се закле. Просто трябва да се погрижа да не намери начин да заобиколи заповедите ми.

Изоставам от плана, по-трудно е, отколкото си мислех, да си проправям път в тълпата, затова не съм там, където казах на Призрака, че ще бъда. Когато поглеждам нагоре, го виждам до перваза, излиза от сенките. Хвърля короната, но не към мен. Хвърля короната към моята близначка и тя пада в краката й.

Виви е хванала Оук за ръката. Лорд Ройбен си проправя път през тълпата.

Тарин вдига короната.

— Дай я на Виви — викам й.

Призрака, осъзнал грешката си, вади арбалета и го насочва към сестра ми, но няма как да оправи това с изстрел. Тя ме поглежда ужасена от предателството ми.

Кардан се изправя. Бейлкин също става и прекосява залата.

— Дете, ако не ми я дадеш, ще те посека — казва той на Тарин. — Аз ще стана върховен крал и тогава ще накажа всеки, който ми се е противопоставял.

Тя държи короната, гледа първо него, после Виви и мен. Накрая поглежда към всички кралски особи, които се взират в нея.

— Дай ми короната — казва Бейлкин и тръгва към нея.

Лорд Ройбен му препречва пътя и притиска ръка към гърдите му.

— Чакай.

Не е извадил оръжие, но виждам сиянието на ножове под палтото му.

Бейлкин се опитва да отблъсне ръката му, но Ройбен не помръдва. Призрака се е прицелил в Бейлкин и всички в стаята се взират в него. Кралица Орлаг се отдръпва няколко крачки настрани.

Насилието надвисва тежко във въздуха. Тръгвам към Тарин, за да застана пред нея.

Ако Бейлкин извади оръжие, ако зареже дипломацията и просто нападне, залата като че ли е готова да избухне в касапница. Някои ще се бият на негова страна, други срещу него. Клетвите пред короната вече нямат значение, а след като го видяха да избива собственото си семейство, никой не се чувства в безопасност. Той е събрал господарите на Царството на феите тук, за да ги спечели на своя страна; и като че ли дори той осъзнава, че още убийства няма да помогнат за това.

Все пак Призрака може да го простреля, преди да е стигнал до Тарин, а Бейлкин не носи броня под дрехите си. Колкото и плътна да е бродерията, няма да го спаси от стрела в сърцето.

— Тя е само едно смъртно момиче — казва той.

— Какъв прекрасен пир, Бейлкин, син на Елдред — обажда се кралица Орлаг. — Но за жалост, досега липсваха забавления. Нека това бъде нашето забавление. Все пак короната е на сигурно място в тази зала, нали? А ти и брат ти сте единствените, които могат да я носят. Нека момичето реши на кого да я даде. Какво значение има, ако и двамата няма да коронясате другия?

Изненадана съм. Мислех си, че кралица Орлаг е негов съюзник, но сигурно приятелството на Никасия с Кардан е спечелило благосклонността й. Или пък не е благосклонна към нито един от тях и иска само морето да има по-голяма власт, а властта на сушата да намалее.

— Това е нелепо — казва Бейлкин. — Ами експлозията? Тя не беше ли достатъчно забавление за теб?

— Определено събуди моя интерес — обажда се лорд Ройбен. — А и като че ли генералът ти се изгуби някъде. Царуването ти още не е започнало официално, а вече изглежда доста хаотично.

Обръщам се към Тарин и хващам хладната метална корона. Отблизо е много красива. Листата като че ли са израснали от тъмното злато като живи, дръжките им се преплитат в деликатна мрежа.

— Моля те — казвам.

Между нас има толкова много лоши неща. Толкова гняв, предателство и ревност.

— Какви ги вършиш? — съска ми Тарин.

Зад нея Лок ме гледа със странен блясък в очите. Моята история току-що стана още по-интересна, а знам колко обича той интересните истории.

— Най-доброто, на което съм способна — отговарям.

Дърпам и за един дълъг миг тя не я пуска. После отваря ръка и аз залитам назад с короната.

Виви е довела Оук възможно най-близо. Ориана стои сред тълпата и кърши ръце. Сигурно е забелязала отсъствието на Мадок и се пита за каква цена говорех.

— Принц Кардан — казвам аз. — Това е за теб.

Тълпата се разделя, за да го пропусне — другия ключов играч в тази драма. Той застава между мен и Оук.

— Спри! — крещи Бейлкин. — Веднага ги спрете.

Вади меча си, явно зарязал играта на дипломация. Още мечове излизат от ножниците като ужасно ехо на неговия. Чувам жуженето на омагьосаната стомана.

Посягам към Здрач в мига, в който стрелата на Призрака полита.

Бейлкин залита назад. Чувам как всички в залата ахват. Да простреляш крал, дори без корона, не е нещо незначително. Мечът на Бейлкин пада на древния килим и аз виждам къде е прострелян.

Ръката му е прикована към масата от стоманена стрела.

— Кардан — вика Бейлкин. — Аз те познавам. Знам, че предпочиташ аз да върша трудната работа по управлението, а ти само да се наслаждаваш на властта. Знам, че презираш смъртните, простаците и глупаците. Ела, невинаги съм играл по свирката ти, но ти нямаш куража да ми се противопоставиш наистина. Донеси ми короната.

Придърпвам Оук към себе си и слагам короната в ръцете му, за да я види. За да може да свикне с нея. Виви го потупва окуражително по гърба.

— Донеси ми короната, Кардан — казва Бейлкин.

Принц Кардан се обръща към по-големия си брат със същия хладен и пресметлив поглед, с който е гледал толкова много същества, преди да разкъса крилата от гърбовете им, преди да ги блъсне в някоя река или да ги пропъди завинаги от двора.

— Не, братко. Не мисля, че ще го направя. Мисля, че дори да нямах причина да ти се противопоставя, бих го направил просто от злоба.

Оук ме поглежда, търси потвърждение, че се справя добре насред това ужасно крещене. Кимам с окуражителна усмивка.

— Покажи на Оук — шепна на Кардан. — Покажи му какво трябва да прави. Коленичи.

— Те ще си помислят… — започва той, но аз го прекъсвам.

— Просто го направи.

Кардан коленичи и тълпата притихва. Мечове се връщат в ножниците. Времето се забавя.

— О, това вече е забавно — казва тихо лорд Ройбен. — Кое ли е това дете? Или чие е? — пита и с кралица Анет си разменят типична за тъмните усмивка.

— Видя ли? — казва Кардан на Оук и прави нетърпелив жест. — Сега короната.

Оглеждам господарите и господарките на Царството на феите. Нито едно лице не изглежда приятелско. Всички гледат предпазливо; с очакване. Бейлкин е обезумял от гняв и се дърпа от стрелата, сякаш е готов да откъсне собствената си ръка, но да не позволи това да се случи. Оук пристъпва колебливо към Кардан.

— Четвърта фаза — шепне ми Кардан, все още вярва, че сме на една страна.

Мисля за Мадок, който спи на горния етаж и сънува убийства. Мисля за Ориана и Оук, които ще бъдат разделени с години. Мисля за Кардан и как ще ме намрази. Мисля си, че ще се превърна в пълна негодница.

— През следващата минута ти заповядвам да не помръдваш — шепна аз.

Кардан застива напълно.

— Върви напред — казва Виви на Оук, — както се упражнявахме.

И тогава Оук слага короната на главата на Кардан.

— Коронясвам те — изрича несигурно детското му гласче. — Кралю. Върховни кралю на Царството на феите.

Поглежда към Виви и към Ориана. Чака една от тях да му каже, че се справя добре, че е изпълнил задачата си.

Всички ахват. Бейлкин надава гневен вой. После се чуват смях, възклицания на ярост и удоволствие. Всички обичат изненадите, а вълшебният народ ги обича повече от всичко друго.

Кардан ме поглежда с безсилен гняв. После, след като заповедта ми губи силата си, се изправя бавно на крака. Познавам яростта в очите му, блясъка в тях, като пленен огън, като въглени, които горят по-силно и от пламъци. Този път си го заслужавам. Обещах му, че ще може да си тръгне от двора и от интригите в него. Обещах му, че ще бъде свободен от всичко това. И го излъгах.

Не че не искам Оук да стане върховен крал. Искам. И той ще бъде. Но има само един начин да се уверя, че тронът ще го чака, докато той научи всичко, което трябва да знае — и този начин е някой да седи на него. Седем години и Кардан ще може да се оттегли, да абдикира в полза на Оук и да прави каквото иска. Но дотогава ще трябва да пази трона за брат ми.

Лорд Ройбен коленичи, както е обещал.

— Кралю — казва той.

Питам се каква ли ще е цената на това обещание. Питам се какво ли ще поиска от нас, след като помогна на Кардан да получи короната.

Всички в залата изкрещяват тази дума — от кралица Анет, до кралица Орлаг и лорд Северин. От другия край Тарин се взира стъписана в мен. Сигурно ме мисли за полудяла, щом качвам на трона Кардан, когото презирам, но няма начин да й обясня. Коленича заедно с останалите и тя също го прави.

Сега всичките ми обещания трябва да бъдат изпълнени.

Кардан дълго се взира в залата, но няма избор и го знае.

— Станете — казва той и ние го правим.

Отстъпвам назад, сливам се с тълпата.

Кардан винаги е бил принц на Царството на феите. Без значение какво иска, той знае какво се очаква от него. Знае как да очарова тълпа, как да я заплени. Нарежда да почистят счупените стъкла и да донесат нови бокали, да налеят още вино. После вдига наздравица — за изненадите и за ползите от това да си достатъчно пиян на първата си коронация — и всички в залата се смеят. И дори да забелязвам, че стиска чашата така силно, че кокалчетата му са побелели, си казвам, че съм единствената.

И все пак се изненадвам, когато се обръща към мен с пламнали очи. Имам чувството, че сме сами в цялата зала. Вдига отново чашата и устните му се извиват в подигравателна усмивка.

— И за Джуд, която ми поднесе дар тази нощ. За който ще й се отплатя по достойнство.

Опитвам се да не потрепвам видимо, когато чашите се вдигат около мен. Звън на кристал. Още вино се лее. Още смях звучи.

Бомбата ме смушва с лакът.

— Измислихме ти тайното име — прошепва тя.

Дори не съм видяла как е влязла през заключените врати.

— Какво е то?

Никога не съм се чувствала по-изморена и все пак още седем години няма да мога да си почина наистина.

Очаквам да каже: „Лъжкинята“. Тя ми се усмихва с дяволита, мистериозна усмивка.

— Че какво друго? Кралицата.

Оказва се, че все още не умея да се смея.