Холи Блек
Жестокият принц (3)

2

Седя на възглавница, докато дух пакостник сплита косата ми назад. Пръстите й са дълги, с остри нокти. Смръщвам се. Черните й очи срещат моите в огледалото с крака във формата на лапи върху тоалетката ми.

— Турнирът е след четири нощи — казва създанието.

Името й е Татерфел и е прислужница в домакинството на Мадок. Ще трябва да работи тук, докато не изплати дълга си към него. Тя се грижи за мен още откакто бях дете. Именно тя втри парещия вълшебен мехлем в очите ми, за да ми даде Истинското зрение и да разпознавам повечето магии, тя чистеше ботушите ми от калта, тя нижеше сушени плодове от калина на огърлица, която да ме защитава от заклинания. Тя ми бършеше носа и ми напомняше да си обувам чорапите на обратно, за да не се изгубя в гората.

— Колкото и да си нетърпелива, не можеш да накараш луната да изгрява или залязва по-бързо. Опитай се да прославиш дома на генерала тази нощ, като изглеждаш възможно най-добре.

Въздъхвам.

Тя никога не е била особено търпелива към упорството ми.

— Чест е да танцуваш с Двора на върховния крал под хълма.

Слугите не пропускат да изтъкнат каква щастливка съм, аз, дъщерята на невярна съпруга, смъртна без капка вълшебна кръв, щом се държат с мен като с чистокръвно дете от Царството на феите. На Тарин говорят същото.

Знам, че е чест да бъдеш отгледан заедно с децата на благородниците. Ужасяваща чест, за която никога няма да бъда достойна.

Трудно е да забравиш това, особено ако постоянно ти го напомнят.

— Да — съгласявам се, защото тя се опитва да бъде мила. — Голяма чест е.

Вълшебните създания не могат да лъжат, затова се концентрират върху думите и не обръщат внимание на тона, особено ако не са живели сред смъртни. Татерфел ми кима одобрително, очите й са като влажни парченца черен кехлибар, не се виждат нито ириси, нито зеници.

— Може пък някой да ти поиска ръката и да станеш постоянен член на Върховния двор.

— Искам да спечеля мястото си в него — отговарям.

Тя замълчава, стиснала фиба, вероятно се чуди дали да ме убоде с нея.

— Не ставай глупава.

Няма смисъл да споря, няма смисъл да й напомням за катастрофалния брак на майка ми. Има само два начина смъртни да станат постоянни членове на двора: чрез брак или като се усъвършенстват в някакво умение — в металургията, в свиренето на флейта или в нещо друго. Тъй като не се интересувам от първото, ми остава да се надявам, че съм достатъчно надарена за второто.

Тя приключва със сплитането на косата ми в сложен стил, който ме кара да изглеждам, сякаш имам рога. Облича ме със сапфирено кадифе, но нищо не може да скрие какво съм всъщност: човек.

— Направих три възела за късмет — казва тя.

Въздишам, когато тръгва към вратата, ставам от мястото си пред тоалетката и се просвам по лице на покритото с гоблен легло. Свикнала съм за мен да се грижат слуги. Духове пакостници, таласъми, гоблини и григове^[1]. Ефирни крила, зелени нокти, рога и зъби. От десет години съм в Царството на феите. Вече нищо не ми изглежда странно. Тук аз съм странната, с моите безноктести пръсти, заоблени уши и мимолетен живот.

Десет години са много време за смъртен.

След като ни открадна от света на хората, Мадок ни доведе в имението си в Инсмиър, Острова на могъществото, където се намира крепостта на върховния крал на Елфхейм. Тук Мадок ни отгледа — мен, Вивиен и Тарин — заради задължението на честта. Макар че аз и Тарин сме доказателство за предателството на мама, според обичаите на Царството на феите ние сме деца на жена му и затова сме негов проблем.

Като генерал на върховния крал, Мадок често отсъства, защото се сражава за короната. Но въпреки това за нас се грижеха добре. Спяхме на пълни с пухчета от глухарчета дюшеци. Мадок лично ни научи да се бием с кинжал и с меч, с фалшион^[2] и с юмруци. Играеше с нас на дама, фидхел^[3] и на „Лисица и гъски“ пред огъня. Позволяваше ни да сядаме на коляното му и да ядем от чинията му.

Много нощи съм се унасяла в сън от гласа му, докато ни четеше от книга за военни стратегии. И въпреки себе си, въпреки онова, което стори, и онова, което представлява, аз започнах да го обичам. Наистина го обичам.

Просто това е смущаващ вид обич.

— Хубави плитки — казва Тарин, като нахлува в стаята ми.

Тя е облечена с алено кадифе. Косата й е спусната — дългите кестеняви къдрици се развяват като пелерина по раменете й, няколко кичура са сплетени със сияеща сребърна нишка. Скача на леглото до мен и разбутва колекцията ми от стари плюшени животинчета — коала, змия и черна котка, — любимите ми играчки, когато бях седемгодишна. Не мога да се накарам да изхвърля и една от тези реликви.

Сядам, за да се погледна смутено в огледалото.

— На мен ми харесват.

— Имам предчувствие — казва тя и ме изненадва. — Тази вечер много ще се забавляваме.

— Забавляваме?

Бях си представяла как ще се мръщя към тълпата от обичайното ни скривалище и ще се притеснявам дали ще се справя достатъчно добре на турнира, за да впечатля кралското семейство толкова много, че да ме удостоят с рицарство. Изнервям се само като си помисля за това и все пак не спирам да си го мисля. Палецът ми докосва липсващото връхче на безименния пръст — моят нервен тик.

— Да — казва тя и ме сръчква в ребрата.

— Хей! Стига! — Отдръпвам се от нея. — И какво точно включва този план?

Когато ходим в двора, обикновено се крием. Наистина сме наблюдавали доста интересни неща, но винаги от разстояние.

Тя вдига ръце.

— Как така какво включвало забавлението? Ами забавление!

Смея се малко нервно.

— И ти нямаш представа, нали? Добре. Да вървим да видим дали имаш пророческа дарба.

С порастването ни нещата се променят. Ние се променяме. И колкото и да съм нетърпелива за промяната, тя ме плаши.

Тарин се смъква от леглото ми и ми подава ръка, сякаш ме кани на танц. Оставям се да ме изведе от стаята, но ръката ми автоматично посяга да провери дали ножът е закачен на хълбока ми.

Къщата на Мадок има варосани стени и огромни грубо издялани дървени греди. Стъклените прозорци са посивели от дима и заради тях светлината е странна. Докато с Тарин слизаме по витото стълбище, забелязвам, че Виви се крие на малък балкон и чете комикс, който е откраднала от света на хората.

Виви ми се усмихва. Тя е с джинси и широка риза — явно не възнамерява да ходи на пиршеството. Тъй като е законна дъщеря на Мадок, не изпитва потребност да му се харесва. Прави каквото си иска. Включително чете списания, които са подвързани с телбод, а не с лепило, без да я е грижа дали ще си убоде пръстите.

— Отивате ли някъде? — пита тя тихо от сенките и се взира в Тарин.

Виви много добре знае къде отиваме.

Когато дойдохме тук навремето, с Тарин се сгушвахме в голямото легло при Виви и си говорехме за онова, което помнехме от дома. Говорехме за изгорелите ястия на мама и за пуканките, които правеше татко.

Спомняхме си имената на съседите, как миришеше къщата, какво беше в училище, през ваканциите, какъв е вкусът на глазурата на тортите за рожден ден. Говорехме за сериалите, които сме гледали, разказвахме си сюжетите, спомняхме си диалози, докато всичките ни спомени накрая избледняха и станаха фалшиви.

Вече не се сгушваме в леглото й, не си припомняме нищо. Вече всичките ни спомени са оттук, а Виви почти не показва интерес към тях.

Тя се зарече да мрази Мадок и се придържа към клетвата си. Когато не се отдаваше на спомени за дома, беше ужасна. Чупеше неща. Пищеше и беснееше, удряше ни, когато бяхме доволни тук. Накрая спря да го прави, но мисля, че част от нея ни мрази, задето се приспособихме. Задето опитахме да свикнем. Задето приехме това за наш дом.

— Трябва да дойдеш — казвам й. — Тарин е в странно настроение.

Виви я поглежда замислено, после клати глава.

— Имам други планове.

Което може да означава, че ще се промъкне в света на смъртните вечерта или ще стои на балкона и ще чете.

Така или иначе, ако нещо дразни Мадок, значи, е добро за Виви.

Той ни чака в залата с втората си жена, Ориана. Кожата й е синкава, а косата й е бяла като пресен сняг. Тя е красива, но е изнервящо да я гледаш, прилича на призрак. Тази нощ е облечена в зелено и златно, мъхеста рокля със сложна сияеща яка, която кара розовото на устните, очите и ушите й да изпъква. Мадок също е облечен в зелено, цвета на гората. Мечът на колана му не е само за украса.

Отвън, зад отворените двойни врати, ни чака таласъм, който държи сребърните юзди на пет пъстри вълшебни коня, чиито гриви са сплетени на сложни и вероятно магически възли. Мисля си за възлите в косата ми и се питам доколко приличат на тях.

И двете изглеждате добре — казва ни Мадок, топлината в гласа му превръща думите му в рядък комплимент. Той вдига поглед към стълбите. — Сестра ви идва ли?

— Не знам къде е Виви — лъжа аз. Тук е толкова лесно да се лъже. Мога да го правя по цял ден, без да ме хванат. — Сигурно е забравила.

На лицето на Мадок се изписва разочарование, но не и изненада. Той тръгва навън и казва нещо на таласъма, който държи юздите. Наблизо виждам един от шпионите му — сбръчкано женско създание с нос като пащърнак и гърбица, по-висока от главата му. То пъха бележка в ръката му и се отдалечава изненадващо чевръсто.

Ориана ни оглежда внимателно, сякаш очаква да открие нещо не наред.

— Внимавайте тази нощ — казва тя. — Обещайте ми, че няма да ядете, да пиете или да танцувате.

— И преди сме били в двора — напомням й аз, типичен за Царството на феите уклончив отговор.

— Може да си мислите, че солта е достатъчна защита, но вие, децата, сте склонни да забравяте. По-добре не яжте. А колкото до танцуването, започнете ли веднъж, вие, смъртните ще танцувате до смърт, ако не ви спрем.

Поглеждам към краката си и не казвам нищо.

Ние децата, не сме склонни да забравяме.

Мадок се ожени за нея преди седем години и скоро след това тя му роди дете — болнаво момченце, на име Оук, с малки сладки рогчета на главата. Винаги е било съвсем ясно, че Ориана понася мен и Тарин само заради Мадок. Тя като че ли ни смята за нещо като любимите хрътки на съпруга й, зле дресирани и способни да вбесят господаря си всеки момент. Оук ни мисли за сестри и виждам, че това изнервя Ориана, макар че аз никога не бих го наранила.

— Вие сте под защитата на Мадок, а той се ползва с благоволението на върховния крал — казва Ориана. — Не искам да гледам как излагате Мадок с грешките си.

След тази кратка реч тя тръгва към конете. Единият изсумтява и удря с копито земята.

Ние с Тарин се споглеждаме, после тръгваме след нея. Мадок вече се е качил на най-големия от вълшебните жребци, впечатляващо създание с белег под едното око. Ноздрите му потрепват от нетърпение и той размята неспокойно грива.

Аз се качвам на светлозелен кон с остри зъби и блатиста миризма. Тарин избира обикновен кон и го пришпорва, като го смушква с крака в хълбоците. Понася се като стрела и аз я следвам, потъвайки в нощта.