Холи Блек
Жестокият принц (29)

28

Призрака е станал, когато се връщаме. Излизал е и е донесъл шепа малки ябълки, малко сушено еленско, прясно масло и още няколко дузини бутилки вино. Донесъл е и мебели, които разпознавам от двореца — диван, тапициран с бродирана коприна, сатенени възглавници, блестяща завивка от коприна, тънка като паяжина, и сервиз за чай от халцедон.

Поглежда от дивана, на който се е настанил, изглежда едновременно напрегнат и изтощен. Струва ми се, че скърби, но не по човешки начин.

— Е? Мисля, че ми беше обещано злато.

— А какво ще кажеш да ти обещая отмъщение? — питам аз и отново осъзнавам бремето на обещанията, което вече лежи на раменете ми.

Той се споглежда с Бомбата.

— Значи, тя наистина има план.

Бомбата се настанява на една възглавница.

— Тайна, която е много повече от план.

Вземам една ябълка, отивам до масата и се настанявам върху нея.

— Ще отидем на пира на Бейлкин и ще му откраднем кралството под носа. Какво ще кажеш за това?

Дръзка, ето каква трябва да бъда. Сякаш съм господарката тук. Сякаш съм дъщеря на генерала. Сякаш наистина мога да осъществя това.

Едното крайче на устата на Призрака се извива нагоре. Той вади четири сребърни чаши от шкафа и ги поставя пред мен.

— Да пием?

Клатя глава, като го гледам как налива. Той се връща на дивана, но сяда на ръба, сякаш е готов да скочи всеки момент. Отпива голяма глътка от виното.

— Говореше за убийството на нероденото дете на Дейн — казвам аз.

Призрака кима.

— Видях изражението ти, когато Кардан заговори за Лириопа и разбра за участието ми в това.

— Изненадах се — отвръщам честно. — Исках да мисля, че Дейн е бил различен.

Кардан сумти и взема сребърната чаша, която бе предназначена за мен, както и своята.

— Убийствата са жесток занаят — казва Призрака. — Вярвам, че Дейн щеше да бъде толкова добър върховен крал, колкото всеки принц от вълшебния народ, но баща ми беше смъртен. Той не би сметнал Дейн за добър. Той не би мислил и мен за добър. Не е зле да помислиш доколко държиш на добротата, преди да продължиш по пътя на шпионството.

Вероятно е прав, но нямам време да мисля за това сега.

— Ти не разбираш — казвам. — Детето на Лириопа е оцеляло.

Той се обръща към Бомбата, явно изумен.

— Това ли е тайната?

Тя кима леко самодоволно.

— Това е планът.

Призрака я гледа дълго, после се обръща към мен.

— Не искам да си търся ново положение. Искам да остана тук и да служа на следващия върховен крал. Така че, да, нека откраднем кралството.

— Не е нужно да бъдем добри — казвам на Призрака. — Но нека се опитаме да бъдем справедливи. Като всеки принц на Царството на феите.

Призрака се усмихва.

— И може би малко по-справедливи — казвам, като поглеждам към Кардан.

Призрака кима.

— Да, най-добре.

После отива да събуди Хлебарката. Трябва да обяснявам всичко отново. Щом стигам до частта с пиршеството и какво си мисля, че ще се случи там, Хлебарката ме прекъсва толкова често, че почти не мога да довърша и едно изречение. Когато приключвам, той вади свитък и писалка от един от шкафовете и записва кой кога и къде трябва да бъде, за да проработи планът.

— Ти препланираш плана ми — казвам аз.

— Само мъничко — отвръща, облизва писалката и продължава да пише. — Тревожиш ли се за Мадок? На него няма да му хареса това.

Разбира се, че се тревожа за Мадок. Ако не се тревожех, нямаше да направя нищо такова. Просто щях да му предам живия ключ за кралството.

— Знам — казвам и се взирам в остатъка от вино в чашата на Призрака.

В мига, в който вляза на пира под ръка с Кардан, Мадок ще разбере, че играя своя игра. Когато научи, че смятам да му попреча да стане регент, ще побеснее.

А когато побеснее, става най-кръвожаден.

— Имаш ли нещо подходящо за обличане? — пита Хлебарката. При изненадания ми поглед вдига ръце. — Все пак това е политика. С Кардан трябва да се появите бляскави на този пир. За новия крал ще е добре всичко да изглежда както трябва.

Отново обсъждаме плана и Кардан ни помага да направим карта на Холоу Хол. Опитвам се да не се взирам в дългите му пръсти, които пълзят по хартията, и да не обръщам внимание на тръпката, която усещам, когато ме погледне.

Призори изпивам три чаши чай и излизам сама, за да намеря последния човек, с когото трябва да говоря преди пиршеството — сестра ми Вивиен.

 

 

Връщам се у дома — къщата на Мадок, напомням си, никога не е била мой дом и никога вече няма да бъде след тази нощ, — докато слънцето изгрява сред златни пламъци. Чувствам се като сянка, докато се изкачвам по витото стълбище, докато минавам през всички стаи, в които съм израснала. В стаята си събирам една торба. Отрова, ножове, рокля и бижута, които смятам, че Хлебарката ще сметне за достатъчно екстравагантни. С неохота оставям плюшените животинчета на леглото си. Оставям обувките, книгите и любимите си джунджурии. Излизам от втория си живот така, както излязох и от първия — със съвсем малко вещи и с огромна несигурност за бъдещето.

После отивам до вратата на Виви. Чукам тихо. След малко тя, сънена, ме пуска вътре.

— О, добре — казва, прозявайки се. — Събрала си си багажа. — После вижда лицето ми и клати глава. — Моля те, не ми казвай, че няма да дойдеш.

— Нещо се случи — отговарям тихо и оставям торбата на пода. Няма причина да крия, че съм тук, но вече ми стана навик. — Просто ме изслушай.

— Ти изчезна — казва тя. — Чаках ли, чаках, опитвах се да се държа, все едно всичко е наред, пред татко. Притесни ме.

— Знам.

Гледа ме, сякаш се чуди дали да не ме зашлеви набързо.

— Изплаших се, че си мъртва.

— Изобщо не съм мъртва. — Хващам я за ръката и я дърпам към себе си, за да мога да шепна. — Но трябва да ти кажа нещо, което знам, че няма да ти хареса: работех като шпионин за принц Дейн. Той ми наложи забрани, за да не мога да кажа нищо до смъртта му.

Леко заострените й вежди се извиват.

— Шпионин? Какво означава това?

— Ами промъкване и събиране на информация. Убийства. И преди да кажеш нещо, със сигурност много ме бива в това.

— Добре — казва тя.

Усещала е, че става нещо с мен, но по изражението й разбирам, че и за милион години не би предположила истината.

Продължавам:

— Разбрах, че Мадок смята да направи политически ход, който включва Оук. — Обяснявам повече за Лириопа, Ориана и Дейн. Вече толкова пъти разказвам тази история, че ми е лесно да извадя само най-необходимите части, за да предам информацията бързо и убедително. — Мадок ще направи Оук крал, а себе си регент. Не знам дали това е бил планът му от самото начало, но съм сигурна, че е планът му сега.

— И тогава защо няма да дойдеш с мен в света на хората?

— Искам ти да отведеш там Оук — отговарям. — Да го държиш далече от това, докато не стане по-голям, достатъчно голям, за да не се нуждае от регент. Аз ще остана тук и ще се грижа да има при какво да се върне.

Виви слага ръце на кръста си — жест, който ми напомня за майка ни.

— И как точно ще го направиш?

— Остави това на мен. — Ще ми се да не ме познаваше така добре. За да я разсея, й обяснявам за пира на Бейлкин, как Дворът на сенките ще ми помогне да се добера до короната. Ще се наложи тя да подготви Оук за коронацията. — Който контролира краля, контролира кралството — казвам аз. — Ако Мадок стане регент, знаеш, че Царството на феите ще е вечно във война.

— Нека видим дали съм разбрала: искаш да отведа Оук от тук, далече от всички, които познава, и да го уча как да бъде добър крал? — Тя се смее безрадостно. — Майка ни някога открадна вълшебно дете. Мен. Знаеш какво се случи. И как сега ще е по-различно? Как ще спреш Мадок или Бейлкин да не преследват Оук до края на света?

— Може да изпратим някой да го пази, да пази всички ви. Колкото до останалото, имам план. Мадок няма да го последва.

Със сестра като Виви се чувствам вечно обречена да съм по-малката, по-глупавата и готова да сбърка всеки момент.

— Може пък да не искам да се правя на бавачка — казва тя. — Може да го изгубя на някой паркинг или да го забравя в училище. Може да го науча на ужасни номера. И той после ще ме обвинява за всичко това.

— Дай ми друго решение. Наистина ли мислиш, че искам това?

Знам, че звуча умолително, но нищо не мога да сторя.

Взираме се напрегнато една в друга. След това тя се тръшва на един стол и отпуска глава на облегалката.

— И как ще обясня това на Хедър?

— Мисля, че Оук ще е най-малко шокиращата част от това, което трябва да й кажеш. И то ще е само за няколко години. Ти си безсмъртна. Което, между другото, е едно от по-шокиращите неща, които трябва да й кажеш.

Тя ме поглежда изпепеляващо.

— Обещай ми, че това ще спаси живота на Оук.

— Обещавам.

— И ми обещай, че няма да коства твоя живот.

Кимам.

— Няма.

— Лъжкиня — казва тя. — Ти си мръсна лъжкиня и аз мразя това, мразя и плана ти.

— Да, знам.

Поне не каза, че мрази и мен.

 

 

Тъкмо ще излизам от къщата, когато Тарин отваря вратата на стаята си. Облечена е с пола в цвят на бръшлян, бродирана с падащи листа.

Дъхът ми секва. Не възнамерявах да се виждам с нея.

Взираме се дълго една в друга. Тя вижда, че на рамото ми има торба и че съм със същите дрехи, с които бях и когато се сражавахме.

После затваря вратата си и ме оставя на съдбата ми.