Холи Блек
Жестокият принц (28)

27

Владетелите на дворовете на светлите и тъмните елфи, заедно с дивите, непринадлежащи към никого феи, които са дошли за коронацията, са си направили лагер в най-източния край на острова. Опънали са шатри, някои пъстри, други от фина прозрачна коприна. Когато приближавам, виждам огньове. Усещам миризма на медовина и развалено месо.

Кардан стои до мен, облечен в черно, тъмната му коса е сресана назад над чистото лице. Изглежда блед и изморен, макар че го оставих да спи колкото посмях.

Не събудих Призрака или Хлебарката, след като той ми се закле във вярност. Вместо това обсъждах почти час стратегията си с Бомбата. Именно тя донесе дрехите за Кардан, които той сметна, че ще са му от полза. Ето как се озовах тук, за да се опитам да намеря владетел, готов да подкрепи друг крал, а не Бейлкин. Ако планът ми успее, ще трябва някой от тях да е на страната на новия крал, за предпочитане владетел, който има властта да попречи на едно пиршество да се превърне в поредната касапница, ако нещо се обърка.

Най-малкото ще ми трябва достатъчно разсейване, което да ми помогне да изведа Оук от тук. Стъклените топки на Бомбата няма да са достатъчни. Не съм съвсем сигурна какво ще мога да им предложа в замяна. Вече изхабих всичките си обещания; сега ще започна да харча от кралските.

Поемам дълбоко дъх. Щом застана пред господарите и господарките на Царството на феите и заявя намерението си да действам срещу Бейлкин, няма да има връщане назад, няма да мога да пропълзя под завивките в леглото си, няма да мога да избягам. Ако направя това, ще съм обвързана тук, докато Оук не седне на трона.

Имаме тази нощ и половината от утрешния ден преди пиршеството, преди да трябва да отида в Холоу Хол, преди плановете ми да се изпълнят или провалят напълно.

Съществува само един начин да подготвя Царството на феите за Оук — като остана. Трябва да използвам наученото от Мадок и от Двора на сенките, за да задържа трона за него чрез манипулации и убийства. Казах десет години, но вероятно седем ще са достатъчно. Не е толкова много време. Седем години пиене на отрова, никакво спане, живот на тръни. Още седем години и после може би Царството на феите ще бъде по-безопасно, по-добро място. И аз ще съм си извоювала позицията в него.

Голямата игра, беше казал Лок, когато ме обвини, че играя в нея. Тогава не играех, но вече го правя. И може би съм научила нещо от него. Той ме превърна в история, а сега аз ще превърна друг в това.

— Значи, да седя тук и да те снабдявам с информация — казва Кардан, облегнат на едно дърво. — А ти ще отидеш да омайваш кралете? Това ми се струва съвсем сбъркано.

Поглеждам го лошо.

— Мога да бъда очарователна. Очаровах теб, нали?

Той извърта очи.

— Не очаквай другите да споделят моя лош вкус.

— Сега ще ти дам заповед — казва му. — Става ли?

Един мускул на челюстта му потрепва. Сигурна съм, че не е лесно за принц да приеме да бъде контролиран, особено от мен, но той кима.

Изричам думите:

— Заповядвам ти да стоиш тук и да чакаш, докато не съм готова да напуснем тази гора, докато не изникне някаква непосредствена опасност или докато не измине един цял ден. Заповядвам ти, докато чакаш, да не издаваш нито звук или сигнал, с което да привличаш други при теб. Ако има непосредствена опасност или измине един ден, а аз не съм се появила, заповядвам ти да се върнеш в Двора на сенките и да се скриеш възможно най-добре, докато си там.

— Не е зле — казва той, като успява някак да запази царствено и надменно поведение.

Дразнещо е.

— Добре. Кажи ми какво знаеш за кралица Анет.

Аз знам следното: тя напусна церемонията по коронацията преди другите крале и кралици. Това означава, че мрази Бейлкин или самата идея за върховен монарх. Трябва да разбера кое от двете.

— Дворът на молците е доста голям и съвсем традиционен двор на тъмни елфи. Тя е практична и пряма и цени грубата власт над всичко друго. Освен това съм чувал, че изяжда любовниците си, когато се отегчи от тях — казва той и извива вежди.

Усмихвам се въпреки себе си. Странно е да съм в това точно с Кардан. И още по-странно е да говори с мен така, както би говорил с Никасия или Лок.

— Тогава защо си тръгна от коронацията? — питам аз. — Звучи, сякаш с Бейлкин са си направо лика-прилика.

— Тя няма наследници — отвръща той. — И отчаяно иска да роди такъв. Мисля, че не й хареса да гледа как с тази касапница прахосаха цяла кръвна линия. Освен това едва ли беше впечатлена, че Бейлкин ги изби всичките и все пак напусна подиума без корона.

— Ясно — казвам и поемам дъх.

Той ме стиска за китката. Шокирана съм от усещането на кожата му по моята.

— Внимавай — казва и се усмихва. — Ще е много тъпо да трябва да стоя тук цял ден само защото си отишла там да се самоубиеш.

— Последните ми мисли ще са за твоята скука — казвам му и тръгвам към лагера на кралица Анет.

Там няма огньове и шатрите са от груба зеленикава тъкан с цвят на блато. Стражите отпред са един трол и един гоблин. Тролът е с броня, боядисана с някакъв тъмен цвят, който твърде много прилича на съсирена кръв.

— Хм, здравейте — казвам, когато избирам към кого да се обърна. — Аз съм пратеник. Трябва да се видя с кралицата.

Тролът ме гледа отгоре, очевидно изненадан да види човек.

— И кой смее да изпраща такъв вкусен пратеник в нашия двор?

Мисля, че май ме ласкае, но не съм съвсем сигурна.

— Върховният крал Бейлкин — лъжа аз.

Осъзнавам, че с неговото име ще си пробия път най-бързо.

Това го кара да се усмихне, макар и не особено приятелски.

— Какво е крал без корона? Това е гатанка, на която всички знаем отговора: ами не е никакъв крал.

Другият страж се смее.

— Няма да те пуснем, малка мръвке. Бягай обратно при господаря си и му кажи, че кралица Анет не го признава, макар че оценява вкуса му към зрелища. Няма да вечеря с него, без значение колко пъти я покани и какви изкусителни подкупи изпраща със съобщенията си.

— Не е каквото си мислиш — отвръщам аз.

— Ами добре, постой малко при нас. Сигурен съм, че костите ти ще хрупат много сладко.

Тролът оголва острите си зъби. Знам, че не го мисли наистина; ако го мислеше, щеше да каже нещо съвсем друго или просто щеше да ме налапа.

Все пак отстъпвам. Над всички, дошли на коронацията, властва законът за гостоприемството, но той е толкова сложен тук, че не съм съвсем сигурна дали ме защитава.

Принц Кардан ме чака на поляната, лежи по гръб, сякаш брои звездите.

Поглежда ме въпросително и аз клатя глава, преди да се тръшна на тревата.

— Дори не успях да говоря с нея.

Той се обръща към мен, лунната светлина подчертава равнините на лицето му, изсечените скули и заострените уши.

— Значи, си направила нещо погрешно.

Искам да му се сопна, но той е прав. Сбърках. Трябваше да бъда по-официална, по-уверена, че съм в правото си да бъда допусната до монарх, сякаш съм свикнала с това. Упражних всичко, което ще й кажа, но не и как ще се добера до нея. Тази част ми изглеждаше лесна. Сега разбирам, че няма да бъде.

Лягам по гръб до него и поглеждам към звездите. Ако имах време, щях да направя карта и да проследя късмета си по тях.

— Добре. А ти на мое място към кого щеше да се обърнеш?

— Към лорд Ройбен и сина на Алдъркинг, Северин.

Лицето му е близо до моето.

Смръщвам се.

— Но те не са част от Върховния двор. Те не са се заклели пред короната.

— Точно така — казва Кардан и протяга пръст, за да проследи формата на ухото ми, извивката.

Потрепервам и затварям очи заради горещото пронизване на срама. Той продължава да говори, но като че ли се усеща какво прави и бързо отдръпва ръка. Сега и двамата сме засрамени.

— Те имат по-малко за губене и повече за печелене от план, който някои биха нарекли измяна. За Северин се твърди, че предпочита смъртни рицари и има смъртен любовник, затова ще говори с теб. А баща му е в изгнание, така че дори самото признаване на двора му ще е нещо. — А лорд Ройбен — продължава той. — Историите го превръщат в някаква трагична фигура. Рицар от светлите елфи, измъчван с десетилетия като слуга в Двора на тъмните, на който станал владетел. Не знам какво би могла да предложиш на такъв, но той има достатъчно голям двор и ако го привлечеш на страната на Оук, дори Бейлкин ще се притесни. Иначе знам, че си има любимка сред консортите, макар че е от нисък ранг. Опитай се да не я дразниш.

Помня как Кардан говореше пиян на стражите, когато се измъквахме от коронацията. Той познава тези създания, познава обичаите им. Колкото и надменен да звучи, докато дава съвети, и колкото да ме притеснява това, ще съм глупачка, ако не го послушам. Ставам с надеждата, че нямам червени петна по бузите си. Кардан сяда, сякаш ще заговори.

— Знам — казвам, като се взирам в лагера. — Няма да те отегчавам, като умра.

Решавам да си опитам късмета при сина на Алдъркинг, Северин. Неговият лагер е малък, както и владението му, което е част от гората точно до Двора на термитите на Ройбен и не е нито от светлите, нито от тъмните елфи.

Шатрата му е от някакъв плътен плат, боядисан в сребърно и зелено. Неколцина рицари седят наблизо около огън. Не са с брони — само с тежки кожени туники и ботуши. Един се суети с нещо като котле над огъня, с което да кипне вода. Човешкото момче, което видях със Северин на коронацията, червенокосото, което ме хвана да го зяпам, говори тихо с един от рицарите. След миг и двамата се засмиват. Никой не ми обръща внимание.

Отивам до огъня.

— Моля за извинение — казвам, като се питам дали това не е твърде любезна реплика за кралски вестоносец. Все пак нямам избор. — Нося съобщение за сина на Алдъркинг. Новият върховен крал иска да се споразумее с него.

— О, така ли?

Момчето ме изненадва, като заговаря първо.

— Да, смъртни — казвам, защото съм си лицемерка.

Но стига де, точно така би се обърнал някой от слугите на Бейлкин към него.

Той извърта очи и казва нещо на един от рицарите, който става. Трябва ми секунда да осъзная, че виждам лорд Северин. Косата му е с цвят на есенни листа, очите са зелени като мъх, а над челото му се извиват рога, точно над ушите. Изненадана съм, че седи с останалите от свитата си пред огъня, но бързо се овладявам и се покланям.

— Трябва да говоря с вас насаме.

— О? — изненадва се той. Не отговарям и той вдига вежди. — Разбира се. Насам.

— Трябва да я поправиш — вика момчето след нас. — Наистина, омагьосаните човешки слуги са зловещи.

Северин не му отговаря.

Влизам след него в палатката. Никой от останалите не ни следва, макар че вътре има няколко жени с рокли, които седят на възглавници, а един гайдар свири. Една жена рицар седи до тях, сложила меча в скута си. Острието е толкова красиво, че привлича погледа ми.

Северин ме води до ниска маса, обградена от тапицирани табуретки и отрупана с храна — сребърна гарафа с вода с рогова дръжка, поднос с грозде и кайсии и чиния с малки медени сладкиши. Той ми дава знак да седна и се настанява на друга табуретка.

— Яж каквото пожелаеш — казва ми, но повече като предложение, отколкото като заповед.

— Искам да ви помоля да присъствате на церемонията по коронясване — казвам, без да обръщам внимание на храната. — Но не Бейлкин ще бъде коронясан.

Той не изглежда безкрайно изненадан, само малко по-подозрителен.

— Ти не си негов пратеник?

— Аз съм пратеник на следващия върховен крал — казвам и вадя пръстена на Кардан от джоба си като доказателство, че имам някаква връзка с кралското семейство и не съм си измислила всичко. — Бейлкин няма да бъде следващият върховен крал.

— Разбирам.

Лицето му е безизразно, но той се взира в пръстена.

— И мога да ви обещая, че вашият двор ще бъде признат като суверенен, ако ни помогнете. Новият върховен крал няма да предявява претенции към вас. Вместо това ви предлагаме съюз.

Страх плъзва по гърлото ми и почти не мога да изрека последните думи. Ако не ми помогне, има вероятност да ме предаде на Бейлкин. А тогава положението много ще загрубее.

Мога да контролирам доста неща, но не и това.

Лицето му е неразгадаемо.

— Няма да те обиждам, като те питам кого представляваш. Има само една възможност и тя е това да е младият принц Кардан, за когото съм чувал много неща. Но аз не съм идеалният кандидат за ваш помощник по същите причини, поради които предложението ти е така изкусително. Моят двор няма голямо значение. И нещо повече — аз съм син на предател, затова едва ли някой би се съобразил с мен.

— Но нали ще отидете на пиршеството на Бейлкин. Искам само да ни помогнете в критичния момент. — Той е изкушен и сам го признава. Може би просто му трябва още малко убеждаване. — Каквото и да сте чули за принц Кардан, той ще бъде по-добър крал от брат си.

Поне за това не излъгах.

Северин поглежда към другия край на палатката, сякаш се чуди кой може да ме е чул.

— Ще ви помогна, стига да не съм единственият. Казвам го не само заради себе си, но и заради вас. — После става. — Пожелавам на теб и на принца всичко най-добро. Ако имате нужда от мен, ще направя каквото мога.

Ставам от табуретката и отново се покланям.

— Много сте щедър.

Когато напускам лагера му, мислите ми препускат. От една страна, успях. Успях да говоря с един от владетелите на Царството на феите, без да се направя на глупачка. И дори почти го убедих да участва в плана ни. Но все пак ми трябва още един монарх, някой по-влиятелен.

Досега избягвах едно място. Най-големият лагер принадлежи на Ройбен от Двора на термитите. Пословично кръвожаден, той е спечелил и двете си корони в битка, затова едва ли е възмутен от кървавия преврат на Бейлкин. Все пак Ройбен като че ли споделя убеждението на Анет от Двора на молците, че Бейлкин няма никакво значение без корона.

Може би и той няма да иска да се срещне с пратеник на Бейлкин. А като се има предвид размерът на лагера му, не мога дори да си представя колко стражи ще трябва да преодолея, за да се добера до него.

Но може би ще успея да се промъкна вътре. Все пак при толкова много народ тук, какво е един човек повече?

Събирам наръч паднали клони, достатъчно голям, за да бъде добър принос за някой огън, и тръгвам към Двора на термитите със сведена глава. По периметъра му има рицари, но те наистина не ми обръщат внимание, когато минавам покрай тях.

Чувствам се замаяна от успеха на плана ми. Когато бях дете, Мадок понякога трябваше да спира насред играта на дама. Дъската си оставаше така, за да ни чака да продължим. През целия ден и цялата нощ си представях ходовете си и неговите контраходове, но когато сядахме отново, вече не играехме първоначалната игра. По-често не успявах да предвидя следващите му ходове. Бях изпълнена със стратегия, но не и за играта, която играех.

Така се чувствам и сега, докато влизам в лагера. Играя игра срещу Мадок и макар че мога да измислям планове и кроежи, ако не успея да предвидя точно неговите, съм загубена.

Пускам дървата до един огън. Синьокожа жена с черни зъби ме поглежда за миг и после продължава разговора си с мъж с кози крака. Почиствам кората от дрехите си и тръгвам към най-голямата шатра. Вървя небрежно, с лека и равна походка. Когато откривам по-тъмна сянка, я използвам, за да пропълзя под платното. За миг просто лежа така, ненапълно скрита и от двете страни.

В главната шатра светят фенери със зелен магически огън, които озаряват всичко в нездрав цвят. Във всяко друго отношение обаче вътре е разкошно. Килимите са на слоеве, един върху друг. Има тежки дървени маси, столове и легло, отрупано с кожи и покривки от брокат, бродирани с нарове.

Но за моя изненада на масата има картонени кутии с храна. Зеленокожото пикси, което беше с Ройбен на коронацията, пъха нудли в устата си с китайски пръчици. Той седи до нея и внимателно разчупва една курабийка с късметче.

— Какво пише? — пита момичето. — Че както обикновено „пътуването, за което обещахте на гаджето си, че ще бъде приятно, се превърна в касапница, както обикновено“?

— Пише: „Днес твоите обувки, ще те направят щастлив“ — казва й той сухо и й подава листчето през масата, за да се убеди сама.

Тя поглежда към кожените му ботуши. Той свива рамене и леко се усмихва.

И тогава аз съм извлечена грубо от скривалището ми. Претъркулвам се по гръб пред шатрата и виждам, че над мен стои жена рицар с изваден меч. Няма кого да виня, освен себе си. Не биваше да лежа така, трябваше да си намеря скривалище в шатрата. Не биваше да спирам, за да слушам разговора им, колкото и изненадващ да ми се стори.

— Ставай — казва тя.

Дулкамара. По лицето й обаче не личи да ме е познала.

Изправям се и тя ме отвежда в шатрата, като ме рита по краката, когато влизаме там, и аз се стоварвам на килимите. Благодарна съм, че са толкова меки. За миг оставам да лежа там. Тя притиска с ботуш кръста ми, сякаш съм повалена плячка.

— Залових шпионин — заявява Дулкамара. — Да й строша ли врата?

Мога да се превъртя и да я сграбча за глезена. Това ще я извади от равновесие достатъчно дълго, за да се изправя. Ако извия крака й и избягам, мога да се измъкна. В най-лошия случай поне ще съм права и ще имам шанс да грабна някакво оръжие, за да се бия с нея.

Но аз дойдох за аудиенция при лорд Ройбен и ето че получих такава. Стоя неподвижно и позволявам на Дулкамара да ме подценява.

Лорд Ройбен заобикаля масата и се навежда над мен, бялата му коса се спуска около лицето. Сребърните очи ме гледат безмилостно.

— От кой двор си ти?

— От този на върховния крал — отговарям. — На истинския върховен крал, Елдред, който беше убит от сина си.

— Не съм сигурен, че ти вярвам. — Изненадва ме както с кротостта на това заявление, така и с допускането, че лъжа. — Ела, седни с нас и хапни. Искам да ми кажеш още. Дулкамара, можеш да ни оставиш.

— Ще я нахраните? — пита тя намусено.

Той не й отговаря и след миг невъзмутима тишина тя като че ли се опомня. Покланя се и излиза.

Отивам до масата. Пиксито ме гледа с мастиленочерните си очи, същите като на Татерфел. Забелязвам, че на пръстите й има допълнителна става, когато посяга към едно яйчено рулце.

— Вземай — казва тя. — Има много. Обаче използвах повечето от лютите пакетчета.

Ройбен чака, гледа ме.

— Храна на смъртните — казвам аз, надявам се, с неутрален тон.

— Ами ние живеем до тях, нали? — пита ме той.

— Мисля, че тя не просто живее до тях — възразява пиксито, като ме поглежда.

— Моля за извинение — казва той и чака. Осъзнавам, че наистина очакват да хапна нещо. Набучвам една кнедла с пръчицата и я пъхам в устата си. — Хубаво е.

Пиксито продължава да яде нудли. Ройбен посочва към нея.

— Това е Кайе. Предполагам, знаеш аз кой съм, щом си се промъкнала в лагера ми. А теб как те наричат?

Не съм свикнала да се обръщат с такава изискана любезност към мен — той постъпва много учтиво, като не пита за истинското ми име.

— Джуд — казвам аз, тъй като имената нямат сила при смъртните. — И дойдох при вас, защото мога да сложа друг на трона вместо Бейлкин, но ми трябва помощта ви.

— Някой по-добър от Бейлкин или просто някой друг? — пита той.

Смръщвам се, не съм сигурна как да отговоря на това.

— Някой, който не е избил почти цялото си семейство. Това не го ли прави автоматично по-добър?

Пиксито — Кайе — сумти.

Лорд Ройбен поглежда към ръката си на дървената маса, после към мен. Не мога да разчета мрачното му изражение.

— Бейлкин не е дипломат, но вероятно може да се научи. Той очевидно е амбициозен и извърши брутален преврат. Не всеки има нервите за това.

— Аз почти нямах нервите да го гледам — казва Кайе.

— Само че той доста прекали — напомням им. — И не мисля, че вие го харесвате твърде много, като се има предвид какво казахте на коронацията.

Едното крайче на устата му се извива нагоре. Съвсем леко, почти незабележимо.

— Не го харесвам. Мисля, че е страхливец, щом уби сестрите си и баща си само заради нараненото си честолюбие. И се скри зад военните си, остави генерала да довърши избрания от върховния крал наследник. Това издава слабост, която неизбежно ще бъде използвана.

Студена тръпка на предчувствие плъзва по гърба ми.

— Трябва ми някой, който да присъства на коронацията, някой с достатъчно власт, за да може присъствието му да има значение. Вие. Ще се случи на пира на Бейлкин утре вечер. Ако просто позволите да се случи и положите клетва пред новия върховен крал…

— Глупости — казва Кайе, — но за какво ти е на теб всичко това? Защо ти пука кой ще се качи на трона?

— Защото живея тук. Тук съм израснала. Дори и да го мразя през половината време, това е моето място.

Лорд Ройбен кима бавно.

— И няма да ми кажеш кой е този кандидат, нито как смяташ да сложиш короната на главата му?

— Предпочитам да не казвам.

— Мога да накарам Дулкамара да те наранява, докато не започнеш да ме молиш да ти позволя да ми кажеш тайните си.

Изрича го меко, просто като факт, но ми напомня за ужасната му репутация. Никакво черпене с китайска храна и никаква любезност не могат да ме накарат да забравя точно с кого си имам работа.

— Това няма ли да ви направи същия страхливец като Бейлкин? — отговарям, опитвам се да покажа същата увереност като в Двора на сенките, същата увереност като с Кардан.

Не мога да му позволя да види, че съм изплашена, камо ли колко много съм изплашена.

Взираме се дълго един в друг, пиксито ни наблюдава. Накрая лорд Ройбен въздиша продължително.

— Вероятно дори по-голям страхливец. Е, добре, Джуд, създателко на крале. Ще играем с теб. Сложи короната на главата на друг, а не на Бейлкин, и ще ти помогна да я задържиш там. — Той замълчава, после добавя: — Но ще направиш нещо за мен.

Чакам напрегната. Той събира дългите си пръсти.

— Някой ден ще поискам услуга от твоя крал.

— Искаш да се съглася на нещо, без дори да знам какво е то? — избълвам аз.

Стоическата му физиономия поддава леко.

— Сега се разбираме много добре.

Кимам. Какъв избор имам?

— Нещо със същата стойност — уточнявам аз. — И в нашата власт.

— Това беше много интересна среща — казва лорд Ройбен с лека, неразгадаема усмивка.

Когато ставам да си тръгна, Кайе ми смига с мастиленочерното си око.

— Късмет, смъртна.

И с тези думи, отекващи в ума ми, аз напускам лагера и тръгвам към Кардан.