Холи Блек
Жестокият принц (27)

26

Нямам голям опит в целувките. Е, да, целувах се с Лок, но преди него — с никого. Но целуването с Лок изобщо не беше като целуването с Кардан — сякаш се осмеляваш да тичаш по ножове, като адреналина, когато пада мълния, като мига, в който си плувал твърде далече в морето и вече няма връщане назад, само студена черна вода се затваря над главата ти.

Жестоката уста на Кардан е изненадващо мека и за един дълъг миг, след като устните ни се докосват, той е неподвижен като статуя. Очите му са затворени, миглите докосват бузата ми. Потрепервам, както когато казват, че някой ходи по гроба ти. После ръцете му се вдигат, нежно се плъзват по моите. Ако не бях убедена в противното, щях да си помисля, че допирът му е благоговеен. Ръцете му се движат бавно, защото опитва да се спре. Той не иска това. Той не иска да иска това.

Има вкус на кисело вино.

Усещам мига, в който се предава, дърпа ме към себе си въпреки заплахата на ножа. Целува ме силно, с алчно отчаяние, заровил пръсти в косата ми. Устните ни се плъзгат заедно, зъбите ни захапват устни и езици. Желанието се стоварва върху мен като ритник в корема. Като сражение, само че това, за което се борим, е да пропълзим под кожата на другия.

И точно в този миг ме обхваща ужас. Що за откачено отмъщение е да ликувам от отвращението му? И по-лошо, много по-лошо — да ми харесва. Всичко в тези целувки ми харесва — познатото жужене на страха, мисълта, че го наказвам, доказателството, че ме иска.

Ножът в ръката ми е безполезен. Хвърлям го на писалището почти без да забележа къде се забива в дървото. Кардан се отдръпва от мен стреснат. Устата му е розова, очите черни. Вижда ножа и се изсмива сепнато.

Което е достатъчно да се отдръпна. Искам да му се подиграя, да му покажа неговата слабост, без да разкривам моята, но не вярвам, че лицето ми няма да ме издаде.

— Това ли си представяше? — питам и с облекчение установявам, че гласът ми е груб.

— Не — казва беззвучно.

— Кажи ми.

Той клати глава, някак с огорчение.

— Мисля, че няма да го направя, освен ако наистина не ме намушкаш. Всъщност може да не ти кажа дори ако ме намушкаш.

Отивам до писалището, за да оставя разстояние между нас. Усещам кожата си изопната, стаята сякаш внезапно се е смалила. Той почти ме разсмива с тези думи.

— Ще ти направя едно предложение — казва Кардан. — Не искам да сложа короната на главата на Бейлкин само за да изгубя моята глава. Ти искай каквото решиш за себе си и за Двора на сенките, но поискай нещо и за мен. Накарай го да ми даде земи далече от тук. Кажи му, че ще бъда крайно безотговорен, далече от очите му. И няма да се налага да помисля повече за мен. Може да си направи сам някое копеле, за да му стане наследник и да му предаде върховната корона. Или пък то ще му пререже гърлото по обновата семейна традиция. Не ми пука.

Неохотно впечатлена съм, че предлага доста смислена сделка, въпреки че е бил вързан за стол цяла нощ и вероятно е доста пиян.

— Ставай — казвам му.

— Не се ли притесняваш, че ще избягам? — пита и изпъва крака.

Заострените му ботуши светят в стаята и аз се чудя дали да не ги конфискувам като потенциални оръжия. После си спомням колко зле се справя той с меча.

След целувката ни съм така запленена от теб, че направо не мога да се сдържам — казвам му с целия сарказъм, на който съм способна. — Искам да правя само разни хубави неща, за да те ощастливявам. Разбира се, че ще сключа каквато сделка пожелаеш, стига да ме целунеш отново. Хайде, бягай. Определено няма да те застрелям в гръб.

Той примигва няколко пъти.

— Доста е притеснително да те слушам как лъжеш така отявлено.

— Тогава ми позволи да ти кажа истината. Няма да избягаш, защото няма къде да отидеш.

Тръгвам към вратата, отключвам и поглеждам навън. Бомбата лежи на един сламеник в спалното помещение. Хлебарката извива вежди към мен. Призрака е заспал на стол, но се събужда, когато влизаме. Чувствам се изчервена и се надявам да не изглеждам такава.

— Приключи ли с разпита на малкия принц? — пита Хлебарката.

Кимам.

— Мисля, че знам какво трябва да направя.

Призрака го гледа дълго.

— Значи, ще продаваме? Ще купуваме? Ще му разпилеем червата по тавана?

— Ще се разходя — казвам. — Да подишам малко чист въздух.

Хлебарката въздиша.

— Просто трябва да си подредя мислите — добавям. — И тогава ще ви обясня всичко.

— Така ли? — пита Призрака, като ме фиксира с поглед.

Чудя се дали се досеща колко лесно излизат обещанията от устата ми. Пръскам ги като омагьосано злато, обречено да се превърне отново в сухи листа в чекмеджетата из целия град.

— Говорих с Мадок и той ми предложи каквото поискам в замяна на Кардан. Злато, магия, слава, всичко. Първата част от тази сделка е сключена и аз дори не признах, че знам къде е изгубеният принц.

Призрака извива устни при споменаването на Мадок, но мълчи.

— Е, каква е уловката? — пита Хлебарката. — Всичко предложено ми харесва.

— Просто работа по детайлите. И трябва да ми кажете какво искате. Какво точно искате. Колко злато, по колко от останалото. Напишете го.

Хлебарката сумти, но като че ли не смята да ми противоречи. Махва с ноктестата си ръка на Кардан да се върне до масата. Принцът тръгва натам, като се подпира на стената. Първо проверявам, че всички остри предмети са където съм ги оставила, после тръгвам към вратата. Когато се обръщам, виждам, че ръцете на Кардан сръчно цепят тестето с карти, но блестящите му черни очи се взират в мен.

 

 

Отивам до Езерото на маските и сядам на един от черните камъни над водата. Залязващото слънце е озарило небето като огън, възпламенява върховете на дърветата.

Дълго седя там и гледам как вълните се плискат в брега. Поемам дълбоко дъх и чакам умът ми да се успокои, за да мога да мисля ясно. Чувам песента на птиците, които се призовават една друга, докато се приготвят за нощта, и виждам как в хралупите засияват светлини, когато духчетата се пробуждат.

Бейлкин не може да стане върховен крал, не и ако мога да направя нещо по въпроса. Той обича жестокостта и мрази смъртните. Ще бъде ужасен владетел. Засега има правила, които определят взаимодействията ни със света на смъртните — но тези правила може да се променят. Ами ако вече не са нужни сделки, за да се отвличат смъртни? Ами ако всеки може да бъде отведен по всяко време? Преди е било така; и все още е на някои места. Върховният крал може да направи и двата свята много по-ужасни, отколкото са сега, може да облагодетелства дворовете на тъмните елфи, може да посее раздори и страх за хиляди години напред.

Какво ще стане, ако предам Кардан на Мадок?

Той ще сложи Оук на трона и после ще управлява като тираничен и жесток регент. Ще влезе във война с дворовете, които не искат да се закълнат пред короната. Ще възпита Оук в кръвопролития и той ще заприлича на него или ще стане по-прикрито жесток, като Дейн. Но пак ще е за предпочитане пред Бейлкин. И ще сключи честна сделка с мен и с Двора на сенките. А аз… аз какво ще правя?

Вероятно мога да замина с Виви.

Или да се договоря да стана рицар. Мога да остана и да защитавам Оук, да го пазя от влиянието на Мадок. Разбира се, ще имам твърде малко власт за това.

А какво би станало, ако извадя Мадок от картинката? Това би означавало никакво злато за Двора на сенките, никакви сделки с никого. Това би означавало да вземем някак короната и да я сложим на главата на Оук. А после? Мадок пак ще стане регент. Не бих могла да го спра. Оук пак ще го слуша. Оук пак ще се превърне в негова марионетка, пак ще бъде в опасност.

Освен ако… освен ако Оук някак бъде коронясан и изведен от Царството на феите. Да стане върховен крал в изгнание. Щом порасне и е готов, ще се върне и ще бъде подкрепен от властта на короната на Грийнбрайър. Мадок пак ще може да властва донякъде, докато Оук се върне, но няма да го направи кръвожаден и готов да води войни. Няма да има абсолютната власт, която би имал като регент, ако върховният крал е до него. И тъй като Оук ще бъде отгледан в човешкия свят, когато се върне тук, вероятно ще бъде по-благосклонен към мястото, където е израснал, и към хората, които е срещнал там.

Десет години. Ако успеем да държим Оук извън Царството на феите десет години, той може да се превърне в личността, която трябва да бъде.

Разбира се, тогава сигурно ще се наложи да се сражава, за да си върне трона. Някой — вероятно Мадок, може би Бейлкин, може би дори някой от по-нисшите крале или кралици — ще се е настанил на него като паяк, укрепвайки властта си.

Присвивам очи към черната вода. Само да имаше начин да държим трона празен достатъчно дълго, докато Оук порасне, без никакъв регент.

Ставам, взела решение. За добро или зло, знам какво ще направя. Имам план. Мадок не би одобрил тази стратегия.

Тя не е от стратегиите, които той харесва, с много варианти за победа. В тази пътят към победата е само един, и то много несигурен.

Когато ставам, зървам собственото си отражение във водата. Поглеждам отново и осъзнавам, че не може да съм аз. Езерото на маските никога не показва собственото ти лице. Приближавам се. Пълната луна свети ярко, достатъчно ярко, за да видя лицето на майка си, която ме гледа. Тя е по-млада, отколкото я помня. И се смее, вика на някого, когото не мога да видя.

Посочва към мен през времето. Когато заговаря, разчитам думите по устните й: Виж! Човешко момиче! Изглежда доволна.

Тогава отражението на Мадок се присъединява към нейното, ръката му я прегръща през кръста. Той не изглежда по-млад, но лицето му е някак по-открито, каквото никога не съм го виждала. Маха ми.

Аз съм непозната за тях.

Бягай! — искам да извикам. Но разбира се, точно това не бива да й казвам да прави.

 

 

Бомбата вдига очи, когато влизам. Тя седи до дървената маса и отмерва сивкав прах. До нея има няколко стъклени топки, запушени с тапи. Великолепната й бяла коса е вързана нагоре с нещо като мръсен канап. На носа й има петно мръсотия.

— Другите са отзад — казва тя. — С малкия принц. Спят.

Сядам на масата с въздишка. Бях се напрегнала за разговор и сега цялата тази енергия няма къде да се излее.

— Има ли нещо за ядене?

Тя ми се усмихва бързо, докато пълни още една топка и я поставя внимателно в кошница до краката си.

— Призрака донесе малко черен хляб и масло. Изядохме надениците и виното свърши, но може да има още сирене.

Ровя из шкафа, вадя храната и ям механично. Наливам си чаша укрепващ горчив чай от копър. Той ме кара да се почувствам малко по-стабилна. Известно време я гледам как прави експлозиви. Докато работи, тя си подсвирква фалшиво. Това е странно, повечето от вълшебния народ са надарени музикално, но нейната мелодия ми харесва повече, защото е несъвършена. Струва ми се някак по-весела, по-лека, не така омайваща.

— Къде ще отидеш, когато всичко това приключи? — питам я.

Тя ме поглежда объркана.

— Защо смяташ, че ще ходя някъде?

Смръщвам се над почти празната чаша с чай.

— Защото Дейн вече го няма. Няма ли това да направят Призрака и Хлебарката? Няма ли да отидеш с тях?

Бомбата свива тесните си рамене и посочва с палеца на босия си крак към кошницата със стъклени топки.

— Виждаш ли ги?

Кимам.

— Те не понасят добре пътуването — казва тя. — Аз ще остана тук, с теб. Имаш план, нали?

Твърде объркана съм и не знам какво да кажа. Отварям уста и започвам да заеквам. Тя се смее.

— Кардан каза, че имаш план. И че ако си щяла да сключваш просто сделка, вече щеше да си го направила. А ако си щяла да ни предадеш, и това вече щеше да си направила.

— Ами… — казвам и губя мисълта си. Щеше да е нещо от рода, че не бива да му обръща толкова внимание. — А какво мислят другите?

Тя пак започва да пълни топките.

— Не казват, но никой от нас не харесва Бейлкин. Ако имаш план, толкова по-добре за теб. Но ако ни искаш на твоя страна, може би не бива да си така потайна.

Поемам дълбоко дъх и решавам, че ако наистина ще го правя, ще ми трябва помощ.

— Какво ще кажеш да откраднем една корона? Под носа на всички крале и кралици в Царството на феите?

Устните й се извиват леко.

— Само кажи какво трябва да взривя.

 

 

След двайсет минути паля една свещ и тръгвам към стаята със сламениците. Както каза Бомбата, Кардан се е изтегнал на един от тях и изглежда потресаващо красив. Измил си е лицето и си е свалил жакета, който е сгънат под главата му като възглавница. Бутам го по ръката и той се събужда веднага. Вдига длан, сякаш да се предпази от мен.

— Тихо — шепна му. — Да не събудиш останалите. Трябва да поговорим.

— Махай се. Каза, че няма да ме убиеш, ако отговоря на въпросите ти, и аз го направих.

Не звучи като момчето, което ме целуна, прималяло от желание, само преди часове. Звучи сънлив, арогантен и подразнен.

— Ще ти предложа нещо по-добро от живота ти. Хайде, ела.

Той става, намята жакета си и ме следва в кабинета на Дейн. Щом се озоваваме там, се обляга на рамката на вратата. Очите му са притворени, косата му е рошава. Само като го гледам, усещам, че пламвам от срам.

— Сигурна ли си, че ме доведе тук само да говорим?

Оказва се, че след като си целунал някого, възможността за целувка надвисва над всичко, без значение колко ужасна е била тази идея първия път. Споменът за устните му върху моите потрепва във въздуха между нас.

— Доведох те, за да сключа сделка с теб.

Той извива вежди.

— Интересно.

— Какво ще кажеш да не трябва да се криеш някъде из провинцията? Ами ако има алтернатива на това Бейлкин да се възкачи на трона?

Явно не е очаквал това. За миг нехайното изражение го напуска.

— Има — казва той бавно. — Аз. Само че аз ще бъда ужасен крал и няма да ми хареса. Освен това Бейлкин едва ли ще сложи короната на главата ми. С него никога не сме се разбирали особено добре.

— Нали си живял в неговата къща?

Скръствам отбранително ръце на гърдите си, опитвам се да прогоня образа на Бейлкин, който го наказва. Не бива да изпитвам съчувствие сега.

Той накланя глава назад, гледа ме през черните си мигли.

— Може би именно това е причината да не се разбираме.

— Ами и аз не те харесвам — напомням му.

— Да, каза ми. — Усмихва ми се лениво. — Та ако не съм аз и не е Бейлкин, кой тогава?

— Моят брат, Оук — отговарям. — Няма да обяснявам как е станало така, но той е пряк наследник. От твоята кръвна линия. Може да носи короната.

Кардан се мръщи.

— Сигурна ли си?

Кимам. Не ми харесва, че му казвам това, преди да съм го накарала да направи каквото ми трябва, но той не може да стори нищо с тази информация. Никога няма да го предам на Бейлкин. Няма на кого друг да каже, освен на Мадок, а той вече знае.

— Значи, Мадок ще стане регент — казва Кардан.

Клатя глава.

— Точно затова ми трябва помощта ти. Искам да коронясаш Оук като върховен крал и после аз ще го изпратя в света на смъртните. Ще му оставя възможността да бъде дете. Нека има шанса да стане добър крал след време.

— Оук може да не направи изборите, на които ти се надяваш — казва Кардан. — Може например да предпочете Мадок пред теб.

— Аз бях откраднато дете — отвръщам. — Израснах в чужда страна при доста по-самотна и ужасна причина от тази. Виви ще се грижи за него. И ако се съгласиш с плана ми, ще ти дам всичко, което поискаш, и дори повече. Но искам нещо от теб. Клетва. Искам да се закълнеш, че ще ми служиш.

Той се изсмива рязко от изненада, както когато хвърлих ножа си на писалището.

— Искаш аз да служа на теб? Доброволно?

— Не мислиш, че съм сериозна, но съм. Не бих могла да бъда по-сериозна.

Ощипвам кожата на скръстените си ръце, за да предотвратя всяко потрепване, всеки издайнически знак. Трябва да изглеждам напълно овладяна, напълно уверена. Сърцето ми бумти. Чувствам се, както когато бях дете и играех на шах с Мадок — виждах печелившите ходове, забравях да внимавам и после бях поваляна от ход, който не съм предвидила. Напомням си да дишам, да се концентрирам.

— Интересите ни съвпадат — казва той. — Защо ти е моята клетва?

Поемам дълбоко дъх.

— Трябва да съм сигурна, че няма да ме предадеш. Ще бъдеш твърде опасен с короната в ръцете си. Ами ако все пак я сложиш на главата на брат ти? Ами ако я поискаш за себе си?

Той като че ли премисля това.

— Ще ти кажа точно какво искам. Имението, в което живея. Искам да ми бъде предадено с всичко и всички в него. Холоу Хол. Искам го.

Кимам.

— Дадено.

— Искам всички бутилки от кралските изби, без значение колко стари или редки са.

— Ще ги получиш.

— Искам Хлебарката да ме научи да крада — казва той.

Изненадана, не отговарям за миг. Той шегува ли се? Като че ли не.

— Защо? — питам накрая.

— Може да се окаже полезно. Освен това го харесвам.

— Добре — отвръщам смаяно. — Ще намеря начин да го уредя.

— Ти наистина ли мислиш, че можеш да обещаеш всичко това?

Той ме поглежда замислено.

— Мога. Наистина. И обещавам, че ще изиграем Бейлкин. Ще вземем короната на Царството на феите — казвам най-безразсъдно.

Колко ли обещания мога да дам, преди да се наложи да ги изпълнявам? Още няколко, надявам се.

Кардан се хвърля на стола на Дейн. Взира се в мен спокойно от тази властна позиция. Нещо в корема ми се свива, но аз не му обръщам внимание. Мога да го направя. Мога да го направя. Стаявам дъх.

— Ще ти служа една година и един ден — казва той.

— Това не е достатъчно — настоявам. — Не мога да…

Той сумти.

— Ще се погрижа да коронясам брат ти и после заминавам. А ако изгубим, въпреки обещанията ти, и без това няма да има значение. Няма да получиш по-добро предложение от мен, особено ако не ме заплашиш отново.

Това поне ми осигурява известно време. Издишам.

— Добре. Разбрахме се.

Кардан прекосява стаята до мен, нямам представа какво ще прави. Ако ме целуне, опасявам се, че ще бъда погълната от унизителната страст, която изпитах първия път. Но когато той коленичи пред мен, съм твърде изненадана, за да мога да мисля изобщо. Хваща ръката ми, дългите му пръсти са хладни, когато се свиват около моите.

— Добре — казва нетърпеливо, никак не звучи като васал, който ще се закълне пред своята господарка. — Джуд Дуарте, дъще на пръстта, заклевам се да ти служа. Ще ти служа като твоя ръка. Ще ти служа като щит. Ще действам в съгласие с волята ти. Нека бъде тъй една година и един ден… и нито минута повече.

— Определено подобри клетвата — казвам аз, макар че гласът ми излиза доста напрегнат.

Дори докато изричаше думите, имах чувството, че взема връх над мен. Някак той държи контрола.

Кардан се изправя плавно и ме пуска.

— Сега какво?

— Връщай се в леглото. Ще те събудя след малко и ще ти обясня какво трябва да направим.

— На твоите заповеди — казва Кардан и устните му се извиват в подигравателна усмивка.

После се връща в стаята със сламениците вероятно за да легне на един от тях. Мисля си колко странно е, че изобщо е тук, че спи на грубо изтъкани чаршафи, носи същите дрехи от дни, яде хляб и сирене и не се оплаква. Сякаш предпочита гнездо на шпиони и убийци пред разкоша на собственото си легло.