Холи Блек
Жестокият принц (26)

25

Смях ме посреща, когато се връщам в Двора на сенките. Очаквам да открия Кардан както го оставих, вързан и тих, вероятно дори по-нещастен. Вместо това ръцете му са развързани и той седи до масата, играе на карти с Хлебарката, Призрака… и с Бомбата. В центъра на масата има купчина бижута и кана вино. Под масата стоят две празни бутилки, зеленото стъкло улавя светлината на свещите.

— Джуд — вика щастливо Бомбата. — Сядай! Ще те включим.

Радвам се да видя, че е тук и е невредима. Но нищо друго в тази сцена не ме радва.

Кардан ми се хили, сякаш цял живот сме били най-добри приятели. Забравила съм колко очарователен може да бъде. И колко опасно е това.

— Какво правите? — избухвам аз. — Трябваше да е вързан! Той е наш затворник.

— Не се тревожи. Къде ще отиде? — пита Хлебарката. — Наистина ли мислиш, че може да мине през нас тримата?

— Нямам нищо против да ми вържете едната ръка — намесва се Кардан. — Но ако ми вържете и двете, ще трябва да наливате виното в устата ми.

— Той ни каза къде старият крал е държал много хубаво вино — обажда се Бомбата, като отмята назад бялата си коса. — Да не споменаваме за скривалището със скъпоценности, принадлежали на Елоуин. Той смяташе, че в този смут никой няма да забележи, ако изчезнат, и досега наистина никой не е забелязал. Най-лесната работа, с която Хлебарката се е захващал.

Иска ми се да изпищя. Те не биваше да го харесват, но защо да не го харесат? Той е принц, който се държи уважително с тях. Той е брат на Дейн. Той е от вълшебния народ, като тях.

— Всичко и без това потъва в хаос — казва Кардан. — Нека поне се позабавляваме. Не мислиш ли, Джуд?

Поемам си дълбоко дъх. Ако подкопае позицията ми тук, ако успее да ме превърне в аутсайдер, никога няма да мога да накарам Двора на сенките да се включи в плана, който все още се оформя в главата ми. Още не съм измислила как да помогна на всички. Последното, от което се нуждая сега, е той да влоши положението още повече.

— И какво ви предложи? — питам, сякаш и аз участвам в шегата.

Да, рискувам. Може би Кардан не им е предложил нищо.

Опитвам се да не показвам, че съм стаила дъха си. Опитвам се да не показвам колко незначителна ме кара да се чувствам Кардан.

Призрака ми се усмихва, като никога.

— Предимно злато, но също и власт. Положение.

— Все неща, които той не притежава — казва Бомбата.

— Мислех си, че сме приятели — казва унило Кардан.

— Ще го отведа отзад — заявявам аз и слагам собственически ръка на стола му.

Трябва да го изведа от стаята, преди да е взел връх над мен пред тях. Трябва да го изведа веднага.

— И какво ще правиш? — пита Хлебарката.

— Той е мой пленник? — напомням им, като клякам и режа ивиците от роклята, които привързват краката му към стола. Осъзнавам, че трябва да е спал така, седнал, ако изобщо е спал. Но не изглежда изморен. Усмихва ми се, сякаш съм коленичила от преклонение пред него.

Искам да излича тази усмивка от лицето му, но вероятно не мога. Може би той ще продължи да се усмихва така чак до гроба.

— Защо не останем тук? — пита ме Кардан. — Тук има вино.

Хлебарката се засмива.

— Притеснява ли те нещо, принце? Май вие с Джуд не се разбирате добре?

На лицето на Кардан се появява нещо, което прилича на тревога. Добре.

Водя го към кабинета на Дейн, който май вече си присвоих. Той върви нестабилно, краката му са изтръпнали от седенето. Или пък се дължи на факта, че е помогнал на хората ми да изпият няколко бутилки вино. Никой не ме спира да го отведа обаче. Затварям вратата и я заключвам.

— Седни — казвам му и соча към един стол.

Той го прави. Аз го заобикалям и се настанявам от другата страна на писалището.

Хрумва ми, че ако го убия, най-сетне ще мога да спра да мисля за него. Ако го убия, няма вече да се чувствам така.

Но без него няма да мога да сложа Оук на трона. Тогава ще трябва да разчитам, че Мадок ще успее да принуди Бейлкин да го короняса. Без Кардан няма да имам козове. Няма да имам план. Няма да помогна на брат си.

Може би все пак ще си струва.

Арбалетът е там, където го оставих — в чекмеджето на писалището на Дейн. Вадя го, зареждам го и го насочвам към Кардан. Той поема накъсано дъх.

— Ще ме застреляш ли? — Примигва. — Сега?

Пръстът ми е на спусъка. Чувствам спокойствие, прелестно спокойствие. Това е слабост, да поставяш страха над амбицията, над семейството и любовта, но пък е хубаво. Чувстваш се могъщ.

— Разбирам защо би искала да го направиш — казва той, сякаш разчита изражението ми и стига до някакво решение. — Но наистина предпочитам да не го искаше.

— Тогава не трябваше да ми се подиграваш постоянно. Да не мислиш, че ще търпя подигравки и тук, сега? Все още ли си толкова сигурен, че си нещо повече от мен?

Гласът ми потрепва леко и аз го намразвам още повече заради това. Всеки ден се упражнявах да бъда опасна, сега той е напълно в моята власт и все пак аз съм тази, която се страхува.

Навик ми е да се страхувам от него, навик, който мога да прекъсна с една стрела в сърцето му.

Той вдига ръце в протест, с разперени дълги пръсти. Сега кралският пръстен е на моята ръка.

— Притеснен съм — казва той. — Когато съм нервен, постоянно се усмихвам. Не мога да се сдържа.

Не това очаквах да каже. Свеждам за миг арбалета.

Той продължава да говори, сякаш не иска да ми оставя твърде много време за мислене.

— Ти си ужасяваща. Почти цялото ми семейство е мъртво и макар никога да не са ме обичали особено, не искам да се присъединявам към тях. Цяла нощ се тормозех какво ще направиш и много добре знам какво заслужавам. Имам си причина да съм притеснен.

Говори ми, сякаш сме приятели, а не врагове. И се получава: отпускам се малко. Когато осъзнавам това, се плаша толкова много, че едва не го застрелвам.

— Ще ти кажа каквото искаш — заявява той. — Всичко.

— И без игрички?

Изкушението е огромно. Всичко, което Тарин ми каза, още се търкаля из ума ми, напомня ми колко малко знам.

Той слага ръка там, където би трябвало да е сърцето му.

— Заклевам се.

— И ако все пак те застрелям?

— Ами можеш — казва той лукаво. — Но искам думата ти, че няма да го направиш.

— Моята дума не струва много — напомням му.

— Все го повтаряш. — Той извива вежди. — Не е много успокоително, да ти кажа.

Засмивам се от изненада. Арбалетът потрепва в ръката ми. Кардан се е втренчил в него. Нарочно бавно го оставям на писалището.

— Ти ми казваш каквото искам да знам, всичко, и аз няма да те застрелям.

— А какво да сторя, за да не ме върнеш на Бейлкин или Мадок?

Той извива вежда. Не съм свикнала цялото му внимание да е насочено така към мен. Сърцето ми забива по-силно.

Мога само и аз да го изгледам лошо.

— Какво ще кажеш да се концентрираш върху това да останеш жив?

Той свива рамене.

— Какво искаш да знаеш?

— Намерих един лист, изписан с моето име. Отново и отново, само името ми.

Той потрепва леко, но не казва нищо.

— Е?

— Това не е въпрос — стене той, сякаш от безсилие. — Задай ми истински въпрос и ще ти отговоря.

— Никак не те бива в това „да ми кажеш всичко, което искам да знам“.

Ръката ми посяга към арбалета, но не го вземам.

Той въздиша.

— Просто ме попитай нещо. Питай за опашката ми. Не искаш ли да я видиш? — казва и извива вежди.

Виждала съм опашката му, но няма да му доставя удоволствието да го призная.

— Искаш да те попитам нещо? Добре. Кога Тарин е започнала това с Лок?

Той се смее с удоволствие. Изглежда, не иска да избегне този отговор. Типично.

— О, чудех се кога ще попиташ за това. Ами от няколко месеца. Той ни разказваше всичко. Как хвърля камъни по прозореца й, как й оставя бележки да го чака в гората, как я гушка на лунна светлина. Закле ни да пазим тайна, искаше всичко да изглежда като шега. Мисля, че в началото го направи, за да накара Никасия да ревнува. Но после…

— Откъде е знаел коя е нейната стая? — питам смръщена.

Той се усмихва още по-широко.

— Може да не е знаел. Може да не е имало значение коя от вас ще е първото му смъртно завоевание. Мисля, че целта му е накрая да има и двете ви.

Това не ми харесва.

— Ами ти?

Той ме поглежда бързо и странно.

— Лок все още не е решил да ме съблазнява, ако това питаш. Предполагам, че този факт трябва да ме обижда.

— Не това питам. Ти и Никасия сте били…

Не знам как да го кажа. Заедно не е подходящата дума за един зъл и красив отбор, който съсипва хората, и то с удоволствие.

— Да, Лок ми я отне — казва Кардан през стиснати зъби. Не се усмихва, не се подхилва. Явно му струва нещо да ми каже това. — И не знам дали искаше да накара някоя друга любовница да ревнува, да ядоса мен или просто заради великолепието на Никасия. Нито пък знам какъв мой недостатък я накара да избере него. Сега вярваш ли, че наистина ти отговарям както обещах?

Мисълта, че Кардан е бил с разбито сърце, е невъобразима за мен. Кимам.

— Обичаше ли я?

— Що за въпрос е това? — пита той.

Свивам рамене.

— Искам да знам.

— Да — казва той, гледа към писалището, към ръката ми. Внезапно осъзнавам, че ноктите ми са изгризани до живеца. — Обичах я.

— Защо искаше да умра? — питам, защото искам да напомня и на двама ни, че отговарянето на смущаващи въпроси е най-малкото, което заслужава.

Ние сме врагове, без значение колко шегички ще каже и колко дружелюбен изглежда. Чаровниците са очарователни, но нищо повече.

Той издиша дълго и отпуска глава на ръцете си почти без да обръща внимание на арбалета.

— Имаш предвид никситата? Ти беше тази, която се мяташе и хвърляше разни неща по тях. Те са изключително лениви създания, но си помислих, че наистина можеш да ги подразниш дотолкова, че да те ухапят. Може и да съм покварен, но единственото ми достойнство е, че не съм убиец. Исках да те изплаша, никога не съм искал да умреш. Никога не съм искал никой да умира.

Мисля си за реката и как, когато едно никси се отдели от другите, Кардан изчака то да спре и после си тръгна, преди да съм излязла от водата. Взирам се в него, в следите от сребро по лицето му, останали от пира, и в мастиленочерните очи. Внезапно си спомням как издърпа Валериан от мен, когато се давех с вълшебния плод.

Никога не съм искал никой да умира.

Неволно си спомням как държеше меча в кабинета на Бейлкин и колко лоша беше техниката му. Мислех си, че го прави нарочно, за да дразни брат си. Сега, за първи път, ми хрумва вероятността просто да не харесва боя с меч. Затова не го е усвоил добре. И че ако се сражаваме, аз ще победя. Мисля за всичко, което сторих, за да се превърна в достоен негов противник, но може би изобщо не съм се борила с Кардан. Може би съм се борила със собствената си сянка.

— Валериан обаче се опита да ме убие. Два пъти. Първо в кулата, после в стаята ми, у дома.

Той вдига глава и целият се сковава, сякаш най-сетне е проумял някаква неприятна истина.

— Когато каза, че си го убила, си помислих, че си го проследила и… — Замлъква, после продължава: — Само глупак би нахлул в къщата на генерала.

Дърпам надолу яката на ризата си, за да види следите от пръстите на Валериан.

— Имам и по рамото, когато ме събори на пода. Вече вярваш ли ми?

Той посяга към мен, сякаш да прокара пръсти по синините. Аз вдигам арбалета и той се отдръпва.

— Валериан обичаше болката — казва Кардан. — У всеки. Дори моята. Знаех, че иска да те нарани. — Замълчава, като че ли се вслушва в собствените си думи. — И го направи. Мислех, че това ще го задоволи.

Никога не ми е хрумвало да се запитам какво ли е да си приятел на Валериан. Изглежда, не е било по-различно от това да си му враг.

— Значи, няма значение, че Валериан искаше да ме нарани? — питам аз. — Стига да не убие.

— Трябва да признаеш, че да си жив е по-добре — отвръща Кардан и онзи леко развеселен тон отново се завръща в гласа му.

Слагам и двете си ръце на писалището.

— Просто ми кажи защо ме мразиш. Веднъж и завинаги.

Пръстите му галят дървото на писалището на Дейн.

— Наистина ли искаш да съм откровен?

— Аз държа арбалета и не съм те застреляла, защото ми обеща отговори. Ти как мислиш?

— Е, добре. — Той ме поглежда с ненавист. — Мразя те, защото баща ти те обича, макар че си смъртно копеле, родено от невярната му жена, докато моят никога не го е било грижа за мен, макар че съм принц на Царството на феите. Мразя те, защото нямаш брат, който те бие. И те мразя, защото Лок използва теб и сестра ти, за да накара Никасия да плаче, след като я открадна от мен. Освен това след турнира Бейлкин не спря да те завира в лицето ми като смъртната, която е по-добра от мен.

Не мислех, че Бейлкин дори знае коя съм.

Взираме се един в друг над писалището. Изтегнат в стола си, Кардан изглежда досущ като злия принц, когото познавам. Питам се дали очаква да го застрелям.

— Това ли е всичко? — питам. — Защото е нелепо. Не може да ми завиждаш. Ти не живееш под грижите на човека, който е убил родителите ти. Не трябва да си винаги гневен, защото иначе под теб чака да се отвори бездънен кладенец от страх.

Внезапно замлъквам, изненадана от себе си.

Казах, че няма да се оставя да ме очарова, но му позволих да ме измами така, че да се открия пред него.

Докато си мисля това, усмивката на Кардан се превръща в познатата подигравателна гримаса.

— О, нима? Не съм знаел какво е да си гневен? Не съм знаел какво е да те е страх? Не ти си тази, която се опитва да се спазари за живота си.

— Наистина ли заради това ме мразиш? — питам. — Само за това? Няма ли по-добра причина?

За миг си мисля, че ме пренебрегва, но после осъзнавам, че не отговаря, защото не може да лъже и не иска да ми каже истината.

— Е? — вдигам пак арбалета, доволна, че имам повод да поема отново контрола над ситуацията. — Кажи ми!

Той се навежда напред и затваря очи.

— Преди всичко те мразя, защото мисля за теб. Често. Отвратително е и не мога да спра.

Мълча шокирана.

— Може би все пак трябва да ме застреляш — казва той и покрива лице с дългопръстата си ръка.

— Ти си играеш с мен — казвам.

Не му вярвам. Няма да се хвана на някакъв глупав номер, защото ме мисли за идиотка, която си губи ума по красотата; ако бях, нямаше да изкарам и един ден в Царството на феите. Ставам, готова да разоблича блъфа му.

Арбалетът не е много ефикасен отблизо, затова посягам към кинжала.

Той не вдига очи, когато заобикалям писалището към него. Опирам острието под брадичката му, както направих предишния ден в залата, и накланям лицето му към мен. Той вдига поглед с очевидна неохота.

Ужасът и срамът на лицето му изглеждат напълно истински. Внезапно вече не зная на какво да вярвам. Навеждам се към него, достатъчно близо за целувка. Той отваря широко очи. На лицето му е изписано нещо средно между паника и желание. Замайващо е да имаш власт над някого. Над Кардан, за когото не съм подозирала, че изобщо може да чувства.

— Наистина ли ме искаш? — казвам, достатъчно близо, за да усетя топлината на дъха му. — И мразиш това?

Променям ъгъла на ножа, насочвам го към врата му. Той не изглежда така притеснен, както би могло да се очаква.

Не така притеснен, както когато приближавам устни до неговите.