Холи Блек
Жестокият принц (25)

24

Събуждам се следобеда с вкус на отрова в устата. Заспала съм с дрехите, свита около ножницата на Здрач.

Макар че не ми се иска съвсем, отивам до вратата на Тарин и чукам. Трябва да й кажа нещо, преди светът да се обърне отново с главата надолу. Трябва да оправя нещата между нас. Но никой не отговаря и когато завъртам дръжката и влизам, стаята й е празна.

Тръгвам към покоите на Ориана с надеждата, че тя ще знае къде мога да открия Тарин. Надничам през отворената врата и я виждам на балкона — гледа към дърветата и езерото зад тях. Вятърът развява косата й като светло знаме. Издува роклята й.

— Какво правиш? — питам, когато влизам.

Тя се обръща изненадана. И би трябвало. Не съм сигурна дали преди съм я търсила.

— Моят народ някога е имал крила — казва тя, копнежът в гласа й е съвсем ясен. — И макар че аз никога не съм имала, понякога усещам липсата им.

Питам се дали си е представяла как излита към небето, далече от всичко това.

— Виждала ли си Тарин?

Лози се увиват около колоните на леглото й, стъблата им са яркозелени. Сини цветя висят на китки над мястото, където спи, като ароматен балдахин. Навсякъде са плъзнали цветя. Трудно ми е да си представя, че на Мадок му е удобно тук.

— Тя отиде в дома на годеника си, но утре ще бъдат в имението на върховния крал Бейлкин. Ти също ще бъдеш там. Той дава пир за баща ти и някои владетели от дворовете на светлите и тъмните елфи. От вас двете се очаква да се държите добре една с друга.

Дори не мога да си представя колко ужасно, колко неловко ще е да съм облечена с фина рокля, въздухът да ухае на вълшебен плод, докато аз се преструвам, че Бейлкин е нещо друго, а не убиец и чудовище.

— Оук ще ходи ли? — питам и усещам първото истинско жило на съжалението.

Ако си тръгна, няма да видя как Оук расте.

Ориана плясва с ръце и отива до тоалетката си. Там висят бижутата й — парчета ахат на дълги верижки от необработен кристал, тесни огърлици от лунен камък, наситено зелени хелиотропи, нанизани заедно, и верижка с опал, ярък като огън на слънчевата светлина. А на сребърен поднос, до чифт рубинени обици във формата на звезди, виждам златен жълъд.

Златен жълъд, същият като онзи в джоба на роклята, която Лок ми даде. Роклята, принадлежала на майка му. Лириопа. Майката на Лок. Мисля за нейните безумни, пищни рокли, за покритата с прах стая. Как жълъдът от джоба й се отвори и разкри птичка.

— Опитах се да убедя Мадок, че Оук е твърде млад и тази вечеря ще е скучна за него, но Мадок настоя и той да дойде. Вероятно можеш да седнеш до него и да го занимаваш.

Мисля си за историята на Лириопа, как Ориана ми каза за нея, когато си помисли, че съм се сближила прекалено с принц Дейн. И за това, че Ориана е била консорт на върховния крал Елдред, преди да стане съпруга на Мадок. Мисля си защо ли й се е наложило да се омъжи набързо, какво е имала за криене.

Мисля си за бележката, която открих на писалището на Бейлкин, написания с почерка на Дейн сонет за дама с коса е цвета на изгрева и звездни очи.

Мисля за казаното от птичката: В името на скъпото ни приятелство, това са последните думи на Лириопа. Имам три златни птички, които ще пръсна на различни места. Три опита поне една от тях да стигне до твоята ръка. Вече съм толкова зле, че няма да ми помогне никаква противоотрова, затова, ако чуваш това, ще ти прехвърля бремето на тайните си и последното желание на сърцето си. Защити го. Отведи го далече от опасностите на този двор. Опази го и никога, никога не му казвай истината за това, което се случи с мен.

Отново си мисля за стратегия, за Дейн, Ориана и Мадок. Спомням си, когато Ориана дойде за първи път при нас. Колко бързо се роди Оук и как не ни беше позволено да го видим с месеци, защото беше много болнав. И как тя винаги се държи твърде защитнически, когато той е около нас, но може би не по причината, която предполагах.

Точно както бях предположила и че детето, което Лириопа е искала мистериозният приятел да вземе, е бил Лок. Ами ако бебето, което е носела, не е умряло с нея?

Дъхът ми секва, сякаш се боря с въздуха в дробовете си в усилието да произнеса думите. Не мога да повярвам, че ще го кажа, макар да знам, че това е единственото разумно заключение.

— Оук не е дете на Мадок, нали? Или поне не повече от мен.

Ако момчето се роди, принц Дейн никога няма да стане крал.

Ориана запушва устата си с ръка. Кожата й мирише като въздух след снеговалеж.

— Не го изричай. — Тя говори близо до лицето ми, гласът й трепери. — Никога не го изричай отново. Ако някога си обичала Оук, не изричай тези дума.

Аз я отблъсвам.

— Принц Дейн е негов баща и Лириопа е негова майка. Заради Оук Мадок подкрепи Бейлкин, заради него е искал Дейн да умре. И сега той е ключът към короната.

Тя отваря широко очи и хваща ледената ми ръка в своята. Никога не ми е изглеждала по-странна, като създание от Приказка, бледа като призрак.

— Как е възможно да знаеш това? Как си го узнала, човешко дете?

Мислех си, че принц Кардан е най-ценният сега в Царството на феите. Нямах представа.

Бързо затварям вратата и отивам към балкона й. Тя ме гледа и не възразява.

— Къде е той сега? — питам я.

— Оук ли? С бавачката си — шепне Ориана и ме влачи към малкия диван в ъгъла, тапициран със змийски брокат и покрит с кожа. — Говори бързо.

— Първо ми кажи какво е станало преди седем години.

Ориана си поема дълбоко дъх.

— Сигурно си мислиш, че съм ревнувала от Лириопа, защото също е била консорт на Елдред, но не беше така. Обичах я. Тя винаги се смееше, не можеше да не я обичаш. Дори сина й, който застана между теб и Тарин, дори него обичам мъничко заради нея.

Питам се какво ли е било за Лок майка му да е консорт на върховния крал. Разкъсвам се между съчувствието и желанието животът му да е бил възможно най-гаден.

— Бяхме довереници — казва Ориана. — Тя ми каза, когато започна връзката си с принц Дейн. Като че ли не я приемаше много сериозно. Мисля, че обичаше много бащата на Лок. Дейн и Елдред бяха просто за развлечение. Както знаеш, нашият вид зачева трудно. Вълшебната кръв е рядка. Не мисля, че й е хрумвало, че може да има втори син, и то само десет години след като е родила Лок. Някои от нас с векове нямат деца. Други никога не раждат.

Кимам. Затова човешките мъже и жени са смятани за необходимост тук. Кръвта на вълшебните създания се смесва с тяхната и се подсилва, иначе Царството на феите нямаше да съществува — въпреки безкрайния им живот.

— Смъртта от бисерна гъба е ужасна — казва Ориана, притиснала ръка към гърлото си. — Започваш да линееш, крайниците ти треперят, докато вече не можеш да се движиш. Но все още си в съзнание, докато всичко в теб не спре, като застинал механизъм. Представи си какъв ужас, представи си да се надяваш да се движиш отново, да се опитваш да се движиш. Когато получих съобщението, тя вече беше мъртва. Аз разрязах…

Гласът й прекъсва. Знам какво ще каже. Сигурно е извадила детето от корема на Лириопа. Не мога да си представя Ориана да прави такова брутално и смело нещо — да притисне върха на ножа в плътта, да намери правилното място и да разреже. Да извади детето от утробата, да притисне влажното телце към себе си. И все пак кой друг може да го е сторил?

— Ти си го спасила — казвам, защото, ако не иска да говори за останалото, не е нужно да го прави.

— Кръстих го на жълъда на Лириопа — казва ми, гласът й е почти шепот. — Моят малък златен Оук^[1].

Исках така силно да повярвам, че службата на Дейн е чест, че той е някой, когото си струва да следваш. Ето какво става, когато жадуваш силно за нещо: забравяш да провериш дали не е изгнило, преди да го погълнеш.

— Знаеше ли, че Дейн е отровил Лириопа?

Ориана клати глава.

— Дълго време не знаех. Можеше да е някоя от другите наложници на Елдред. Или Бейлкин. Имаше слухове, че той е виновникът. Дори се питах дали не е самият Елдред, дали не я е отровил, задето е имала нещо със сина му. Но тогава Мадок разбра, че Дейн се е сдобил с бисерната гъба. Настояваше никога да не пускам Оук близо до принца. Той беше гневен, така страшно побесня, както не съм го виждала преди.

Не е трудно да разбера защо Мадок се е ядосал на Дейн. Мадок, който някога бе мислил, че неговата жена и детето му са мъртви. Мадок, който обичаше Оук. Мадок, който ни напомняше отново и отново, че семейството е на първо място.

— И ти си се омъжила за Мадок, защото той е можел да ви защити?

Имам съвсем смътни спомени как той ухажваше Ориана, после се врекоха един на друг, а детето беше на път. Може би ми се е сторило необичайно, но всеки може да извади късмет. Тогава ми се струваше, че за мен това е лош късмет, защото с Тарин се тревожехме какво би означавало за нас новото дете. Мислехме си, че ще омръзнем на Мадок и ще ни зареже някъде — с джобове, пълни със злато, и гатанки, закачени на ризите ни. Никой не смята лошия късмет за подозрителен.

Ориана поглежда през стъклените врати към вятъра, който люлее дърветата.

— С Мадок се споразумяхме. Не се преструваме един пред друг.

Нямам представа какво означава това, но ми звучи като хладнокръвен и внимателно обмислен брак.

— И какво е намислил? — питам я. — Едва ли смята Бейлкин да се задържи дълго на трона. За него би било престъпление срещу стратегическата мисъл да остави такъв очевиден ход неизползван.

— Какво имаш предвид?

Тя изглежда искрено объркана. Не се били престрували един пред друг? Как не!

— Той ще възкачи Оук на трона — казвам й, макар че е очевидно.

Защото е очевидно. Не знам как Мадок смята да го направи — или кога, — но съм сигурна. Разбира се, че ще го направи.

— Оук — казва тя. — Не, не, не. Джуд, не. Той е само дете.

Отведи го далече от опасностите на двора. Това се казваше в посланието от Лириопа. Може би Ориана е трябвало да я послуша.

Помня какво ни каза веднъж Мадок на вечеря, преди много време — че тронът бил уязвим по време на промяна във властта. Каквото и да възнамерява да прави с Бейлкин — и вече се питам дали не си е представял, че Дейн ще умре, Бейлкин също, а върховният крал ще отмени коронацията, за да може Мадок да играе своята игра, — трябва да е видял възможността, когато са останали само три кралски особи. Ако Оук бъде върховен крал, Мадок може да стане регент. Ще управлява Царството на феите, докато Оук порасне.

А после кой знае какво може да се случи. Ако успее да държи Оук под контрол, ще управлява Царството на феите вечно.

— Някога и аз бях просто дете — казвам й. — Не мисля, че Мадок особено се тревожеше какво мога да понеса тогава и не мисля, че ще се тревожи и за Оук сега.

Знам, че Мадок обича Оук. Разбира се, че го обича. Той обича и мен. Обичал е майка ми. Но той си е такъв. Не може да изневери на природата си.

Ориана хваща ръката ми и я стиска толкова силно, че ноктите й се забиват в кожата ми.

— Ти не разбираш. Кралете деца не оцеляват дълго, а Оук е крехко момченце. Беше твърде малък, когато се появи на този свят. Никой крал или кралица от никой двор няма да преклони глава пред него. Той не е отгледан за такова бреме. Трябва да спреш това.

Какво може да стори Мадок с толкова много власт? Какво мога да сторя аз с брат на трона? Бих могла да го поставя там. Държа коз в ръцете си, защото, макар че Бейлкин ще се противопостави на коронясването на Оук, обзалагам се, че Кардан не би го направил. Мога да превърна брат си във върховен крал и аз да стана принцеса. Цялата тази власт е пред мен и очаква да я взема. Трябва само да протегна ръка.

Странното на амбицията е, че можеш да я прихванеш като треска, но не е толкова лесно да се отървеш от нея. Някога бях доволна от надеждата за рицарство и власт, която ще ми позволи да накарам Кардан и приятелите му да ме оставят на мира. Исках само да си намеря някакво място, да се впиша тук.

Сега се питам какво би било да избера следващия крал.

Мисля за кръвта, която заля каменния подиум и покапа по пръстта на хълма. Беше потекла по долния ръб на короната и когато Бейлкин я вдигна, ръцете му бяха изцапани в червено. Представям си тази корона на главата на Оук и потрепервам.

Помня също и какво беше да съм омагьосана от Оук. Удрях се отново и отново, докато бузата ми се зачерви и пламна болезнено. На следващата сутрин имах синина, която не изчезна цяла седмица. Ето какво правят децата с властта.

— Какво те кара да мислиш, че мога да спра това? — питам я.

Ориана не пуска ръката ми.

— Ти веднъж ми каза, че греша за теб и че никога не би наранила Оук. Кажи ми, можеш ли да сториш нещо? Има ли някакъв шанс?

— Аз не съм чудовище — бях й казала, след като заявих, че никога не бих го наранила. Но може би моето призвание е именно да бъда чудовище.

— Може би — казвам й, което не е никакъв отговор.

На излизане виждам малкото си братче. В градината е и бере букет напръстник. Смее се, слънчевата светлина превръща кафявата му коса в златна. Когато бавачката се приближава към него, той бяга от нея. Обзалагам се, че дори не знае, че тези цветя са отровни.