Холи Блек
Жестокият принц (24)

23

Не знам какво съм очаквала да открия, когато се прибера у дома. Пътят през горите е дълъг и става още по-дълъг, защото заобикалям отдалече лагерите на гостите, дошли за коронацията. Роклята ми е мръсна и разкъсана на подгъва, краката ми са измръзнали и разранени. Когато пристигам, имението на Мадок си изглежда каквото е било винаги — познато като петте ми пръста.

Мисля за всички рокли, които висят в гардероба ми в очакване да бъдат облечени, за обувките, които очакват танците. Мисля за бъдещето, което си въобразявах, че ще имам, и за онова, което сега зее пред мен като бездна.

Във фоайето виждам повече рицари от обичайното, влизат и излизат от салона на Мадок. Слуги тичат напред-назад с халби, мастилници и карти. Неколцина ме поглеждат.

От другия край на фоайето се чува вик. Вивиен. Тя и Ориана са в салона. Виви хуква към мен и ме прегръща.

— Щях да го убия — казва тя. — Щях да го убия, ако беше пострадала заради глупавия му план.

Не съм помръднала. Вдигам ръка да докосна косата й и плъзвам пръсти по рамото й.

— Добре съм. Просто се залутах из тълпата. Добре съм. Всичко е наред.

Разбира се, нищо не е наред. Но те не ми противоречат.

— Къде са останалите?

— Оук си легна — казва Ориана. — А Тарин е пред кабинета на Мадок. Ще дойде след миг.

Изражението на Виви се променя, но не знам как да го разчета.

Качвам се в стаята си, където измивам боята от лицето си и калта от краката си. Виви ме следва и сяда на една табуретка. Котешките й очи светят в златно на слънчевия лъч, който струи през балкона ми. Не продумва, когато започвам да реша косата си и се боря с възлите. Обличам тъмни дрехи — тъмносиня туника с висока яка и тесни ръкави, лъскави черни ботуши и нови ръкавици. Запасвам Здрач на по-дебел колан и скришом пъхам пръстена с кралския печат в джоба си.

Някак неестествено е да съм в стаята си, с плюшените животинчета и книгите, с колекцията ми от отрови. Книгата на Кардан „Приключенията на Алиса в Страната на чудесата“ и „Алиса в Огледалния свят“ лежи на нощното ми шкафче. Нова вълна от паника ме залива. Трябва да измисля как да превърна пленяването на липсващия принц на Царството на феите в преимущество. Но тук, в дома на детството ми, ми идва да се разсмея на дързостта си. За коя се мисля изобщо?

— Какво е станало с врата ти? — пита Виви и се смръщва към мен. — И какво й има на лявата ти ръка?

Забравила съм колко внимателно бях крила тези рани.

— Това не е важно, не и след всичко, което се случи. Той защо го направи?

— Питаш защо Мадок помогна на Бейлкин? — снижава глас тя. — Не знам. Политика. На него не му пука кой ще умре. Не му пука, че стана причина за смъртта на принцеса Рия. Не му пука, Джуд. Никога не му е пукало. И точно това го прави чудовище.

— Мадок не може наистина да иска Бейлкин да управлява Елфхейм — казвам аз.

Бейлкин ще определя как вълшебните създания да взаимодействат със света на смъртните векове напред, колко кръв ще се пролее и чия. Тук всичко ще заприлича на Холоу Хол.

И тогава чувам гласа на Тарин да се носи по стълбището.

— Лок е при Мадок от цяла вечност. Той не знае къде се крие Кардан.

Виви застива, взира се в лицето ми.

— Джуд… — казва тя.

Почти го прошепва.

— Мадок вероятно просто се опитва да го сплаши — казва Ориана. — Знаеш, че не му се занимава сега с уреждане на брак насред този смут.

Преди Виви да е казала още нещо, преди да е успяла да ме спре, аз вече съм до стълбището.

Спомням си думите на Лок, след като се бих в турнира и вбесих Кардан: Ти си като история, която още не се е случила. Искам да видя какво ще направиш. Искам да бъда част от разгръщането на приказката. Когато каза, че иска да види какво ще направя, дали е имал предвид какво ще се случи, ако ми разбие сърцето?

Ако не мога да открия достатъчно добра история, си я създавам.

Думите на Кардан, когато го попитах дали мисли, че не заслужавам Лок, отекват в главата ми. О, не — бе казал той с подигравателна усмивка. — Вие сте идеални един за друг. А на коронацията: Време е за смяна на партньорите. О, да не ти откраднах репликата?

Той е знаел. Как ли се е смял? Как ли са се смели всички?

— Е, май вече знам кой е приятелят ти — казвам на близначката си.

Тя ме поглежда и пребледнява. Слизам бавно и внимателно по стълбите.

Питам се дали и тя се е смяла с Лок и приятелите му.

И внезапно напрежението в гласа й, когато й говорех за Лок, притеснението й какво сме правили в конюшните, какво сме правили в къщата му… Всичко това добива ужасен смисъл. Усещам острото жило на предателството.

Вадя Здрач от ножницата.

— Предизвиквам те — казвам на Тарин. — На дуел. За моята чест, която ти така грозно предаде.

Тя отваря широко очи.

— Исках да ти кажа. Толкова пъти понечвах да ти кажа нещо, но просто не можех. Лок каза, че ако издържа на това, ще докажа любовта си.

Спомням си думите му на пира: Обичаш ли ме достатъчно, за да се откажеш от мен? Това не е ли изпитание за любовта?

Виждам, че тя е преминала теста, а аз се провалих.

— Значи, той ти предложи — казвам аз. — Докато избиваха кралското семейство. Колко романтично.

Ориана ахва тихо, вероятно се страхува, че Мадок ще ме чуе. Тарин също изглежда бледа. Предполагам, че тъй като не са видели нищо, той е можел да им каже всичко. Не е нужно да лъжеш, за да заблуждаваш.

Ръката ми стиска дръжката на меча.

— Какво каза Кардан, че те разплака в деня, след като се върнахме от света на смъртните?

Помня как ръката ми сграбчи кадифения му жакет, как гърбът му се удари в дървото, когато го блъснах. И по-късно как тя твърдеше, че това нямало нищо общо с мен. Как не искаше да ми каже с какво има общо.

Тарин дълго не отговаря. По изражението й разбирам, че не иска да ми каже истината.

— За това е било, нали? Той е знаел. Всички са знаели.

Мисля за Никасия, която седи до масата у Лок и като че ли за миг ми се доверява. Той съсипва неща. Това му харесва да прави. Да съсипва неща.

Мислех си, че говори за Кардан.

— Каза, че е изритал пръст върху храната ти заради мен — рече тихо Тарин. — Лок ги накара да мислят, че ти си го откраднала от Никасия. Затова трябва да наказват теб. Кардан каза, че ти страдаш вместо мен и че ако си знаела защо, си щяла да се оттеглиш, но аз не можех да ти кажа.

Дълго не правя нищо, само се опитвам да проумея думите й. После хвърлям меча между нас и той издрънчава на пода.

— Вдигни го — казвам й.

Тарин клати глава.

— Не искам да се бия с теб.

— Сигурна ли си? — Заставам пред нея, пред лицето й, дразнещо близо. Усещам как копнее да ме хване за раменете и да ме изблъска. Как ли я е заболяло, когато целунах Лок, когато спах в леглото му. — Мисля, че може би искаш. Мисля, че много искаш да ме удариш. Защото аз искам да те ударя.

На стената над огнището е окачен меч, под копринено знаме с герба на Мадок. Качвам се на един стол, стъпвам на лавицата и го свалям от куката. Ще свърши работа.

Скачам долу и тръгвам към нея, насочила острието към сърцето й.

— Не съм тренирала отдавна — казва тя.

— Аз съм. — Скъсявам разстоянието между нас. — Но ти имаш по-добрия меч и можеш да нанесеш първия удар. Така е честно, повече от честно.

Тя ме гледа дълго, после взема Здрач. Отстъпва няколко крачки назад и го вади.

В другия край на стаята Ориана скача на крака и ахва. Не тръгва към нас обаче. Не ни спира.

Толкова много счупени неща не знам как да поправя. Но знам как да се бия.

— Не ставайте глупачки! — вика Виви от балкона.

Не мога да й обърна много внимание. Твърде концентрирана съм върху Тарин, която тръгва към мен. Мадок е обучавал и двете ни, и то добре.

Тя замахва.

Блокирам удара й, мечовете ни се удрят. Металът звънти и отеква в залата като камбана.

— Забавно ли ти беше да ме заблуждаваш? Хареса ли ти да се чувстваш нещо повече от мен? Хареса ли ти той да флиртува с мен и да ме целува, като обещава на теб да станеш негова жена?

— Не! — Тя парира първите серии от удари с известно усилие, но мускулите й помнят техниката. Оголва зъби. — Беше ужасно, но аз не съм като теб. Искам да си намеря място тук. По-лошо става, като им противоречиш. Ти никога не ме попита, преди да се опълчиш на принц Кардан. Може би той е започнал заради мен, но ти продължи. Не ти пукаше какво ще навлечеш на главите ни. Трябваше да покажа на Лок, че аз съм различна.

Неколцина от слугите се събират да гледат.

Не им обръщам внимание, не обръщам внимание на разранените си от копането предната нощ ръце, нито на болката от раната на дланта ми. Острието ми разпорва полите на Тарин, стига почти до кожата й. Тя отваря широко очи и залита назад.

Разменяме си серии бързи удари. Тя диша по-тежко, не е свикнала да я притискат така, но и не отстъпва.

Удрям меча си в нейния, не й давам време да стори друго, освен да се защитава.

— Значи, това беше отмъщение?

Когато бяхме по-малки, се упражнявахме двете, с тояги. Оттогава сме си дърпали косите, крещели сме си и сме се сърдили — но никога не сме се сражавали така, никога с истинска стомана.

— Тарин! Джуд! — пищи Виви, като хуква по витото стълбище. — Спрете или аз ще ви спра.

— Ти мразиш вълшебния народ. — Очите на Тарин блестят, когато завърта меча си в елегантен удар. — Никога не ти е пукало за Лок. Той беше просто поредното нещо, което да отнемеш от Кардан.

Това ме сепва достатъчно, за да сваля гарда си за миг. Острието й докосва тялото ми отстрани, преди да се извъртя извън обсега й.

Тя продължава.

— Мислиш, че съм слаба.

— Ти си слаба — отвръщам аз. — Ти си слаба и жалка, и аз…

— Аз съм огледало — крещи тя. — Аз съм огледалото, в което не искаш да погледнеш.

Замахвам пак към нея, влагам цялата си тежест в удара. Толкова съм гневна, за толкова много неща. Мразя се, задето бях толкова глупава. Мразя се, че ме изиграха. Ярост бучи в главата ми, достатъчно силно, за да заглуши всяка друга мисъл.

Завъртам меча към нея в сияеща арка.

— Казах да спрете — крещи Виви, магията потрепва в гласа й като мрежа. — Веднага, спрете!

Тарин сякаш се смалява, отпуска ръце и оставя Здрач да падне от пръстите й. На лицето й има смътна усмивка, сякаш се вслушва в някаква далечна музика. Опитвам се да спра удара си, но е твърде късно. Затова пускам меча. Инерцията го запраща през стаята, той се удря в една лавица и събаря един череп на овен на пода. Инерцията ме кара да политна напред и да падна по очи.

Обръщам се вбесена към Виви.

— Нямаше право.

Думите излизат от устата ми преди другите, по-важните… можех да посека Тарин на две.

Тя изглежда не по-малко изумена от мен.

— Носиш ли талисман? Видях те да се преобличаш, нямаше такъв.

Забраната на Дейн. Явно го е надживяла.

Коленете ми са разранени. Ръката ми пулсира. Ребрата ме болят там, където Здрач ожули кожата ми. Ядосана съм й, че спря боя. Ядосана съм, че се опита да използва магия срещу нас. Изправям се задъхана. По челото ми има пот, крайниците ми треперят.

Някой ме сграбчва откъм гърба. Още трима прислужници се намесват между нас и сграбчват ръцете ми. Двама хващат Тарин и я влачат далече от мен. Виви духа в лицето на Тарин и тя идва на себе си.

Тогава виждам Мадок да стои пред салона си, офицери и рицари са събрани около него. И Лок.

Стомахът ми се свива.

— Какво ви става на вас двете? — крещи Мадок, по-гневен от всякога. — Днес нямаше ли вече достатъчно смърт?

Струва ми се доста парадоксално да го каже точно той — който причини толкова много смърт.

— И двете ще ме чакате в стаята за игри.

Мога да мисля само как се качи на подиума и мечът му прониза гърдите на принц Дейн. Не мога да срещна погледа му. Цялата треперя. Искам да крещя. Искам да се нахвърля върху него. Отново се чувствам като дете, безпомощно дете в къща на смъртта.

Искам да направя нещо, но не правя нищо.

Той се обръща към Гнарбон.

— Върви с тях. Погрижи се да стоят далече една от друга.

Въвеждат ме в залата за игри и сядам на пода, като отпускам глава на ръцете си. Когато ги махам, са влажни от сълзи. Бърша бързо пръсти в панталона си, преди Тарин да ги е видяла.

 

 

Чакаме поне час. Не казвам нищо на Тарин и тя не ми казва нищо. Подсмърча малко, но после си бърше носа и не плаче.

За да се разведря, мисля за Кардан, вързан за стола. После си мисля как ме погледна през завесите на гарвановочерната си коса, за извивката на пиянската му усмивка, и не се чувствам никак успокоена.

Чувствам се изтощена и крайно, напълно опустошена.

Мразя Тарин. Мразя Мадок. Мразя Лок. Мразя Кардан. Мразя всички. Просто не ги мразя достатъчно.

— Какво ти даде той? — питам Тарин, когато най-сетне тишината ми омръзва. — Мадок ми даде меч, който татко е направил. Онзи, с който ти се сражава. Каза, че има нещо и за теб.

Тя мълча толкова дълго, че си помислих, че няма да отговори.

— Комплект ножове за хранене. Уж можели да режат кости. Мечът е по-хубав. Има си име.

— Сигурно можеш да дадеш имена и на твоите ножове за хранене. Мръвчо Старши. Хрущялояд — казвам и тя изсумтява тихо, прозвучава като потиснат смях.

След това пак се смълчаваме.

Накрая Мадок влиза в стаята, сянката му го предхожда, разстила се по пода като килим. Той хвърля прибрания в ножницата Здрач на пода пред мен и се настанява на един диван с птичи крака. Диванът стене, несвикнал да поема такава голяма тежест. Гнарбон кима на Мадок и излиза.

— Тарин, бих искал да говоря с теб за Лок — казва Мадок.

— Нарани ли го?

В гласа й се усеща едва сдържан плач. Питам се дали не се преструва, за да го поласкае.

Той сумти, сякаш се чуди същото.

— Когато поиска ръката ти, той ми каза, че макар, както съм знаел, вълшебните създания да са много непостоянни, той все пак искал да те вземе за жена, което означава, предполагам, че няма да се отличава с голямо постоянство.

Не спомена за някаква закачка с Джуд тогава, но когато го попитах преди малко, ми каза: „Чувствата на смъртните са така изменчиви, че не можах да се сдържа да не си поиграя малко с тях“. Заяви, че ти, Тарин, си му показала, че можеш да бъдеш като нас. Не се съмнявам, че онова, което си сторила, за да му го докажеш, е източникът на конфликта между теб и сестра ти.

Роклята й е разстлана около нея. Тя изглежда овладяна, макар че корсажът й отстрани и полата са разпорени. Прилича на благородна дама, ако човек не се вгледа прекалено внимателно в заоблените извивки на ушите й. Когато си позволявам наистина да помисля за това, не мога да виня Лок, че е избрал нея. Аз съм жестока. Аз се тровя от седмици. Аз съм убийца, лъжкиня и шпионка.

Разбирам защо той е избрал нея. Ще ми се обаче тя да беше избрала мен.

— А ти какво му каза? — пита Тарин.

— Казах му, че аз никога не съм се смятал за особено непостоянен — отвърна Мадок. — И че го смятам за недостоен и за двете ви.

Ръцете й се свиват в юмруци до тялото, но нищо друго не издава гнева й. Тя е овладяла добре дворцовото самообладание, за разлика от мен. Мен ме е обучавал Мадок, а нейната наставница беше Ориана.

— Забраняваш ли ми да го приема?

— Това няма да свърши добре — казва Мадок. — Но няма да застана на пътя на щастието ти. Няма да застана на пътя и на нещастието, което сама избираш за себе си.

Тя не казва нищо, но въздишката й показва облекчението й.

— Върви — казва й той. — И повече не се бий със сестрите си. Каквото и удоволствие да откриваш при Лок, трябва да си лоялна на семейството си.

Питам се какво има предвид под лоялност. Мислех, че той е верен на Дейн. Мислех, че се е заклел пред него.

— Но тя… — започва Тарин и Мадок вдига заплашително ръка с извити черни нокти.

— Тя ли започна? Тя ли пъхна меча в ръката ти и те накара да замахнеш? Наистина ли мислиш, че сестра ти няма чест и щеше да те накълца на парчета, докато стоиш там невъоръжена?

Тарин го гледа лошо и вирва брадичка.

— Аз не исках да се бием.

— Тогава в бъдеще не го прави — казва Мадок. — Няма смисъл да се биеш, ако не възнамеряваш да победиш. Свободна си. Остави ме да поговоря със сестра ти.

Тарин става и тръгва към вратата. Хваща тежката бронзова дръжка и се обръща, сякаш ще каже още нещо. Каквото и другарство да имаше между нас, преди да дойде той, вече е изчезнало. Виждам на лицето й, че иска той да ме накаже и е почти сигурна, че няма да го направи.

— Питай Джуд къде е принц Кардан — казва тя с присвити очи. — Когато го видях за последно, той танцуваше с нея.

След това излиза и ме оставя с бумтящо сърце и кралския пръстен, прогарящ джоба ми. Тя не знае. Тя просто се държи ужасно, опитва се да ми създаде неприятности. Не мога да повярвам, че би го казала, ако знаеше.

— Да поговорим за поведението ти тази нощ — казва Мадок и се навежда напред.

— Нека поговорим за твоето поведение тази нощ — отвръщам аз.

Той въздиша и потърква с ръка лицето си.

— Била си там, нали? Опитах се да ви изведа всичките, за да не се налага да го виждате.

— Мислех си, че обичаш принц Дейн — казвам аз. — Мислех, че си негов приятел.

— Обичах го много — казва Мадок. — Повече, отколкото някога ще обичам Бейлкин. Но има други, които имат право на моята лоялност.

Отново мисля за парченцата от пъзела, за отговорите, за които се върнах тук. Какво може да е дал или обещал Бейлкин на Мадок, за да го убеди да действа срещу Дейн?

— Кои са те? — питам аз. — Какво би могло да си струва толкова смърт?

— Достатъчно — ръмжи той. — Още не си част от военния ми съвет. Ще разбереш онова, което трябва да се разбере, когато му дойде времето. Дотогава нека те уверя, че макар да властва смут, моите планове не са осуетени. Сега ми трябва най-младият принц. Ако знаеш къде е Кардан, мога да накарам Бейлкин да ти предложи добра награда. Позиция в двора му. И ръката на когото пожелаеш. Или все още биещото сърце на всеки, когото ненавиждаш.

Поглеждам го изненадана.

— Мислиш, че бих отнела Лок от Тарин?

Той свива рамене.

— Ами изглеждаше, сякаш искаш да й отсечеш главата. Тя те е измамила. Не знам какво според теб ще е достойното наказание за това.

За миг само се взираме един в друг. Той е чудовище, затова, ако поискам нещо много лошо, няма да ме съди. Много.

— Ако искаш съвета ми — казва бавно, — любовта не расте добре, хранена с болка. Позволи ми да знам поне това. Обичам те, обичам и Тарин, но не мисля, че тя е подходяща за Лок.

— А аз съм?

Не мога да не си помисля, че в представите на Мадок любовта сигурно не е много безопасно нещо. Той е обичал майка ми. Обичаше принц Дейн. Обичта му към нас едва ли ще ни осигури повече защита, отколкото на тях двамата.

— Не мисля, че Лок е подходящ за теб. — Усмихва се широко. — И ако сестра ти е права и знаеш къде е принц Кардан, предай ми го. Той е разглезено хлапе, не го бива с меча. Очарователен е по свой си начин и е умен, но не си струва да го защитаваш.

Твърде млад, твърде слаб, твърде зъл.

Отново си мисля за преврата, който Мадок е планирал с Бейлкин, и се питам как ли са си го представяли. Убиват двамата по-големи наследници на краля, които имат влияние. После със сигурност върховният крал отстъпва и слага короната на главата на принца с най-много власт, онзи, когото военните подкрепят. Вероятно неохотно, но веднъж сплашен, Елдред ще короняса Бейлкин. Само че той не го направи. Бейлкин се опита да го принуди и тогава всички умряха.

Всички, освен Кардан. С един широк замах изчистиха почти всички играчи от дъската.

Едва ли Мадок си е представял, че нещата ще се развият така. Но все пак помня уроците му по стратегия. Всеки развой на плана трябва да води до победа.

Все пак никой не може да предвиди всяка вероятност. Това е нелепо.

— Мислех си, че ще ми изнесеш лекция, че не бива да се бием с мечове в къщата — казвам аз, като се опитвам да отклоня разговора от местоположението на Кардан.

Вече получих това, което обещах на Двора на сенките — предложение. Сега само трябва да реша какво да сторя с него.

— Трябва ли да ти казвам, че ако наистина беше наранила Тарин, щеше да съжаляваш до края на дните си? Смятах, че от всички уроци, които съм ти преподал, този си усвоила най-добре.

Той ме гледа, без да трепне. Говори за майка ми. Говори за убийството на майка ми.

Нищо не мога да отвърна на това.

— Не е ли жалко, че не си изляла този гняв върху някого, който го заслужава повече. В такива времена се случва някой да изчезне.

Той ме поглежда многозначително.

Дали ми казва, че няма проблем да убия Лок? Питам се какво би казал, ако знаеше, че вече съм убила един от благородниците. Ако му покажа тялото. Може би ще получа поздравления.

— Как спиш нощем? — питам го.

Това е зловещ въпрос и го задавам, защото ми показа колко близо съм до всичко, което презирам в него.

Той смръщва вежди и ме поглежда, сякаш преценява отговора си. Представям си как ме вижда — намусено момиче, което седи срещу него и го съди.

— Някои са добри с гайдите или с четката. Някои умеят да обичат — казва накрая. — Моят талант е да водя война. Единственото, което някога ме е държало буден, са опитите да отрека това.

Кимам бавно.

Той става.

— Помисли за това, което ти казах, а после помисли какъв е твоят собствен талант.

И двамата знаем какво има предвид. И двамата знаем в какво съм добра — току-що гоних сестра си по стълбите с меч. Но въпросът е какво да сторя с този талант.

 

 

Когато излизам от стаята за игри, осъзнавам, че Бейлкин е пристигнал със своите рицари. Рицари с ливреята му — три смеещи се птици греят на туниките им — стоят изпънати във фоайето. Промъквам се покрай тях и тръгвам нагоре по стълбите, като влача меча си след мен, твърде изтощена съм, за да сторя нещо друго.

Осъзнавам, че съм гладна, но ми е прекалено зле, за да ям. Това ли било да си с разбито сърце? Не съм сигурна, че ми е така зле заради Лок, колкото заради това какъв беше светът, преди коронацията да започне. Но ако можех да върна времето, защо да не го върна до мига, преди да убия Валериан, защо да не го върна допреди смъртта на родителите ми, защо да не го върна до самото му начало?

Някой чука на вратата ми и тя се отваря, без да съм казала нищо. Виви влиза, носи дървен поднос със сандвич и запушена бутилка от кехлибарено стъкло.

— Аз съм глупачка, идиотка — казвам. — Признавам си. Няма нужда да изнасяш лекции.

— Мислех, че ти ще ми крещиш заради магията — отвръща тя. — Нали се сещаш, онази, която не ти подейства.

— Не бива да омагьосваш сестрите си.

Вадя тапата на бутилката и отпивам голяма глътка вода. Не осъзнавах колко съм жадна. Пия още, почти пресушавам бутилката, без да спирам.

— А ти не бива да се опитваш да посичаш сестра си. — Тя се настанява до възглавниците ми и старите плюшени играчки. Взема небрежно змията и перва раздвоения й филцов език. — Мислех, че всичко това, мечове, рицарство, е само игра.

Помня колко ядосана беше, когато с Тарин свикнахме в Царството на феите и започнахме да се забавляваме. Корони от цветя на главите ни, стрелба с лък към небето. Ядяхме захаросани теменужки и заспивахме на дънери в гората. Бяхме деца. Децата могат да се смеят по цял ден и все пак да плачат, докато заспят нощем. Но да държа меч в ръката си, острие като онова, което бе убило родителите ми, и да го мисля за играчка — сигурно ме е мислила за безсърдечна.

— Не е — казвам накрая.

— Не — повтаря Виви и увива плюшената змия около плюшената котка.

— Тя каза ли ти за него? — питам, като лягам на леглото до нея.

Хубаво е да легна, може би твърде хубаво. Веднага ми се доспива.

— Не знаех, че Тарин е с Лок — казва Виви с цяло изречение, за да не се чудя дали не се опитва да избегне въпроса. — Но не искам да говорим за Лок. Забрави го. Искам да напуснем Царството на феите. Тази нощ.

Това ме кара да седна рязко.

— Какво?

Тя се смее на реакцията ми. Това е толкова нормален звук, така различен от огромната драма на последните два дни.

— Очаквах да се изненадаш. Виж, каквото и да стане тук, то няма да е хубаво. Бейлкин е задник. На всичкото отгоре е и тъп. Трябваше да чуеш как татко го проклинаше, докато се връщахме у дома. Нека просто си тръгнем.

— Ами Тарин?

— Вече я попитах и няма да ти казвам дали се е съгласила. Искам да отговориш за себе си. Джуд, слушай. Знам, че имаш тайни. Нещо те разболява. По-бледа си и по-слаба, очите ти имат странен блясък.

— Добре съм.

— Лъжкиня — казва тя, но без истинско обвинение. — Знам, че сте тук заради мен. Знам, че най-гадното нещо, което ви се случи, стана заради мен. Никога не сте го казвали, което е много мило от ваша страна, но аз го знам. Трябваше да се насочите към нещо друго и го сторихте. Понякога, когато ви гледам, не съм сигурна дали дори вече знаете как да бъдете хора.

Не знам какво е това — комплимент и обида едновременно. Но го чувствам някак като пророчество.

— Вие се вписвате тук по-добре от мен — казва Виви. — Но се обзалагам, че това ви струва нещо.

Обикновено не обичам да си представям живота, който можех да имам, живот без магия. Живот, в който ходя в обикновено училище и уча обикновени неща. Живот, в който имам живи майка и баща. Живот, в който по-голямата ми сестра е странната. В който не съм така гневна. Живот, в който ръцете ми не са изцапани с кръв. Сега си го представям и се чувствам странно, цялата съм напрегната, стомахът ми кипи.

Чувствам паника.

Когато вълците дойдат за онази Джуд, тя ще бъде изядена на мига — а вълците винаги идват. Страх ме е да си се представям така уязвима. А сега съм на път да се превърна в един от вълците. Каквото и да е онова важно нещо, което другата Джуд притежава, каквато и част у нея да е здрава, а у мен счупена, то тя е невъзстановима. Виви е права; струва ми нещо да бъда такава, каквато съм. Но не знам какво е то. И не знам дали мога да си го върна. Дори не знам дали искам.

Но вероятно бих могла да опитам.

— И какво ще правим в света на смъртните? — питам аз.

Виви се усмихва и бута чинията със сандвича към мен.

— Ще ходим на кино. Ще пътуваме. Ще се учим да караме кола. Мнозина от вълшебния народ не живеят в дворове и не участват в политиката. Можем да живеем както си поискаме. На таван. На дърво. Където пожелаем.

— С Хедър?

Вземам сандвича и отхапвам огромна хапка. Кълцано овнешко и мариновани листа от глухарче. Стомахът ми къркори.

— Да се надяваме — казва тя. — Можеш да ми помогнеш да й обясня.

За пръв път ми хрумва, че без значение дали го знае, или не, тя не предлага да избягаме, за да бъдем хора. Тя предлага да живеем като диви феи сред смъртни, не като едни от тях. Ще крадем сметана от купите им и монети от джобовете им.

Но няма да се установяваме никъде и да работим скучна работа. Или поне тя не би го направила.

Питам се какво ли ще си помисли Хедър за това.

Когато реша някак въпроса с принц Кардан, какво ще правя? Дори да разреша мистерията с писмата на Бейлкин, пак няма да има подходящо място за мен. Дворът на сенките ще се разпадне. Тарин ще се омъжи. Виви ще си тръгне. Мога да отида с нея. Мога да се опитам да открия коя част от мен е счупена, да се опитам да започна отначало.

Мисля си за предложението на Хлебарката да отида с тях в друг двор. Да започна отначало в Царството на феите. И двете ми се струват като предаване, но какво друго бих могла да правя? Мислех си, че щом се прибера у дома, ще измисля план, но засега не съм успяла.

— Не мога да тръгна тази нощ — казвам колебливо.

Тя ахва с ръка на сърцето.

— Ама ти сериозно мислиш за това.

— Трябва да довърша някои неща. Дай ми един ден. — Отново и отново се пазаря за това: за време. Но след един ден ще съм разрешила нещата с Двора на сенките. Ще сме решили какво да правим с Кардан. По един или друг начин всичко ще бъде уредено. Аз ще изкопча каквото мога като заплащане. И ако още нямам план, ще е твърде късно да съставям такъв. — Какво значи един ден за твоето вечно и безкрайно съществуване?

— Един ден да решиш или един ден да си събереш багажа?

Отхапвам отново от сандвича.

— И двете.

Виви върти очи.

— Просто помни, че в смъртния свят няма да е като тук. — Тя тръгва към вратата. — Ти не бива да се държиш като тук.

Чувам стъпките й по коридора. Отхапвам отново от сандвича. Дъвча и преглъщам, но не усещам вкус.

Ами ако просто съм си такава? Ако всичко друго е различно, но не и аз?

Вадя кралския пръстен на Кардан от джоба си и го слагам на дланта си. Не бива да е у мен. Не бива да е в ръцете на смъртен. Дори ми се струва нередно да го разглеждам така отблизо, и все пак го правя. Златото е наситено с червенина, краищата са загладени от постоянното носене. На печата е залепнал малко восък и аз се опитвам да го изчопля с нокът. Чудя се колко ли ще струва този пръстен в другия свят.

И преди да се спра, го плъзгам на недостойния си пръст.