Холи Блек
Жестокият принц (23)

22

Притискам върха на ножа в кожата му, за да усети пробождането. Черните му очи се фокусират напрегнато върху мен.

— Защо? — пита той.

Само това.

Рядко съм изпитвала такъв прилив на триумф. Трябва да се концентрирам, за да не ме опияни по-силно и от вино.

— Защото ти имаш лош късмет, а на мен ми провървя. Прави каквото ти казвам и ще отложа удоволствието да те нараня.

— Възнамеряваш да пролееш още малко кралска кръв тази нощ? — Той се усмихва и помръдва, сякаш да се освободи от ножа. Аз следвам движението му и държа оръжието до гърлото му. Той продължава да говори: — Да не се почувства изолирана от касапницата?

— Пиян си.

— О, така е. — Навежда глава назад към стената и затваря очи. Близката факла превръща черната му коса в бронзова. — Но наистина ли мислиш, че ще ти позволя да ме заведеш при генерала, сякаш съм някакво нищожно…

Притискам по-силно ножа. Той поема рязко дъх и не довършва изречението.

— Разбира се — казва след миг, с изпълнен със самоирония смях. — Бях припаднал, докато са избивали семейството ми; трудно е да паднеш по-ниско от това.

— Замълчи — казвам му и потискам пробождането на съчувствие. Той никога не прояви милост към мен. — Върви.

— Иначе какво? — пита, без да отваря очи. — Няма наистина да ме прободеш.

— Кога видя за последно скъпия си приятел Валериан? — шепна аз. — Не днес, въпреки обидата, която се съдържа в отсъствието му. А да си се питал защо?

Той отваря очи. Гледа ме, сякаш съм го зашлевила.

— Питах се къде е той.

— Гние близо до конюшните на Мадок. Аз го убих и после го погребах. Така че вярвай на заплахите ми. Колкото и невероятно да изглежда, ти си най-важната личност в Царството на феите сега. Онзи, който държи теб, държи властта. А аз искам власт.

— Май все пак се оказа права. — Той се взира в лицето ми, без изражението му да издава нищо. — Изглежда, наистина съм нямал представа на какво си способна.

Опитвам се да не показвам колко много ме притеснява спокойствието му. То ме кара да се чувствам така, сякаш ножът в ръката ми, който би трябвало да ми носи власт, не е достатъчен. Кара ме да искам да го нараня само за да се убедя, че може да бъде изплашен. Той току-що изгуби цялото си семейство; не бива да мисля така.

Но не мога да спра да мисля, че той ще използва всяко съчувствие, всяка слабост.

— Да вървим — казвам грубо. — Отиди до първата врата и я отвори. Когато влезем, отиваме към гардероба. Там има проход.

— Да, добре — казва, подразнен, и се опитва да отблъсне ножа.

Аз го държа здраво и той пронизва кожата му. Кардан изругава и пъха окървавения си пръст в устата си.

— Защо беше това?

— За удоволствие — отвръщам и свалям ножа от гърлото му бавно и внимателно.

Извивам устни, но иначе запазвам лицето си безизразно, като маска, жестоко и студено, като лицето, което се появява често в кошмарите ми. Едва когато го правя, осъзнавам кого имитирам, чие лице ме плаши толкова, че искам да стане мое.

Неговото.

Сърцето ми бумти така силно, че ми призлява.

— Поне ще ми кажеш ли къде отиваме? — пита той, когато го блъскам напред със свободната си ръка.

— Не. Върви.

Ръмженето в гласа ми обаче си е съвсем мое.

Невероятно, но той го прави, тръгва нестабилно по коридора и влиза в кабинета, който му показвам. Когато стигаме до скрития проход, пропълзява в него само след един бърз, неразгадаем поглед към мен. Може би е дори по-пиян, отколкото си мисля.

Това няма значение. Скоро ще изтрезнее.

 

 

Първото, което правя, когато стигам до свърталището на Двора на сенките, е да вържа принц Кардан за един стол с ивици, откъснати от собствената ми мръсна рокля. После свалям маските ни. Той ми позволява да направя всичко това със странно изражение на лицето. Тук няма никой и не знам кога ще се върнат, ако изобщо се върнат.

Няма значение. Мога да се справя и без тях.

Все пак стигнах чак дотук. Когато Кардан ме откри, знаех, че единственият начин да контролирам съдбата си в този свят е да контролирам него.

Мисля за всички клетви, които положих пред Дейн, включително онази, която никога не изрекох на глас: Вместо да се страхувам, бих могла да се превърна в нещо, от което да се страхуват. Ако Дейн няма да ми осигури власт, тогава ще си я взема сама.

Не съм прекарала достатъчно време в Двора на сенките и не знам тайните им. Обикалям стаите, отварям тежки дървени врати, шкафове, преглеждам запасите. Откривам килер, пълен с отрови, сирена и наденици; тренировъчна зала със стърготини по пода, оръжия по стените и ново дървено чучело в центъра; на лицето му е нарисувана ужасна усмивка. Влизам в задната стая, където има четири сламеника на земята, няколко чаши и пръснати дрехи до тях. Не докосвам нищо, докато не стигам до кабинет с писалище. Писалището на Дейн, претъпкано със свитъци, писалки и восък за печати.

За миг съм смаяна от мащаба на случилото се. Принц Дейн вече го няма, отиде си завинаги. А баща му и сестрите му си отидоха с него.

Връщам се в главната стая и влача Кардан със стола към кабинета на Дейн, опирам го на отворената врата, за да мога да го наглеждам. Свалям един ръчен арбалет от стената в тренировъчната зала и няколко стрели. Слагам го до себе си, зареден и готов, сядам в стола на Дейн и облягам глава на ръцете си.

— Ще ми кажеш ли къде точно се намираме, след като вече съм добре овързан?

Искам да го удрям отново и отново, докато не излича самодоволството от лицето му. Но ако го направя, той ще разбере колко много ме плаши.

— Тук се срещат шпионите на принц Дейн — информирам го, в опит да се отърся от страха.

Трябва да се концентрирам. Кардан няма значение, той е само инструмент — залог в играта.

Той ме гледа със странен, стреснат поглед.

— И ти откъде знаеш това? Какво те прихвана да ме водиш тук?

— Опитвам се да измисля какво да сторя сега — казвам смущаващо искрено.

— Ами ако някой от шпионите му се върне? — пита Кардан, излизайки от ступора си. Сега изглежда наистина притеснен. — Ще те открият в леговището си и…

Забелязва подигравателната усмивка на лицето ми и замълчава смаян. Виждам мига, в който осъзнава, че аз съм една от тях. Че тук ми е мястото.

Кардан продължава да мълчи.

Най-сетне. Най-сетне го накарах да потрепне.

Правя нещо, което никога не бих посмяла да направя преди. Започвам да ровя из писалището на принц Дейн. Има купища писма. Списъци. Бележки, но не от него или за него, вероятно откраднати. Има и написани от ръката му — ходове, загадки, предложения за закони. Официални покани. Неофициални и безобидни писма, включително няколко от Мадок. Не съм сигурна какво търся. Просто преглеждам всичко възможно най-бързо, за да открия нещо, което ще ми даде представа защо беше предаден.

През целия си живот съм възпитавана да възприемам върховния крал и принц Дейн като наши безспорни владетели. Вярвах, че Мадок им е напълно предан; аз също им бях напълно предана. Знаех, че Мадок е кръвожаден. Предполагам, съм знаела и че иска повече завоевания, още войни, още битки. Но си мислех, че това е част от ролята му като генерал, докато част от ролята на върховния крал е да го удържа. Мадок говореше за чест, за задължение, за дълг. Той ни отгледа с Тарин в името на тези неща; струваше ми се логично, че би се примирил и с други неприятни задължения.

Не мислех дори, че Мадок харесва Бейлкин.

Спомням си мъртвия пратеник, прострелян от мен, и написаното в свитъка: УБИЙ ПРИНОСИТЕЛЯ НА ПИСМОТО. Това беше просто за заблуда, която целеше да разсейва шпионите на Дейн, докато Бейлкин и Мадок планират удара на единственото място, което никой не наблюдава — пред очите на всички.

— Ти знаеше ли? — питам Кардан. — Знаеше ли какво ще направи Бейлкин? Затова ли не беше при семейството си?

Той се смее рязко.

— Щом мислиш така, тогава защо според теб не избягах право в любящите прегръдки на Бейлкин?

— Ти ми кажи защо.

— Не знаех — отвръща той. — А ти? Все пак Мадок ти е баща.

Вадя дълга пръчка восък от чекмеджето на Дейн, единият й край е почернял.

— Има ли значение какво ще кажа? Може да излъжа.

— Все пак ми кажи — казва той и се прозява.

Наистина ми се иска да го зашлевя.

— И аз не знаех — признавам, без да го поглеждам. Взирам се в купчина писма, в меките восъчни печати, обърнатите изображения. — А трябваше.

Погледът ми се насочва към него. Приближавам се, клякам до стола и започвам да оглеждам кралския му пръстен. Той се опитва да издърпа ръката си от моята, но е вързан така, че не може. Свалям пръстена от ръката му.

Мразя как се чувствам около него, мразя ирационалната паника, която ме обзема, когато го докосвам.

— Само ще взема за малко глупавия ти пръстен — казвам.

Той пасва идеално върху восъчния печат. Всички пръстени на всички принцове и принцеси трябва да са еднакви. Това означава, че печатите им изглеждат еднакво. Вадя празен лист хартия и започвам да пиша.

— Сигурно нямаш нищо за пиене тук? — пита Кардан. — Едва ли онова, което следва, ще е особено приятно за мен и бих искал да остана пиян, за да го изтърпя.

— Наистина ли мислиш, че ми пука?

Чувам стъпки и ставам от писалището. От общата стая долита звук на счупено стъкло. Пъхам пръстена на Кардан в корсажа си и тръгвам към залата. Хлебарката събаря буркани от лавицата и троши един дървен шкаф. Назъбени стъкла и пръснати билки покриват каменния под. Мандрагора. Змийски корен. Делфиниум. Призрака хваща Хлебарката за ръката и го дърпа назад, за да спре да чупи. Виждам кръвта по крака му и сковаността в движенията му. Призрака се е сражавал.

— Ей — казвам аз.

И двамата са изненадани да ме видят. Още по-изненадани са да видят, че принц Кардан е вързан на стол на прага към кабинета.

— Не трябва ли да си с баща си и да празнуваш? — съска Призрака. Аз отстъпвам назад. Преди той винаги беше пример за съвършено, неестествено спокойствие. Но и двамата не изглеждат спокойни сега. — Бомбата още е някъде там, те двамата почти дадоха живота си, за да ме освободят от тъмницата на Бейлкин, само за да те заварим тук да злорадстваш.

— Не! — казвам твърдо аз. — Помисли. Ако знаех какво ще се случи, ако бях на страната на Мадок, щях да съм тук с рицарите. Щяха да те прострелят още на прага. Едва ли щях да дойда сама и да довлека затворник, който баща ми много би искал да докопа.

— Успокойте се и двамата. Всички не сме на себе си — казва Хлебарката, като оглежда разрухата, която е причинил. Клати глава, после насочва вниманието си към Кардан. Тръгва към него и оглежда лицето му. Черните устни на Хлебарката оголват зъбите му в замислена гримаса. Обръща се към мен явно впечатлен. — Макар че един от нас явно не е загубил ума си.

— Здрасти — казва Кардан, извил вежди.

Гледа Хлебарката така, сякаш са седнали да пият чай.

Дрехите на принца са раздърпани от пълзенето под масите и прословутата му опашка се подава изпод бялата му риза. Тя е тънка, почти без косми, с черна туфичка на края. Гледам я как се извива напред-назад, опровергавайки спокойното му изражение и разказвайки своя история за несигурност и страх.

Разбирам защо я крие.

— Трябва да го убием — казва Призрака, като сяда в коридора. Светлата му коса се спуска над челото. — Той е единственият член на кралското семейство, който може да короняса Бейлкин. Без Кардан тронът ще бъде изгубен завинаги и ние ще отмъстим за Дейн.

Кардан поема рязко дъх и издиша бавно.

— Предпочитам да живея.

— Ние вече не работим за Дейн — напомня Хлебарката на Призрака, ноздрите на дългия му зелен нос потрепват. — Дейн е мъртъв и вече не му пука за тронове или корони. Ще продадем принца на Бейлкин за всичко, което успеем да получим, и ще се омитаме. Ще идем сред нисшите дворове или при свободните феи. Там сигурно ще има забавления и злато. Можеш да дойдеш с нас, Джуд. Ако искаш.

Предложението е изкусително. Да изгоря всичко след себе си. Да избягам. Да започна отново на място, където никой не ме познава, освен Призрака и Хлебарката.

— Не искам парите на Бейлкин. — Призрака се изплюва на земята. — А в такъв случай принцът е безполезен за нас. Твърде млад е и твърде слаб. Ако не заради Дейн, нека го убием заради всички в Царството на феите.

— Твърде млад, твърде слаб и твърде зъл — намесвам се аз.

— Чакайте — казва Кардан. Много пъти съм си го представяла изплашен, но реалността надхвърля всички представи. Като гледам как дъхът му се учестява, как се дърпа, за да разхлаби въжетата, изпитвам наслада. — Чакайте! Мога да ви кажа каквото знам, всичко за Бейлкин, всичко каквото поискате. Ако искате злато и богатства, мога да ви ги осигуря. Знам пътя към съкровищницата на Бейлкин. Имам десетте ключа към десетте ключалки в двореца. Мога да ви бъда полезен.

Само в мечтите си съм го виждала такъв. Да се моли. Нещастен. Безпомощен.

— А какво знаеше за плана на брат си? — пита Призрака, като се отдръпва от стената и куцука към него.

Кардан клати глава.

— Знаех само, че Бейлкин мрази Дейн. Аз също го мразех. Той си беше за мразене. Не знаех, че е успял да убеди и Мадок в това.

— Как така е бил за мразене? — възмутена, питам аз, макар че ръката ми още не е заздравяла.

Смъртта на Дейн отми всякакво негодувание към него.

Кардан ме поглежда неразгадаемо.

— Дейн отрови собственото си дете още в утробата. Обработи баща ни така, че накрая той вече не вярваше на никого, освен на Дейн. Питай ги. Сигурно шпионите на Дейн знаят как той накара Елдред да повярва, че Елоуин заговорничи срещу него, убеди го, че Бейлкин е глупак. Дейн направи така, че да ме изхвърлят от двореца, затова трябваше да отида при най-големия си брат или да остана без дом. Той дори убеди Елдред да се оттегли, като тровеше виното му, за да стане изморен и болен. Проклятието на короната не предотвратява това.

— Това не може да е истина.

Мисля за Лириопа, за писмото как Бейлкин е искал доказателство кой е получил отровата. Но не беше възможно Елдред да е тровен с бисерна гъба.

— Питай приятелите си — казва Кардан и кима към Хлебарката и Призрака. — Един от тях сложи отровата, която уби детето и майка му.

Клатя глава, но Призрака не среща погледа ми.

— Защо Дейн ще прави такова нещо?

— Защото направи дете на една от консортите на Елдред и се страхуваше, че той ще разбере и ще реши друг от нас да наследи короната. — Кардан изглежда доволен от себе си, че ме е изненадал, че е изненадал всички ни, ако се съди по израженията на Хлебарката и Призрака. Не ми харесва как го гледат сега, сякаш все пак може да има някаква стойност. — Дори на краля в Царството на феите няма да му хареса, ако разбере, че синът му е легнал с негова наложница.

Това, че придворните са покварени, никак не ме изненадва. Знаех го, както знаех и че Мадок може да стори ужасни неща на хората, на които държи. Както знаех, че Дейн не е добър. Той ме накара да пронижа ръката си. Избра ме само защото съм полезна, за нищо друго.

Царството на феите е красива страна, но красотата й е като труп на златен елен, под чиято козина лазят личинки, готови да излязат на повърхността.

Призлява ми от миризмата на кръв. Тя е по роклята ми, по пръстите ми, в носа ми. Как изобщо си въобразявам, че мога да стана по-лоша от вълшебния народ?

Да продадем принца на Бейлкин. Превъртам тази идея в ума си. Бейлкин ще ми бъде задължен. Ще ме направи член на Върховния двор точно както исках. Ще ми даде каквото пожелая, всичко, което Дейн ми обеща, и дори повече: земи, рицарство и любовен белег на челото, за да може всеки, който ме погледне, да пламне от желание. Ще ми даде и меч, който тъче заклинания с всеки удар.

И все пак нищо от това вече не ми се струва толкова ценно. Нищо от това не е истинска власт. Истинската власт не се дава. Истинската власт не може да бъде отнета.

Мисля си какво ли би било Бейлкин да бъде върховен крал. Кръгът на врабците да погълне всички други кръгове на влияние. Мисля си за изнемощелите му слуги, как подтикваше Кардан да убие един от тях просто за тренировка, как нареди да бичуват Кардан, макар да твърдеше, че обича семейството си.

Не, не мога да си представя да служа на Бейлкин.

— Принц Кардан е мой пленник — напомням им, като крача напред-назад. Не ме бива в много неща, а съм добра като шпионин едва отскоро. Не съм готова да се откажа от това. — Аз ще реша какво ще стане с него.

Хлебарката и Призрака се споглеждат.

— Освен ако не искате да се бием — казвам, защото те не са ми приятели и не бива да забравям това.

Но аз имам достъп до Мадок. Имам достъп до Бейлкин. Аз съм най-добрият ни шанс за сключване на сделка.

— Джуд — предупреждава ме Кардан, но аз вече не обръщам внимание на ничие предупреждение, особено на неговото.

Настъпва напрегнат момент, но накрая Хлебарката се усмихва.

— Не, момиче, няма да се бием. Ако имаш план, ще се радвам. Не ме бива много в планирането, освен как да изчопля скъпоценен камък от обкова му. Ти отвлече принца. Това е твоята роля, ако мислиш, че ще можеш да я играеш.

Призрака се мръщи, но не му противоречи.

Трябва да сглобя парчетата на пъзела. Ето какво не разбирам — защо Мадок подкрепя Бейлкин? Бейлкин е жесток и непостоянен, две качества, които не са препоръчителни за монарх. Дори Мадок да вярва, че Бейлкин ще му даде войните, за които жадува, все пак той може да ги получи и по други начини.

Мисля си за писмото, което открих на писалището на Бейлкин, писмото от майката на Никасия: Знам какъв е произходът на бисерната гъба, за която ме питаше. Защо след толкова време Бейлкин ще иска доказателство, че Дейн е уредил убийството на Лириопа? И ако се е сдобил с него, защо не го е отнесъл на Елдред? Освен ако го е направил и той не му е повярвал. Или не му е пукало. Или… освен ако доказателството е било за някой друг.

— Кога беше отровена Лириопа? — питам аз.

— Преди седем години, в месеца на бурите — казва Призрака и криви уста. — Дейн ми каза, че му съобщили пророчество за детето. Това важно ли е, или само си любопитна?

— Какво беше пророчеството?

Той клати глава, сякаш не иска да си спомня, но отговаря:

— Ако момчето се роди, принц Дейн никога няма да бъде крал.

Типично вълшебно пророчество — предупреждава те какво можеш да изгубиш, но никога нищо не обещава. Момчето е мъртво, но принц Дейн все пак никога няма да бъде крал.

Аз няма да бъда такава глупачка — да основавам стратегиите си на гатанки.

— Значи, вярно е — казва тихо Хлебарката. — Ти си я убил.

Призрака се смръщва още повече. Не ми е хрумвало, че може да не знаят за задачите на другия.

И двамата изглеждат смутени. Питам се дали Хлебарката би го направил. Питам се какво ли е означавало това за Призрака. Като го гледам сега, не знам какво да мисля.

— Ще се прибера у дома — казвам. — Ще се престоря, че съм се загубила на пиршеството за коронацията. Би трябвало да мога да разбера колко струва Кардан за тях. Ще се върна утре и ще уговорим подробностите с вас и с Бомбата, ако е вече тук. Дайте ми ден да видя какво мога да направя, както и клетвата си, че няма да вземате други решения дотогава.

— Ако Бомбата има повече ум от нас, вече ще се е покрила. — Хлебарката сочи към един шкаф. Без да каже нищо, Призрака отива до него и вади бутилка, слага я на старата дървена маса. — А откъде да знаем, че няма да ни предадеш? Дори сега да си мислиш, че си на наша страна, може да решиш друго, когато се върнеш в имението на Мадок.

Гледам ги замислено.

— Ще трябва да оставя Кардан на вас, което означава, че ви вярвам. Обещавам да не ви предавам, а вие обещайте, че принцът ще бъде тук, когато се върна.

Кардан изглежда облекчен от мисълта, че ще има отлагане, каквото и да се случи после. Или пък просто е облекчен от присъствието на бутилката.

— Ти можеш да създадеш крал — казва Призрака. — А това е много изкусително. Можеш да накараш Бейлкин да задлъжнее още повече на баща ти.

— Той не ми е баща — отвръщам остро. — И ако реша, че искам да мина на страната на Мадок, тогава за вас няма да има значение, стига да ви платят, нали?

Предполагам — казва неохотно Призрака. — Но ако се върнеш с Мадок или някой друг, ще убием Кардан. А после ще убием и теб. Разбра ли?

Кимам. Ако не бяха забраните на принц Дейн, можеше и да ме омагьосат. Разбира се, не знам дали забраните са в сила и след смъртта му. Не знам и ме е страх да разбера.

— А ако се забавиш повече от един ден, ще го убием и ще ограничим загубите си — продължава Призрака. — Затворниците са като сини сливи. Колкото по-дълго ги държиш, толкова повече им пада цената. Накрая се развалят. Един ден и една нощ. Не закъснявай.

Кардан потрепва и се опитва да срещне погледа ми, но аз не му обръщам внимание.

— Ще се съглася с това — отвръщам, защото не съм глупачка. В момента никой от нас не е особено доверчив. — Стига да се закълнете, че Кардан ще бъде тук, жив и здрав, когато се върна утре. Сама.

И защото те не са глупаци, се заклеват.