Холи Блек
Жестокият принц (21)

20

Оук е в зелено, като щурче, и танцува пред каретата. Когато ме вижда, тича към мен, иска да го взема, после пък хуква да гали конете, преди да съм го вдигнала. Той е вълшебно дете с обичайните за тях капризи.

Тарин е красива с бродираната рокля, а Виви сияе в меко виолетовосиво с изящно избродирани пеперуди, които сякаш отлитат от раменете й към гърдите и се събират на кръста й. Осъзнавам колко рядко съм я виждала с такива разкошни дрехи. Косата й е вдигната и моите обици блестят на леко мъхестите й уши. Котешките й очи светят в сумрака, същите като на Мадок. За първи път това ме кара да се усмихна. Хващам със здравата си ръка ръката на Тарин и я стискам силно. Усмихваме се една на друга, като заговорници.

В каретата има кошница с храна, което е умно, защото никой от нас не се е сетил да яде достатъчно цял ден. Свалям едната ръкавица и изяждам две малки кифлички, които са така леки и изпълнени с въздух, че сякаш се разтварят на езика ми. Във всяка от тях има толкова сладки медени стафиди и ядки, че в очите ми избиват сълзи. Мадок ми подава парче бледожълто сирене и все още кървав резен еленско месо, поръсен с хвойна и пипер. Бързо изяждаме храната.

Забелязвам червената шапка на Мадок, която се подава от предния му джоб. Предполагам, че това е неговата версия на медал, който носи в официални случаи.

Никой от нас не говори. Не знам за какво мислят останалите, но аз внезапно осъзнавам, че ще трябва да танцувам. Ужасна съм в танците, защото не съм се упражнявала, освен на унизителните уроци в училище заедно с Тарин.

Мисля си за Призрака, Хлебарката и Бомбата, които се опитват да опазят Дейн от плановете на Бейлкин. Ще ми се да знаех какво да сторя, как да им помогна.

УБИЙ ПРИНОСИТЕЛЯ НА ТОВА ПИСМО.

Поглеждам към Мадок, докато отпивам вино с билки. Той изглежда съвсем спокоен, в пълно неведение — или пък несмутен от загубата на един от шпионите му.

Сърцето ми започва да бие по-бързо. Все си напомням да не бърша ръка в полите си, за да не ги изцапам с храна. Накрая Ориана вади салфетки, напоени с розова и ментова вода, за да се избършем. Това слага началото на гонитба, защото Оук не дава да го избършат. Няма кой знае колко място в каретата, за да бяга от нея, но той успява по-дълго, отколкото бихте предположили, и ни настъпва всичките.

Толкова съм разсеяна, че дори не се стягам автоматично, когато минаваме през скалата и влизаме в двореца. Спираме рязко, преди да забележа, че сме пристигнали. Един лакей отваря вратата и аз виждам целия двор, изпълнен с музика, гласове и веселие. И свещи, гори от свещи, восъкът се топи и създава ефект като проядено от термити дърво. Свещите са по клоните на дърветата, потрепват от вихрите, създавани от широките поли. Опасват стените като стражи и са натрупани в различни формации по камъни, осветявайки залата.

— Готова ли си? — шепне ми Тарин.

— Да — отвръщам, леко без дъх.

Слизаме от каретата. Ориана вади малка сребърна каишка и я прикрепя към китката на Оук. Това ми се струва нелоша идея, макар че той започва да скимти и сяда упорито в пръстта като котка.

Вивиен оглежда двора. Има нещо котешко в погледа й. Ноздрите й потрепват.

— Ще трябва ли да се представим за последен път на върховния крал? — пита тя Мадок.

Той леко клати глава.

— Не. Ще ни извикат, когато дойде време да положим клетвите си. Дотогава трябва да стоя до принц Дейн. А вие трябва да се забавлявате, докато не се чуят камбанките и Вал Морен започне церемонията. После ще дойдете в тройната зала, за да присъствате на коронацията. Ще стоите близо до подиума, където рицарите ми ще могат да ви наглеждат.

Обръщам се към Ориана, очаквам поредната лекция да не се забъркваме в неприятности или дори нещо ново — например да си държа краката прибрани близо до кралски особи, но тя е твърде заета да умолява Оук да стане от земята.

— Да се забавляваме — казва Виви и повлича мен и Тарин напред.

Навлизаме в тълпата и след малко потъваме в нея.

Дворецът на Елфхейм е препълнен. Диви феи, придворни и монарси. Селки от Двора на кралица Орлаг от морските дълбини разговарят на своя език, кожи висят от раменете им като пелерини. Забелязвам господаря на Двора на термитите, Ройбен, за когото казват, че е убил собствената си любима, за да спечели трона. Той стои близо до една от дългите маси и дори в претъпканата зала около него има празно пространство, сякаш никой не смее да го доближи. Косата му е с цвят на сол, дрехите му са напълно черни, а на хълбока му виси закривен меч. До него, съвсем несъответстващо, стои зеленокожо момиче пикси, което е облечено в нещо като Перлено сива тясна рокля и носи тежки ботуши с връзки — дрехи на смъртен. А от двете страни на момичето стоят рицари с ливреята на Двора на Ройбен — едната е с алена коса, сплетена като корона на главата й. Дулкамара, която ни изнасяше лекцията за короната.

Виждам и други същества, за които съм чувала от баладите: Ру Силвър от Нов Авалон, която е откъснала своя остров от брега на Калифорния, говори със сина изгнаник на Алдъркинг, Северин, който вероятно ще се опита да се съюзи с новия върховен крал или ще се присъедини към Двора на лорд Ройбен. До него има червенокосо смъртно момче на моята възраст, което ме кара да спра и да се втренча в тях. Дали момчето е слуга? Дали е омагьосано? Не мога да разбера от начина, по който оглежда залата, но когато ме вижда, се усмихва.

Бързо се извръщам.

И в този миг селкитата се размърдват и виждам някого с тях. Със сива кожа и сини устни, косата й виси около лице с хлътнали очи. Но въпреки това я разпознавам. Софи. Чувала съм, че създанията от морските дълбини задържат удавени моряци, но не вярвах. Когато устните й помръдват, виждам острите й зъби. Тръпка преминава по раменете ми.

Тръгвам след Виви и Тарин. Когато поглеждам назад, вече не виждам Софи и не съм сигурна дали не съм си я въобразила.

Плъзгаме се покрай шагфоул^[1] и баргест^[2]. Всички се смеят твърде силно, танцуват твърде диво. Когато минавам покрай един гост с маска на гоблин, той я вдига и ми се усмихва. Хлебарката.

— Чух за снощи. Добра работа — казва ми. — Сега си дръж очите отворени за всичко, което изглежда не наред. Ако Бейлкин предприеме нещо срещу Дейн, ще го направи преди началото на церемонията.

— Добре — отвръщам, като се откъсвам от сестрите си, за да остана за малко.

В такава тълпа е лесно да се загубиш за миг.

— Дойдох да видя със собствените си очи как принц Дейн получава короната. — Посяга в кафявия си жакет и вади сребърна манерка, отваря капака и отпива. — Освен това ще видя как благородниците грачат и се правят на глупаци.

Подава ми манерката със сиво-зелената си ноктеста ръка. Дори отдалече усещам, че течността вътре има кисела, силна и леко тинеста миризма.

— Не, благодаря — клатя глава.

— Сигурна ли си — пита ме със смях, после пак си слага маската.

Понася се през тълпата и аз гледам усмихната след него. Тази среща най-сетне ми донесе усещане за принадлежност към това място. Той, Призрака и Бомбата не са ми точно приятели, но като че ли ме харесват и аз не смятам да придирям. С тях имам място и цел.

— Къде беше? — пита ме Вивиен, като ме хваща за ръката. — Трябва и теб да закачим с каишка като Оук. Хайде, ще танцуваме.

Тръгвам с тях. Музиката е навсякъде, подтиква те да затанцуваш. Казват, че е невъзможно да устоиш на притеглянето на вълшебната музика, което не е точно така. Невъзможно е да спреш да танцуваш, щом веднъж си започнал, докато музиката не спре. И така цяла нощ един танц прелива в следващия, една песен продължава в друга, без да ти даде миг да поемеш дъх. Вълнуващо е да си в плена на музиката, да си понесен от прилива й. Разбира се, Виви, тъй като е една от тях, може да спре, когато си поиска. Освен това може да ни издърпа, така че танцуването с нея е почти безопасно. Не че Виви винаги се сеща да стори безопасното нещо.

Но аз съм последният човек, който има право да я упреква за това.

Пляскаме с ръце и се присъединяваме към един танц в кръг, подскачаме и се смеем. Песента сякаш призовава кръвта ми, кара я да се движи по вените ми в същия накъсан ритъм, със същите приятни тонове. Кръгът се къса и някак се озовавам в ръцете на Лок. Той ме понася в замайващо въртене.

— Много си красива. Като зимна нощ.

Усмихва ми се с лисичите си очи. Червеникавата му коса се къдри около заострените уши. От едното виси златна обица, която отразява светлината на свещите като огледало. Той е красив, смайващо, нечовешки красив.

— Радвам се, че роклята ти харесва — отвръщам.

— Кажи, би ли могла да ме обичаш? — пита той изневиделица.

— Разбира се.

Смея се, не знам какъв отговор очаква, но въпросът е така странно формулиран, че не мога да отрека. Аз обичам убиеца на родителите си; предполагам, че бих могла да обичам всекиго. Бих искала да го обичам.

— Питам се. Какво би направила за мен?

— Не знам какво имаш предвид.

Това загадъчно същество с кремъчни очи не е Лок, който стоеше на покрива на имението си и говореше така нежно с мен, или Лок, който ме гонеше и се смееше из залите. Не съм сигурна кой Лок е това, но напълно ме вади от равновесие.

— Би ли нарушила обещание заради мен?

Усмихва ми се, сякаш ме дразни.

— Какво обещание?

Той ме завърта, кожените ми пантофки летят по пръстта. В далечината започва да свири гайдар.

— Всяко обещание — казва нехайно, макар че говори за нещо много сериозно.

— Предполагам, че зависи — отвръщам, защото едва ли би му харесал истинският отговор, категорично „не“.

— Обичаш ли ме достатъчно, за да се откажеш от мен? — Сигурна съм, че изглеждам стъписана. Той се навежда към мен. — Нима това не е изпитание за любовта?

— Аз… аз не знам.

Всичко това сигурно води към някаква декларация от негова страна, за обич или за липсата й.

— Обичаш ли ме достатъчно, за да плачеш заради мен? — изрича той до шията ми.

Усещам дъха му, от който кожата ми настръхва, потрепервам от странна комбинация от желание и дискомфорт.

— Ако бъдеш наранен ли?

— Ако аз те нараня.

Кожата ми настръхва отново. Това не ми харесва, но поне знам какво да кажа.

— Ако ме нараниш, няма да плача. И аз ще те нараня.

Той спира за миг въртенето.

— Сигурен съм, че…

И тогава замълчава, поглежда зад себе си. Едва успявам да мисля. Лицето ми е пламнало. Страхувам се какво ще каже.

— Време е за смяна на партньорите — заявява един глас и аз виждам възможно най-неподходящия човек: Кардан. — О… — казва той на Лок. — Да не ти откраднах репликата?

Тонът му не е приятелски и когато превъртам думите му в ума си, те не ме успокояват особено.

Лок ме предава на най-младия принц, вероятно в знак на покорство. С периферното си зрение виждам, че Тарин ни гледа. Стои застинала насред пиршеството, сякаш изгубена, докато вълшебните създания се тълпят около нея и се въртят в зашеметяващи спирали. Питам се дали Кардан не е притеснил първо нея, преди да дойде при мен.

Той хваща ранената ми ръка. С черни ръкавици е и кожата е топла дори през коприната по пръстите ми. Облечен е в черно. Гарванови пера покриват горната част на жакета му и ботушите му имат много остри метални носове. Ясно си представям колко лесно ще бъде да ме изрита с тях, докато танцуваме. На главата си носи корона от преплетени метални клони, леко наклонена настрани. По скулите му има тъмни сребърни ивици, черни линии опасват миглите му. Лявата е размазана, сякаш е забравил за нея и е избърсал окото си.

— Какво искаш? — изричам с усилие. Все още мисля за Лок, все още съм замаяна от това, което каза и което не каза. — Хайде, давай. Обиди ме.

Той извива вежди.

— Не приемам заповеди от смъртни — казва с обичайната си жестока усмивка.

— Нима тогава ще кажеш нещо мило? Не мисля. Вие не можете да лъжете.

Искам да бъда гневна, но в момента изпитвам само благодарност. Лицето ми вече не пламти и очите ми не парят. Готова съм за бой, което е много по-добре. Макар да съм сигурна, че не го е искал, той ми направи огромна услуга, когато ме отведе от Лок.

Ръката му се плъзга по хълбока ми и аз присвивам очи към него.

— Наистина ме мразиш, нали? — пита той и усмивката му става по-широка.

— Почти толкова много, колкото ти мразиш мен — отвръщам.

Сещам се за страницата, издраскана с моето име. Мисля за начина, по който ме погледна, когато беше пиян, лабиринта. За начина, по който ме гледа и сега.

Той пуска ръката ми.

— До следващата схватка — казва и се покланя подигравателно.

Гледам го как върви нестабилно през тълпата и не знам как да разбирам този разговор.

 

 

Камбанките започват да звънят, оповестяват началото на церемонията. Музикантите спират да свирят на флейтите и арфите. Хълмът се смълчава, всички слушат, после тръгват да заемат местата си. Аз си пробивам път напред, където се събират благородниците от Двора на върховния крал. Където ще бъде семейството ми. Ориана е вече там, стои до един от най-добрите рицари на Мадок и изглежда така, сякаш й се иска да бъде някъде другаде. Оук е освободен от каишката и е качен на раменете на Тарин. Тя си шепне нещо със смеещия се Лок.

Спирам. Тълпата струи около мен, но аз съм вкоренена на мястото си, когато виждам, че Тарин се навежда и прибира един кичур зад ухото на Лок.

В този лек жест има толкова много неща. Опитвам се да вярвам, че не значи нищо, но след странния ни разговор не мога. Но все пак Тарин има любовник, който ще й поиска ръката тази нощ. Освен това знае, че ние с Лок сме… каквото и да сме.

Обичаш ли ме достатъчно, за да се откажеш от мен? Това не е ли изпитание за любовта?

Вивиен излиза от тълпата с блеснали котешки очи, косата й се спуска около лицето. Взема Оук и го върти, докато и двамата не падат сред вихъра на полите й. Трябва да отида при тях, но не мога.

Не мога да се изправя още пред Тарин, не и когато не мога да пропъдя такава нелоялна мисъл от главата си.

Оставам назад и гледам как кралското семейство се събира на подиума. Върховният крал се настанява на трона си от преплетени клони. Носи тежката корона, а лицето му е набраздено от дълбоки бръчки, очите му обаче са бронзови и живи като на сова. Принц Дейн седи на скромен дървен стол до него, облечен с бяла роба, краката и ръцете му са голи. Зад трона стоят останалите от кралското семейство — Бейлкин и Елоуин, Рия и Каелия. Дори Таниот, майката на принц Дейн, присъства, облечена с искряща златна рокля. Липсва единствено Кардан.

Върховният крал Елдред става и цялата зала притихва.

— Царуването ми продължи дълго, но днес ще ви напусна. — Гласът му отеква в залата. Той рядко говори така, пред всички ни, и аз съм поразена както от силата на гласа му, така и от крехкостта на тялото му. — Когато почувствах призива да търся Обетованата земя, си помислих, че ще отмине. Но не мога повече да му устоявам. От днес вече няма да бъда крал, а скиталец.

Сигурно всички тук знаят, че за това сме се събрали, но все пак около мен се чуват викове. Едно духче започва да плаче в косата на пука с козя глава.

Дворцовият поет и сенешал Вал Морен пристъпва отстрани на подиума. Той е слаб, висок и прегърбен, дългата му коса е пълна с пръчки, а на рамото му е кацнал гарван. Вал Морен се обляга тежко на тояга от гладко дърво, която е започнала да напъпва на върха, сякаш е още жива. За него се говори, че е бил примамен от земите на смъртните в леглото на Елдред още като младеж. Питам се какво ще прави сега без своя крал.

— Ние не искаме да те пуснем, милорд — казва той и думите му сякаш имат някакъв горчиво-сладък резонанс.

Елдред събира длани и клоните на трона потреперват, започват да растат и от тях поникват нови зелени клони, които се извиват във въздуха, разлистват се и по дължината им разцъфват цветя. Корените на тавана започват да се кривят, издължават се като лози и плъзват по пода на залата. Във въздуха се усеща дъх на лято, натежал от обещание за ябълки.

— Друг ще застане на моето място. Моля ви, освободете ме.

Събралите се вълшебни създания заговарят като един и ме изненадват.

— Освобождаваме те — отеква около мен.

Върховният крал оставя тежката държавническа мантия да падне от раменете му. Тя се свлича на подиума като осеяна със скъпоценни камъни купчина. Той сваля короната с дъбовите листа от главата си и вече стои по-изправен. У него се усеща някакво нервно нетърпение. Елдред е крал на Елфхейм по-дълго, отколкото могат да си спомнят повечето от вълшебния народ; той винаги ми е изглеждал много древен, но годините като че ли падат от него заедно с мантията.

— Кого ще поставиш на твое място, за да бъде наш върховен крал? — пита Вал Морен.

— Моя трети син, Дейн — казва Елдред. — Ела, дете.

Принц Дейн се надига от скромния си стол. Майка му сваля бялата роба от него и той остава гол. Примигвам. Свикнала съм с известно количество голота в Царството на феите, но не и сред кралското семейство. Застанал до другите с техните тежки брокати и бродирано великолепие, той изглежда изключително уязвим.

Питам се дали му е студено. Мисля за проводената си ръка и се надявам да е така.

— Ще приемеш ли? — пита Вал Морен.

Гарванът на рамото му разперва поръбените си с черно крила и ги размахва. Не знам дали това е част от церемонията.

— Приемам бремето и честта на короната — казва тържествено Дейн и в този момент голотата му се превръща в нещо друго. В символ на власт. — Приемам.

— Тъмен двор, нощни създания, елате и помажете своя принц — казва Вал Морен.

Една боган тръгва прегърбена към подиума. Тялото й е покрито с гъста златна козина, а ръцете й са толкова дълги, че ще се влачат по земята, ако не ги беше свила. Тя изглежда достатъчно силна да прекърши принц Дейн. На кръста си има пола от различни козини и в едната си масивна ръка носи нещо като мастилница.

Тя рисува на лявата му ръка дълги спирали от съсирваща се кръв, рисува ги и по корема му и по левия крак. Той не потрепва. Когато тя приключва, отстъпва назад, за да огледа зловещото си творение, след това се покланя леко на Елдред.

— Светъл двор, здрачни създания, елате и помажете своя принц — казва Вал Морен.

Едно миниатюрно момче с наметало като че ли от брезова кора и рошава коса, която стърчи във всички посоки, тръгва към подиума. На гърба му има малки бледозелени вейки. Когато помазва другата страна на Дейн, то рисува по него с плътни мазки от жълт цвят като масло.

— Диви създания, свенлив народ, елате и помажете своя принц — казва Вал Морен.

Този път напред излиза един изтупан таласъм с добре скроен костюм. Носи шепа кал, която размазва по гърдите на принц Дейн, точно над сърцето му.

Най-сетне забелязвам Кардан в тълпата, едва се държи на краката си и стиска мях вино в ръка. Изглежда много пиян. Мисля си за сребърната боя по лицето му и за начина, по който плъзна ръка на хълбока ми, и заключавам, че още тогава е бил пиян. Усещам огромно злорадство, че не стои сред кралското семейство в най-важния момент за двора от векове.

Ще има големи неприятности заради това.

— Кой ще го облече? — пита Вал Морен и всяка от сестрите на принца, а после и майка му му подават бяла туника и кожен панталон, гердан от злато и високи ботуши от мека кожа. Той изглежда като крал от приказките, който ще управлява мъдро и справедливо. Представям си как Призрака на гредите и Хлебарката с маската го гледат гордо. И аз усещам същата гордост, че съм се заклела да му служа.

Но не мога да забравя думите му: Ти си мое създание, Джуд Дуарте.

Докосвам с ранената си ръка дръжката на сребърния си меч, меча, изкован от баща ми. След тази нощ ще бъда шпионин на върховния крал и истински член на двора му. Ще лъжа враговете му и ако това не е достатъчно, ще намеря начин да направя и нещо по-лошо. А ако той ме спре, е, тогава ще намеря начин да заобиколя и него.

Вал Морен удря силно по земята с тоягата си и аз усещам вибрацията в зъбите си.

— А кой ще го короняса?

На лицето на Елдред е изписана гордост. Короната сияе в разкривените му ръце, блести, сякаш самият метал излъчва слънчева светлина.

— Аз.

Стражите са сменили незабележимо формацията си, вероятно се подготвят да ескортират Елдред от двореца. Около тълпата има повече рицари, отколкото когато церемонията започна.

Върховният крал казва:

— Ела, Дейн. Коленичи пред мен.

Престолонаследникът се навежда пред баща си.

Тогава поглеждам към Тарин, която още стои до Лок.

Ориана е прегърнала защитнически Оук, а един от лейтенантите на Мадок се навежда да говори с нея. Посочва към една врата и тя казва нещо на Виви, после тръгва натам. Тарин и Лок я следват. Аз стискам зъби и започвам да си пробивам път през тълпата към тях. Не искам да се опозорявам като Кардан, като не съм там, където трябва да бъда.

Гласът на Вал Морен пронизва мислите ми:

— А ти, народе на Елфхейм, приемаш ли принц Дейн за свой върховен крал?

От тълпата се надигат викове, пискливи гласове и рев:

— Да.

Поглеждам към рицарите около подиума. В един друг живот щях да бъда сред тях. В следващия миг забелязвам познати лица. Най-добрите командири на Мадок. Воини, които са яростно предани.

Те не са облечени с униформите си. Над сияещите брони носят ливреята на Грийнбрайър. Вероятно Мадок просто е предпазлив и е разположил най-верните си хора там, но шпионката, която убих, онази с подигравателното писмо, също работеше за него.

А Ориана, Оук и сестрите ми излязоха. Ескортирани извън хълма от лейтенантите на Мадок точно когато охраната на подиума стана по-сериозна.

Имам план да подсигуря нашето бъдеще.

Трябва да намеря Хлебарката. Трябва да намеря Призрака. Трябва да им кажа, че нещо не е наред.

Един опитен стратег чака подходящата възможност.

Минавам покрай трима гоблини, трол и същество от тихия народ. Един сприган^[3] изръмжава към мен, но аз не му обръщам внимание. Краят на коронацията наближава. Виждам как се пълнят бокали и халби.

На подиума Бейлкин напуска мястото си с принцесите. За миг си мисля, че това е част от церемонията, но той вади дълъг тънък меч, който разпознавам от ужасния му дуел с Кардан. Застивам.

— Братко — казва укорително принц Дейн.

— Аз няма да те приема — заявява Бейлкин. — Дойдох да те предизвикам да се сражаваш за короната.

Около подиума рицарите вадят мечовете си, но нито Елоуин, нито Елдред, нито някой от останалите — Вал Морен, Таниот или Рия — са въоръжени. Само Каелия вади нож от корсета си, твърде малък, за да е от полза.

Искам да извадя меча си, но тълпата ме притиска твърде плътно.

— Бейлкин — казва строго Елдред. — Дете. Върховният двор не е като по-нисшите дворове. При нас това не важи. Един дуел с брат ти няма да ме принуди да сложа короната на недостойната ти глава. Примири се с избора ми. Не се унижавай пред цялото кралство.

— Това е само между нас — казва Бейлкин, без да обръща никакво внимание на баща си. — Сега няма върховен монарх. Сега сме само ние и короната.

— Не е нужно да се бия с теб — казва Дейн и посочва към рицарите, които се групират около подиума и чакат заповед. Мадок е сред тях, но не съм достатъчно близо, за да видя повече. — А и ти не си достоен за такава чест.

— Тогава нека това лежи на твоята съвест. — Бейлкин прави две крачки и изпъва ръка. Дори не поглежда натам, но острието пронизва гърлото на Елоуин. Някой вика, после всички се разпищяват. За миг раната е просто петънце на кожата й, но кръвта започва да шурти като червена река. Елоуин залита напред и пада на ръце и колене. Златната й рокля и скъпоценните камъни потъват в алено.

И това беше само леко потрепване на меча на Бейлкин, почти нехаен жест.

Елдред вдига ръка. Мисля, че иска да направи същата магия, с която накара корените да пораснат и клоните на трона да разцъфнат, но силата го е напуснала; той се е отказал от нея заедно с отказа от кралството. Напъпилите цветове по трона покафеняват и вехнат.

Гарванът на рамото на Вал Морен отлита с грак и се устремява към корените, увиснали от тавана на залата.

— Стража — казва Дейн с глас, който изисква подчинение.

Никой от рицарите обаче не пристъпва към подиума. Те се обръщат като един с гръб към кралското семейство и насочват мечовете си към тълпата. Те позволяват това да се случи, позволяват на Бейлкин да направи своя преврат.

Не мога да повярвам, че това е план на Мадок. Дейн е негов приятел. Дейн се е сражавал заедно с него. Дейн ще го възнагради, когато стане върховен крал.

Тълпата налита и ме носи към подиума. Всички се движат, напират напред или назад от страховитата гледка. Виждам краля с бялата коса от Двора на термитите, който се опитва да тръгне към схватката, но собствените му рицари го спират. Семейството ми го няма. Оглеждам се за Кардан, но не го виждам в тълпата.

Всичко се случва толкова бързо. Каелия хуква да защити върховния крал. Малкият й нож е съвсем незначителен, но тя го размахва смело. Таниот кляка над тялото на Елоуин и се опитва да спре кръвта й с полите си.

— Какво ще кажеш сега, татко? — пита Бейлкин. — Братко?

Две стрели политат от сенките и се удрят отстрани в тялото на Бейлкин. Той залита напред. Платът на жакета му е разкъсан и под него проблясва метал. Броня. Оглеждам гредите за Призрака.

Аз съм агент на принца също като него. Мой дълг е да стигна до Дейн. Блъскам се отново напред. Представям си бъдещето, като приказка, която сама разказвам — ясна и искряща, за разлика от хаоса около мен. Някак ще се добера до принца и ще го защитя срещу предателството на Бейлкин, докато верните членове на стражата му не стигнат до нас.

Аз ще бъда героят, единственият, който ще застане между предателите и моя крал.

Но Мадок стига там преди мен.

За миг изпитвам облекчение. Неговите командири може да са били подкупени, но не и той…

Тогава Мадок забива меча си в гърдите на Дейн с такава сила, че острието щръква от гърба на принца. Мадок го издърпва нагоре — през гръдния кош към сърцето му.

Застивам и оставям тълпата да се стича около мен. Неподвижна съм като камък.

Виждам проблясък на бяла кост и влажен червен мускул. Принц Дейн, който почти стана върховен крал, пада върху покритата със скъпоценности кралска мантия и кръвта му се стича сред искрящите камъни.

— Предатели — шепне Елдред, но гласът му изкънтява в голямата зала.

Думите му сякаш отекват.

Мадок спира, после стиска челюст, сякаш изпълнява някакъв мрачен дълг. Сега е с червената шапка, която видях да стърчи от джоба му, онази, която съм разглеждала на витрината. Тази нощ той ще я натопи в прясна кръв. По нея ще се появят нови линии. Но не мога да повярвам, че прави това по нечии заповеди.

Сигурно се е съюзил с Бейлкин и е заблудил шпионите на Дейн. Разположил е командирите си така, че да изолира кралското семейство от всеки, който би им помогнал. Подстрекавал е Бейлкин да нанесе удар, когато никой няма да го очаква. Дори се е досетил, че единственият начин да не отключат смъртоносното проклятие на короната е да действат, когато тя не лежи на ничия глава. Доколкото го познавам, аз съм сигурна, че той е планирал този преврат.

След като Мадок предаде Елдред и Дейн вече го няма, всичките ми надежди и планове си отиват с него.

По време на коронация много неща са възможни.

Бейлкин изглежда безкрайно доволен от себе си.

— Дай ми короната.

Елдред пуска короната и тя се търкаля по пода.

— Вземи си я сам, щом това желаеш.

Каелия издава ужасен протяжен звук. Рия се взира ужасена в тълпата. Вал Морен стои до Елдред, слабото му лице е пребледняло. Обграден от рицарите, подиумът е като зловеща сцена, на която всички актьори са обречени да изпълнят ролите си до един и същи кървав край.

Ръцете на Мадок са почервенели. Не мога да откъсна очи от тях.

Бейлкин вдига върховната корона. Златните дъбови листа блещукат на светлината на свещите.

— Чака твърде дълго, преди да напуснеш трона, татко. Стана слаб. Позволи на предатели да управляват малки владения, позволи на нисшите дворове да набират сила, а дивите феи да правят каквото пожелаят. Дейн щеше да е същият, страхливец, който се крие зад интриги. Но аз не се страхувам от кръвопролития.

Елдред не продумва. Не прави опит да тръгне към короната или да вземе оръжие. Просто чака.

Бейлкин нарежда на един рицар да доведе Таниот. Една от рицарите, с червена шапка, пристъпва на подиума и я сграбчва. Главата на Таниот се мята напред-назад и дългите й черни рога се забиват в рамото на жената. Но това няма значение. Нищо няма значение. Рицарите са твърде много. Още две крачки напред и борбата спира.

Бейлкин се изправя пред баща си.

— Обяви ме за върховен крал, сложи короната на главата ми и може да излезеш от тук свободен и невредим. Сестрите ми ще бъдат защитени. Консортът ти ще живее. Иначе ще убия Таниот. Ще я убия тук, пред всички, и те ще знаят, че ти си го позволил.

Поглеждам към Мадок, но той е на стъпалата и говори тихо с един от командирите си — трол, който е ял на масата ни, закачал е Оук и го е разсмивал. И аз се смях тогава. Сега ръцете ми треперят, цялото ми тяло трепери.

— Бейлкин, първородни, няма значение чия кръв ще пролееш, ти никога няма да управляваш Елфхейм — казва Елдред. — Ти не си достоен за короната.

Затварям очи и мисля за думите на Ориана: Не е лесно да си консорт на върховния края. Винаги да бъдеш пешка.

Таниот чака смъртта си достойно. Стои неподвижно. Държи се царствено, като обречена, сякаш вече е преминала в селенията на баладите. Пръстите й са преплетени. Не издава звук, когато един от рицарите — жената с червената шапка — я обезглавява с жесток замах на меча си. Рогатата глава на Таниот се търкаля по подиума и се удря в трупа на Дейн.

Усещам нещо мокро на лицето си, като дъжд.

Мнозина от вълшебния народ се наслаждават на убийствата и още повече обичат зрелищата. Нещо като пиянска лудост обхваща тълпата, нещо като глад за още по-голяма касапница. Страхувам се, че може да решат да го задоволят. Двама от рицарите са хванали Елдред.

— Няма да те моля отново — казва Бейлкин.

Но Елдред само се смее. Продължава да се смее, когато Бейлкин го пронизва. Елдред не пада като другите. От раните му не изтича кръв, а червени пеперуди се вдигат във въздуха. Излитат от него така бързо, че само за миг тялото на върховния крал изчезва и остават само издигащите се червени пеперуди, които се въртят на огромен облак във въздуха — торнадо от меки крилца.

Но създалата ги магия не продължава дълго. Те започват да падат и се пръскат по подиума като листа. Макар и невъзможно, върховният крал Елдред е мъртъв.

Подиумът е осеян с трупове и кръв. Вал Морен е на колене.

— Сестри — казва Бейлкин и тръгва към тях. Част от арогантността е изчезнала от гласа му, заменена от ужасна мекота. Той говори като човек, попаднал в ужасен сън, от който отказва да се събуди. — Коя от вас ще ме короняса? Коронясайте ме и ще живеете.

Спомням си как Мадок казва на майка ми да не бяга.

Каелия пристъпва напред и пуска ножа си. Облечена е със златен корсаж и синя пола, върху спуснатата й коса има корона от горски плодове.

— Аз ще го направя — казва тя. — Стига толкова. Аз ще те направя върховен крал, въпреки че това, което стори, вечно ще опетнява царуването ти.

Никога е като цяла вечност — спомням си и се ядосвам, че мисля за нещо, казано от Кардан, особено сега. Част от мен се радва, че тя се предава въпреки ужасния Бейлкин и неизбежния кошмар на царуването му. Поне това ще свърши.

Една стрела се спуска от сенките на гредите — по съвсем различна траектория от предишната. И се забива в гърдите й. Очите на Каелия се отварят широко, ръцете й политат към сърцето, сякаш раната е неприлична и иска да я скрие. После очите й се извъртат назад и тя се свлича беззвучно. Бейлкин изкрещява от ярост. Мадок дава заповеди на хората си и сочи към тавана. Една фаланга се откъсва от останалите и хуква по стълбите. Неколцина от стражите политат във въздуха с бледозелени крила, извадили мечовете си.

Той я уби. Призрака я уби.

Проправям си сляпо път към подиума, покрай един слуаг^[4], който реве за още кръв. Не знам какво си мисля, че ще направя, когато стигна там.

Рия взема ножа на сестра си и го стиска в треперещата си ръка. Със синята си рокля тя прилича на птица, хваната, преди да е успяла да полети. Тя е единствената истинска приятелка на Виви в Царството на феите.

— Наистина ли ще се сражаваш с мен, сестро? — пита Бейлкин. — Нямаш нито меч, нито броня. Стига, твърде късно е за това.

— Твърде късно е — казва тя и забива ножа в собственото си гърло, точно под ухото.

— Не! — крещя аз, но гласът ми потъва в рева на тълпата и във вика на Бейлкин.

И тогава, тъй като не мога да понасям да гледам повече смърт, затварям очи. Държа ги затворени, докато нещо тежко и космато ме блъска. Бейлкин започва да крещи да намерят Кардан, да му доведат Кардан и очите ми автоматично се отварят. Но не виждам никъде Кардан. Виждам само свлеченото тяло на Рия и още ужаси.

Крилати стрелци се прицелват към сплетените корени, зад които се крие Призрака. След миг той пада в тълпата.

Аз стаявам дъх от страх, че е уцелен. Но той се претъркулва, изправя се и хуква по стълбите, следван от стражите.

Няма никакъв шанс. Те са твърде много и залата е претъпкана, няма къде да избяга. Искам да му помогна, искам да отида при него, но съм притисната отвсякъде. Не мога да направя нищо. Не мога да спася никого.

Бейлкин се обръща и сочи към придворния поет.

— Ти ще ме коронясаш. Изречи думите на церемонията.

— Не мога — казва Вал Морен. — Аз не съм ти родственик, не съм родственик на короната.

— Ще го направиш — казва Бейлкин.

— Да, синьор — отговаря придворният поет с треперещ глас и започва да изрича бърза версия на ритуала по коронацията, а всички в залата притихват. Но когато пита тълпата дали приема Бейлкин за новия върховен крал — никой не отговаря. Короната от златни дъбови листа е в ръката на Бейлкин, но още не е на главата му.

Той оглежда множеството и макар да знам, че няма да спре очи на мен, потрепвам. Гласът му прогърмява:

— Закълнете се във вярност пред мен.

Не го правим. Монарсите не превиват колене. Благородниците мълчат. Дивите създания гледат и преценяват. Виждам как кралица Анет от най-южния тъмен двор, Двора на молците, дава знак на придворните си да напуснат залата. Обръща се с подигравателна усмивка.

— Вие сте се заклели пред върховния крал — крещи Бейлкин. — А сега аз съм крал.

Вдига короната и я слага на главата си, но само след миг започва да крещи и я събаря. На челото му има следа от изгаряне — червената сянка на короната.

— Ние не се заклеваме пред краля, а пред короната — крещи някой. Това е лорд Ройбен от Двора на термитите. Макар че между него и Бейлкин има поне десетина рицари, той не изглежда притеснен от това. — Имаш три дни да закрепиш короната на главата си, братоубиецо. Три дни, преди да си тръгна от тук, без да съм дал клетвата си, без да съм признал властта ти. И съм сигурен, че няма да съм единственият.

Надига се смях и шепот след думите му. Пъстра тълпа още изпълва залата: блестящи светли елфи и ужасяващи тъмни; диви феи, които рядко напускат хълмовете, реките или гробищните могили; гоблини и вещици; пиксита и пуки. Те видяха как почти цялото кралско семейство бе избито за една нощ. Питам се колко ли още насилие ще се развихри, ако няма нов монарх, който да ги спре.

Духчета блещукат във въздуха, който мирише на прясно пролята кръв. Осъзнавам, че пиршеството ще продължи. Всичко ще продължи.

Но не съм сигурна, че аз мога.