Холи Блек
Жестокият принц (20)

19

Тази нощ Призрака ми показва как да се катеря много по-високо от площадката, където се крихме с Тарин на последния пир. Изкачваме се чак до гредите на тавана на голямата зала и кацаме върху тях. Около тях се извива дантела от корени, които понякога имат формата на клетки, друг път на балкони или приличат повече на въжета. Под нас тече подготовката за коронацията. Синьо кадифе и ковано сребро, разстилат се покривки със златни ширити, всяка украсена с герба на рода Грийнбрайър — дърво с цветове, тръни и корени.

— Мислиш ли, че положението ще се подобри, когато принц Дейн стане върховен крал? — питам го аз.

Призрака ми се усмихва леко и клати тъжно глава.

— Нещата ще бъдат каквито винаги са били. Само че още повече.

Не знам какво означава това, но отговорът му е достатъчно мъгляв и знам, че няма да ми обясни. Мисля си за тялото на Валериан под леглото ми. Вълшебните създания не гният като хората. Понякога телата им обрастват с лишеи или с гъби. Чувала съм истории за бойни полета, които са се превърнали в зелени хълмове. Иска ми се, когато се върна, да открия, че се е превърнал в дървесна кора, но се съмнявам, че ще имам такъв късмет.

Не бива да мисля за тялото му; би трябвало да мисля за него. Би трябвало да се тревожа за нещо повече от това, че ще ме хванат.

Вървим незабелязано през корени и греди, скачаме високо над слугите с ливреи. Обръщам се към Призрака и гледам спокойното му лице, колко умело пристъпва. Опитвам се да правя същото. Опитвам се да не използвам ранената си ръка за друго, освен за да запазя равновесие. Той като че ли забелязва, но не пита. Може би вече знае какво е станало.

— Сега ще чакаме — казва ми, когато се настаняваме на една дебела греда.

— Нещо конкретно ли?

— Научих, че от имението на Бейлкин ще дойде пратеник, облечен с ливреята на върховния крал. Трябва да го убием, преди да влезе в кралските покои.

Призрака казва това без никаква емоция. Питам се откога ли работи за Дейн. Питам се дали Дейн някога е искал от него да прободе дланта си, дали някак го е изпитвал, или това е специален тест само за смъртни.

— Този пратеник ще се опита да убие принц Дейн? — питам аз.

— Нека не чакаме да разберем.

Под мен се довършват украси от захарен памук — с високи кристални кули. Боядисани с невърмор ябълки са натрупани по банкетните маси в такова количество, сякаш да опиянят половината двор.

Мисля си за устните на Кардан, поръсени със златен прах.

— Сигурен ли си, че ще мине оттук?

— Сигурен съм — казва той.

И ние чакаме, а аз се опитвам да не шавам, докато минутите се превръщат в часове, мърдам само колкото да не се схванат мускулите ми. Това е част от обучението ми — вероятно аспектът, който Призрака смята за най-важен след тихото придвижване. Той ми повтаря отново и отново, че чакането е голяма част от работата на убиеца или крадеца. Най-трудното според него е да не позволяваш на мислите си да се отклоняват към други неща. Като че ли е прав. Тук горе, докато гледам приливите и отливите на слугите, мислите ми се насочват към коронацията, към удавеното момиче, към Кардан, който препуска с коня си към нас, докато бягаме от Холоу Хол, към замръзналата, умиращата усмивка на Валериан.

Насочвам ги отново към настоящето. Под мен едно създание с дълга гладка опашка, която се влачи в пръстта, притичва по пода. В първия миг си мисля, че е част от кухненския персонал, но торбата му е твърде мръсна и като че ли нещо не е наред с ливреята му. Не е облечен като прислужник на Бейлкин, но и дрехите му не са същите като на слугите в двореца.

Поглеждам към Призрака.

— Добре — казва той. — Стреляй.

Ръцете ми се изпотяват, когато вадя миниатюрния арбалет и се опитвам да го закрепя неподвижно на предмишницата си. Отгледана съм в къща с арсенал. Обучена съм за това. Основните ми спомени от детството са за кръвопролития. Тази нощ убих наистина. И все пак за миг не съм сигурна дали ще мога да го направя.

Ти не си убиец.

Поемам дъх и изстрелвам стрелата. Ръката ми се свива от рикошета. Създанието пада и размятаната му ръка събаря пирамида от златни ябълки на пода. Притискам се към един голям възел от корени, за да се скрия, както са ме учили. Слугите пищят, оглеждат се за стрелеца.

До мен Призрака се усмихва леко.

— За първи път ли ти беше? — пита ме той и когато го поглеждам безизразно, уточнява: — Убивала ли си преди?

Нека смъртта бъде единственият ти спътник.

Клатя глава, не си вярвам, че ще успея да изрека лъжата убедително.

— Понякога смъртните повръщат. Или плачат — казва той, явно доволен, че не съм направила нито едно от двете. — Не бива да се срамуваш.

— Добре съм.

Поемам дълбоко дъх и слагам нова стрела в арбалета.

Всъщност усещам наситена с адреналин готовност. Като че ли съм преминала някакъв праг. Преди никога не знаех докъде мога да стигна. Сега вярвам, че знам отговора. Ще стигна докъдето трябва. Ще стигна много далече.

Той извива вежди.

— Бива те в това. Имаш добър мерник и не се плашиш от насилието.

Изненадана съм. Призрака не раздава комплименти.

Заклела съм се да стана по-лоша от съперниците си. Две убийства за една нощ са падение, с което би трябвало да се гордея. Оказа се, че Мадок има много погрешно мнение за мен.

— Повечето от децата на благородниците не притежават търпението — казва той. — И не са свикнали да си цапат ръцете.

Не знам какво да отговоря, когато проклятието на Валериан е още така ясно в ума ми. Може би когато съм видяла смъртта на родителите си, нещо в мен се е повредило. Може би обърканият ми живот ме е превърнал в човек, способен на това. Но друга част от мен се пита дали пък не съм отгледана от Мадок в семейните традиции на жестокост. Дали съм такава заради това, което причини на родителите ми, или защото той стана мой родител?

Нека ръцете ти винаги бъдат изцапани с кръв.

Призрака посяга, хваща ме за китката и преди да се отдръпна, посочва към бледите полумесеци в основата на ноктите ми.

— Като стана дума за ръце, знам какво правиш — виждам го по обезцветяването на пръстите ти. По синкавия оттенък. Надушвам го и в потта ти. Ти се тровиш.

Преглъщам, после кимам, защото няма причина да отричам.

— Защо?

Това, което ми харесва у Призрака, е, че не пита за целите на урока. Наистина изглежда любопитен.

Не знам как да му обясня.

— Когато си смъртен, трябва да полагаш повече усилия.

Той се взира в лицето ми.

— Някой наистина те е убедил в лъжа. Много смъртни са по-добри от вълшебния народ в доста неща. Според теб защо ги отвличаме?

Трябва ми секунда, за да осъзная, че говори сериозно.

— Значи, мога да бъда…?

Не довършвам изречението.

Той сумти.

— По-добра от мен? Не си насилвай късмета.

— Не това щях да кажа — възразявам, но той само се усмихва. Поглеждам надолу. Тялото още лежи там. Няколко рицари са се събрали около него. Веднага щом го преместят, ние ще се оттеглим. — Просто трябва да съм способна да надвивам враговете си. Това е.

Той изглежда изненадан.

— Много врагове ли имаш?

Сигурна съм, че си ме представя сред децата на благородниците с техните нежни ръце и кадифени поли. Мисли си за дребни закачки и незначителни свади.

— Не са много — отговарям, като си мисля за ленивия, изпълнения с омраза поглед на Кардан на светлината на факлите в лабиринта. — Но пък са качествени.

Когато рицарите най-сетне отнасят тялото и никой повече не ни търси, Призрака ме повежда отново сред корените. Плъзгаме се по коридорите, докато той не се приближава достатъчно до торбата на пратеника, за да открадне документите вътре. Отблизо обаче осъзнавам нещо, което смразява кръвта ми. Пратеникът е маскиран. Всъщност създанието е женско и макар че опашката й е фалшива, дългият, подобен на пащърнак нос е съвсем истински. Тя е един от шпионите на Мадок.

Призрака пъха писмото в жакета си и не го отваря, докато не стигаме в гората, под лунната светлина. Когато го поглежда обаче, изражението му става каменно. Стиска листа така силно, че го смачква.

— Какво пише? — питам аз.

Той обръща листа към мен. На него са надраскани пет думи: УБИЙ ПРИНОСИТЕЛЯ НА ТОВА ПИСМО.

— Какво означава това? — питам аз, усещам, че ми призлява.

Призрака клати глава.

— Означава, че Бейлкин ни е заложил капан. Ела. Трябва да вървим.

Повлича ме през сенките и заедно се промъкваме през гората. Не му казвам, че според мен убитата шпионка работи за Мадок. Опитвам се да сглобя пъзела сама, но имам твърде малко парчета.

Какво общо има убийството на Лириопа с коронацията? Какво общо има Мадок с всичко това? Възможно ли е неговата шпионка да е била двоен агент, да е работила и за Бейлкин? В такъв случай това означава ли, че е изнасяла информация от моя дом?

— Някой се опитва да ни разсее — казва Призрака. — Докато заложат капана си. Утре бъди нащрек.

Призрака не ми дава конкретни заповеди, дори не ми казва да спра да приемам малките дози отрова. Не ми дава никакви насоки; води ме у дома точно преди изгрев, за да поспя малко. Тъкмо преди да се разделим, аз искам да спра и да му призная всичко. Сторих нещо ужасно — искам да му кажа. — Помогни ми с тялото. Помогни ми.

Но всички понякога искаме глупави неща. Това не означава, че трябва да ги получим.

 

 

Погребвам Валериан близо до конюшните, но извън ограждението, за да не могат дори най-свирепите от острозъбите коне на Мадок да го изровят и да гризат костите му.

Не е лесно да се погребе тяло. Особено да се погребе тяло, без цялата къща да разбере. Трябва да прехвърля Валериан от балкона на стаята ми в храстите долу. После, с една ръка, да го извлека далече от къщата. Изнемогвам и съм цялата в пот, когато стигам до едно подходящо, обрасло с детелина място. Току-що събудилите се птици си подвикват под просветляващото небе.

За миг ми се иска само да легна на земята.

Но ме чака копане.

 

 

След безсънието следващият следобед ми е като каша от гримиране, сплитане, пристягане на корсети и пояси. Три дебели златни обици са окачени по ръба на едно от зелените уши на Мадок, а на пръстите му има дълги златни нокти. Ориана прилича на разцъфнала роза до него, с огромна огърлица от грубо шлифовани смарагди на шията, толкова големи, че могат да минат за броня.

В стаята си махам превръзката от ръката си. Раната изглежда по-зле, отколкото се надявах — влажна и лепкава, вместо да е хванала коричка. Подута. Най-сетне следвам съвета на Дейн и вземам малко мъх от кухните. Промивам раната и я превързвам отново с импровизираната шина от копчето. Не възнамерявах да нося ръкавици на коронацията, но нямам голям избор. Ровя из чекмеджетата си и намирам чифт тъмносини копринени ръкавици.

Представям си как Лок хваща ръцете ми тази нощ и ме понася из залата. Надявам се, че няма да потрепна, когато притисне дланта ми. Не мога да му позволя да се досети какво се е случило с Валериан. Колкото и да ме харесва, не би искал да целува човека, който е погребал приятеля му в земята.

Със сестрите ми се разминаваме в коридора, докато тичаме напред-назад за забравени неща. Вивиен рови из шкафа ми с бижута, но не намира нищо подходящо за призрачната си рокля.

— Наистина идваш с нас! — казвам аз. — Мадок ще е смаян.

Аз нося лента на шията си, за да прикрия синините от пръстите на Валериан. Когато Виви коленичи, за да рови из плетеницата от обици, ме залива ужас, че ще погледне под леглото и ще види някое кърваво петно, което съм пропуснала да почистя. Толкова съм притеснена, че едва забелязвам усмивката й.

— Ами харесва ми да държа всички на нокти — казва тя. — Освен това искам да клюкарствам с принцеса Рия и да видя спектакъла, когато толкова много владетели се съберат на едно място. Но най-вече искам да се срещна с мистериозния ухажор на Тарин и да видя как Мадок ще приеме предложението му.

— Имаш ли представа кой е? — питам.

При всичко случило се почти забравих за него.

— Изобщо. А ти?

Тя открива каквото търси — искрящо сиви обици от лабрадорит, които Тарин ми подари за шестнайсетия рожден ден, изковани от един гоблин срещу три нейни целувки.

Понякога се питам кой може да иска ръката й. Мисля си как Кардан я издърпа настрани и я разплака. Мисля си за подигравателната усмивка на Валериан. Как тя ме удари твърде силно, когато я подкачих за Бейлкин, макар да съм почти сигурна, че не е той. Главата ми се мае и искам да легна на леглото и да затворя очи. Моля те, моля те, нека не е някой от тях. Нека е някой мил, когото не познаваме.

Спомням си какво ми каза: Мисля, че ще ти хареса.

Обръщам се към Виви и тъкмо ще започна да изреждам по-безобидни възможности, когато Мадок влиза в стаята. Държи тънък меч в сребърна ножница.

— Вивиен — казва той и накланя леко глава. — Ще ме оставиш ли насаме с Джуд за момент?

— Разбира се, тате — казва тя с лек, отровен акцент върху обръщението, докато се измъква с обиците ми.

Той се прокашля малко смутено и ми подава сребърния меч. Предпазителят и дръжката имат елегантна форма, но не са украсени. Мечът е гравиран по жлеба на острието с почти невидим мотив на лози.

— Бих искал да го носиш тази нощ. Това е подарък.

Ахвам тихо. Това наистина е много, много, много красив меч.

— Ти се упражнява така старателно и разбрах, че трябва да бъде твой. Създателят му го е нарекъл Здрач, но разбира се, ти можеш да го наричаш както ти харесва, или никак. Твърди се, че носи късмет, но всички казват това за мечовете, нали? Той е нещо като семейно наследство.

Спомням си думите на Ориана: Той е заслепен от вас. Трябва много да е обичал майка ви.

— Ами Оук? — питам аз. — Ако той го поиска?

Мадок ми се усмихва леко.

— А ти искаш ли го?

— Да. — Не мога да отрека. Издърпвам меча от ножницата, той сякаш е създаден за ръката ми. Съвършен баланс. — Да, разбира се, че го искам.

— Това е добре, защото той е твой по право, изкова го за мен баща ти, Джъстин Дуарте. Той е създателят му, той му даде името. Този меч е твое семейно наследство.

За миг оставам без дъх. Не бях чувала името на баща си, изречено от Мадок. Никога не говорим за това, че той уби родителите ми. Никога.

И определено не говорим за времето, когато бяха живи.

— Баща ми е направил това — повтарям, за да съм сигурна. — Баща ми е бил тук, в Царството на феите?

— Да, няколко години. Съществуват малко негови творения. Намерих две, едно за теб и едно за Тарин. — Той сбръчква лице. — Майка ви го срещна тук и после избягаха заедно в света на смъртните.

Поемам си треперливо дъх, търся кураж да задам въпрос, който често съм мислила, но не съм се осмелявала да изрека на глас:

— Какви бяха те?

Потрепвам, когато думите излизат от устата ми. Дори не знам дали искам да ми каже. Понякога искам просто да я мразя. Ако мога да я намразя, няма да е толкова лошо да обичам него.

Но разбира се, тя все пак е моя майка. Единственото, за което мога да й се ядосвам, е, че я няма, а това определено не стана по нейна вина.

Мадок сяда на столчето с кози крака пред тоалетката ми и протяга напред ранения си крак, изглежда така, сякаш ще ми разкаже приказка за лека нощ.

— Тя беше умна, майка ти. И млада. След като я доведох тук, тя пи и танцува със седмици. Беше в центъра на всяко пиршество. Не можех винаги да ходя с нея. На изток имаше война, един крал от дворовете на тъмните елфи с много територия нямаше желание да се преклони пред върховния крал. Но отпивах от нейното щастие, когато бях тук. Тя успяваше да накара всички да се чувстват така, сякаш няма невъзможни неща. Вероятно съм отдавал това на смъртността й, но не мисля, че е така. Дължеше се на нещо друго. Може би на куража й. Тя като че ли никога не се страхуваше, нито от магия, нито от нищо.

Мисля си, че сигурно това го е ядосвало, но очевидно не е било така. Всъщност в гласа му има напълно неочаквана топлина. Сядам на пейката пред леглото си, като държа новия си сребърен меч за опора.

— Баща ти беше интересен. Предполагам, че си мислиш, че не съм го познавал, но той идваше често в дома ми, в стария ми дом. Пиехме медовина в градините тримата. Той обичал мечовете още от дете. Когато бил горе-долу на твоята възраст, убедил родителите си да му позволят да си построи ковачница в задния двор. Вместо да отиде в колеж, открил майстор на мечове, за да му стане чирак. След това се запознал с един помощник-куратор в музей. Той го пускал вътре, след като музеят затвори, позволявал му да разглежда отблизо древните мечове и да усъвършенства уменията си. Но когато баща ти чул, че има мечове, които може да бъдат изковани единствено от елфи, тръгнал да ни търси.

— Той беше майстор ковач, когато дойде тук, и беше дори по-добър, когато си тръгна — продължи Мадок. — Но не могъл да се сдържи да не се похвали, че е откраднал и тайните ни, освен жена ми. Накрая това стигнало до Бейлкин, който ми го каза.

Ако баща ми наистина е говорил с Мадок, сигурно е знаел, че не бива да се хвали, че е откраднал от него. Но аз съм била на улиците на света на смъртните и знам колко далече изглежда там Елфхейм. С годините времето, прекарано в Елфхейм, сигурно е започнало да му прилича на далечен сън.

— У мен има малко добрина — казва Мадок. — Но съм ви длъжник и се заклех да сторя най-доброто за вас.

Ставам, прекосявам стаята и слагам облечената си в ръкавица ръка на бледозелената кожа на лицето му. Той затваря котешките си очи. Не мога да му простя, но и не мога да го мразя. Стоим така дълго, накрая той поглежда нагоре, хваща здравата ми ръка и я целува.

— След днес всичко ще бъде различно — казва ми. — Ще те чакам в каретата.

И си тръгва. Хващам се за главата. Не мога да фокусирам мислите си. Когато ставам обаче, закачам новия си меч на колана. Той е студен и солиден в ръцете ми, тежък като обещание.