Холи Блек
Жестокият принц (19)

18

Събуждам се замаяна. Плаках, докато заспя, и сега очите ми са подути и зачервени, а главата ми бумти. Предишната нощ ми се струва като някакъв трескав, ужасен кошмар. Изглежда ми невъзможно да съм се промъкнала в имението на Бейлкин и да съм откраднала една от прислужниците му. Още по-невъзможно ми се струва, че тя предпочете да се удави, отколкото да живее със спомените за Царството на феите. Докато пия чая от копър и обличам жакет, Гнарбон влиза в стаята ми.

— Моля за извинение — казва той и се покланя рязко. — Джуд трябва да дойде веднага…

Татерфел му маха да излезе.

— Тя не е в състояние да се вижда с никого в момента. Ще я изпратя, когато се облече.

— Принц Дейн я чака долу в салона на генерал Мадок. Нареди да я заведа и не го интересува с какво е облечена. Каза, ако трябва, да я занеса.

Гнарбон изглежда смутен, но е ясно, че никой от нас не може да противоречи на престолонаследник.

Студен ужас се свива в стомаха ми. Как така не се сетих, че точно той, с неговите шпиони, ще разбере какво съм сторила? Бърша ръце в кадифения жакет. Въпреки заповедта му обувам панталон и ботуши, преди да тръгна. Никой не ме спира. Достатъчно уязвима съм; ще запазя каквото достойнство ми е останало.

Принц Дейн стои до прозореца зад писалището на Мадок. С гръб към мен е и погледът ми автоматично се отклонява към меча на колана му, който се вижда под тежкото вълнено наметало. Дейн не се обръща, когато влизам.

— Сгреших — казвам. Доволна съм, че е до прозореца. По-лесно ми е да говоря, когато не ме гледа. — И по всякакъв начин ще изкупя…

Той се обръща, лицето му изразява огромен гняв, който внезапно ме кара да видя приликата му с Кардан. Ръката му се стоварва върху писалището на Мадок и всичко по него подскача.

— Не те ли взех на служба и не ти ли направих голяма услуга? Не ти ли обещах място в моя двор? И все пак… и все пак ти използваш наученото, за да застрашиш плановете ми.

Забивам поглед в пода. Той има властта да ми стори всичко. Всичко. Дори Мадок няма да може да го спре — не мисля, че дори ще се опита. И не само защото не съм се подчинила, а защото показах вярност към нещо, което е напълно отделно от него. Помогнах на смъртно момиче. Действах като смъртна.

Прехапвам долната си устна, за да не започна да го моля за прошка. Не мога да си позволя да продумам.

— Момчето не е така тежко наранено, колкото можеше да бъде, но с правилния нож, с по-дълъг нож раната щеше да е фатална. Не мисли, че не знам, че си искала точно това.

Внезапно вдигам очи, твърде изненадана съм. Гледаме се няколко смущаващи секунди. Аз се взирам в сребристото сиво на очите му, виждам как е сбърчил чело — дълбоки бръчки на негодувание. Отбелязвам всичко това, за да не мисля как едва не се издадох за много по-страшно престъпление.

— Е? — пита той. — Да не си мислеше, че няма да се разбере?

— Той се опита да ме омагьоса, за да скоча от кулата — казвам.

— И вече знае, че не може да бъдеш омагьосана. Става все по-лошо и по-лошо. — Заобикаля писалището към мен. — Ти си мое създание, Джуд Дуарте. Ще удряш само когато аз ти кажа. Разбра ли?

— Не — отвръщам автоматично. Той иска от мен нещо нелепо. — Значи, трябваше да го оставя да ме нарани?

Ако знаеше всичко, което съм сторила, щеше да е още по-ядосан.

Той забива кинжал в писалището на Мадок.

— Вземи го — заповядва и аз усещам принудата на магия.

Пръстите ми стискат дръжката. Чувствам замайване. Едновременно съзнавам и не съзнавам какво върша.

— След миг ще те накарам да пронижеш ръката си с острието. Когато ти заповядам да направиш това, искам да си спомниш къде са костите ти, къде са вените ти. Искам да пронижеш ръката си там, където ще нанесеш най-малка вреда.

Гласът му е напевен, хипнотичен, но все пак сърцето ми ускорява ритъма си.

Против волята си насочвам острието на ножа. Притискам го леко в кожата си. Готова съм.

Мразя го, но съм готова. Мразя и него, и себе си.

— Сега — казва той и ме освобождава от магията.

Отстъпвам назад. Отново се контролирам, все още държа ножа. Той щеше да ме накара да…

— Не ме разочаровай — казва принц Дейн.

Осъзнавам, че всъщност заповедта не е отменена. Той не ме е освободил, за да ме опази. Може да ме омагьоса отново, но няма да го направи, защото иска да се пронижа сама. Иска да докажа предаността си с кръв. Колебая се — разбира се, че се колебая. Това е абсурдно. Това е ужасно. Не така се доказва лоялност. Това е огромна глупост.

— Джуд? — пита той.

Не знам дали иска да премина това изпитание, или да се проваля в него. Мисля за Софи на дъното на морето, за пълните й с камъни джобове. Мисля за задоволството на лицето на Валериан, когато ми каза да скоча от кулата. Мисля за очите на Кардан, които ме предизвикват да му се опълча.

Опитвах се да съм по-добра от тях и се провалих.

Какво ще стане, ако спра да се тревожа за смъртта, за болката, за всичко? Ако спра да се опитвам да се впиша тук?

Вместо да се страхувам, бих могла да се превърна в нещо, от което да се страхуват.

Гледам го и забивам ножа в ръката си. Болката е вълна, която се издига все по-високо и по-високо, но не се разбива. Издавам нисък гърлен звук. Може и да не заслужавам такова наказание, но заслужавам наказание.

Изражението на Дейн е странно, неразгадаемо. Той отстъпва крачка назад, сякаш съм направила нещо шокиращо, а не просто съм изпълнила негова заповед. После се прокашля.

— Не разкривай уменията си с острието — казва той. — Не разкривай неуязвимостта си към магията. Не разкривай всичко, на което си способна. Показвай силата си чрез привидно безсилие. Ето това искам от теб.

— Да — казвам и вадя острието.

Кръв потича по писалището на Мадок. Повече е, отколкото очаквах. Внезапно се чувствам замаяна.

— Избърши я — казва той, стиснал е зъби. Явно изненадата му е преминала, заменена от нещо друго.

Няма с какво да почистя писалището, затова го правя с подгъва на жакета си.

— Сега ми подай ръката си. — Неохотно му я подавам, но той я хваща леко и я превързва със зелена кърпа, която вади от джоба си. Опитвам се да свия пръсти и едва не припадам от болка. Платът на превръзката вече потъмнява. — Когато си тръгна, отиди в кухните и сложи на раната мъх.

Кимам отново. Не съм сигурна, че мога да превърна мислите си в думи. Опасявам се, че няма да мога да се задържа още дълго на крака, но притискам силно коленете си и се взирам в нараненото дърво на писалището, там, където се беше забил кинжалът — сега е оцветено в ярко, но избеляващо червено.

Вратата на кабинета се отваря и стряска и двама ни. Принц Дейн пуска ръката ми, аз я пъхам в джоба си и болката от това движение едва не ме поваля. Ориана стои на прага с дървен поднос, на който има вдигащо пара гърне и три глинени чаши. Облечена е с ежедневна рокля в цвета на неузрели райски ябълки.

— Принц Дейн — казва тя и се покланя красиво. — Прислужниците ми съобщила, че сте се уединили тук с Джуд, а аз им казах, че сигурно са се объркали. При предстоящата коронация времето ви е твърде ценно, за да губите много от него с едно глупаво момиче. Вие й оказвате твърде голямо внимание и без съмнение, тя не може да се справи с него.

— Без съмнение — казва той и й се усмихва със стиснати зъби. — Твърде много се забавих тук.

— Искате ли малко чай, преди да ни напуснете — предлага тя и оставя подноса на писалището. — Всички можем да пийнем по чашка и да си поговорим. Ако Джуд е сторила нещо, което ви е засегнало…

— Моля за извинение — казва той, но не особено любезно. — Но вашето напомняне за задълженията ми ме кара да се насоча незабавно към действия.

Той минава покрай нея и ме поглежда, преди да излезе. Нямам представа дали съм издържала изпитанието, но така или иначе, той вече няма да ми се доверява както преди. Изгубих това.

Аз също изгубих доверието си в него.

— Благодаря ти — казвам на Ориана.

Цялата треперя.

Странно, но тя не ми се кара, не казва нищо. Слага леко ръце на раменете ми и аз се облягам на нея. Ароматът на върбинка изпълва ноздрите ми. Затварям очи и отпивам от познатата миризма. Отчаяна съм. И съм готова да потърся утеха навсякъде, каквато и да било утеха.

 

 

Не мисля за уроци или лекции. Цялата треперя, докато се връщам в стаята си, и после си лягам. Татерфел ме гали по косата, сякаш съм сънлива котка, и продължава да подрежда дрехите ми. Новата ми рокля ще пристигне по-късно днес, а коронацията ще започне на следващия ден. Изборът на Дейн за върховен крал ще положи началото на цял месец пиршества, докато луната се смали и после се изпълни отново.

Ръката ме боли толкова много, че не мога да понеса да сложа мъх върху раната. Просто я свивам до гърдите си.

Тя пулсира, болката се превръща в стряскащи пулсации като втори, накъсан пулс. Не мога да се накарам да сторя друго, освен да лежа и да чакам да отслабне. Мислите ми блуждаят замаяно.

Някъде там всички лордове, дами и васали, управляващи отдалечените дворове, пристигат, за да поднесат почитанията си на новия върховен крал. Дворовете на нощните феи, дворовете на светлите елфи, дворовете на свободните и на дивите феи. Поданиците на върховния крал и дворовете, с които е в примирие, макар и крехко. Дори Дворът на Орлаг, кралицата на морските дълбини, ще присъства. Мнозина ще предложат верността си и ще приемат мъдростта на новия върховен крал в замяна на неговата защита. Ще се закълнат, че ще го защитават и ще отмъщават за него, ако се наложи. После всички ще покажат уважението си, като се включат във веселбите.

И от мен се очаква да се веселя с тях. Месец на танци и празненства, на пиене, гатанки и дуели.

За тази цел всичките ми рокли трябва да бъдат почистени, изгладени и освежени. Татерфел пришива малки люспи от шишарки по разнищените ръбове на ръкавите. Зашива малките дупки по полите с бродерии във формата на листа и нарове, а на една бродира дори скачаща лисица. Ушила ми е десетина чифта кожени пантофки. От мен се очаква да танцувам толкова много, че да протривам по един чифт всяка нощ.

Поне Лок ще бъде там, за да танцува с мен. Опитвам да се концентрирам върху спомена за кехлибарените му очи, вместо върху болката в ръката си.

Докато Татерфел обикаля из стаята, аз затварям очи и се унасям в странен, неспокоен сън. Събуждам се късно през нощта, цялата съм потна. Чувствам се странно спокойна обаче, сълзите, паниката и болката някак са утихнали. Агонията в ръката ми се е превърнала в тъпа пулсация.

Татерфел я няма. Виви седи на ръба на леглото ми, котешките й очи улавят лунната светлина и приличат на сияещ ликьор.

— Дойдох да видя дали си добре — казва тя. — Само че, разбира се, не си.

Насилвам се да седна, като се опирам на здравата си ръка.

— Съжалявам… за това, което те накарах да направиш. Не биваше. Изложих те на опасност.

— Аз съм по-голямата ти сестра. Не е нужно да ме защитаваш от собствените ми решения.

След като Софи падна във водата, с Виви до зазоряване се гмуркахме в леденото море, викахме я, опитвахме се да намерим някаква следа от нея. Плувахме в черните води и крещяхме името й, докато прегракнахме.

— И все пак — казвам аз.

— И все пак — повтаря тя яростно. — Исках да помогна. Исках да помогна на това момиче.

— Жалко, че не успяхме.

Думите засядат на гърлото ми.

Вивиен свива рамене и аз си спомням, че макар да ми е сестра, се различаваме по начини, които е трудно да осъзнаеш.

— Ти стори нещо смело. Трябва да си доволна. Не всеки може да е смел. Аз невинаги съм смела.

— Какво имаш предвид? Онази част с „не казвайте на Хедър какво става наистина“?

Тя прави физиономия, но се усмихва, явно благодарна, че говоря за нещо не толкова ужасно — и все пак мислите ни се отклоняват от мъртвото момиче към нейната любима, която също е смъртна.

— Легнахме заедно преди няколко дни — казва Виви. — И тя започна да докосва с пръст ухото ми. Реших, че ще ме попита нещо, което ще ми даде повод да й кажа, но тя просто заяви, че тази мода при ушите била много хубава. Знаеше ли, че има смъртни, които си режат ушите и ги зашиват така, че да изглеждат заострени?

Не съм изненадана. Разбирам копнежа по уши като нейните. Имам чувството, че съм прекарала половината си живот в такъв копнеж — да имам такива деликатни, мъхести връхчета.

Но не й казвам следното: никой не може да докосне тези уши и да повярва, че не са дело на природата. Хедър или е излъгала Виви, или лъже себе си.

— Не искам да се страхува от мен — казва Виви.

Мисля си за Софи и съм сигурна, че и Виви мисли за нея, за пълните й с камъни джобове. Софи е на дъното на морето. Вероятно Виви е по-разстроена от случилото се, отколкото иска да изглежда.

От долния етаж чувам гласа на Тарин.

— Те са тук! Роклите ни! Елате да ги видите!

Плъзгам се от леглото и Виви ми се усмихва.

— Поне преживяхме приключение. А сега ни очаква още едно.

Пускам я да тръгне пред мен, защото трябва да прикрия превързаната си ръка с ръкавица, преди да я последвам по стълбите. Слагам едно копче от палто върху раната, за да отклонява непосредствения натиск. Сега остава да се надявам, че издутината на дланта ми няма да е твърде забележима.

Роклите ни са окачени на три стола и канапе в салона на Ориана. Мадок търпеливо я слуша как превъзнася съвършенството им. Нейната бална рокля е в същото розово като очите й, потъмнява към червено и сякаш е създадено от огромни венчелистчета, разливащи се в шарф. Платът на роклята на Тарин е великолепен, кройката на наметалото и платката на корсажа са съвършени. Под тях са малкият сладък костюм на Оук и жакет и наметало за Мадок в любимия му оттенък на червеното — като съсирена кръв. Виви държи своята сребристосива рокля с разнищените крайчета и ми се усмихва.

В другия край на стаята виждам моята рокля. Тарин ахва, когато я вдигам.

— Ти не поръча това — казва тя обвинително, сякаш някак нарочно съм я заблудила.

Вярно е, че роклята, която държа, не е онази, която Брамбълуефт скицира за мен. Тази е съвсем различна, напомня ми за смайващите рокли в гардероба на майката на Лок. В преливащи цветове е — от бяло около шията през най-светлото синьо до най-тъмното индигово при краката. По нея са бродирани контрастиращи силуети на дървета, както ги виждам през прозореца си при спускането на здрача. Шивачката дори е зашила малки кристалчета, за да приличат на звезди.

Това е рокля, каквато дори не бих могла да си представя, толкова е съвършена, че за миг не мога да мисля за друго, освен за красотата й.

— Аз… не мисля, че е моята. Тарин е права. Не прилича на скицата.

— И все пак е красива — казва утешително Ориана, сякаш съм недоволна. — И на нея е закачено твоето име.

Радвам се, че никой не ме кара да я върна. Не знам защо получавам такава рокля, но ако ми стане, ще я задържа.

Мадок извива вежди.

— Всички ще изглеждаме великолепно.

На излизане от салона разрошва косата ми. В такива моменти почти успявам да повярвам, че между нас няма река от пролята кръв.

Ориана пляска с ръце.

— Момичета, елате тук за момент.

Трите сядаме на канапето до нея и чакаме объркани.

— Утре ще бъдете сред благородниците на много дворове. Ще сте под защитата на Мадок, но повечето от присъстващите няма да знаят за тази защита. Не бива да се оставяте да ви примамят към сделки или обещания, които може да бъдат използвани срещу вас. И най-вече не вършете нищо, което може да бъде сметнато за нарушаване на гостоприемството. Не бъдете глупави и не се поставяйте в ничия власт.

— Ние никога не сме глупави — казва Тарин, което си е най-безочлива лъжа.

Ориана прави измъчена физиономия.

— Аз нямаше да ви пусна на пиршествата, но Мадок настоя да участвате. Затова следвайте съвета ми. Бъдете внимателни и вероятно ще намерите начин да се забавлявате.

Трябваше да очаквам това — още предупреждения, още лекции. Щом ни няма доверие, че ще се държим добре на един пир, със сигурност няма да ни има доверие и за коронация. Ставаме и тя ни обръща една по една към себе си, като залепва ледените си устни на бузите ни. Мен целува последна.

— Не се цели над положението си — казва ми тихо.

За миг не разбирам защо ми казва това. После, ужасена, осъзнавам. След този следобед тя си мисли, че съм любовница на принц Дейн.

— Не го правя — отвръщам.

Разбира се, Кардан би казал, че всичко, което получавам, не съответства на положението ми.

Тя хваща ръката ми със съжалително изражение.

— Мисля единствено за бъдещето ти — казва Ориана все така тихо. — Онези, които са близо до трона, рядко са истински близо до някой друг. Едно смъртно момиче ще има дори по-малко съюзници.

Кимам, сякаш се съгласявам с мъдрия й съвет. Ако не ми вярва, ще е най-лесно просто да се съгласявам с нея. Предполагам, че има повече смисъл, отколкото да й кажа истината — че Дейн ме е избрал за гнездото си от крадци и шпиони.

Нещо в изражението ми я кара да хване и двете ми ръце. Аз се смръщвам от натиска върху раната.

— Преди да стана съпруга на Мадок, бях една от консортите на краля на Елфхейм. Чуй ме, Джуд. Не е лесно да си консорт на върховния крал. Това означава винаги да си в опасност. Винаги да бъдеш пешка.

Явно съм зяпнала насреща й, напълно шокирана. Никога не съм се замисляла за живота й, преди да дойде при нас. Внезапно страховете й за нас придобиват съвсем друг смисъл; преди тя е играла по съвсем други правила. Подът като че ли се килва под краката ми. Не познавам жената пред мен, не знам какво е изстрадала, преди да дойде в тази къща, не знам дори как е станала съпруга на Мадок. Дали го е обичала, или просто е сключила изгоден брак, за да спечели защитата му?

— Не знаех — казвам глупаво.

— Аз така и не родих дете на Елдред — казва ми тя. — Но друга от избраниците му щеше да роди. Когато тя умря, имаше слухове, че един от принцовете я е отровил, за да предотврати появата на съперник за трона. — Ориана се взираше в лицето ми с бледорозовите си очи. Знам, че говори за Лириопа. — Не е нужно да ми вярваш. Има още десетки също толкова ужасни слухове. Когато много власт е концентрирана на едно място, всеки се бори за парченце от нея. Когато в двора не пият отрова, се опиват с жлъч. Няма да се впишеш добре там.

— Какво те кара да мислиш така? — питам я, думите й са дразнещи почти колкото тези на Мадок, когато отхвърли шансовете ми за рицарство. — Може пък да се впиша.

Пръстите й отново докосват лицето ми, приглаждат косата ми назад. Би трябвало да е нежен жест, но е по-скоро оценяващ.

— Трябва много да е обичал майка ви — казва тя. — Той е заслепен от вас. Ако бях на негово място, щях да ви отпратя далече преди много време.

Не се и съмнявам в това.

— Ако отидеш при принц Дейн въпреки предупреждението ми, ако той получи наследник от теб, не казвай на никого, кажи първо на мен. Закълни се в гроба на майка си. — Усещам ноктите й, когато ръката й ляга на тила ми, и се смръщвам. — На никого. Разбра ли?

— Обещавам. — Това е обещание, което няма да ми е трудно да изпълня. Опитвам се да придам тежест на думите си, за да ми повярва. — Наистина. Обещавам.

Тя ме пуска.

— Можеш да си вървиш. Почини си добре, Джуд. Когато станеш, коронацията ще започне и вече няма да има много време за почивка.

Правя реверанс и излизам.

Тарин ме чака в коридора. Седи на резбована с увити змии пейка и люлее крака. Когато вратата се затваря, тя вдига очи.

— Какво й става?

Клатя глава, опитвам се да се отърся от плетеницата от чувства.

— Знаеш ли, че е била консорт на върховния крал?

Тя извива вежди и сумти доволно.

— Не. Това ли ти каза?

— В общи линии.

Мисля си за майката на Лок и за пеещата птичка в жълъда, за Елдред на неговия трон, с приведена от тежестта на собствената му корона глава. Трудно ми е да си го представя с наложници, камо ли в количеството, което е имал, за да се сдобие с толкова много деца, неестествено много за вълшебно създание. И все пак вероятно просто не ми достига въображение.

— Хм. — Тарин сякаш също не може да си го представи. Мръщи се объркана, после като че ли си спомня за какво ме е чакала. — Знаеш ли защо принц Бейлкин беше тук?

— Бил е тук? — Не съм сигурна, че ще понеса още изненади. — Тук, в къщата?

Тя кима.

— Пристигна с Мадок и се затвориха в кабинета му с часове.

Питам се колко скоро след заминаването на принц Дейн са дошли. Надявам се, че принц Дейн не е чул нищо за липсваща прислужница. Ръката ми пулсира, когато я движа, но се радвам, че изобщо мога да я движа. Не изгарям от желание да получа още наказания.

И все пак Мадок не изглеждаше ядосан, когато ме видя с роклята. Изглеждаше си най-нормално, дори доволен. Вероятно са говорили за други неща.

— Странно — казвам на Тарин, защото ми е забранено да й призная, че съм шпионин, и не мога да се накарам да й разкажа за Софи.

Радвам се, че коронацията наближава. Искам да дойде и да помете всичко друго.

 

 

Тази нощ дремя в леглото си напълно облечена, чакам Призрака. Изпуснах уроците две нощи поред — нощта, когато бях у Лок, и миналата — докато търсех Софи в морето. Той сигурно ще е много подразнен, когато се появи.

Опитвам се да не мисля за това и се концентрирам върху почивката. Вдишвам и издишвам.

Когато дойдох за първи път в Царството на феите, ми беше трудно да заспивам. Човек би си помислил, че съм имала кошмари, но не помня много такива. Сънищата ми не успяваха да си съперничат по ужас с истинския ми живот. Просто не можех да се успокоя достатъчно, за да си почина. Въртях се и се мятах по цяла нощ и цялата сутрин, сърцето ми препускаше, накрая ме заболяваше глава и заспивах в късния следобед, когато другите вече ставаха. После бродех по коридорите на къщата като неспокоен призрак, прелиствах древните книги, местех пуловете на дъската за игра, печах сирене в кухните и се взирах в подгизналата от кръв шапка на Мадок, сякаш тя криеше отговорите на загадките на Вселената. Един от таласъмите, които работеха тук, Нел Утър, ме откри и ме отведе пак в стаята ми, като ми каза, че ако не мога да заспя, трябва просто да лежа неподвижно със затворени очи. Така поне тялото ми ще може да си почине, дори умът ми да не успее.

Лежа така, когато чувам шум на балкона. Обръщам се, очаквам да видя Призрака. Тъкмо ще го подкача, че все пак издава шум, когато осъзнавам, че човекът, който тресе вратите, не е Призрака. А е Валериан — с дълъг извит нож в едната си ръка и също толкова остра усмивка.

— Какво… — Сядам рязко. — Какво правиш тук?

Осъзнавам, че шепна, сякаш се страхувам да не го открият.

Ти си мое създание, Джуд Дуарте. Ще удряш само когато аз ти кажа. Иначе ще сдържаш ръката си.

Поне принц Дейн не ме омагьоса да се подчинявам на тези думи.

— Защо да не бъда тук? — пита ме Валериан и се приближава.

Мирише на борова смола и на изгоряла коса, по бузата му има златен прашец. Не съм сигурна къде е бил, но не мисля, че е трезвен.

— Това е моят дом.

Готова съм за тренировките с Призрака. Имам нож в ботуша и още един на хълбока, но си мисля за заповедта на Дейн, мисля си как не бива да го разочаровам повече, затова не посягам към тях. Стъписана съм от появата на Валериан в стаята ми.

Той стига до леглото ми. Държи добре ножа, но виждам, че не е много опитен с него. Той не е син на генерал.

— Това не е твой дом — казва ми, гласът му трепери от гняв.

— Ако Кардан те е пратил, наистина трябва да размислиш относно приятелството ви — казвам аз, вече съм изплашена, но по някакво чудо гласът ми остава спокоен. — Защото, ако изкрещя, в коридора има стражи. Ще дойдат. А те имат големи и остри мечове. Огромни. Ще бъдеш убит заради приятеля си.

Показвай силата си с привидно безсилие.

Той като че ли не проумява думите ми. Очите му гледат диво, зачервени са и не са добре фокусирани.

— Знаеш ли какво отговори той, когато му казах, че си ме пробола? Каза ми, че съм си го заслужил.

Това е невъзможно; Валериан вероятно не го е разбрал добре. Кардан сигурно му се е подигравал, задето се е оставил да го нараня.

— А ти какво очакваше? — питам го, като се старая да скрия изненадата си. — Не знам дали си забелязал, но той е голям гадняр.

Ако досега не е бил съвсем сигурен дали иска да ме намушка, вече е сигурен. Скача към мен и забива острието в дюшека, защото аз се претъркулвам настрани и скачам от леглото. Гъши пух се разлита във въздуха като сняг, когато той вади кинжала. Изправя се и аз вадя моя нож.

Не разкривай уменията си с острието. Не разкривай неуязвимостта си пред магията. Не разкривай всичко, на което си способна.

Само че принц Дейн не знае, че най-голямото ми умение е да вбесявам другите.

Валериан пак се приближава към мен. Той е опиянен и яростен, и не особено добре обучен, но е от вълшебния народ, роден с котешки рефлекси и надарен с ръст, който му дава по-голям обхват. Сърцето ми бумти в гърдите. Мога да извикам за помощ. Трябва да извикам.

Отварям уста и той скача към мен. Писъкът излиза на порив от гърдите ми, когато губя равновесие. Рамото ми се удря силно в пода и аз се превъртам отново. Достатъчно добре съм обучена и въпреки изненадата изритвам ножа от ръката му, когато се приближава. Острието се плъзга по пода.

— Добре — казвам аз, сякаш се опитвам да успокоя и двама ни. — Добре.

Той не спира. Макар че държа нож, макар че на два пъти избегнах атаките му и го обезоръжих, макар че веднъж вече го намушках, той пак посяга към гърлото ми. Пръстите му потъват в кожата ми и аз си спомням как се давех с плода, натъпкан в устата ми, как мекият пулп се притискаше към зъбите ми. Спомням си давещия нектар и ужасното блаженство, което се спусна над мен и ме лиши дори от страха пред смъртта. Той искаше да ме гледа как умирам, искаше да ме гледа как се боря да си поема дъх, както се боря и сега. Поглеждам в очите му и виждам същото изражение.

Ти си нищо. Почти не съществуваш. Единствената ви цел е да създадете други от вашия вид, преди да умрете.

Но греши за мен. Аз ще се погрижа мимолетният ми живот да не е минал напразно.

Няма да се страхувам от него или от наказанието на принц Дейн. Ако не мога да бъда по-добра от тях, ще стана много по-лоша.

Въпреки че пръстите му притискат трахеята ми, въпреки че вече започва да ми причернява, аз прицелвам добре кинжала и го забивам в гърдите му. Право в сърцето.

Валериан пада от мен, издавайки гъргорещ звук. Аз поемам въздух с пълни гърди. Той се опитва да стане, олюлява се и пада пак на колене. Поглеждам го замаяно и виждам дръжката на ножа ми да стърчи от гърдите му. Червеното кадифе на жакета му става по-наситено, влажно червено.

Той посяга към дръжката, сякаш да измъкне кинжала.

— Недей — казвам автоматично, защото това само ще влоши нещата.

Посягам към нещо — на пода има захвърлена фуста, с която мога да спра кръвта. Той се плъзга настрани, далече от мен, и се хили, макар че едва държи очите си отворени.

— Ще трябва да ми позволиш да… — започвам аз.

— Проклета да си — шепне Валериан. — Проклинам те. Трижди те проклинам. Нека ръцете ти винаги бъдат изцапани с кръв. Нека смъртта е единственият ти спътник. Нека…

Замлъква рязко, кашляйки. Когато спира, не помръдва. Очите му още са притворени, но блясъкът в тях е изчезнал.

Ранената ми ръка полита към устата ми от ужас пред проклятието, сякаш да спра вик, но не крещя. През цялото време не съм извикала и няма да започна сега, когато вече няма за какво да викам.

Минутите отминават, а аз седя до Валериан и гледам как кожата на лицето му побелява, защото кръвта вече не се движи, гледам как устните му стават зеленикавосини. Той не умира по-различно от смъртните, макар да съм сигурна, че би се вбесил, ако го знаеше. Можеше да живее хиляда години, ако не бях аз.

Ръката ме боли по-силно от преди. Сигурно съм я ударила в схватката.

Оглеждам се и виждам отражението си в огледалото в другия край на стаята: човешко момиче с разрошена коса и трескави очи, а в краката му се разлива локва кръв.

Призрака ще дойде. Той ще знае какво да сторим с мъртво тяло. Той със сигурност е убивал. Но принц Дейн вече ми е ядосан, задето пронизах детето на високопоставен член на двора. Убийството на същото това дете в нощта преди коронацията няма да се приеме никак добре. Последните, които трябва да разбират за това, са Дворът на сенките.

Не, трябва да скрия тялото сама.

Оглеждам стаята, надявам се да ме осени нещо, но единственото място, където мога да го скрия поне временно, е под леглото. Разпъвам фустата до тялото му и го претъркулвам върху нея. Леко ми се гади. Тялото му е още топло. Не обръщам внимание на това, докато го влача към леглото и го набутвам заедно с фустата отдолу — първо с ръце, а после и с крака.

Остава само петното кръв. Вземам каната с вода до легена и плисвам малко на дървените дъски, а после и на лицето си. Здравата ми ръка трепери, докато бърша кръвта, после се свличам на пода и заравям ръце в косата си.

Не съм добре.

Не съм добре.

Не съм добре.

Когато Призрака пристига на балкона ми, не разбира нищо, и това е важното.