Холи Блек
Жестокият принц (18)

17

Събуждам се в къщата на Лок, на покрито с гоблени легло. Усещам вкус на кисели сливи и устните ми са подути от целувки. Лок е до мен на леглото, лежи със затворени очи, все още с дрехите от пиршеството. Надигам се и спирам, за да го погледна — острите му уши и косата като лисича козина, меката му уста, дългите, разтворени в съня крака. Главата му лежи на покритата с дантела китка.

Споменът за нощта се връща внезапно. Имаше танци и гонитби из лабиринта. Помня как паднах на длани в пръстта и се смеех, напълно нетипично за мен. Поглеждам към балната рокля, с която съм заспала, и виждам петна от трева по нея.

Не че ще съм първият, който ще й направи роклята зелена.

Принц Кардан ме гледа цялата нощ като неспокойно обикаляща акула, която чака подходящия момент да захапе. Дори сега мога да видя прогарящите черни очи. И ако съм се смяла по-силно, за да го разгневя, ако съм се усмихвала по-широко и съм целувала Лок по-дълго, то това е измама, която дори вълшебният народ не би осъдил.

Сега обаче нощта ми се струва като дълъг и невъзможен сън.

В спалнята на Лок цари пълен хаос — книги и дрехи са разпилени по дивани и ниски кушетки. Излизам и тръгвам по празните коридори на къщата. Откривам отново прашната стая на майка му, свалям роклята и обличам моите дрехи. Посягам да взема ножа от джоба й и заедно с него изпада златният жълъд.

Импулсивно пъхам и него в туниката си. Искам да имам някакъв спомен от тази нощ, защото сигурно няма да се случи отново. Лок ми каза, че мога да взема каквото искам от тази стая, и аз вземам това.

На излизане минавам покрай дългата банкетна маса. Никасия е там, реже ябълка с малко ножче.

— Косата ти прилича на храст — казва ми и хвърля парченце плод в устата си.

Поглеждам към една сребърна плоча на стената, която показва само разкривено и размазано отражение. Дори така виждам, че е права — около главата ми има кафяв ореол. Посягам нагоре, започвам да разплитам плитката си и да сресвам кичурите с пръсти.

— Лок спи — казвам, защото предполагам, че чака него.

Би трябвало да се чувствам, сякаш съм я надвила, защото излизам от неговата спалня, но всъщност изпитвам само лека паника.

Не знам как да правя това. Не знам как да се събуждам в къщата на момче и да говоря с момичето, с което преди е имал връзка. Освен това тя е и момичето, което вероятно ме иска мъртва. Странно, но единствено това от всичко ми се струва съвсем нормално.

— Майка ми и брат му мислеха, че ще се оженим — казва тя сякаш на въздуха, а не на мен. — Щеше да е полезен съюз.

— С Лок? — питам объркана.

Поглежда ме подразнено, въпросът ми сякаш я сепва.

— Не, с Кардан. Той съсипа всичко. Той така обича. Да съсипва нещата.

Разбира се, Кардан обича да съсипва нещата. Питам се как така едва сега го е осъзнала. Това ми се струва нещо, по което всъщност си приличат.

Оставям я с ябълката и спомените и тръгвам към двореца. Хладен вятър духа през дърветата, вдига спуснатата ми коса и носи аромат на бор. В небето се чуват крясъци на чайки. Благодарна съм, че днес има уроци, благодарна съм, че имам извинение да не се прибирам у дома, където ще слушам упреците на Ориана.

Днес урокът е в кулата, най-нелюбимото ми място. Изкачвам стъпалата и се настанявам. Закъсняла съм, но си намирам място на една пейка в дъното. Тарин седи от другата страна и ме поглежда с извити вежди. Кардан е до нея, облечен в зелено кадифе със златна бродерия, увенчана с тръни от синя нишка. Изтегнал се е на мястото си и дългите му пръсти потропват неспокойно по пейката до него.

Само като го гледам, се изнервям.

Поне Валериан го няма. Твърде много е да се надявам да не се върне вече, но и за днес съм благодарна.

Нов лектор, рицар, на име Дулкамара, говори за правилата на унаследяване, вероятно заради предстоящата коронация.

Коронацията, която ще отбележи и моето издигане към властта. Щом принц Дейн стане върховен крал, неговите шпиони ще могат да се спотайват из сенките на Елфхейм и ще отговарят единствено пред него.

— В някои от по-нисшите дворове убиецът на крал или кралица може да заеме трона — казва Дулкамара.

После добавя, че тя е от Двора на термитите, който още не се е присъединил под флага на Елдред.

Макар че не е с броня, стои така, сякаш е свикнала с тежестта й.

— И заради това кралица Маб сключила сделка с ковач от дивите създания, за да й направи короната, която сега носи крал Елдред и която може да се предава единствено на наследниците й. Трудно ще я отнемат насила.

Тя се усмихва зловещо.

Изглежда така, че ако Кардан се опита да прекъсне урока й, сигурно ще го изяде жив и ще счупи със зъби костите му, за да изсмуче костния мозък.

Децата на благородниците се взират смутени в Дулкамара. Има слух, че лорд Ройбен, нейният крал, възнамерява да се закълне във вярност пред новия върховен крал, като доведе със себе си големия си двор, който от години удържа войските на Мадок. Присъединяването на Ройбен към Върховния двор на Елфхейм се смята за шедьовър на дипломацията, договорен от принц Дейн въпреки волята на Мадок. Предполагам, че тя е дошла за коронацията.

Ларкспър, един от най-малките, се обажда:

— А какво става, ако вече няма деца от рода Грийнбрайър?

Усмивката на Дулкамара омеква.

— Когато останат по-малко от двама наследници — един да носи короната, а другият да я положи на главата му, върховната корона и властта й се разпадат. Тогава всички в Елфхейм ще бъдат освободени от клетвата си пред нея. А после кой знае? Може би някой нов владетел ще създаде нова корона. Може би ще започнете пак да се биете с по-малките дворове на светлите и тъмните елфи. Може би ще се присъедините към нашите знамена в Югозапада.

Усмивката й ясно показва кой точно вариант предпочита.

Вдигам ръка и тя ми кима.

— Ами ако някой се опита да отнеме короната?

Кардан ме поглежда. Искам да му отвърна с лош поглед, но си спомням как се беше изтегнал на земята с онези момичета. Бузите ми пак пламват и аз свеждам очи.

— Интересен въпрос — казва Дулкамара. — Според легендата короната няма да позволи да бъде поставена на главата на някой, който не е наследник на Маб, но нейният род е много плодовит. Така че, ако двама нейни потомци се опитат да отнемат короната, това може да стане. По-опасната част от преврата ще е следната: короната е прокълната, така че, ако онзи, който я носи, бъде убит, тя ще причини смъртта на виновника.

Мисля си за бележката, която открих в дома на Бейлкин, за бисерните гъби, за уязвимостта.

След лекцията слизам внимателно по стълбите и си спомням как тичах по тях, след като прободох Валериан. Замайвам се за миг, но бързо ми минава. Тарин идва след мен и още щом излизаме навън, ме дърпа към гората.

— Първо на първо — казва тя, като ме завлича зад високи папрати, — никой не знае, че не си се прибирала снощи, освен Татерфел, а аз й дадох един от най-хубавите ти пръстени, за да не казва на никого. Но трябва да кажеш на мен къде беше.

— В дома на Лок имаше празненство. Останах… но не съм, искам да кажа, че нищо не се случи. Целувахме се. Това е.

Кестенявите й плитки политат като змии, когато клати глава.

— Не знам дали да ти вярвам.

Издишам, вероятно малко драматично.

— Защо да те лъжа? Не аз крия кой ме ухажва.

Тарин се мръщи.

— Просто си помислих, че спането в нечия стая, в нечие легло е повече от просто целуване.

Бузите ми пламват, мисля си какво беше да се събудя до неговото отпуснато тяло. За да отклоня вниманието от себе си, започвам да гадая за нея.

— Оооо, сигурно е принц Бейлкин. Ще се омъжваш за принц Бейлкин? Или е Нугъл и може да броите заедно звездите.

Тя ме плясва по ръката, някак твърде силно.

— Спри да гадаеш. Знаеш, че не мога да ти кажа.

— Ох.

Откъсвам едно бяло плюскавиче и го закичвам зад ухото си.

— Харесваш ли го? — пита тя. — Наистина ли го харесваш?

— Лок ли? Разбира се, че го харесвам.

Тя ме поглежда странно и аз си мисля колко ли се е притеснила, когато не съм се прибрала снощи.

— Бейлкин не харесвам толкова — добавям и тя извърта очи.

Когато се връщаме в имението, разбирам, че Мадок ще се прибере късно. Като никога нямам какво да правя и тръгвам да търся Тарин, но въпреки че я видях на долния етаж само преди минути, тя не е в стаята си. Роклята й е на леглото и гардеробът й е отворен — там има няколко набързо закачени рокли; сякаш ги е дърпала, преди да открие тази, която търси.

Дали е отишла на среща с ухажора си? Обикалям стаята й, опитвам се да я огледам с очите на шпионин, да търся следи от тайни. Не забелязвам нищо необичайно, освен няколко розови цветчета, които вехнат на тоалетката й.

Отивам в стаята си, лягам на леглото и превъртам пак спомените от нощта. Посягам в джоба си и вадя ножа, за да го почистя най-сетне. Обаче съм хванала и златния жълъд. Оглеждам го на дланта си.

Той е солиден и много красив. Отначало забелязвам само това, но после виждам тънички линии по него, които сякаш показват движещи се части. Прилича на пъзел.

Колкото и да се опитвам, не мога да развия горната част. Като че ли не мога да направя и нищо друго с него. Тъкмо ще се откажа и ще го хвърля на тоалетката си, когато зървам мъничка дупка на дъното му, толкова малка, че е почти невидима. Скачам от леглото, отивам до писалището си и търся карфица. Намирам една с перличка в края. Опитвам се да я пъхна в дупката. Отнема ми малко време, но успявам, натискам, чува се изщракване и той се отваря.

Механичните части се завъртат от сияещия център, където има малка златна птичка. Човката й започва да се движи и тя заговаря с грачещо гласче:

В името на скъпото ни приятелство, това са последните думи на Лириопа. Имам три златни птички, които ще пръсна на различни места. Три опита поне една от тях да стигне до твоята ръка. Вече съм толкова зле, че няма да ми помогне никаква противоотрова, затова, ако чуваш това, ще ти прехвърля бремето на тайните ми и последното желание на сърцето ми. Защити го. Отведи го далече от опасностите на този двор. Опази го и никога, никога не му казвай истината за това, което се случи с мен.

Татерфел влиза в стаята с поднос с чай. Опитва се да надникне, за да види какво правя, но аз закривам с шепа жълъда.

Когато тя излиза, оставям жълъда и си наливам чаша чай — топля дланите си с нея. Лириопа е майката на Лок. С това съобщение като че ли моли някого — неин приятел — да отведе… Лок… далече. Нарича съобщението си „моите последни думи“, така че сигурно е знаела, че ще умре. Вероятно жълъдите са били изпратени до бащата на Лок, с надеждата Лок да живее с него, изследвайки диви места, за да не бъде оплетен в интриги.

Но тъй като Лок е още тук, изглежда, нито един от трите жълъда не е бил открит. Може би нито един от тях дори не е напускал будоара й.

Трябва да му го дам, да реши сам какво да прави с него, но не спирам да мисля за писмото на писалището на Бейлкин, писмото, което като че ли уличава Бейлкин в убийството на Лириопа. Дали трябва да кажа на Лок всичко?

Научих какъв е произходът на бисерната гъба, за която питаше, но каквото и да правиш, то не бива да бъде свързвано с мен.

Превъртам тези думи в ума си, както превъртам жълъда на дланта си, и усещам същите жлебчета в тях.

Има нещо странно в това изречение.

Записвам го отново на хартия, за да съм сигурна, че си го спомням правилно. Когато го прочетох за първи път, ми се стори, че кралица Орлаг е открила смъртоносна отрова за Бейлкин. Но бисерните гъби — макар и редки — растат в гората дори на този остров. Аз съм брала такива в Млечния лес, освен това чернорогите пчели си правят кошери високо на дърветата (наскоро от проучванията си разбрах, че противоотровата може да се направи от техния мед). Бисерните гъби не са опасни, ако не изпиеш червената течност.

Ами ако писмото от кралица Орлаг не означава, че е намерила бисерни гъби и ще ги даде на Бейлкин? Ами ако „научих какъв е произходът“ буквално означава, че знае откъде са дошли конкретни бисерни гъби? Все пак тя казва „каквото и да правиш“, а не „каквото и да правиш с тях“. Предупреждава го за онова, което реши да прави с тази информация, а не с истинските гъби.

Което означава, че той няма да отрови Дейн.

Освен това означава, че Бейлкин може да е разкрил убиеца на майката на Лок, ако е разбрал кой е притежавал бисерните гъби. Отговорът сигурно е някъде там, сред документите, които аз в нетърпението си пропуснах.

Трябва да се върна. Трябва да се върна в кулата. Още днес, преди коронацията да е наближила съвсем. Защото може би Бейлкин не се опитва да отрови Дейн и Дворът на сенките греши. Или ако не греши, той вероятно няма да го направи с бисерни гъби.

Изгълтвам чая си и намирам роклята на прислужница в дъното на гардероба си. Разпускам косата си и я сплитам на проста плитка като плитките на момичетата, които видях в дома на Бейлкин. Закрепвам ножа високо на бедрото си и изтърсвам сол от сребърната си кутийка в джоба си. После грабвам наметалото, обувам кожените обувки и излизам. Дланите ми започват да се потят.

След първия си набег в Холоу Хол научих много неща, достатъчно, за да разбирам по-добре риска, който поемам. И това никак не ме успокоява. След като видях Бейлкин с Кардан, не съм сигурна, че ще мога да издържа онова, което ще ми стори, ако ме залови.

Поемам дълбоко дъх и си напомням, че не бива да ме залавят.

Хлебарката казва, че това е основната задача на един шпионин. Информацията е на второ място. Най-важното е да не те заловят.

В коридора се разминавам с Ориана. Тя ме оглежда от глава до пети. Едва устоявам на изкушението да придърпам още по-плътно наметалото. Тя е облечена с рокля в цвета на неузрели черници, а косата й е прибрана леко назад. Връхчетата на заострените й уши са покрити с блестящи кристални капачета. Малко й завиждам за тях. Ако и аз носех такива, щях да скрия човешката заобленост на ушите си.

— Снощи се прибра много късно — казва тя, раздразнението й е съвсем ясно. — Пропусна вечерята и баща ти очакваше да се сражаваш с него.

— Ще се постарая повече — отвръщам и веднага съжалявам за думите си, защото вероятно и сега няма да успея за вечерята. — Утре. Ще започна от утре.

— Невярно създание — казва Ориана и ме гледа така, сякаш само с поглед може да разкрие тайните ми. — Замисляш нещо.

Толкова са ми омръзнали подозренията й, толкова са ми омръзнали.

— Ти винаги мислиш така — отговарям. — И като никога си права.

Оставям я да се тревожи какво съм имала предвид и тръгвам надолу по стълбите, после излизам на тревата. Този път никой не ме спира, никой не ме кара да премисля накъде съм тръгнала.

Не вземам жаба. Сега съм по-внимателна. Докато вървя през гората, виждам една сова да кръжи в небето. Вдигам качулката, за да прикрия лицето си.

Пред Холоу Хол скривам наметалото си между две цепеници в купчина дърва и влизам през кухните, където приготвят вечерята. Гълъбчета са намазани с розово желе и от аромата на препечената им кожа устата ми се пълни със слюнка, а стомахът ми се свива.

Отварям един шкаф и виждам дузина свещи, всички с цвят на биволска кожа и със златния герб на Бейлкин — три смеещи се черни птици. Вадя девет свещи и се опитвам да се движа възможно най-механично, докато ги нося покрай стражите. Един от тях ме гледа странно. Сигурна съм, че вижда нещо необичайно в мен, но вече познава лицето ми, а и аз се движа по-уверено от предишния път.

Поне докато не виждам Бейлкин да слиза по стълбите.

Той поглежда към мен и единственото, което мога да сторя, е да сведа глава и да продължа с равна стъпка. Отнасям свещите в стаята пред мен, която се оказва библиотеката.

За мое огромно облекчение, той като че ли не ме разпознава. Сърцето ми обаче бумти и дишам твърде бързо.

Прислужницата, която чистеше камината в стаята на Кардан, сега замаяно прибира книгите по лавиците. Тя е същата каквато я помня — напукани устни, слаба и с насинени очи. Движенията й са бавни, сякаш въздухът е плътен като вода. Потънала е в унеса си и за нея съм просто част от мебелите, без никакво значение.

Оглеждам нетърпеливо лавиците, но не мога да видя нищо полезно. Трябва да се кача в кулата, да прегледам цялата кореспонденция на принца и да се надявам да открия нещо свързано с майката на Лок, с Дейн или с коронацията. Нещо, което съм пропуснала.

Но не мога да го сторя, докато Бейлкин е на пътя ми към стълбите.

Поглеждам отново към момичето. Питам се какъв ли е животът й тук, в какъв сън витае. Дали понякога, дори за миг, има шанс да се измъкне от него. Поне благодарение на забраните, ако Бейлкин ме хване, няма да мога да споделя съдбата й.

Чакам и броя до хиляда, докато трупам свещите на един стол. После вдигам поглед. Слава богу, Бейлкин го няма. Тръгвам бързо към стълбите към кулата. Сдържам дъха си, докато минавам покрай вратата на Кардан, но късметът е с мен. Тя е плътно затворена.

Изкачвам се по стълбите и влизам в кабинета на Бейлкин. Забелязвам билките в буркани из стаята, но ги виждам с нови очи. Няколко са отровни, но повечето са просто наркотични. Никъде не виждам бисерни гъби. Отивам до бюрото и бърша длани в грубата си рокля, за да не оставям следи от пот, и се опитвам да запомня разположението на документите.

Има две писма от Мадок, но като че ли се отнасят до това кои рицари ще присъстват на коронацията и в каква формация ще бъдат около централния подиум. Има и други, които май са свързани със срещи, пиршества и гуляи. Нищо за бисерни гъби, нищо за отрови. Нищо за Лириопа или убийство. Единственото, което ми се струва малко изненадващо, е част от любовна поема, написана с почерка на принц Дейн, за жена, която остава неназована, освен че има „коса с цвета на изгрева“ и „звездни очи“.

По-лошото е, че не намирам нищо, което да подсказва за заговор срещу принц Дейн. Ако Бейлкин смята да убие брат си, едва ли ще остави доказателства за това пред очите на всички. Дори писмото за бисерните гъби го няма.

Рискувах да дойда в Холоу Хол за нищо.

За миг просто стоя там и се опитвам да събера мислите си. Трябва да изляза, без да привличам внимание.

Пратеник. Ще се представя за пратеник. Между именията постоянно се разменят послания. Ще взема един празен лист, ще надраскам „Мадок“ отстрани и ще го подпечатам с восък. Миризмата на сяра от клечката се усеща за миг във въздуха. Докато се разнася, аз слизам по стълбите с фалшивото послание в ръка.

Когато минавам покрай библиотеката, се поколебавам. Момичето е още вътре, механично вдига книги от една купчина и ги слага по лавиците. Ще го прави, докато не й кажат да върши нещо друго, докато не припадне или докато не умре, незапомнена от никого. Сякаш не е съществувала.

Не мога да я оставя тук.

Аз няма при кого да се върна в света на смъртните, но тя може би има. Да, така ще предам доверието на принц Дейн, ще предам Царството на феите, знам го, но все пак не мога да я оставя тук.

Усещам някакво облекчение, когато осъзнавам това.

Влизам в библиотеката и оставям писмото на една маса. Момичето не се обръща, изобщо не реагира. Бъркам в джоба си и събирам малко сол в средата на дланта си. Подавам й я, както бих примамила кон със захар.

— Изяж това — казвам тихо.

Тя се обръща към мен, макар че очите й не се фокусират.

— Не ми е позволено — отвръща със загрубял от мълчанието глас. — Не може сол. Ти не бива да…

Залепям длан на устата й и част от солта се посипва по земята, а останалото се притиска към устните й.

Аз съм идиотка. Импулсивна идиотка.

Прегръщам я и я завличам навътре в библиотеката. Тя се опитва да извика и да ме ухапе. Не спира да дере ръцете ми, ноктите й се забиват в кожата ми. Държа я до стената, докато не се отпуска и спира да се бори.

— Съжалявам — казвам, но не я пускам. — Не искам да те нараня. Искам да те спася. Моля те, позволи ми. Нека те спася.

Най-сетне се укротява дотолкова, че да рискувам да сваля ръката си от устата й. Диша тежко и начесто. Не пищи обаче и това ми се струва добър знак.

— Сега ще се махнем от тук — казвам аз. — Можеш да ми се довериш.

Тя ме поглежда неразбиращо, с празен поглед.

— Просто се дръж, все едно всичко е нормално.

Изправям я и осъзнавам, че искам нещо невъзможно от нея. Очите й се извъртат назад като на обезумяло пони. Не знам колко време имам, преди да изгуби напълно разсъдъка си.

Все пак нищо друго не ми остава, освен да я изведа от Холоу Хол възможно най-бързо. Надничам в главната зала. Още е празна, затова я извличам от библиотеката. Тя се оглежда, сякаш за първи път вижда дървеното стълбище и галерията над нас. После си спомням, че оставих фалшивото писмо на масата в библиотеката.

— Чакай, трябва да се върна и да…

Тя издава умолителен звук и се дърпа. Все пак я повличам със себе си и грабвам писмото. Смачквам го и го натъпквам в джоба си. Вече е безполезно, защото стражите могат да си спомнят за него и да свържат изчезналата прислужница с рода на онзи, който я е отвлякъл.

— Как се казваш?

Момичето клати глава.

— Трябва да си спомниш — настоявам аз.

Ужасно е, че вместо да изпитвам съчувствие, се дразня. Престани — мисля си. — Спри да преценяваш чувствата си. Върви.

— Софи — казва тя, почти като стон.

Сълзи избиват в очите й. Става ми все по-зле заради жестокостта, която ще покажа.

— Не ти е позволено да плачеш — казвам възможно най-строго, с надеждата, че тонът ми ще я накара да ме послуша. Опитвам се да звуча като Мадок, сякаш съм свикнала да се подчиняват на заповедите ми. — Не трябва да плачеш. Ще те ударя, ако се наложи.

Тя се свива, но замълчава. Избърсвам очите й с опакото на дланта си.

— Разбра ли?

Когато не ми отговаря, осъзнавам, че няма смисъл от повече приказки. Насочвам я към кухнята. Трябва да минем покрай стражите; няма друг изход. Тя си е залепила ужасно подобие на усмивка, но поне показва някакво самообладание. По-тревожното е, че постоянно се взира в разни неща. Докато вървим към стражите, дивият й поглед не може да се прикрие.

Импровизирам, говоря, сякаш рецитирам запаметено съобщение, без никаква интонация.

— Принц Кардан иска да се погрижим за него.

Единият страж се обръща към другия.

— На Бейлкин това няма да му хареса.

Опитвам се да не реагирам, но е трудно. Просто стоя и чакам. Ако се хвърлят към нас, ще трябва да ги убия.

— Ами добре — казва първият страж. — Вървете. Но кажете на Кардан, че брат му иска този път да ви върне и двете.

Това никак не ми харесва.

Вторият страж поглежда към Софи и вижда дивия й поглед.

— Какво гледаш?

Усещам я как трепери до мен, цялото й тяло се тресе. Трябва бързо да кажа нещо, преди да го е направила тя:

— Лорд Кардан каза да сме по-внимателни — изричам, с надеждата, че вероятното объркване от тази неясна заповед би обяснило поведението й.

После тръгвам със Софи през кухните, покрай смъртни слуги, които не спасявам, и осъзнавам колко безсмислени са действията ми. Има ли значение спасяването само на един човек?

Когато имам власт, ще намеря начин да помогна на всички — казвам си. А когато Дейн дойде на власт, и аз ще имам власт.

Опитвам се да вървим бавно. Позволявам си да поема дъх едва когато най-сетне излизаме навън.

И се оказва, че вече сме закъснели. Кардан язди към нас на висок сив петнист кон. Зад него язди Никасия. Още щом влезе вътре, стражите ще го попитат за нас. Още щом влезе вътре, ще разбере, че нещо не е наред.

Ако преди това не ме види.

Какво е наказанието за кражба на слуга от принц? Не знам. Вероятно някакво проклятие, като да те превърнат в гарван, да те принудят да отлетиш на север и да живееш седем пъти по седем години в леден палат — или нещо по-лошо от проклятие. Екзекуция.

Впрягам цялата си воля, за да не се затичам. Не мисля, че ще мога да стигна до гората, особено като влача и момичето. Кардан ще ни настигне с коня.

— Спри да се втренчваш така — съскам на Софи по-грубо, отколкото възнамерявам. — Гледай си в краката.

— Спри да ми се караш — казва тя, но поне не плаче.

Вървя със сведена глава, стиснала съм ръката й под моята и се насочвам към гората.

С ъгълчето на окото си виждам, че принц Кардан слиза от седлото. Черната му коса се развява на вятъра. Поглежда в нашата посока и спира за миг. Аз стаявам дъх, но не се затичвам.

Не мога да се затичам.

Не се чува тропот на копита, никой не препуска към нас, за да ни накаже. За огромно мое облекчение, той като че ли вижда само две слугини, които вървят към гората, вероятно за да съберат дърва, горски плодове или нещо друго.

Колкото повече приближаваме дърветата, толкова повече осъзнавам всяка стъпка.

И тогава Софи пада на колене и се обръща да погледне имението на Бейлкин. Протяжен звук излиза дълбоко от гърлото й.

— Не — казва тя и клати глава. — Не, не, не, не, не. Това не е истинско. Не се е случило.

Вдигам я и забивам пръсти под мишницата й.

— Върви! Върви или ще те оставя тук. Разбра ли ме? Ще те оставя, принц Кардан ще те намери и ще те завлече обратно.

Дръзвам да погледна назад и го виждам. Слязъл е от коня си и върви към конюшните. Никасия още е на седлото, отметнала е глава назад и се смее на нещо, казано от него. Той също се усмихва, но не с обичайната подигравателна усмивка. Не изглежда като злодей от приказка. Прилича на нечовешко момче, излязло на разходка с приятелка на лунна светлина.

Софи се препъва напред. Вече не могат да ни хванат, не и когато сме толкова близо до гората.

Още щом навлизаме в покритата с борови иглички гора, аз издишам продължително. Не спирам да я водя, докато не стигаме до потока. Карам я да го прекоси, макар че студената вода и засмукващата кал ни забавят, но само така можем да прикрием следите си.

Накрая тя се свлича на брега и започва да плаче. Гледам я и ми се иска да знаех какво да сторя. Ще ми се да бях по-добър, по-състрадателен човек, да не се дразня и да не се притеснявам, че се бавим и може да ни хванат. Принуждавам се да седна на един прояден от термити дънер на брега на потока и я оставям да се наплаче, но минутите минават, а сълзите й не спират. Клякам до нея в калната трева.

— Моята къща не е далече — казвам, опитвам се да звуча убедително. — Само още малко ходене.

— Млъкни! — вика тя и вдига ръка да ме отблъсне.

В мен пламва ярост. Искам да й се разкрещя, да я разтърся, но прехапвам език и свивам ръце в юмруци, за да се сдържа.

— Добре. — Поемам дълбоко дъх. — Знам, че стана твърде бързо, но наистина искам да ти помогна. Ще те изведа от Царството на феите. Тази нощ.

Момичето пак клати глава.

— Не знам, не знам. Бях в „Горящия мъж“ и там имаше един тип, който каза, че търси човек да поднася ордьоври на някакъв богаташ в една от климатизираните палатки. Само не вземай нищо — така ми каза. — Ако вземеш, ще трябва да ми служиш хиляда години…

Тя млъква, но сега разбирам как е била измамена. Сигурно й е прозвучало като шега. Сигурно се е засмяла, а той се е усмихнал. И после е изяла една-едничка скарида или е сложила в джоба си сребърен прибор… няма значение.

— Спокойно — казвам малко безчувствено. — Всичко ще бъде наред.

Тя ме поглежда и сякаш ме вижда за първи път, вижда, че съм облечена като нея, като прислужница, но нещо в мен не е наред.

— Коя си ти? Какво е това място? Какво се е случило с нас?

Попитах я за името й, затова предполагам, че трябва да й кажа моето.

— Аз съм Джуд. Израснах тук. Една от сестрите ми ще те изведе през морето към най-близкия човешки град. Оттам ще можеш да се обадиш на някого да те вземе или да отидеш в полицията и те ще открият близките ти. Почти се свърши.

— А това някаква… какво стана? Помня разни неща, невъзможни неща. И исках… Не, не може да съм искала…

Гласът й затихва и аз не знам какво да кажа. Не мога да предположа края на изречението й.

Моля те, просто ми кажи, че това не е истинско. Не мисля, че ще мога да живея, ако е истинско. — Тя оглежда гората, сякаш ако успее да докаже, че не е вълшебна, значи, и нищо друго няма да бъде вълшебно. Което е глупаво. Всички гори са вълшебни.

— Хайде — казвам, защото няма смисъл да я лъжа само за да я накарам да се почувства по-добре. Ще трябва да приеме, че е била в плен в Царството на феите. Все пак нямам лодка, с която да прекосим водата; ще трябва да използваме кончетата от якобея на Виви. — Ще можеш ли да вървиш още малко?

Колкото по-скоро се върне в света на хората, толкова по-добре.

Когато приближаваме имението на Мадок, аз си спомням за наметалото, което още стои свито на топка сред купчината дърва пред Холоу Хол, и се проклинам отново. Водя Софи към конюшните и я настанявам в една празна ясла. Тя се отпуска на сламата. Мисля, че когато зърна гигантската жаба, изгуби и последната си вяра в мен.

— Пристигнахме — казвам престорено ведро. — Отивам да доведа сестра си и искам ти да чакаш тук. Обещай ми.

Тя ме поглежда ужасена.

— Не мога да го направя. Не мога да се справя с това.

— Ще трябва.

Гласът ми излиза по-рязък, отколкото възнамерявам. Влизам в къщата и се качвам възможно най-бързо по стълбите, с надеждата, че няма да се натъкна на никого. Отварям вратата на Вивиен, без да почукам.

Слава богу, тя лежи на леглото си и пише писмо със зелено мастило, като рисува сърчица, звездички и личица по полетата. Поглежда ме, отмятайки косата си назад.

— Направих нещо много глупаво — казвам задъхана.

Това я кара да се надигне, плъзга се от леглото и се изправя.

— Какво се е случило?

— Откраднах едно човешко момиче, прислужница, от принц Бейлкин и трябва да ми помогнеш да я върна в света на смъртните, преди някой да е разбрал.

Докато го изричам, отново осъзнавам колко нелепо е да върша това — колко рисковано, колко глупаво. Той просто ще намери друг човек, който е готов да сключи лоша сделка.

Но Виви не ми се кара.

— Добре, нека се обуя. Помислих си, че си убила някого.

— Как изобщо ти хрумна?

Тя сумти и търси обувките си. Среща погледа ми, докато ги завързва.

— Джуд, ти все се усмихваш мило пред Мадок, но аз вече виждам в усмивката ти само оголени зъби.

Не знам какво да отговоря на това.

Тя облича дълго, обшито с кожа зелено палто с копчета с илици като примки.

— Къде е момичето?

— В конюшните. Ще те заведа…

Виви клати глава.

— В никакъв случай. Трябва да свалиш тези дрехи. Облечи рокля, слез на вечеря и се дръж така, сякаш всичко е наред. Ако някой дойде да те разпитва, кажи им, че си била в стаята си през цялото време.

— Никой не ме видя!

Тя ме поглежда ококорена.

— Никой? Сигурна ли си.

Мисля си за Кардан, който тъкмо пристигаше на кон, когато бягахме от имението, и за стражите, които излъгах.

— Вероятно — признавам. — Но никой не забеляза нищо.

Ако Кардан беше забелязал, никога не би позволил да ми се размине. Никога не би пропуснал шанс да се сдобие с толкова много власт над мен.

— Да, това си помислих и аз — казва тя и вдига дългопръстата си ръка, за да ме спре. — Джуд, не е безопасно.

— Идвам — настоявам. — Момичето се казва Софи и е ужасно изплашена…

— Сигурно — сумти Виви.

— Не мисля, че ще тръгне с теб. Ти приличаш на тях. — Може би най-много ме е страх, че куражът ще ме напусне. Тревожа се, че адреналинът вече утихва в тялото ми и сега трябва да се изправя пред лудостта, която извърших. Но като знам колко подозрителна е Софи към мен, съм абсолютно сигурна, че котешките очи на Виви ще я накарат да откачи съвсем. — Защото ти наистина си една от тях.

— Да не мислиш, че съм го забравила? — пита Виви.

— Трябва да тръгваме. И аз идвам. Нямаме време за разправии.

— Хайде тогава — казва тя. Слизаме по стълбите, но точно когато тръгваме към вратата, тя ме хваща за рамото. — Не можеш да спасиш майка ни, нали знаеш. Тя е вече мъртва.

Имам чувството, че ме е зашлевила.

— Но аз не…

— Нима? — пита ме тя. — Не правиш ли точно това? Кажи ми, че това момиче не е заместител на мама. Някакъв сурогат.

— Искам да помогна на Софи — отвръщам и се отдръпвам от нея. — Просто на Софи.

Отвън луната е вече високо в небето и посребрява листата. Виви отива да набере стръкове якобея.

— Добре, иди да доведеш тази Софи.

Тя е, където я оставих, свита в сеното, клати се напред-назад и си говори нещо. Радвам се, че не е избягала и не се налага да я търсим из гората, радвам се, че никой от имението на Бейлкин не е открил къде е и не я е отвел.

— Добре — казвам с престорена ведрост. — Готови сме.

— Да.

Тя става. По лицето й има следи от сълзи, но вече не плаче. Изглежда в шок.

— Всичко ще бъде наред — повтарям, но тя не отговаря.

Следва ме безмълвно зад конюшнята, където ни чака Виви с две яки понита със зелени очи и дантелени гриви.

Софи ги поглежда, после поглежда към Виви и започва да отстъпва, като клати глава. Когато се приближавам към нея, тя отстъпва и от мен.

— Не, не, не. Моля ви, не. Не отново. Не.

— Това е само малко магия — казва разумно Виви, но все пак тя има заострени уши и очи, които просветват златни в мрака. — Съвсем мъничко и после никога вече няма да видиш нищо вълшебно. Ще се върнеш в света на смъртните, в света на дневната светлина, в нормалния свят. Това е единственият начин да се измъкнеш от тук. Ще летим.

— Не — прошепва Софи.

— Да идем до близката скала — казвам й. — От там ще видиш светлините, вероятно и няколко лодки. Ще се почувстваш по-добре, когато видиш целта си.

— Нямаме много време — напомня ми Виви с многозначителен поглед.

— Не е далече.

Не знам какво друго да сторя. Единственият друг вариант е да я поваля в безсъзнание или да помоля Виви да я омагьоса; а това е ужасно.

Докато вървим през гората, следвани от понитата от якобея, Софи не се дърпа. Разходката като че ли я успокоява. Тя взема камъни от земята, чисти ги от пръстта и ги слага в джобовете си.

— Помниш ли предишния си живот? — питам я.

Тя кимва и първо мълчи, а после се обръща към мен и издава странен грачещ смях.

— Винаги съм искала вълшебствата да съществуват. Не е ли смешно? Исках Великденското зайче и Дядо Коледа да съществуват. И феята Камбанка, помня феята Камбанка. Но сега не искам. Вече не искам.

— Знам — отвръщам.

И аз не искам. Много неща съм искала през годините, но най-голямото ми желание беше нищо от това да не е истинско.

На брега Виви се качва на едното пони и настанява Софи пред себе си. Аз се качвам на другото. Софи поглежда плахо към гората и после към мен. Като че ли вече не се страхува. Сякаш започва да мисли, че най-лошото е зад гърба й.

— Дръж се здраво — казва Виви и понито й скача от скалата във въздуха. Моето го следва. Отново ме залива дивата радост от летенето и се усмихвам от щастие. Под нас са покритите с бяла пяна вълни, а пред нас — потрепващите светлини на градовете на смъртните, като загадъчна земя, осеяна със звезди. Поглеждам към Софи, за да й се усмихна окуражително.

Тя обаче не ме поглежда. Очите й са затворени. А после се накланя настрани, пуска гривата на коня и полита надолу. Виви посяга към нея, но е твърде късно. Софи се носи беззвучно през нощното небе към огледалния мрак на морето.

Когато пада долу, се чува само лек плисък.

Не мога да продумам. Всичко около мен като че ли се забавя. Мисля за напуканите устни на Софи, спомням си как ми казва: „Моля те, кажи ми, че това не е истинско. Не мисля, че ще мога да живея, ако нещо от това е истинско“.

Мисля за камъните, с които напълни джобовете си.

Не я слушах. Не исках да я чуя; просто исках да я спася.

А сега — заради мен — тя е мъртва.