Холи Блек
Жестокият принц (17)

16

Днес на училище се чувствам по-зле от всякога. Първо ми е зле, тялото ми се бори с ефектите на плода и отровите, които погълнах. Второ, изтощена съм от тренировките с Мадок и с Двора на сенките. Мадок ми дава загадки — дванайсет рицари гоблини, които трябва да нападнат крепост, девет необучени благородници я защитават, — а след вечеря иска отговори. Хлебарката ми нарежда да се упражнявам в промъкване сред тълпа придворни, без да бъда забелязана, да подслушвам, без да изглежда, че го правя. Бомбата ме учи как да намирам слабото място на една сграда и точката на натиск в едно тяло. Призрака ме учи как да вися от гредите на тавана и да оставам невидима, да стрелям с арбалет, да овладявам треперещите си ръце.

Изпратиха ме на още две мисии за събиране на информация. На първата откраднах писмо, адресирано до Елоуин, от писалището на един рицар в двореца. Втория път бях с дрехи на невеста от вълшебния народ и минах през празненство до личните покои на красивата Тараканд, една от консортите на принц Бейлкин, където взех пръстен от писалище. И в двата случая не ми бе позволено да разбера значението на откраднатото.

Присъствам на уроци заедно с Кардан, Никасия, Валериан и всички деца на благородници, които се смяха на моето унижение. Не им правя удоволствието да се оттегля от училище, но от онзи случай с вълшебния плод вече няма сблъсъци. Аз не бързам. Мога само да предполагам, че и те правят същото. Не съм толкова глупава да реша, че сме приключили.

Лок продължава да флиртува. Сяда с Тарин и мен, когато вадим обяда си на одеялото, и гледаме заедно залеза. Понякога ме изпраща до дома през гората, като спира да ме целуне до елите, точно преди имението на Мадок. Надявам се, че не може да усети горчивината на отровата по устните ми.

Не разбирам защо ме харесва, но е вълнуващо да си харесван.

Тарин като че ли също не разбира. Тя се отнася с подозрение към него. Вероятно се притеснява за мен, както аз се тревожа заради нейния мистериозен обожател.

— Е, забавляваш ли се? — веднъж дочух Никасия да пита Лок, когато отиде при тях за урока. — Кардан няма да ти прости онова, което правиш с нея.

Спрях, не можех да подмина, без да чуя отговора му.

Но той само се засмя.

— За кое ще се ядоса повече: че ти избра мен вместо него или че аз избрах смъртна пред теб?

Сепвам се, не съм сигурна, че съм го чула правилно. Тя тъкмо ще му отговори, но ме забелязва и извива устни.

— О, малка мишчице. Не вярвай на захарния му език.

Хлебарката ще се отчае от мен, ако разбере колко зле прилагам новопридобитите си умения. Не направих нищо, както ме е учил — нито се скрих, нито се смесих с другите, за да не ме забележат. Поне никой не може да ме заподозре, че съм веща в шпионските дела.

— Кардан простил ли ти е? — попитах я, доволна от смаяния й поглед. — Жалко. Чух, че благосклонността на един принц била голяма работа.

— И за какво са ми принцове? — пита тя. — Майка ми е кралица!

Много мога да й кажа за майка й, кралица Орлаг, която заговорничи за отровителство, но прехапвам език. Всъщност прехапвам го така силно, че изобщо не казвам нищо. Просто отивам при Тарин с лека, доволна усмивка на лицето.

 

 

Минават седмици и коронацията е само след броени дни. Толкова съм изморена, че заспивам още щом положа глава на възглавницата.

Дори заспах в кулата по време на демонстрация на призоваване на молци. Вероятно пърхането на крилцата им ме приспа. Не ми трябваше много.

Събуждам се на каменния под. Главата ми кънти и веднага посягам към ножа си. Не знам къде съм. За миг си мисля, че съм припаднала. А после, че съм станала параноична. След това виждам Валериан — хили ми се. Той ме е избутал от стола. Разбирам го само по физиономията му.

Явно все още не съм станала достатъчно параноична.

Отвън се чуват гласове, нашите съученици обядват на тревата с падането на вечерта. Чувам писъците на по-малките деца, вероятно се гонят по одеялата.

— Къде е Тарин? — питам, защото не е типично за нея да не ме събуди.

— Тя обеща да не ти помага, помниш ли? — Златната коса на Валериан виси над едното му око. Както винаги е облечен изцяло в червено, така наситен нюанс, че на пръв поглед изглежда черно. — Нито с думи, нито с дела.

Разбира се. Колко съм глупава да забравя, че съм съвсем сама.

Надигам се и забелязвам синина на прасеца си. Не знам колко дълго съм спала. Изтупвам панталона и туниката си.

— Какво искаш?

— Разочарован съм — казва той лукаво. — Хвалеше се как ще надминеш Кардан и все пак не правиш нищо, само се цупиш след една малка закачка.

Ръката ми се плъзга неволно към дръжката на ножа. Валериан вади моята огърлица от плодове на къпина от джоба си и ми се хили. Сигурно я е отрязал от шията ми, докато съм спала. Потреперих при мисълта, че е бил така близо до мен, защото вместо огърлицата можеше да пререже кожата ми.

Сега ще правиш каквото ти казвам. — Буквално надушвам заклинанието във въздуха. Той изтъкава магия с думите си. — Извикай долу на Кардан. Кажи му, че е победил. После скочи от кулата. Все пак да си роден смъртен е същото като да си роден вече мъртъв.

Жестокостта на това, ужасната фаталност на заповедта му е шокираща. Преди няколко месеца щях да го направя. Щях да изрека думите и да скоча. Ако не бях сключила сделката с Дейн, щях да умра.

Може би Валериан е планирал убийството ми още от деня, в който ме задуши. Помня светлината в очите му тогава, нетърпението, с което ме гледаше как се давя. Тарин ме предупреди, че така ще се самоубия, а аз се хвалех, че съм готова, но всъщност не съм.

— Мисля, че ще сляза по стълбите — казвам на Валериан с надеждата, че не изглеждам и наполовина толкова потресена, колкото съм.

После минавам най-небрежно покрай него.

За миг той ме изглежда объркан, но объркването му бързо прераства в гняв. Блокира пътя ми и застава пред стълбите.

— Заповядах ти. Защо не се подчиняваш?

Поглеждам го право в очите и се насилвам да се усмихна.

— Вече два пъти се възползва от мен и два пъти не ти се получи. Желая ти късмет при третия опит.

Той започва да заеква яростно:

— Ти си нищо. Човешкият вид се преструва на много издръжлив. Смъртният живот е само една дълга игра на преструвки. Ако не успееш да се, заблудиш сам, си прерязваш гърлото, за да се отървеш от нещастието.

Поразена съм от думата „вид“, от мисълта, че ме смята за нещо съвсем различно от него, като мравка, куче или елен. Не съм сигурна, че не е прав, но тази мисъл не ми харесва.

— Аз не се чувствам особено нещастна в момента.

Не бива да му показвам страха си.

Той извива устни.

— Какво е вашето щастие? Да се чукате и да се множите. Ще полудеете, ако приемете истината за това какво сте всъщност. Вие сте нищо. Почти не съществувате. Единствената ви цел е да създавате други като вас, преди да умрете от безсмислена и мъчителна смърт.

Гледам го в очите.

— И?

Той като че ли се сепва, макар че подигравателната усмивка не напуска лицето му.

— Да, сигурно, ще умра. И съм голяма лъжкиня. И какво от това?

Той ме блъска силно в стената.

— Значи, ти губиш. Признай, че губиш.

Опитвам се да се освободя от него, но той ме хваща за гърлото и пръстите му стискат така силно, че не мога да си поема дъх.

— Мога да те убия още сега — казва той. — И ще бъдеш забравена. Сякаш никога не си се раждала.

Изобщо не се съмнявам, че го мисли. Ама изобщо. Вадя ножа от джоба си и го пронизвам отстрани. Точно между ребрата. Ако ножът ми беше по-дълъг, щях да му пробия дробовете.

Очите му се разширяват от шок. Ръката му отпуска хватката си. Знам какво би казал Мадок — че трябва да забия ножа по-високо. Да се целя в артерия. Да се целя в сърцето. Но тогава ще убия един от любимите синове на Царството на феите. Дори не мога да си представя какво ще бъде наказанието.

Ти не си убиец.

Вадя бързо ножа и бягам от стаята. Пъхам окървавеното острие в джоба си. Ботушите ми трополят по камъните, докато тичам надолу.

Поглеждам назад и виждам, че Валериан е на колене и притиска с ръка раната си, за да спре кръвта. Изсъсква от болка, което ми напомня, че ножът ми е от студена стомана. Студената стомана наранява много вълшебните създания.

Толкова съм доволна, че го взех.

Завивам зад ъгъла и налитам на Тарин.

— Джуд! — възкликва тя. — Какво е станало?

— Хайде — казвам й и я повличам към другите ученици.

По пръстите ми има малко кръв и аз ги бърша в туниката си.

— Какво ти е направил? — вика Тарин, докато я дърпам след себе си.

Казвам си, че нямам нищо против, че ме е изоставила. Не бива да рискува заради мен, особено след като пределно ясно показа, че не иска да участва в тази борба. Но дали една предателска част от мен не е вбесена и тъжна, че не ме е събудила и майната им на последствията? Разбира се. Но дори аз не можех да предположа докъде е способен да стигне Валериан и колко бързо може да се озове там.

Прекосяваме моравата, когато Кардан се обръща към нас. Той е с широки дрехи и носи тренировъчен меч.

Очите му се присвиват към кръвта и той ме сочи с дървения меч.

— Да не си се порязала.

Питам се дали е изненадан, че съм жива. Питам се дали е гледал към кулата през целия обяд в очакване на забавния спектакъл на моето зрелищно самоубийство.

Вадя ножа от туниката си и му го показвам, покрит е с петна от кръв.

Усмихвам се.

— Мога да порежа и теб.

— Джуд! — казва Тарин.

Явно е шокирана от поведението ми. И би трябвало. Поведението ми е шокиращо.

— О, я се разкарай — казва й Кардан и махва с ръка. — Спри да отегчаваш и двама ни.

Тарин прави крачка назад. Аз също съм изненадана. Това част от играта ли е?

— Трябва ли мръсният ти нож и още по-мръсните ти навици да означават нещо?

Говори нехайно. Гледа ме, сякаш се държа невъзпитано, като насочвам оръжие към него — макар че неговият приятел ме нападна. Гледа ме, сякаш ще си разменим някакви остроумни реплики, но аз не знам какво да кажа.

Наистина ли не се тревожи какво може да съм сторила на Валериан?

Възможно ли е да не знае, че Валериан ме нападна?

Тарин вижда Лок и тръгва бързо към него през полето. Разговарят за момент, после Тарин се отдалечава. Кардан вижда това и изсумтява, сякаш самата ми миризма го обижда.

Лок тръгва към нас най-нехайно, с блеснали очи. Маха ми. За миг се чувствам почти в безопасност. Ужасно съм благодарна на Тарин, че го изпрати. Ужасно съм благодарна на Лок, че идва.

— Мислиш, че не го заслужавам — казвам на Кардан.

Той се усмихва бавно, както луната се плъзга зад вълните на езерото.

— О, не, мисля, че сте идеални един за друг.

След малко Лок ме прегръща през раменете.

— Хайде. Да се махаме от тук.

И така, без да погледнем към останалите, ние си тръгваме.

 

 

Вървим през Кривата гора, където всички дървета са наклонени в една и съща посока, сякаш са приведени от силен вятър още като фиданки. Спирам да откъсна няколко къпини от бодливите храсти, които растат между тях. Трябва да издухам мравките от плодовете, преди да ги сложа в устата си.

Предлагам една къпина на Лок, но той не я взема.

— Е, накратко, Валериан се опита да ме убие — довършвам аз разказа си. — И аз го намушках.

Лисичите му очи ме гледат напрегнато.

— Намушкала си Валериан?

— Знам, че съм загазила.

Поемам си дълбоко дъх.

Той клати глава.

— Валериан няма да каже на никого, че е надвит от смъртно момиче.

— Ами Кардан? Няма ли да е разочарован, че планът му не е проработил?

Взирам се в морето, което се вижда между дърветата. Сякаш се простира до безкрая.

— Съмнявам се, че е знаел за това — казва Лок и се усмихва на изненадата ми. — О, той иска да ви накара да мислите, че е наш водач, но по-скоро Никасия обича властта, аз обичам драматизма, а Валериан обича насилието. Кардан ни осигурява и трите, или поне извинения за това.

— Обичаш драматизма? — питам аз.

— Ами харесва ми нещо да се случва, да се разгръщат истории. Ако не мога да намеря достатъчно добра история, си я създавам. — В момента изглежда истински мошеник. — Знам, че чу как Никасия говореше за онова между нас. Тя имаше Кардан, но само когато го заряза заради мен, получи власт над него.

Внезапно осъзнавам, че не вървим по обичайния път към имението на Мадок. Лок ме води другаде.

— Къде отиваме?

— В моето имение — казва той с усмивка, щастлив, че съм го хванала. — Не е далече. Мисля, че лабиринтът ще ти хареса.

Никога не съм ходила в някое от именията им, освен в Холоу Хол. В човешкия свят ние, децата, винаги си играехме в съседските дворове, люлеехме се, плувахме и скачахме, но правилата тук не са такива. Повечето деца в двора на върховния крал са и кралски особи, изпратени от някой по-малък двор, за да спечелят влияние сред принцесите и принцовете, и нямат време за нищо друго.

Разбира се, в смъртния свят има такива неща като задни дворове. Тук има гора и море, скали и лабиринти, и цветя, които са червени само когато са получили прясна кръв. Не ми харесва мисълта да се губя нарочно из лабиринт, но се усмихвам, сякаш нищо не може да ме зарадва повече. Не искам да го разочаровам.

— По-късно там ще има събиране — продължава той. — Трябва да останеш. Обещавам, че ще е забавно.

И тогава стомахът ми се свива. Съмнявам се да прави парти без приятелите си.

— Това ми се струва глупаво — отвръщам, като избягвам да откажа направо поканата му.

— Баща ти не обича да закъсняваш? — поглежда ме той съжалително.

Знам, че се опитва да ме накара да се почувствам като малко дете, когато много добре знае защо не бива да ходя там, но все пак номерът му минава.

Имението на Лок е по-скромно от това на Мадок и не е така укрепено. Високи кули с керемиди от дървесна кора, покрита с мъх, се извисяват между дърветата. Спираловидни лози бръшлян и орлови нокти се увиват по стените им и всичко е зелено и тучно.

— Еха — казвам аз. Яздила съм до тук и съм виждала кулите отдалече, но не знаех чия е къщата. — Красиво е.

Той ми се усмихва бързо.

— Да влезем вътре.

Макар че има големи двойни двери отпред, той ме води до малка врата отстрани, от която се влиза в кухните. Пресен самун хляб лежи на плота заедно с ябълки, касис и меко сирене, но не виждам никакви слуги, които може да са приготвили това.

Неволно се сещам за момичето в Холоу Хол, което чистеше огнището на Кардан. Питам се къде ли си мислят близките й, че е тя, и каква сделка е сключила. Мисля си колко лесно можех да бъда на нейно място.

— Това семейният ти дом ли е? — питам, докато вървя из къщата.

— Аз нямам семейство — отвръща той. — Баща ми беше твърде див за двора. Обичаше дълбоките гори много повече от интригите на майка ми. Тръгна си, а после тя умря. Сега съм сам.

— Това е ужасно — казвам аз. — И самотно.

Той пренебрегва думите ми.

— Чух историята на родителите ти. Трагедия, достойна за балада.

— Беше много отдавна. — Последното, за което искам да говорим, са Мадок и убийствата. — Какво се случи с майка ти?

Той махва небрежно с ръка.

— Ами забърка се с върховния крал. В този двор това е достатъчно. Имаше едно дете, негово дете, предполагам, и някой не искаше то да се роди. Бисерна гъба.

Макар че започна да говори лековато, той не приключи по този начин.

Бисерна гъба. Мисля за писмото, което намерих в къщата на Бейлкин, от кралица Орлаг. Опитвам се да се убедя, че бележката не може да се е отнасяла за отравянето на майката на Лок, че Бейлкин не би имал мотив, когато Дейн вече е избраният наследник на трона. Но въпреки това не мога да спра да мисля за тази възможност, за ужаса, за това, че майката на Никасия е имала пръст в смъртта на майката на Лок.

— Не биваше да питам… беше грубо от моя страна.

— Ние сме деца на трагедия. — Той клати глава, после се усмихва. — Не исках да започваме така. Исках да ти дам вино, плодове и сирене. Исках да ти кажа, че косата ти е красива като къдрещ се дим, че очите ти са с цвета на орехи. Иска ми се да можех да създам ода за това, но не съм много добър в одите.

Смея се и той покрива с ръка сърцето си като пронизан.

— Преди да ти покажа лабиринта, нека ти покажа нещо друго.

— Какво е то? — питам аз.

Той ми подава ръка.

— Ела — казва дяволито и ме повежда през къщата.

Стигаме до вито стълбище. Изкачваме се все по-нагоре и нагоре.

Замайвам се. Няма нито врати, нито площадки. Само камъни и стъпала и сърцето ми бие лудо в гърдите. Само неговите дяволити усмивки и кехлибарени очи. Опитвам се да не се препъвам и да не се подхлъзна. Опитвам се да не изоставам, колкото и да съм замаяна.

Мисля за Валериан. Скочи от кулата.

Продължавам да се изкачвам задъхана.

Ти си нищо. Почти не съществуваш.

На върха на стълбището има малка врата — която ми стига до кръста. Облягам се на стената, за да възвърна равновесието си, и гледам как Лок завърта украсената сребърна дръжка. Той се навежда и минава през вратата. Аз се стягам, отблъсвам се от стената и го следвам.

И ахвам. Намираме се на балкон на самия връх на най-високата кула, по-висока от дърветата. От тук виждам озарения от звездите лабиринт и каменната беседка в центъра му. Виждам и надземните части на двореца на Елфхейм и имението на Мадок, както и Холоу Хол на Бейлкин. Виждам морето, което обгражда острова, а отвъд него — ярките светлини на човешките градове през вечната мъгла. Никога не съм поглеждала направо от нашия свят в техния.

Лок слага ръка на гърба ми, между лопатките.

— Нощем човешкият свят изглежда така, сякаш е изпълнен със звезди.

Навеждам се към ръката му, боря се с ужасното усещане от изкачването, опитвам се да стоя по-далече от ръба.

— Бил ли си някога там?

Той кима.

— Майка ми ме заведе, когато бях дете. Каза, че в нашия свят би настъпил застой без вашия.

Искам да отговоря, че онова не е моят свят, че не го познавам, но разбирам какво се опитва да каже и ако го поправя, ще изглежда, че не разбирам. Думите на майка му са мили, доста по-мили от схващането на повечето вълшебни създания за света на смъртните. Тя сигурно е била добра.

Той ме обръща към себе си и бавно се навежда да ме целуне. Устните му са меки и дъхът му е топъл. Чувствам се откъсната от тялото си, като светлините на далечните градове. Ръката ми посяга към перилата. Стискам ги здраво, когато той плъзва ръка на кръста ми, за да се закотвя в това, което се случва, да се убедя, че този миг, високо над всичко, е истински.

Той се отдръпва.

— Ти наистина си красива.

Никога не съм била по-доволна от факта, че те не могат да лъжат.

— Това е невероятно — казвам и поглеждам надолу. — Всичко изглежда така малко, като на дъска за стратегии.

Той се смее, сякаш не може да говоря сериозно.

— Сигурно си прекарала много време в кабинета на баща си?

— Достатъчно, за да знам какви са шансовете ми срещу Кардан. Срещу Валериан и Никасия. Срещу теб.

Той хваща ръката ми.

— Кардан е глупак. А останалите не сме от значение. — Усмивката му се изкривява. — Но може би това е част от твоя план — да ме убедиш да те доведа в самото сърце на моята крепост. Може би после ще разкриеш злия си заговор и ще ме подчиниш на волята си. Нека само ти кажа, че едва ли ще ти е много трудно да ме подчиниш на волята си.

Смея се въпреки себе си.

— Ти не приличаш на тях.

— Така ли?

Взирам се дълго в него.

— Не знам. Ще ми заповядаш ли да скоча от балкона?

Той извива вежди.

— Разбира се, че не.

— Ами тогава, значи, не си като тях — казвам и го бутвам силно в гърдите. Ръката ми се разтваря почти несъзнателно и топлината му се просмуква в дланта ми. Не съм осъзнала колко съм измръзнала от вятъра.

— Не си такава, каквато казваха, че ще бъдеш — изрича той и се навежда към мен. Целува ме отново.

Не искам да си мисля какво са говорили за мен, не и сега. Искам устата му да е върху моята и да изличава всичко друго.

Слизането по стълбите ни отнема много време. Ръцете ми са в косата му. Устата му е на шията ми. Гърбът ми е притиснат към древната каменна стена. Всичко е бавно и съвършено, няма никакъв смисъл. Това не може да е моят живот. Не го усещам като моя живот.

Седим на дългата банкетна маса и ядем сирене и хляб. Пием бледозелено вино с вкус на билки от големи бокали, които Лок вади от дъното на един шкаф. Толкова са напластени с прах, че трябва да ги измие два пъти, преди да ги използваме.

Когато приключваме, той отново ме притиска към масата и ме вдига, за да седна на нея и телата ни да са долепен и. Вълнуващо и ужасяващо е, като толкова много неща в Царството на феите.

Не съм сигурна, че ме бива в целувките. Устата ми е някак тромава. Срамувам се. Едновременно ми се иска да го привлека по-близо до себе си и да го отблъсна. Вълшебните създания нямат много табута, свързани със скромността, но аз имам. Страх ме е, че смъртното ми тяло вони на пот, на гнило и на страх. Не съм сигурна къде да си сложа ръцете, колко силно да стискам, колко дълбоко да забия ноктите си в раменете му. И макар да знам какво идва след целувките, макар да знам какво означава това, че ръцете му се плъзгат по насинения ми крак към бедрото, нямам представа как да скрия неопитността си.

Той се отдръпва да ме погледне и аз се опитвам да не допускам паниката в очите си.

— Остани тук тази нощ — шепне той.

За миг си мисля, че има предвид с него, в смисъл с него, и сърцето ми се разтуптява силно в смесица от желание и ужас. После внезапно си спомням, че ще има празненство — на него ме кани да остана. Невидимите слуги, където и да са, сигурно подготвят имението. Скоро Валериан, моят неосъществен убиец, ще танцува в градината.

Е, може би няма да танцува. Сигурно ще се обляга сковано на някоя стена с питие в ръка, превръзка на ребрата и нов план за убийството ми в сърцето. Ако не и нови заповеди за убийството ми от Кардан.

— На приятелите ти няма да им хареса — казвам аз и се плъзгам от масата.

— Те бързо ще се напият и няма да забележат. Не можеш да прекараш живота си заключена в славната казарма на Мадок.

Усмихва ми се с най-очарователната си усмивка. И донякъде се получава. Мисля си за предложението на Дейн да ми сложи любовен знак на челото и дори се питам дали Лок няма такъв, защото въпреки всичко се изкушавам.

— Не съм облечена подходящо — соча към туниката си, изцапана с кръвта на Валериан.

Лок ме оглежда от глава до пети по-дълго от необходимото.

— Мога да ти намеря рокля. Мога да ти намеря каквото пожелаеш. Попита ме за Кардан, Валериан и Никасия — виж ги какви са извън училище, колко са глупави, пияни и нищожни. Виж слабите им страни, пукнатините в броните им. Трябва да ги опознаеш, за да ги победиш, нали? Не казвам, че ще ги харесаш, но и не е нужно да ги харесваш.

— Аз харесвам теб — отвръщам. — Харесва ми да се преструвам с теб.

— Да се преструваш? — пита той, сякаш не знае дали не го обиждам.

— Разбира се — казвам и отивам до прозорците на залата, за да погледна навън. Лунната светлина струи по листата на входа на лабиринта. Факли горят наблизо, пламъците им потрепват и танцуват на вятъра. — Разбира се, че се преструваме? Ние не сме един за друг, но все пак е забавно.

Той ме поглежда преценяващо и някак заговорнически.

— Тогава да продължим да го правим.

— Добре — казвам безпомощно. — Ще остана. Ще отида на твоето празненство.

Не съм се забавлявала много досега и ми е трудно да устоя.

Той ме води през няколко стаи, докато стигаме до двойни врати. За миг се колебае и поглежда назад към мен. После ги отваря и се озоваваме в огромна спалня. Дебел, потискащ слой прах покрива всичко. Има стъпки — той е влизал тук и преди, но не често.

— Роклите в гардероба бяха на майка ми. Вземи която ти харесва — казва и хваща ръката ми.

Оглеждам тази недокосната стая в сърцето на къщата и разбирам мъката, която го е накарала да я заключи за толкова време. Радвам се, че ме пуска тук. Ако аз имах стая, пълна с нещата на мама, не знам дали щях да допусна някого вътре. Дори не знам дали аз самата щях да се осмеля да вляза.

Той отваря един от гардеробите. Повечето дрехи са проядени от молци, но си личи какви са били. Една пола с мотиви от мъниста като нарова, друга, която се извива нагоре като завеси, за да разкрие сцена с механични марионетки от скъпоценни камъни. Има дори една с бродерия на танцуващи фавни, дълги колкото самите поли. Възхищавала съм се на роклите на Ориана, защото са елегантни и разкошни, но тези събуждат у мен глад за толкова пищна рокля. Дори съжалявам, че не съм виждала майка му с някоя от тях. Те ме карат да си мисля, че е обичала да се смее.

— Никога не съм виждала такива рокли — казвам. — Наистина ли искаш да облека една от тях?

Той прокарва ръка по един ръкав.

— Сигурно са малко изгнили.

— Не, харесват ми.

— Роклята с фавните е най-запазена. Изтупвам прахта и я обличам зад стар параван. Не е лесно, защото тези рокли се обличат трудно без помощта на Татерфел. Нямам представа как да фризирам косата си, затова я оставям така — сплетена като корона на главата ми. Когато избърсвам едно сребърно огледало с ръка и се виждам с роклята на мъртва фея, през мен преминава тръпка.

— Внезапно не знам защо изобщо съм тук. Не съм сигурна в намеренията на Лок. Когато той се опитва да ми сложи едно от бижутата на майка си, аз отказвам.

— Да излезем в градината — предлагам.

— Вече не искам да стоя в тази тиха, отекваща стая.

Той оставя дългата огърлица от смарагди, която държи. Докато излизаме, поглеждам назад към гардероба с прогнилите дрехи. Въпреки безпокойството си все си представям какво би било да съм господарката на това място. Представям си принц Дейн с короната. Представям си как забавлявам гостите си на дългата маса, на която се целувахме, а моите съученици пият светлозеленото вино и се преструват, че никога не са се опитвали да ме убият. Лок, който държи ръката ми.

— И аз шпионирам всички в служба на краля.

 

 

— Лабиринтът е по-висок от огър и е оформен от гъсти, лъскави, тъмнозелени листа. Явно кръгът на Кардан се срещат често тук. Чувам ги да се смеят в центъра на лабиринта, когато излизам от къщата с Лок, който е закъснял за собственото си пиршество. Във въздуха се усеща аромат на боров ликьор. Светлината на факлите издължава сенките и озарява всичко в алено. Забавям крачка.

— Посягам към джоба на чуждата рокля и докосвам ножа си, който още е изцапан с кръвта на Валериан. Тогава пръстите ми докосват и нещо друго, нещо, което майката на Лок е оставила там преди години. Вадя го — златен жълъд. Не прилича на бижу — няма верижка — и не мога да си представя какво би могло да е предназначението му, освен за красота. Пускам го пак в джоба си.

— Лок ме държи за ръка, докато вървим по завоите на лабиринта. Не изглеждат много. Опитвам се да ги запомня, да създам карта в ума си, в случай че трябва да изляза сама от лабиринта. Простотата му по-скоро ме изнервя, отколкото ме успокоява. Не вярвам, че в Царството на феите има много прости неща. У дома вечерята вече сигурно приключва без мен. Тарин ще разкаже шепнешком на Виви как съм тръгнала нанякъде с Лок. Мадок ще се мръщи и ще забива силно вилицата в месото в чинията си, подразнен, че пропускам урока с него.

Е, правила съм и по-лоши неща.

В центъра на лабиринта гайдар свири някаква омайна, дива песен. Във въздуха се носят бели цветчета от рози. Всички са се събрали, ядат и пият на дълга банкетна маса, която изглежда отрупана предимно с алкохол — аперитиви, в които плават корени от мандрагора, кисело сливово вино, прозрачен ликьор, подправен с червен карамфил. И до всичко това мускали със златен невърмор.

Кардан лежи на одеяло, наклонил е глава назад и широката му бяла риза е разкопчана. Макар че е още ранна нощ, той изглежда много пиян. Устата му е поръсена със златен прах. Едно рогато момиче го целува по шията, а друго, с коса като на глухарче, притиска устни към крака му, точно над ботуша.

За мое облекчение, не виждам Валериан. Надявам се да си е у дома, където сигурно се грижат за раната му.

Лок ми носи напръстник с ликьор и аз отпивам малка пареща глътка само от любезност. Веднага започвам да кашлям. В този миг Кардан поглежда към мен. Очите му са едва отворени, но виждам блясъка в тях, влажен като катран. Гледа ме, докато момичето го целува по устата, гледа ме, докато тя плъзга ръка под копринената му риза.

Бузите ми пламват. Извръщам очи и после се ядосвам на себе си, че съм му доставила удоволствието да ме види смутена. Той е този, който се излага.

— О, виждам, че член на Кръга на червеите ни е оказал благоволението да присъства тази нощ — казва Никасия, носейки се към нас с рокля във всички цветове на залеза. Поглежда към лицето ми. — Но коя от двете е?

— Онази, която не харесваш — отвръщам.

Тя се смее пискливо и фалшиво.

— О, ще се изненадаш какво точно изпитват някои от нас и към двете ви.

— Обещах ти по-добро забавление от това — казва сковано Лок и ме хваща за лакътя.

Благодарна съм, когато ме издърпва към ниска маса с пръснати около нея възглавници, но не се сдържам и се усмихвам леко и предизвикателно на Никасия, преди да тръгна. Изливам чашата си на тревата, докато Лок не гледа. Гайдарят спира да свири и едно голо, боядисано в златно момче вади лира и запява неприлична песен за разбити сърца: „О, прекрасна лейди! О, жестока лейди! Как ми липсва сладката ти развратност. Липсва ми косата ти. Липсват ми очите ти. Но най-вече ми липсват бедрата ти“.

Лок ме целува отново пред огъня. Всички могат да ни видят, но не знам дали ни гледат, защото съм затворила плътно очи.