Холи Блек
Жестокият принц (16)

15

Шивачката идва рано на следващия следобед, дългопръсто същество, наречено Брамбълуефт. Краката й са извити назад и походката й е странна. Очите й са като на коза, кафяви, с хоризонтална зеница в центъра. Носи мостра на работата си — тъкана рокля с бродирани ивици от тръни по цялата й дължина.

Донесла е и топове с платове, някои твърди и златни, други сменят цветовете си като крилцата на бръмбар. Освен това ни казва, че има и коприна като паяжина, която е така фина, че може да се промуши три пъти през ухото на игла, но е толкова здрава, че може да се отреже само с омагьосани сребърни ножици, които никога не се затъпяват. Лилавият плат, осеян със златно и сребърно, е така ярък, че прилича на лунната светлина по възглавниците.

Всички платове са разстлани на канапето в салона на Ориана, за да ги разгледаме. Дори Виви идва да прокара пръсти по тях с разсеяна усмивка на лицето. В света на смъртните няма нищо подобно и тя го знае.

Сегашната прислужница на Ориана, едно космато и сбръчкано създание, на име Тоудфлос, носи чай и сладкиши, месо и сладко, натрупани на огромен сребърен поднос. Наливам си чай и го пия без сметана, с надеждата, че ще успокои стомаха ми. Ужасът от последните няколко дни още ме преследва, кара ме внезапно да се разтрепервам. Споменът за вълшебния плод се връща неканен на езика ми заедно със спомена за напуканите устни на слугите в двореца на Бейлкин и плясъка на кожения колан по голия гръб на принц Кардан.

И моето име, изписано отново и отново, и отново. Мислех си, че знам колко много ме мрази Кардан, но като гледам този лист, осъзнавам, че всъщност нямам представа. А той ще ме намрази дори повече, ако знаеше, че съм го видяла на колене, докато смъртен слуга го бичува. Смъртен, за още по-голямо унижение и още повече ярост.

— Джуд? — пита Ориана и аз осъзнавам, че съм се втренчила в прозореца и в изтляващата светлина.

— Да? — усмихвам се фалшиво.

Тарин и Вивиен започват да се смеят.

— За кого си мислиш с това замечтано изражение? — пита Ориана, което разсмива Виви отново.

Тарин не се смее, може би защото ме мисли за идиот.

Клатя глава с надеждата, че не съм се изчервила.

— Не, не е нищо такова. Просто… не знам. Няма значение. За какво говорехме?

— Ами шивачката иска първо да вземе мерки на теб — казва Ориана. — Тъй като си най-малката.

Поглеждам към Брамбълуефт, която държи канап в ръцете си. Скачам на кутията пред нея и вдигам ръце. Днес съм послушна дъщеря. Ще получа красива рокля. Ще танцувам на коронацията на принц Дейн, докато не ми се разранят краката.

— Не се мръщи — казва шивачката. Преди да се извиня, продължава по-тихо: — Казаха ми да ушия тази рокля с джобове за скрити оръжия, отрови и други дребни вещи. Ще се погрижим да го направим и същевременно да изглеждаш чудесно.

Почти падам от кутията, толкова съм изненадана.

— Това е прекрасно — прошепвам, защото знам, че не бива да й благодаря.

Елфите не вярват в благодарности на думи. Вярват в задължения и сделки, а онзи, на когото явно съм най-задължена, не е тук. Принц Дейн ще очаква отплатата ми.

Тя се усмихва с карфиците в устата и аз също й се усмихвам. Ще му се отплатя, макар да ми се струва, че трябва да се отплащам за доста неща. Ще го накарам да се гордее с мен. А всички други ще накарам да съжаляват, много да съжаляват.

Вдигам поглед и виждам, че Виви ме гледа с подозрение. Тарин е следващата за мерките. Когато се качва на кутията, аз отивам да пия още чай. После изяждам три сладки кексчета и парче шунка.

— Къде ходи онзи ден? — пита ме Виви, докато преглъщам месото като някаква хищна птица; събудих се ужасно гладна.

Мисля си как избягах от разговора ни на път за Холоу Хол. Не мога да го отрека, не и без да обясня повече, отколкото забраните биха ми позволили. Свивам рамо.

— Накарах едно от децата на благородниците да ми разкаже какво ти се е случило на уроците — казва Виви. — Можело е да умреш. Жива си само защото не са искали играта им да свърши.

— Те са си такива — напомням й. — Така стоят нещата. Искаш светът да бъде различен, така ли? Защото това е светът, който получаваме, Виви.

— Но не е единственият — казва тя тихо.

— Това е моят свят — отвръщам, сърцето ми бумти.

Ставам, преди да е възразила. Ръцете ми обаче треперят и дланите ми са потни, когато отивам да докосна тъканите.

Откакто се прибрах у дома по бельо, се опитвам да не чувствам нищо за случилото се. Страхувам се, че ако започна да чувствам, няма да мога да го понеса. Опасявам се, че емоцията ще е като вълна, която ще ме удави.

Това не е първото ужасно нещо, което съм изтърпяла и съм изтикала в дъното на съзнанието си. Така се справям и ако има друг, по-добър начин, то аз не го знам.

Фокусирам вниманието си върху платовете, докато отново мога да дишам спокойно, и паниката си отива. Има синьо-зелено кадифе, което ми напомня за езеро по залез. Откривам изумителна, фантастична тъкан, избродирана с мушици, пеперуди, папрати и цветя. Вдигам я и под нея изскача красив мъгливосив плат, който се дипли като дим. Толкова са прекрасни. Тъкани, каквито носят принцесите от приказките.

Разбира се, Тарин е права за приказките. На тези принцеси се случват лоши неща. Те се убождат на тръни, отравяни са с ябълки, омъжват се за собствените си бащи. Отсичат им ръцете и братята им се превръщат в лебеди, любимите им са насичани и посаждани в саксии с босилек. Те повръщат диаманти. Когато ходят, имат чувството, че ходят по ножове.

И все пак успяват да изглеждат красиви.

— Искам този — казва Тарин, като сочи плата с бродериите, който държа. Вече са й взели мерки. Виви стои на кутията, вдигнала ръце, и ме гледа по онзи изнервящ начин, сякаш знае всичките ми мисли.

— Сестра ти го намери първа — казва Ориана.

— Моляяяяя теееее — казва Тарин, свежда глава и ме гледа през мигли.

Шегува се, но и не се шегува. Тя иска да е красива пред онова момче, което ще се разкрие на коронацията. Не вижда смисъл аз да съм красива, с моите вражди и съперничества.

Оставям плата с лека усмивка.

— Разбира се. Твой е.

Тарин ме целува по бузата. Може би отношенията ни пак са нормални. Жалко, че не всичко в живота ми се разрешава толкова лесно.

Избирам друг плат, тъмносиньо кадифе. Вивиен избира виолетово, което изглежда сребристосиво, когато го намята на ръката си. Ориана избира червеникаворозово за себе си и зелено като щурче за Оук. Брамбълуефт започва да скицира — широки поли и къси пелерини, корсажи, бродирани с красиви създания, летящи по ръкавите пеперуди и сложни украшения за главата. Оуарована съм от моята скица — на корсажа ми ще има два златни бръмбара, избродирани така, че да приличат на нагръдник, с полумесеца на Мадок, сложни спирали от сияеща нишка по предницата и малки паднали златни ръкави.

Определено ще е съвсем ясно към кой род принадлежа.

Още нанасяме малки корекции, когато Оук дотичва, гонен от Гнарбон. Забелязва първо мен, качва се в скута ми и ме прегръща през врата, като ме хапе леко точно под рамото.

Ох! — възкликвам изненадана, но той се смее. Аз също се разсмивам. Оук е много странно хлапе, може би защото е от вълшебния народ, или защото всички деца, човешки и нечовешки, са си странни. — Искаш ли да ти разкажа една история за малко момченце, което захапало камък и изгубило всичките си Перлено бели зъбчета? — питам го с надеждата да прозвучи като заплаха, но в същото време го гъделичкам под мишниците.

— Да — казва веднага той между кикота и писъците.

Ориана се приближава с угрижено изражение.

— Много мило от твоя страна, но трябва да започваме да се обличаме за вечеря.

Взема го от скута ми, а той започва да пищи и да рита с крака. Един ритник се стоварва достатъчно силно в корема ми, за да ми остане синина, но аз не казвам нищо.

— Приказка! — крещи той. — Искам приказка!

— Сега Джуд е заета — казва Ориана, докато носи пищящото дете към вратата, където Гнарбон чака да го отнесе в детската стая.

— Защо ми нямаш доверие? — викам аз и Ориана се обръща шокирана, че съм казала нещо, което никой не изрича. Аз също съм шокирана, но не мога да спра. — Аз не съм чудовище! Никога не бих наранила някого от вас.

— Искам приказка — скимти Оук, звучи объркан.

— Достатъчно — казва строго Ориана, сякаш всички сме започнали да спорим. — Ще поговорим за това по-късно с баща ти.

И излиза от стаята.

— Не знам за чий баща говориш, защото той със сигурност не е мой баща — викам след нея.

Очите на Тарин са станали като чинийки. Вивиен се усмихва леко, отпива от чая и вдига в наздравица чашата си към мен. Шивачката гледа надолу и се прави на разсеяна.

Не мога да се принудя да стана отново послушно дете.

Започвам да се разнищвам. Започвам да се разпадам.

 

 

На следващия ден вървя с Тарин към училище и тя размахва кошницата си. Аз съм свела глава и стискам зъби. Имам малко ножче от студен метал в един от джобовете на полата ми и повече сол, отколкото би могло да ми потрябва. Дори имам нова огърлица от плодове на калина, която Татерфел ми направи, защото не знае, че вече не се нуждая от нея.

Спирам в градината на двореца, за да взема още няколко неща.

— Позволено ли ти е да ги късаш? — пита Тарин, но аз не й отговарям.

Следобеда имаме урок във висока кула, където учим за птичите песни. Всеки път, когато ми се стори, че куражът ме напуска, докосвам с пръсти ножа.

Лок ме поглежда и ми смига.

В другия край на стаята Кардан се мръщи на учителя, но мълчи. Когато посяга да извади мастилница от торбата си, виждам, че потрепва. Питам се колко ли го боли гърбът, колко ли го боли да се движи. Но нищо в поведението му не е променено, освен леката скованост на движенията.

Той явно има голям опит в криенето на болката си.

Мисля си за листа в книгата, за натиска на писалката, която е вдигала пръски мастило, докато е изписвал името ми. Писецът е пробил страницата, може би е оставил следи и по писалището.

Потрепервам при мисълта какво иска да ми причини, щом е причинил това на хартията.

 

 

След училище се упражнявам с Мадок. Той ми показва една много хитра блокировка и аз я повтарям отново и отново, все по-добре и по-бързо, като изненадвам дори него. Когато влизам потна в къщата, Оук изтичва покрай мен, повлякъл плюшената ми змия като мръсно въже след себе си. Явно я е откраднал от стаята ми.

— Оук! — крещя аз, но той изкачва стълбите и изчезва.

Измивам се в банята си и после вадя нещата си от училищната чанта. На дъното, увит с парче хартия, е прояденият от червеи вълшебен плод, който взех от земята на път за дома. Оставям го на един поднос и си слагам кожени ръкавици. После вземам ножа и го режа на парченца. Малки късчета мек златен плод.

Проучих вълшебните отрови в прашните ръкописни книги в библиотеката на Мадок. Прочетох за бисерните гъби, за белия им мъх, който отделя червена течност, която много прилича на кръв. Малки дози причиняват парализа, но в големи дози е смъртоносна дори за вълшебния народ. А смъртослад те кара да заспиш за сто години. Призрачен плод, от който кръвта ти да се ускорява, докато сърцето не спре. И разбира се, вълшебен плод, който в една книга е наречен вечнобълка.

Вадя манерка с гъст като смола боров ликьор, открадната от кухнята. Капвам върху плода, за да остане свеж.

Ръцете ми треперят.

Последното парче слагам на езика си. Поривът ме удря силно и аз стискам зъби, за да го удържа. После, макар че се чувствам глупаво, вадя и другите неща. Листо от призрачния плод от дворцовата градина. Венчелистче от цвят на смъртослад. Миниатюрно топче от сока на бисерна гъба. От всичко отрязвам съвсем малка частица и я поглъщам.

Митридатизация, така се нарича. Не е ли смешно име? Процес, при който поглъщането на отрова изгражда имунитет срещу нея. Стига да не умра от това, ще е по-трудно да ме убият.

 

 

Не слизам долу за вечеря. Твърде заета съм да повръщам, да треперя и да се потя.

 

 

Заспивам в банята си, просната на пода. Там ме открива Призрака. Побутва ме в корема с носа на ботуша си. Само замайването ми пречи да изкрещя.

— Ставай, Джуд — казва той. — Хлебарката иска да се обучаваш тази нощ.

Надигам се, твърде изтощена съм, за да не се подчиня. Отвън, на роената трева, докато първите лъчи на слънцето пълзят по острова, Призрака ми показва как да се катеря тихо по дърветата, как да слагам крак, без да строша клон или да смачкам сухо листо. Мислех си, че знам това от уроците в двореца, но за разлика от учителите, той ми показва грешките ми. Опитвам отново и отново. Предимно падам.

— Добре — казва той, щом мускулите ми започват да треперят.

Досега говореше толкова рядко, че гласът му ме стряска. Прилича на човек много повече от Виви със съвсем леко заострените си уши, светлокестенявата коса и пъстрите очи. И все пак ми се струва непознаваем, едновременно по-спокоен и по-студен от нея. Слънцето е почти изгряло. Листата се позлатяват.

— Продължавай да се упражняваш. Промъквай се покрай сестрите си.

Когато се усмихва, с кичури пясъчна коса над лицето, изглежда по-млад от мен, но съм сигурна, че не е.

След това си отива така, сякаш изчезва във въздуха. Тръгвам към дома и използвам току-що наученото, за да мина незабелязано покрай слугите на стълбите. Стигам до стаята си и този път успявам да стигна до леглото, преди да се строполя.

На следващия ден се събуждам и всичко започва отначало.