Холи Блек
Жестокият принц (15)

14

И другите двама от шпионската група на Дейн имат кодови имена. Единият е строен и красив и изглежда донякъде като човек. Смигва ми и ми казва да го наричам Призрака. Има коса с пясъчен цвят, която е обичайна за смъртен, но не и за вълшебно създание, а ушите му са съвсем леко заострени.

Другият е деликатно миниатюрно момиче с кожа, осеяна с кафяви петна, като на сърна. Косата й прилича на бял облак около главата. Има миниатюрни синьо-сиви пеперудени крилца. Ако не прилича съвсем на дух пакостник, определено напомня на пикси.

Сега я разпознавам от пира по пълнолунието в Двора на върховния крал. Тя открадна колана на огъра с оръжията и кесиите.

— Аз съм Бомбата. Защото обичам да взривявам разни неща.

Кимам. Това ми се струва доста прямо заявление за вълшебно създание, но пък аз съм свикнала с придворните и техния сложен етикет. Не съм свикнала с елфите единаци. Направо нямам представа как да говоря с тях.

— Значи, сте само тримата?

— Вече сме четирима — казва Хлебарката. — Ние се грижим принц Дейн да остава жив и да бъде добре информиран за случващото се в двора. Крадем, промъкваме се и заблуждаваме, за да осигурим коронацията му. А когато стане крал, ще крадем, ще се промъкваме и ще заблуждаваме, за да подсигурим царуването му.

Кимам. След като видях какъв е Бейлкин, определено искам Дейн да се възкачи на трона. Мадок също ще бъде на негова страна и ако аз съм достатъчно полезна, може би ще се отърва от тормоза на останалите благородници.

— Ти можеш да правиш две неща, които ние не умеем — казва Хлебарката. — Едното е, че можеш да се смесваш със смъртните слуги. А другото е, че можеш да се движиш сред благородниците. Ще те научим на няколко трика. Затова, докато не получиш нова задача от принца, ще правиш каквото аз ти кажа.

Кимам. Очаквах нещо такова.

— Все пак не мога да се измъквам винаги. Днес пропуснах уроците, но не мога да го правя постоянно, иначе ще забележат и ще питат къде съм била. А Мадок очаква да вечерям с него, Ориана и останалите от семейството около полунощ.

Хлебарката поглежда към Призрака и свива рамене.

— Винаги това е проблемът при инфилтрирането в двора. Твърде много етикеция, която отнема време. Кога можеш да се измъкваш?

— Мога да идвам, когато си мислят, че вече съм си легнала.

— Става — казва Хлебарката. — Един от нас ще те чака близо до къщата и или ще те обучава, или ще ти дава задачи. Няма да се налага да идваш винаги тук, в гнездото.

Призрака кима, сякаш проблемите ми са съвсем разумни, част от работата, но аз се чувствам като дете. Това са детски проблеми.

— Тогава нека я посветим — казва Бомбата и тръгва към мен.

Стаявам дъх. Каквото и да стане, мога да го понеса. Изтърпяла съм повече, отколкото могат да предположат.

Но Бомбата започва да се смее и Хлебарката я бута игриво. Призрака ме поглежда със съчувствие и клати глава. Очите му са пъстри и променливи.

— Щом принц Дейн казва, че си част от Двора на сенките, значи си. Опитай се да не ни разочароваш твърде често и ще ти пазим гърба.

Издишвам дъха, който съм сдържала. Не знам дали не предпочитам да имаше някакъв ритуал, за да се докажа пред тях.

Бомбата прави физиономия.

— Ще разбереш, че наистина си една от нас, когато получиш прозвището си. Не очаквай да стане скоро.

Призрака отива до един шкаф и вади почти празна бутилка с някаква светлозеленикава течност и четири полирани чашки от жълъди. Пълни ги.

— Пийни. И не се тревожи — казва ми. — Няма да те замае повече от всяко друго питие.

Клатя глава, защото помня как се почувствах, когато размазаха златната ябълка по лицето ми. Никога вече не искам да губя контрол така.

— Ще пропусна.

Хлебарката гаврътва чашата си и прави физиономия, сякаш течността изгаря гърлото му.

— Както желаеш — успява да каже задавено, преди да почне да кашля.

Призрака едва доловимо потрепва от съдържанието на своята чаша жълъд. Бомбата отпива деликатно от нейната. Изражението й ме кара да се радвам, че съм пропуснала предложената напитка.

— Бейлкин ще се окаже проблем — казва Хлебарката и им обяснява какво съм открила.

Бомбата оставя жълъда си.

— Тази работа изобщо не ми харесва. Ако искаше да отрови Елдред, вече щеше да го е сторил.

Не ми е хрумвало, че отровата може да е за баща му.

Призрака протяга дългото си тяло и става.

— Късно е. Трябва да изпратя момичето до дома.

— Джуд — напомням му аз.

Той се хили.

— Знам пряк път.

Връщаме се в тунелите и ми е трудно да го следвам, защото, както предполага и името му, той се движи съвсем безшумно. На няколко пъти ми се струва, че ме е оставил сама, но точно преди да спра, чувам въздишка или шум в прахта и продължавам.

След мъчително дълго време една врата се отваря. Приз рака стои на прага, а зад него виждам избите на върховния крал. Призрака ми се покланя.

— Това ли ти е прекият път? — питам аз.

Смига ми.

— Ако няколко бутилки се озоват в торбата ми на минаване, вината няма да е моя, нали?

Насилвам се да се засмея, но прозвучава изкуствено дори в собствените ми уши. Не съм свикнала някой от вълшебния народ да ме включва в шегите си, не и извън семейството ми. Харесва ми да мисля, че се справям добре в Царството на феите. Харесва ми да мисля, че макар да ме упоиха и почти ме убиха в училище вчера, мога да оставя това зад гърба си, че вече съм добре. Но ако не мога да се смея, значи, все пак не съм чак толкова добре.

 

 

Обличам синята рокля, която оставих в гората пред къщата на Мадок, макар че ставите ме болят от умора. Питам се дали вълшебните създания се изморяват така, дали всичко ги боли след такава дълга вечер. Краставата жаба също изглежда изтощена, но вероятно просто е преяла. Предполагам, че през цялото време е изстрелвала език към прелитащите пеперуди и вероятно към някоя и друга мишка.

Вече е съвсем тъмно, когато се връщам в имението. Дърветата са осветени от малки духчета и аз виждам смеещия се Оук да търчи сред тях, гонен от Виви и Тарин, и — по дяволите — Лок. Толкова е объркващо да го видя тук, така извън контекст. Дали е дошъл заради мен?

Оук се стрелва с писък към мен, покатерва се по дисагите и се тръшва в скута ми.

— Гони ме! — крещи той задъхан, изпълнен с кипящия екстаз на детството.

Дори вълшебните същества са първо деца.

Импулсивно го притискам към гърдите си. Той е топъл и мирише на трева и на гора. Позволява ми да го прегърна за миг, малките му ръчички се увиват на шията ми, а рогатата главичка се свира в гърдите ми. После се плъзга надолу със смях и тича, като ми хвърля дяволит поглед, за да види дали го гоня.

Дали, като расте тук, в Царството на феите, ще се научи да презира смъртните? Когато стана стара, той ще е още млад, дали ще ме презира тогава? Дали ще стане жесток като Кардан? Дали ще стане безмилостен като Мадок?

Няма как да знам.

Слагам крак в стремето и слизам от жабата. Потупвам я по носа и златните й очи се затварят. Тя като че ли направо ще заспи, докато я дърпам за юздите и я водя към конюшнята.

— Здравей — казва Лок и тича към мен. — Къде се губиш толкова време?

— Не е твоя работа — отвръщам, но смекчавам думите си с усмивка.

Не мога да се сдържа.

— О, колко сме потайни! Точно такива дами обичам. — Той е със зелен жакет с процепи, през които се вижда копринената му риза. Лисичите му очи светят. Прилича на вълшебен любовник, излязъл от балада, точно от вида, който не носи нищо добро на момичето, което се влюби в него. — Надявам се да се върнеш на уроците утре — казва той.

Виви продължава да гони Оук, но Тарин е спряла близо до един голям бряст. Гледа ме със същото изражение като на турнира, сякаш ако се концентрира достатъчно силно, ще ми внуши да не се противопоставям на Лок.

— Имаш предвид да покажа на приятелите ти, че не са ме прогонили? — питам аз. — Има ли значение?

Той ме поглежда странно.

— Ами ти участваш в голямата игра на крале и принцове, на кралици и корони, нали? Разбира се, че има значение. Всичко има значение.

Не съм сигурна как да разбирам думите му. Изобщо не мисля, че участвам в тази игра. Мислех си, че просто вбесявам онези, които вече ме мразят, и си понасям последствията.

— Върни се. И двете с Тарин трябва да се върнете. Казах й го.

Обръщам се да погледна близначката си в другия край на двора, но тя вече не стои до бряста. Виви и Оук са изчезнали зад един хълм. Вероятно е отишла при тях.

Стигаме до конюшните и аз връщам там жабата. Пълня поилото й с вода от бъчвата в средата на конюшнята и се появява фина мъгла, която се спуска по меката й кожа. Конете цвилят и пристъпват. Лок наблюдава мълчаливо всичко това.

— Може ли да те попитам нещо? — казва той, като поглежда към имението.

Кимам.

— Защо не си казала на баща си какво се случи?

Конюшните на Мадок са много впечатляващи. Може би това кара Лок да си спомни колко могъщ и влиятелен генерал е Мадок. Но това не означава, че аз съм наследница на тази власт. Може би Лок трябва да си спомни също и че съм просто едно от децата на смъртната съпруга на генерала. Ако не беше той и честта му, на никого нямаше да му пука за мен.

— За да дойде на уроците с меча си и да избие всички? — питам аз, вместо да поправя мнението му за моята житейска ситуация.

Той отваря широко очи. Предполагам, че не това е имал предвид.

— Мислех си, че баща ти ще те спре от уроците. И не си му казала, защото искаш да останеш.

Аз се изсмивам кратко.

— Изобщо няма да направи това. Мадок не е почитател на отстъплението.

В хладния мрак на конюшните, сред сумтенето и цвиленето на вълшебните коне, той хваща ръцете ми.

— Там няма да е същото без теб.

Тъй като не смятам да напускам училището, ми е хубаво, че някой полага такива усилия да ме накара да направя нещо, което и без това ще сторя. Но настойчивият му поглед ме смущава. Никой не ме е гледал така.

Усещам как бузите ми пламват и се питам дали сенките успяват да го прикрият. В този миг имам чувството, че той вижда всичко — всяка надежда на сърцето ми, всяка мисъл, която минава през ума ми, преди да заспя изтощена по изгрев.

Лок вдига едната ми ръка и притиска устни в дланта ми. Тялото ми се напряга. Внезапно ми става твърде топло, твърде… всичко. Дъхът му е лека ласка по кожата ми.

Той ме дърпа към себе си. Прегръща ме. Навежда се за целувка и мислите ми се разпиляват.

Това не може да се случва.

— Джуд? — Чувам Тарин да ме вика плахо и отстъпвам от Лок. — Джуд? В конюшнята ли си още?

— Тук съм — казвам с пламнало лице.

Излизаме в нощта и виждаме, че Ориана също излиза от къщата и започва да влачи Оук навътре. Виви му маха, докато той се опитва да се освободи от майка си. Тарин е сложила ръце на кръста си.

— Ориана ни вика за вечеря — информира ни важно тя. — Иска Лок да вечеря с нас.

Той се покланя.

— Моля да информираш госпожа майка ви, че поканата е голяма чест за мен, но не мога да се натрапвам така. Исках само да поговоря с вас, но ще дойда пак. Бъдете сигурни.

— Говорил си с Джуд за училището?

В гласа на Тарин се усеща някакъв трепет. Питам се за какво ли са говорили, преди да се върна. Питам се дали я е убедил да ходи пак на уроците и ако е така, как е успял.

— До утре — казва той и ни смига.

Гледам го как се отдалечава, все още съм объркана. Не смея да погледна към Тарин, за да не види всичко на лицето ми, всички събития от деня и неслучилата се целувка. Не съм готова да говоря, затова сега аз съм тази, която я избягва. Тръгвам по стълбите възможно най-нехайно и после отивам в стаята си, за да се преоблека за вечеря.

 

 

Забравих, че помолих Мадок да ме обучава в бой с меч и стратегия, но след вечеря той ми дава няколко книги по военна история от личната си библиотека.

— Когато приключиш с тях, ще поговорим — информира ме. — Ще те подложа на серия изпитания и ти ще ми кажеш как можеш да ги преодолееш с ресурсите, които ще ти осигуря.

Сигурно очаква да възразя и да настоявам да тренирам с меча, но съм твърде уморена дори да помисля за това.

След час се тръшвам в леглото и решавам, че няма да събличам синята копринена рокля. Косата ми още е разрошена, макар че се опитах да я пооправя с няколко красиви фиби. Поне тях ще трябва да махна, но като че ли не мога да помръдна.

Вратата ми се отваря, Тарин влиза и скача на леглото ми.

— Добре — казва тя и ме смушва в ребрата. — Какво искаше Лок? Той каза, че трябва да говори с теб.

— Той е мил — отвръщам, обръщам се настрани и събирам ръце под главата си, взирам се в гънките на балдахина. — Не е точно марионетка на Кардан като останалите.

Тарин има странно изражение, сякаш иска да ми противоречи, но се сдържа.

— Както и да е. Изплюй камъчето.

— За Лок ли?

Тя извърта очи.

— Ами за случилото се с него и приятелите му.

— Те никога няма да ме уважават, ако не се съпротивлявам.

Тя въздиша.

— Те никога няма да те уважават. И толкова.

Мисля си как пълзях по тревата с мръсни колене, с вкуса на вълшебния плод в устата си. Дори сега усещам ехото от него, празнотата, която би запълнил, замайващата, опияняващата радост, която обещава.

Тарин продължава:

— Вчера се прибра буквално гола и омазана с вълшебен плод. Това не е ли достатъчно зле? Не ти ли пука? — пита и се отдръпва към едната колона на леглото.

— Изморих се да ми пука. Защо да ми пука?

— Защото могат да те убият!

— И по-добре да го направят. Защото нищо друго няма да им свърши работа.

— Имаш ли план как да ги спреш? — пита тя. — Каза, че ще победиш Кардан, като бъдеш блестяща, и ако се опита да те унизи, ще го повлечеш със себе си. Как смяташ да направиш това?

— Не знам точно — признавам аз.

Тя вдига вбесено ръце.

— Не, виж — казвам аз. — Всеки ден, в който не моля Кардан за прошка заради свада, която той е започнал, е ден, в който аз побеждавам. Той може да ме унижава, но всеки път, когато не отстъпвам, става все по-безпомощен. Защото причинява всичко, което може, на някой слаб като мен и пак не се получава. Така излага себе си.

Тя въздиша, приближава се, полага глава на гърдите ми и ме прегръща. После прошепва до рамото ми.

— Той е кремък, ти си прахан.

Аз я прегръщам, но не обещавам нищо.

Оставаме дълго така.

— Лок заплаши ли те? — пита тя тихо. — Много е странно да дойде тук да те търси, а и ти имаше такова странно изражение, когато влязох в конюшните.

— Не, нищо лошо не стана — отговарям. — Не знам точно защо е дошъл, но целуна ръката ми. Беше мило, като в приказка.

— В приказките не се случват хубави неща — казва Тарин. — Или когато се случват, следва нещо лошо. Защото иначе историята ще е скучна и никой няма да иска да я чете.

Сега е мой ред да въздъхна.

— Знам, че е глупаво да имам добро мнение за един от приятелите на Кардан, но той наистина ми помогна. Застъпи се за мен пред Кардан. Но по-добре да говорим за теб. Има някой, нали? Когато каза, че ще се влюбиш, говореше за някой конкретен.

Не че ще съм първият, който ще направи роклята й зелена.

— Има едно момче — казва тя бавно. — Той ще се разкрие на коронацията на принц Дейн. Ще поиска ръката ми от Мадок и тогава всичко за мен ще се промени.

Спомням си как плачеше, докато стоеше до Кардан. Колко ядосана беше, когато се скарах с него. И ме обзема студен, ужасен страх.

— Кой?

Моля те, нека не е Кардан. Всеки друг, но не и Кардан.

— Обещах да не казвам. Дори на теб.

— Обещанията ни нямат значение — казвам аз и мисля за забраните на принц Дейн, които сковават езика ми, и колко малко ни се доверяват те. — Никой не очаква да имаме чест. Всички знаят, че лъжем.

Тя ме поглежда строго и неодобрително.

— Това е вълшебна забрана. Ако я наруша, той ще разбере. Трябва да му покажа, че мога да живея като една от вълшебния народ.

— Добре — отвръщам бавно.

— Радвай се за мен — казва Тарин и това ме пробожда до живеца.

Тя е открила мястото си в този свят, предполагам, и аз съм открила моето. Но не мога да не се тревожа.

— Просто ми кажи нещо за него. Кажи ми, че е добър. Кажи ми, че го обичаш и че е обещал да бъде добър с теб. Кажи ми.

— Той е вълшебно същество — казва тя. — Те не обичат като нас. Мисля, че би го харесала…

Ето, това все е нещо. Едва ли е Кардан, когото ненавиждам, но не съм сигурна, че отговорът й ме успокоява.

Какво означава това, че съм щяла да го харесам? Това означава ли, че не го познавам? Как така не обичал като нас?

— Радвам се за теб, наистина — казвам, макар че съм по-скоро притеснена. — Това е вълнуващо. Когато шивачката на Ориана дойде, поискай да ти ушие много красива рокля.

Тарин се отпуска.

— Просто искам всичко да се оправи. И за двете ни.

Посягам към нощното си шкафче, за да взема книгата, която откраднах от Холоу Хол.

— Помниш ли я? — вдигам аз „Приключенията на Алиса в Страната на чудесата“, а един лист хартия се изплъзва от страниците и изпърхва към пода.

— Четяхме я, когато бяхме малки — казва тя и посяга към книгата. — Откъде я взе?

— Намерих я.

Не мога да й кажа от чия библиотека съм я взела и защо изобщо съм била в Холоу Хол. За да изпробвам забраните, се опитвам да изрека думите: Шпионирах за принц Дейн. Устата ми не помръдва. Езикът ми остава неподвижен. Вълна от паника ме залива, но аз я отблъсквам. Това е малка цена за онова, което принцът ми даде.

Тарин не настоява за повече информация. Твърде заета е да прелиства страниците и да чете на глас откъси. Макар че не мога да си спомня точно гласа на мама, имам чувството, че чувам ехото му в гласа на Тарин.

— Ето, виждаш ли, трябва да бягаш с всички сили, за да останеш на същото място — чете тя. — Ако искаш да отидеш някъде другаде, трябва просто да тичаш два пъти по-бързо от това!

Посягам скришно надолу и пъхам падналия лист под възглавницата си. Смятам да го отворя, щом тя се върне в стаята си, но заспивам много преди края на приказката.

 

 

Събуждам се рано сутринта, сама, и ми се пишка. Отивам в моята баня, вдигам полите си и си върша работата в медния леген, оставен там за тази цел. Лицето ми се изчервява от срам, макар че съм сама. Това е един от най-смущаващите аспекти на това да си смъртен. Знам, че вълшебните същества не са богове — може би аз го знам по-добре от всеки друг смъртен, — но и никога не съм виждала някой от тях клекнал над такъв леген.

Връщам се в леглото, дърпам завесата и пускам слънчевата светлина, по-ярка е от всяка лампа. Вадя изпод възглавницата сгънатия лист.

Отварям го и виждам гневния, арогантен почерк на Кардан по цялата страница. На места е натискал така яростно, че е разкъсал хартията.

Джуд — пише там и всяко изписано с гняв име е като удар в корема ми.

Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд Джуд.