Холи Блек
Жестокият принц (14)

13

Оказва се по-лесно да вляза в двореца на Елфхейм с роклята на прислужница, отколкото в имението на Бейлкин. Всички, от гоблини през благородници до смъртния дворцов поет и сенешал на върховния крал, едва ме поглеждат, докато вървя през лабиринта от коридори. Аз съм нищо, никоя, пратеник, който не заслужава повече внимание от някоя съживена кукла от пръчки или сова. Моето приятно, отпуснато изражение и инерцията, която ме води напред, ми позволяват да стигна до покоите на принц Дейн, без някой да ме спре, макар че два пъти бъркам пътя и се налага да се връщам.

Чукам на вратата му и изпитвам облекчение, когато принцът ми отваря лично.

Той извива вежди и оглежда роклята от грубо платно. Аз правя официален реверанс, както би сторила слугиня. Не променям изражението си, страх ме е, че може да не е сам.

— Да? — пита той.

— Нося ви съобщение, ваше височество — казвам, с надеждата, че това са правилните думи. — Моля да ми отделите от времето си.

— Ти си родена за това — казва той ухилен. — Влизай.

Облекчение е да отпусна най-сетне лицето си. Зарязвам празната усмивка, докато го следвам в салона му.

Тук всичко е в богати кадифета, коприни и брокат — истински пир от алено, тъмносиньо и зелено, наситено и плътно, като презрял плод. Мотивите по материите са все неща, с които вече съм свикнала — сложни плетеници от шипков цвят, листа, които може да са и паяци, ако ги погледнеш от друг ъгъл, и ловни сцени, в които не е ясно кой е ловецът и кой плячката.

Въздишам и сядам на стола, който той ми посочва, после бъркам в джоба си.

— Ето — вадя сгънатата бележка и я приглаждам върху малка масичка с резбовани птичи крака. — Той влезе, докато я преписвах, затова е така размазана.

Оставих откраднатата книга при жабата; не исках принц Дейн да разбира, че съм взела и нещо за себе си.

Дейн присвива очи, за да различи буквите сред петната.

— И той не те видя?

— Беше разсеян от друго — отвръщам искрено. — Аз се скрих.

Той кима и звъни с малко звънче, вероятно за да повика прислужник. Ще съм доволна, ако не е някой омагьосан.

— Добре. И хареса ли ти?

Не съм сигурна какво означава този въпрос. Бях твърде изплашена през цялото време — как да ми хареса? Но колкото повече мисля за това, толкова повече осъзнавам, че май наистина малко ми хареса. По-голямата част от живота ми мина в страх и очакване, очакване да сбъркам в нещо — у дома, в училище, в двора. Да се страхувам, че ще ме хванат, докато шпионирам, беше съвсем друго преживяване, защото този път поне много добре знаех от какво се страхувам. Знаех и какво трябва да направя, за да победя. Промъкването из къщата на Бейлкин не беше така плашещо като някои пиршества.

Поне докато не видях как бият Кардан. Тогава изпитах нещо, за което дори не искам да се замислям по-дълбоко.

— Харесва ми да върша добра работа — казвам, когато най-сетне откривам честен отговор.

Той кима. Тъкмо ще ми каже още нещо, когато в стаята влиза един гоблин с белези и зелена като блато кожа. Носът му е дълъг и се изкривява силно нагоре, преди да се извие отново към лицето като сърп. А косата му е черна туфа на темето на главата му. Очите му са неразгадаеми. Той примигва няколко пъти, сякаш се опитва да ме фокусира.

— Наричат ме Хлебарката — казва с мелодичен глас, който е в пълен контраст с лицето му. Покланя се и извива глава настрани към Дейн. — Служа на принца. Предполагам, ти също. Ти си новото момиче, нали?

Кимам.

— Да ти кажа ли името си, или трябва да измисля нещо остроумно?

Хлебарката се хили и това разкривява още по-ужасно лицето му.

— Ще те заведа да видиш тайфата. И не се тревожи как ще те наричаме. Ние сами ще решим. Да не мислиш, че някой с всичкия си ще се нарече сам Хлебарката?

— Чудесно — въздъхвам аз.

Той ме гледа продължително.

— Да, сега разбирам, че това наистина е голям талант. Да можеш да не казваш каквото мислиш.

Облечен е с някаква имитация на дворцов жакет, само че неговият е от съшити парчета кожа. Питам се какво би казал Мадок, ако знаеше къде съм и с кого. Не мисля, че щеше да е доволен.

Не мисля, че щеше да е доволен от всичко, което сторих днес. Войниците имат странно чувство за чест, дори онези, които топят шапките си в кръвта на враговете си. Промъкването из къщи и кражбата на писма не отговарят на тази чест. Макар че и Мадок шпионира, не мисля, че би одобрил, ако аз го правя.

— Значи, той е изнудвал кралица Орлаг — казва Дейн и ние с Хлебарката го поглеждаме.

Принцът се мръщи над писмото и внезапно разбирам, че е разпознал почерка. Явно майката на Никасия, кралица Орлаг, е доставила отровата на Бейлкин. Пише, че така изплаща дълг, макар че, като познавам Никасия, едва ли малката гаднярка ще даде на майка си голям отдих. Но кралицата на морските дълбини е много могъща. Трудно ми е да си представя, че Бейлкин може да я държи с нещо.

Дейн подава писмото на Хлебарката.

— Още ли мислиш, че той ще я използва преди коронацията.

Носът на гоблина потреперва.

— Това би бил умният ход. Щом короната се озове на главата ти, нищо няма да може да я свали от там.

До този момент не бях сигурна за кого е отровата. Отварям уста и после прехапвам бузата си отвътре, за да не кажа нещо глупаво. Разбира се, че трябва да е за принц Дейн. За кого другиго ще иска специална отрова Бейлкин? Ако щеше да убива някой по-обикновен, вероятно щеше да използва евтина, нормална отрова.

Дейн като че ли забелязва изненадата ми.

— С брат ми никога не сме се разбирали. Той винаги е бил твърде амбициозен. И все пак се надявах, че… — Маха с ръка и продължава: — Отровата може и да е оръжието на страхливеца, но е много ефикасна.

— Ами принцеса Елоуин? — питам аз и веднага съжалявам, че съм се обадила.

Вероятно има отрова и за нея. Кралица Орлаг сигурно разполага с много отрови.

Този път Дейн не ми отговаря.

— Може би Бейлкин възнамерява да се ожени за нея — казва Хлебарката и изненадва и двама ни. Свива рамене, когато вижда израженията ни. — Какво? Ако нещата станат твърде очевидни, той ще е следващият, който ще получи нож в гърба. И няма да е първият от благородниците, който се жени за сестра си.

— Ако се ожени за нея — казва Дейн и се засмива за пръв път по време на този разговор, — ще получи нож в гърдите.

Винаги съм смятала Елоуин за нежна и добра сестра. И отново осъзнавам колко малко познавам света, в който се опитвам да живея.

— Ела — казва Хлебарката и ми махва да го последвам. — Време е да се запознаеш с останалите.

Хвърлям умолителен поглед към Дейн. Не искам да ходя с Хлебарката, когото не познавам и изобщо не знам дали мога да му се доверя. Дори аз, която съм израснала в дома на един червеношапковец, се страхувам от гоблини.

— Преди да тръгнеш — приближава се Дейн и застава точно пред мен. — Обещах ти, че никой няма да може да те омагьосва, освен мен. Опасявам се, че ще трябва да използвам тази си сила. Джуд Дуарте, забранявам ти да говориш за службата си при мен. Забранявам ти да го пишеш или да го пееш. Никога и на никого няма да казваш за Хлебарката. Никога няма да казваш на никого за някой от моите шпиони. Никога няма да разкриваш тайните им, местата на срещите им и тайните им квартири. Ще спазваш това, докато съм жив.

С огърлицата от плодове на калина съм, но тя не може да ме защити от магията на забраните. Това не е обичайно заклинание, не е проста магия.

Тежестта на забраната се стоварва върху мен и аз знам, че ако се опитам да заговоря, устата ми няма да може да оформи забранените думи. Мразя това. Ужасно е да чувстваш, че нямаш контрол. Кара ме да започна трескаво да се чудя как да заобиколя забраната, но не мога.

Мисля за първото си пътуване към Царството на феите и как плачеха Тарин и Виви. Мисля си за мрачното изражение на Мадок, за стиснатата му челюст. Вероятно не беше свикнал с деца, особено с човешки. Сигурно ушите му са кънтели. Сигурно е искал да млъкнем. Нямаше как да мислим нещо хубаво за него, след като беше убил родителите ни със собствените си ръце. Но едно трябва да му призная — не се опита да прекрати с магия мъката ни или да ни накара да замълчим. Не направи нищо, за да улесни това пътуване за себе си.

Опитвам се да се убедя, че принц Дейн постъпва разумно, че се налага да ми наложи тази забрана, но въпреки това тя кара кожата ми да настръхне.

Внезапно вече не съм сигурна дали искам да му служа.

— О — казва той, преди да тръгна. — Още нещо. Знаеш ли какво е митридатизация?

Клатя глава, не знам дали изобщо се интересувам какво ми казва в момента.

— Ами провери. — Усмихва се. — Не е заповед, просто предложение.

Следвам Хлебарката през двореца, на известно разстояние, за да не изглежда, че сме заедно. Разминаваме се с генерал, когото Мадок познава, и аз свеждам ниско глава. Не мисля, че би ме погледнал достатъчно внимателно, за да ме разпознае, но за всеки случай.

— Къде отиваме? — шепна след няколко минути бродене по коридорите.

— Още малко остана — казва намусено Хлебарката, отваря един гардероб и влиза вътре. Очите му светят в оранжево, като на мечка. — Хайде, влизай и затвори вратата.

— Аз не мога да виждам в тъмното — напомням му, защото това е едно от нещата, които вълшебният народ все забравя.

Той сумти.

Влизам и се свивам така, че да не се докосвам до него, после затварям вратата на гардероба. Чувам плъзгане на дърво и усещам студен влажен въздух. Миризмата на мокри камъни изпълва тясното пространство.

Ръката му докосва внимателно моята, но усещам ноктите му. Оставям го да ме издърпа напред, позволявам му да притисне главата ми, за да разбера, че трябва да се наведа. Когато се изправям, се намирам на тясна платформа над нещо, което прилича на винарските изби на двореца.

Очите ми още привикват с тъмното, но доколкото мога да видя, тук има мрежа от проходи, които минават под двореца. Питам се кой ли знае за тях. Усмихвам се при мисълта, че знам някаква тайна за това място. Аз, точно аз.

Чудя се дали Мадок знае.

Обзалагам се, че Кардан не знае.

Усмихвам се още по-широко.

— Е, назяпа ли се? — пита Хлебарката. — Мога да почакам.

— А ти готов ли си да ми кажеш нещо? Например къде отиваме или какво ще стане, когато стигнем там?

— Ами сети се — изръмжава той. — Хайде.

— Нали каза, че ще ходим на среща с останалите — започвам с това, което знам, опитвам се да не изоставам и да не се препъвам по неравната земя. — Принц Дейн ме накара да обещая да не разкривам никакви тайни места, така че явно отиваме в твоето леговище. Но това не ми помага да се досетя какво ще правим там.

Може би ще ти покажем тайни ръкостискания — казва Хлебарката. Прави нещо, което не мога да видя добре, но след миг чувам щракане — сякаш ключалка се завърта или се освобождава капан. После ме побутва леко по кръста, за да вляза в друг, още по-тъмен тунел.

Разбирам, че сме стигнали до врата, защото се блъскам право в нея, за голямо забавление на Хлебарката.

— Ама ти наистина не виждаш — казва той.

Потривам челото си.

— Нали ти казах, че не виждам!

— Да, но ти си лъжкиня — напомня ми. — Не трябва да вярвам на всичко, което казваш.

— А защо ще лъжа за такова нещо? — питам, все още подразнена.

Той не ми отговаря. Отговорът е очевиден — за да запомня пътя. За да ми покаже по случайност нещо, което не би показал на друг. За да стане невнимателен.

Ама наистина трябва да спра да задавам глупави въпроси.

Или може би той не трябва да бъде толкова параноичен. След като Дейн ми наложи забраната, и без това не мога да кажа на никого.

Хлебарката отваря вратата и в коридора се излива светлина, която ме кара да вдигна ръка пред лицето си. Примигвайки, поглеждам към тайното леговище на шпионите на принц Дейн. Стените са от пръст и се извиват към таван като купол. В средата има голяма маса, до която стоят две вълшебни създания, които ме гледат недоволно.

— Е, добре дошла — казва Хлебарката — в Двора на сенките.