Холи Блек
Жестокият принц (13)

12

Лягам си рано и когато се събуждам, вече е съвсем тъмно. Главата ме боли — може би защото съм спала твърде дълго, — тялото също. Сигурно съм спала със свити мускули.

Уроците днес вече са започнали, но няма значение. И без това няма да ходя.

Татерфел ми е оставила поднос с кафе, подправено с канела, карамфил и малко пипер. Наливам си чаша. Вече е хладко, което означава, че е тук от доста време. Има и препечена филийка, която омеква, когато я потапям няколко пъти в кафето.

После си мия лицето, което още лепне от ябълката, и след това се измивам цялата. Сресвам си набързо косата и я вдигам на кок, като я увивам около една вейка.

Отказвам да мисля за случилото се предишния ден. Отказвам да мисля за каквото и да било, освен за днешния ден и мисията ми за принц Дейн.

Отиди в Холоу Хол Открий тайна, която кралят няма да хареса. Открий измяна.

Значи, Дейн иска да му помогна да се увери, че Бейлкин няма да бъде избран за следващия върховен крал. Елдред може да избере всяко от децата си за трона, но любимците му са тримата най-големи: Бейлкин, Дейн и Елоуин — и най-вече Дейн. Питам се дали шпионите на принца са помогнали за това.

Ако се справям добре, Дейн ще ми даде власт, когато се възкачи на трона. А след вчерашния ден аз копнея за нея. Копнея за нея, както копнях за вкуса на вълшебния плод.

Обличам роклята на прислужница, без да слагам бельото от мола, за да съм възможно най-автентична. Изравям от дъното на гардероба стари кожени обувки. Имат дупки на носовете, които се опитах да оправя преди година, но не съм добра шивачка и те станаха още по-грозни. Но пасват на роклята, а и всичките ми други обувки са твърде красиви.

В имението на Мадок нямаме смъртни прислужници, но съм виждала такива в другите части в Царството на феите. Човешки акушерки помагат за израждането на бебета на смъртните съпруги. Човешки занаятчии, прокълнати или благословени с някакво умение. Човешки кърмачки, които да кърмят болните бебета на вълшебния народ. Малки човешки деца, отгледани тук, но които не се образоват с децата на благородниците като нас. Весели търсачи на магия, които нямат нищо против да поемат някаква отвара, стига тя да осъществи желанието им. Когато пътищата ни се пресичат, аз се опитвам да говоря с тях. Понякога и те го искат, а друг път — не. Повечето незанаятчии са поне малко омагьосани, за да се притъпят спомените им. Те си мислят, че са в болница или в къщата на някой богаташ. И когато се върнат у дома — а Мадок ме увери, че се връщат, — са добре платени и дори получават подаръци, като късмет или сияеща коса, или дарбата да отгатват числата от лотарията.

Но аз знам, че има и хора, които правят лоши сделки или засягат някого тук и с тях не се държат добре. С Тарин чуваме това-онова, макар че не е за нашите уши — истории за хора, които спят на каменен под и ядат остатъци, а вярват, че си почиват в пухени легла и се угощават с деликатеси. Хора, чиито съзнания са замъглени от вълшебен плод. Говори се, че слугите на Бейлкин са от тях — най-низвергнагите и с които се отнасят най-зле.

Потрепервам при тази мисъл. И все пак разбирам защо един смъртен би бил полезен шпионин, освен заради способността си да лъже. Един смъртен ще остане почти незабележим навсякъде. Ако държим арфа — сме бардове. Ако сме с груби дрехи, сме прислуга. Ако сме с красиви рокли, сме съпруги с пищящи гоблински деца.

Предполагам, че е преимущество да си незначителен.

След това слагам в една кожена торба дрехи за сина и нож, намятам дебело кадифено наметало над роклята си и се спускам по стълбите. Кафето кипи в стомаха ми. Почти до вратата съм, когато виждам, че Виви седи на тапицираната с гоблен пейка под прозореца.

— Станала си — казва тя и се изправя. — Добре. Искаш ли да постреляме? Имам стрели.

— Може би по-късно.

Придържам наметалото на врата си и се опитвам да мина покрай нея, като си придавам най-невинно и щастливо изражение.

Не се получава. Тя протяга ръце да ме спре.

— Тарин ми каза какво си казала на принца на турнира — рече тя. — И Ориана ми каза как си се прибрала снощи. За останалото се досещам.

— Не ми трябва още една лекция — отвръщам аз.

Тази мисия от Дейн е единственото, което ме спира да не мисля за случилото се предишния ден. Не искам да губя концентрация. Опасявам се, че ако го направя, ще изгубя и самообладанието си.

— Тарин се чувства ужасно — казва Виви.

— Да. Понякога е гадно да се окажеш прав.

— Престани. — Тя хваща ръката ми и ме гледа с продълговатите си зеници. — Можеш да говориш с мен. Можеш да ми се довериш. Какво става?

— Нищо. Сбърках. Ядосах се. Исках да докажа нещо, а беше глупаво.

— Заради онова, което аз казах ли?

Пръстите й стискат здраво ръката ми.

Вълшебният народ винаги ще се държи с вас като с боклуци.

— Виви, няма начин ти да си виновна за това, че аз съм решила да си съсипя живота — казвам й. — Но ще ги накарам да съжаляват, че са ме срещнали.

— Чакай, какво имаш предвид?

— Не знам — отвръщам и се освобождавам от нея.

Тръгвам към вратата и този път тя не ме спира. Щом излизам, хуквам по моравата към конюшнята.

Знам, че не съм честна с Виви, която не е виновна за нищо. Просто искаше да помогне.

Може би вече не знам как да бъда добра сестра.

В конюшнята спирам и се облягам на стената, докато си поемам дълбоко дъх. През повече от половината си живот се боря с паниката. Може би не е добре да живееш в постоянен стрес, дори не е необходимо. Но вече не знам как се живее иначе.

Най-важното е да впечатля принц Дейн. Не мога да позволя на Кардан и приятелите му да ми попречат в това.

Решавам да взема една от жабите, за да ида до Холоу Хол, тъй като само благородниците яздят подкованите със сребро коне. Макар че една прислужница не би имала дори жаба, но все пак тя не изглежда толкова подозрително.

Само в Царството на феите една огромна жаба би била по-малко подозрителният избор.

Оседлавам една петниста и я извеждам на тревата. Дългият й език облизва едно от златните й очи и аз неволно отстъпвам назад.

Слагам крак в стремето и се мятам на седлото. С една ръка държа юздите, а с другата потупвам меката хладна кожа на гърба й. Петнистата жаба скача във въздуха, а аз се хващам по-здраво.

Холоу Хол е каменно имение с висока крива кула, почти наполовина покрито с лози и бръшлян. На втория етаж има балкон с перила от дебели корени вместо от желязо. Завеса от по-тънки филизи виси от него като проскубана брада, напластена с пръст. Има нещо безформено в това имение, което би трябвало да го прави очарователно, но всъщност го прави зловещо. Връзвам жабата, натъпквам наметалото си в дисагите и тръгвам към страничната стена на имението, където предполагам, че е входът за прислугата. По пътя спирам да набера гъби, за да изглежда, че съм ходила в гората за това.

Когато се приближавам, сърцето ми пак започва да бие бързо. Повтарям си, че Бейлкин не би ме наранил. Дори да ме хванат, той просто ще ме върне на Мадок. Нищо лошо не може да ми се случи.

Не съм напълно сигурна, че е така, но успявам да се убедя достатъчно, за да приближа до входа за слугите и да вляза вътре.

Един коридор води към кухните, където оставям гъбите на масата до няколко окървавени заека, пай с гълъби, букет от чесън и розмарин, няколко сливи и десетина бутилки вино. Един трол разбърква нещо в голям казан, а до него стои крилато пикси. Двама човеци с хлътнали бузи режат зеленчуци — момче и момиче, с глуповати усмивки и изцъклени очи. Те дори не поглеждат какво режат и съм изненадана, че не са си отрязали досега пръстите. Дори по-зле — ако го бяха направили, едва ли щяха да забележат.

Мисля си как се чувствах вчера и ехото от вкуса на вълшебния плод се появява неканено в устата ми. Усещам как в гърлото ми се надига жлъчка и отминавам бързо по коридора.

Спира ме един страж със светли очи, който ме хваща за ръката. Поглеждам го с надеждата, че мога да докарам същото отсъстващо, доволно и замечтано изражение като хората в кухнята.

— Не съм те виждал досега — казва той обвинително.

— Ти си красив — отвръщам, опитвам се да звуча смаяно и малко объркано. — Какви красиви очи!

Той изсумтява с отвращение, което сигурно означава, че се справям достатъчно добре в преструвката на омагьосана прислужница, макар да се чувствам нелепо и на ръба на нервите си. Не съм чак толкова добра в импровизациите, колкото се надявах.

— Нова ли си? — пита той съвсем бавно.

— Нова? — повтарям, опитвам се да предположа какво би мислил за това някой, довлечен тук. Все си спомням сладкия вкус на вълшебния плод на езика си, но вместо да ми помогне да вляза в ролята, това само предизвиква гадене. — Преди бях на друго място — казвам аз, — но сега трябва да чистя голямата зала, докато светне.

— Ами отивай тогава — казва той и ме пуска.

Опитвам се да овладея треперенето, което се трупа под кожата ми. Не се заблуждавам, че актьорската ми игра го е убедила; той повярва, защото съм човек и очаква хората да са слуги. Отново разбирам защо принц Дейн е решил, че ще бъда полезна. След стража вече е относително лесно да обикалям из Холоу Хол. Много човеци бързат по задачите си, потънали в нездравите си сънища. Те си пеят тихичко или шепнат нещо, но очевидно това са просто части от разговор, който се случва в сънищата им. Имат сенки под очите, устните им са напукани.

Нищо чудно, че пазачът ме помисли за нова.

Освен слугите обаче, тук има и гости от някой празник, който като че ли просто е отшумял, а не е приключил. Те спят в различна степен на разсъблеченост, проснати по кушетки или по пода на салоните, през които минавам. Устните им са покрити със злато от Невърмор — блестящ златен прах, който е така концентриран, че притъпява съзнанието на вълшебните създания и дава на смъртните способността да се омагьосват взаимно. Бокали лежат до тях, медовина се излива по неравния под като притоци към големи езера. Някои от гостите са така неподвижни, че се притеснявам, че може да са гуляли до смърт.

— Извинете — казвам на едно момиче горе-долу на моята възраст, което носи ламаринена кофа.

Тя ме подминава, сякаш без да забележи, че съм я заговорила.

Тъй като нямам представа какво друго да сторя, аз я следвам. Качваме се по широко каменно стълбище без перила. Още трима от гостите лежат в ступор до голяма колкото напръстник бутилка с алкохол. Отгоре, към другия край на залата, чувам странен вик, сякаш от болка. Нещо тежко се стоварва на земята. Потресена, аз се опитвам да овладея изражението си и да изглеждам все така в замечтано неведение, но не е лесно. Сърцето ми тупти като пленена птичка.

Момичето отваря врата към един от апартаментите и аз се плъзвам след нея.

Стените са каменни, без картини или гоблени. Огромно легло с балдахин заема по-голямата част от първата стая. На таблата му са резбовани различни животни с женски глави и голи гърди — сови, змии и лисици, — които сякаш танцуват някакъв странен танц.

Вероятно не бива да се изненадвам, тъй като Бейлкин е водачът на безпътния Кръг на врабците.

Разпознавам обаче книгите, натрупани по дървеното писалище — същите книги, по които учим с Тарин. Тези са разпилени, между тях са пръснати листове до отворена мастилница. В полетата на една от книгите са изписани бележки, а друга е покрита с петна. Счупена писалка, скършена нарочно — или поне не мисля, че се е счупила случайно по този начин, — лежи върху отворената и оплескана с мастило книга.

Нищо тук не говори за измяна.

Принц Дейн ми даде униформа, защото знаеше, че ще мога да вляза в имението, както и сторих. А за останалото разчита на способността ми да лъжа. Но сега, когато съм вътре, се надявам да има какво да открия в Холоу Хол.

Което означава, че колкото и да съм изплашена, трябва да внимавам.

Покрай стената има още книги, някои са ми познати от библиотеката на Мадок. Спирам пред една лавица и клякам. В единия ъгъл виждам позната книга, каквато не очаквах да намеря на такова място — „Приключенията на Алиса в Страната на чудесата“ и „Алиса в Огледалния свят“, подвързани заедно в един том. Мама ни четеше от тях, когато бяхме в света на смъртните.

Отварям книгата и виждам познатите илюстрации, а после и думите:

— Но аз не искам да отивам при луди хора — отбеляза Алиса.

— О, няма как иначе — каза Котаракът. — Тук всички сме луди. Аз съм луд. Ти си луда.

— Откъде знаеш, че съм луда? — попита Алиса.

— Трябва да си — каза Котаракът. — Иначе нямаше да дойдеш тук.

Напушва ме нервен смях и трябва да прехапя вътрешността на бузата си, за да не се разсмея.

Човешкото момиче е клекнало пред огромната камина и смита пепелта от решетката. От двете й страни има железни поставки за дърва във формата на огромни извиващи се змии, стъклените им очи са готови да блеснат, озарени от пламъците.

Макар че е нелепо, не мога да се накарам да върна книгата на лавицата. Виви не я взе в багажа ни и не съм я виждала, откакто мама ни я четеше преди лягане. Пъхам я в предницата на роклята си.

После отивам до гардероба и го отварям, търся някаква следа, някакво ценно късче информация. Но още щом поглеждам вътре, в гърдите ми лумва паника. Веднага разбирам в чия стая съм. Това са екстравагантните жакети и бричове на принц Кардан, това са пищните, поръбени с кожа пелерини и ризите от коприна, тънка като паяжина.

След като помита пепелта от огнището, слугинята трупа ароматни борови цепеници на пирамида, за да сложи отгоре разпалки.

Искам да излетя покрай нея и да избягам от Холоу Хол. Мислех си, че Кардан живее в двореца с баща си, върховния крал. Не ми е хрумвало, че може да живее с някой от братята си. Сещам се как Дейн и Бейлкин пиеха заедно на последния пир в двора. Отчаяно се надявам това всъщност да не е някакво планирано унижение, което ще даде на Кардан поредния повод — и дори по-зле, възможност — да ме тормози още повече.

Не, не мога да повярвам. Принц Дейн, който ще стане върховен крал, няма време да се занимава с такива жалки игри, да се преструва, че ме наема за шпионин, защото разглезеният му малък брат иска това. Не би ми наложил забрани и не би преговарял с мен само заради това. Трябва да продължавам да вярвам, защото алтернативата е твърде ужасна.

Всичко това означава, че освен от принц Бейлкин трябва да се крия и от принц Кардан, докато съм в къщата. И двамата могат да ме познаят на мига. Трябва да се погрижа да не ме видят.

Вероятно няма да се вгледат твърде внимателно. Никой не се вглежда в човешките слуги.

След като осъзнавам, че не съм чак толкова различна, разглеждам бенките по кожата на момичето, цъфналите крайчета на русата й коса и грубите й колене. Виждам как се олюлява, когато се изправя; тялото й явно е изтощено, макар че мозъкът не го знае.

Искам да съм сигурна, че ще я позная, ако я видя отново.

Но от това не би имало смисъл, то няма да развали магията. Тя продължава със задачите си, усмихвайки се със същата ужасна, доволна усмивка. Когато излиза от стаята, аз тръгвам в другата посока. Трябва да намеря личните покои на Бейлкин, да открия тайните му и да се измъкна от тук.

Отварям внимателно врати, надничам в стаи. Откривам две спални, покрити с дебел слой прах. В едната на леглото някой лежи под саван от паяжини. Спирам за миг, опитвам се да разбера дали е статуя, или труп, или пък някакво живо същество, но осъзнавам, че това няма нищо общо с моята мисия, и бързо продължавам. Отварям друга врата и виждам няколко гости, които спят преплетени на леглото. Един от тях примигва сънено към мен и аз стаявам дъх, но той просто се отпуска обратно.

Седмата стая води към коридор с вито стълбище, което вероятно се издига към кулата. Тръгвам бързо по стълбите с разтуптяно сърце, кожените ми обувки са тихи по камъка.

Кръглата стая, до която стигам, е покрита с лавици, пълни с ръкописи, свитъци, златни кинжали, тънки стъклени мускали с някакви течности в цветове на скъпоценни камъни и череп на подобно на елен създание с огромни рога, по които има тънки свещи. До единствения прозорец стоят две големи кресла. Центърът на стаята е зает от огромна маса, по която са разтворени карти, чиито ъгли са притиснати с парчета стъкло или метални предмети. Под тях виждам писма. Прелиствам ги, докато не стигам до това:

Научих какъв е произходът на бисерната гъба, за която питаше, но каквото и да правиш, то не бива да бъде свързвано с мен. Смятам, че с това дългът ми е изплатен. Нека устните ти вече не произнасят името ми.

Макар че писмото не е подписано, почеркът е елегантен и женски. Струва ми се важно. Дали е доказателството, което Дейн търси? Дали ще се окаже достатъчно полезно, за да е доволен. И все пак не мога да го взема. Ако изчезне, Бейлкин със сигурност ще разбере, че някой е влизал тук. Откривам празен лист и го притискам над писмото. Възможно най-бързо прекопирам написаното, като се опитвам да спазвам почерка.

Почти съм приключила, когато чувам шум. По стълбите идват хора.

Паникьосвам се. Няма къде да се скрия. В стаята няма буквално нищо — тя е празна, ако не се броят лавиците. Сгъвам бележката, макар че е недовършена и мастилото ще се размаже.

Колкото се може по-бързо пропълзявам под едно от кожените кресла, като се свивам на топка. Ще ми се да бях оставила тъпата книга на мястото й, защото едното крайче на корицата се забива в предмишницата ми. Чудя се как си въобразих, че съм достатъчно умна, за да бъда шпионин в Царството на феите.

Затварям очи, сякаш ако не виждам кой влиза в стаята, и той няма да ме види.

— Надявам се, че си се упражнявал — казва Бейлкин.

Отварям леко очи. Кардан стои до лавиците, а един прислужник с празно изражение държи меч със златна гравюра на дръжката и метални крилца, които оформят предпазителя. Трябва да си прехапя езика, за да не издам никакъв звук.

— Трябва ли? — пита Кардан.

Звучи отегчен.

— Покажи ми какво си научил. — Бейлкин вдига една тояга от кош до писалището, където има всякакви пръчки и сопи. — Трябва да нанесеш само едно попадение. Само едно, малки братко.

Кардан просто стои там.

— Вдигни меча.

Като че ли търпението на Бейлкин се изчерпва.

С протяжна страдалческа въздишка Кардан вдига меча си. Позата му е ужасна. Разбирам защо Бейлкин се дразни. Кардан сигурно е обучаван, откакто е пораснал достатъчно, за да може да държи пръчка в ръцете си. Аз се обучавам, откакто дойдох в Царството на феите, затова той има години преднина, а първото, което аз научих, е позицията на краката.

Бейлкин вдига пръчката си.

— Сега атакувай.

Те дълго стоят неподвижни и се взират един в друг. Кардан замахва нехайно с меча, а Бейлкин го удря силно по главата с пръчката. Смръщвам се при удара на дървото в черепа му. Кардан залита напред, оголил зъби. Бузата и ухото му са зачервени.

— Това е нелепо — казва той и плюе по пода. — Защо трябва да играем тази глупава игра? Или ти харесва тази част? Тя ли ти е забавната?

— Боят с меч не е игра.

Бейлкин замахва отново. Кардан се опитва да отскочи назад, но тоягата го удря по бедрото.

Кардан се смръщва и вдига отбранително меча си.

Лицето на Бейлкин потъмнява и той стиска още по-здраво тоягата. Този път удря Кардан в корема така внезапно и силно, че той се просва на каменния под.

— Опитвам се да те обуча, но ти настояваш да прахосваш талантите си по гуляи, като се напиваш на лунна светлина, захващаш се с безсмислени съперничества и жалки любови…

Кардан се надига и хуква към брат си, размахал диво меча. Държи го като сопа. Бейлкин отстъпва неволно заради яростта на атаката.

Техниката на Кардан най-сетне си проличава. Той става по-целенасочен и атакува от нови ъгли. Никога не е показвал голям интерес към фехтовката в училище и макар да знае основното, не съм сигурна, че се упражнява. Бейлкин го обезоръжава безмилостно и ефикасно. Мечът излита от ръката на Кардан и изтраква по пода към мен.

Аз се свивам по-дълбоко в сенките под креслото. За миг си мисля, че ще ме хванат, но слугата взема меча, без да ме види.

Бейлкин подсича с тоягата си краката на Кардан, изпращайки го на земята.

Доволна съм. Част от мен искаше аз да държа тоягата.

— Не си прави труда да ставаш. — Бейлкин разкопчава колана си и го подава на прислужника. Човекът го увива два пъти на дланта си. — Не издържа изпитанието. Отново.

Кардан мълчи. Очите му светят с познатия гняв, но за първи път той не е насочен към мен. На колене е, но не изглежда сплашен.

Кажи ми. — Гласът на Бейлкин става копринен и той за почва да обикаля около брат си. — Кога ще спреш да бъдеш такова разочарование?

— Може би когато ти спреш да се преструваш, че не правиш това за собствено удоволствие — отвръща Кардан. — Ако искаш да ме нараняваш, защо не спестиш времето и на двама ни и да преминеш към същността…

— Татко беше стар и семето му беше слабо, когато те създаде. Затова и ти си слаб. — Бейлкин слага ръка на врата на брат си. Изглежда като жест на обич, докато не виждам, че Кардан потрепва и губи равновесие. Тогава осъзнавам, че Бейлкин го притиска силно надолу и го приковава към пода. — Сега си свали ризата и понеси наказанието си.

Кардан започва да сваля ризата си, разкривайки бледа като луната кожа и тънка плетеница от стари белези.

Стомахът ми се свива. Те ще го бичуват.

Би трябвало да ликувам, когато го виждам така. Трябва да съм доволна, че животът му е толкова гаден, може би по-гаден дори от моя, макар че е принц, ужасен гадняр и вероятно ще живее вечно. Ако някой ми беше казал, че ще имам възможността да видя това, щях да реша, че ще ми се налага да потискам единствено желанието да ръкопляскам.

Но сега не мога да не забележа страха под непокорството му. Знам какво е да кажеш нещо остроумно, защото не искаш другият да разбере колко те е страх. Това не ме кара да го харесвам, но за първи път ми се струва истински. Не добър, но истински.

Бейлкин кима. Слугата удря два пъти, плясъкът на колана отеква силно в стаята.

— Не наредих това, защото съм ти ядосан, братко — казва Бейлкин на Кардан и аз потрепервам. — Правя го, защото те обичам. Правя го, защото обичам семейството ни.

Когато слугата вдига ръка за третия удар, Кардан скача към меча си, който лежи на писалището на Бейлкин. За миг си мисля, че ще прониже слугата.

Слугата не вика, нито вдига ръце да се защити. Може би е твърде омагьосан за това. Кардан сигурно може да го прониже право в сърцето, без той да стори нищо, за да се защити. Прималява ми от ужас.

— Давай — казва отегчен Бейлкин. Прави нехаен жест към слугата. — Убий го. Покажи ми, че си готов да си изцапаш ръцете. Покажи ми, че знаеш поне как да нанесеш смъртоносен удар на такава жалка мишена.

— Аз не съм убиец — изненадва ме Кардан.

Не съм предполагала, че това е нещо, с което би се гордял.

Бейлкин се доближава до него само с две крачки. Толкова си приличат, както са застанали един пред друг. Същата мастилена коса, същите гадни усмивки и изпепеляващи очи. Но годините опит на Бейлкин си проличават, когато изтръгва меча от ръката на Кардан, удря го с дръжката и го поваля на земята.

— Тогава приеми наказанието си като жалко създание, каквото си.

Кима на слугата, който се събужда от унеса си.

Гледам всеки удар и потрепервам. Нямам голям избор. Мога да затворя очи, но звуците са също толкова ужасни. Най-лошото от всичко е безизразното лице на Кардан, очите му са мътни като олово.

Той е станал толкова жесток заради грижите на Бейлкин. Той е отгледан в жестокост, обучаван на нюансите й, шлифован в прилагането й. Колкото и ужасен да е, сега разбирам какъв може да стане и това истински ме плаши.