Холи Блек
Жестокият принц (12)

11

Цяла нощ и по време на вечерята мисля за тайната си. Тя ме кара да се чувствам — за първи път, — сякаш имам някаква власт, власт, която Мадок не може да ми отнеме. Аз съм шпионин! Аз съм шпионин на принц Дейн! Дори само като мисля за това, усещам тръпка.

Вечеряме малки птички, пълнени с ечемик и див чесън, кожата им е напръскана с мазнина и мед. Ориана деликатно разтваря нейните. Оук дъвче кожата. Мадок не си прави труда да отделя месото, изяжда всичко, с костите. Аз човъркам с вилицата варения пащърнак. Макар че Тарин е на масата, Виви не се е върнала. Подозирам, че ловът с Рия е бил само претекст и тя е отишла в света на смъртните след кратка езда през горите. Питам се дали е вечеряла със семейството на Хедър.

— Справи се добре на турнира — казва Мадок между хапките.

Не изтъквам факта, че той напусна трибуните. Едва ли е бил особено впечатлен. Не съм сигурна колко изобщо е видял.

— Това означава ли, че си размислил?

Нещо в гласа ми го кара да спре да дъвче и да ме погледне с присвити очи.

— За рицарството ли? — пита той. — Не. Когато в двореца има нов върховен крал, ще обсъдим бъдещето ти.

Устните ми се извиват в потайна усмивка.

— Както желаеш.

Тарин гледа Ориана и се опитва да копира движенията й с малката птичка. Не поглежда към мен дори когато ме моли да й подам гарафата с вода.

Не може да ми попречи обаче да я последвам до стаята й след вечерята.

— Виж — казвам на стълбите. — Опитвам се да правя каквото искаш, но не мога и не бива да ме мразиш за това. Това е моят живот.

Тя се обръща.

— Твоят живот, който да прецакаш?

— Да — отговарям, когато стигаме до площадката. Не мога да й кажа за принц Дейн, но дори да можех, не съм сигурна, че би имало полза. Не съм сигурна, че аз самата одобрявам това. — Животът ни е единственото, което имаме, единствената ни монета. Трябва да купим онова, което искаме, с нея.

Тя извърта очи и казва остро:

— О, колко сладко? Сама ли го измисли?

— Какво ти става? — питам аз.

Тя клати глава.

— Нищо. Нищо. Може би щеше да е по-добре да мисля като теб. Няма значение, Джуд. Ти наистина се представи добре.

— Благодаря — отвръщам, смръщена от объркване. Отново се сещам за онова, което Кардан каза за нея, но не искам да я питам и да я карам да се чувства зле. — Е, ти влюби ли се вече?

Тя отвръща на въпроса ми със странен поглед.

— Утре няма да ходя на уроци — казва. — Прави каквото искаш с живота си, но аз не смятам да гледам.

 

 

Имам чувството, че краката ми са оловни, когато тръгвам към двореца, по земята са нападали ябълки, златистият им аромат се носи във въздуха. Облечена съм с дълга черна рокля със златни маншети и зелен ширит, любима и удобна.

Птиците пеят над мен и ме карат да се усмихна. Позволявам си да помечтал за коронацията на принц Дейн, как танцувам с усмихнатия Лок, а Кардан е извлечен от пира и хвърлен в тъмница.

Някакъв бял проблясък ме откъсва от мислите ми. Елен — бял елен, който стои само на десет крачки от мен. По рогата му има фини паяжини, а козината му е толкова бяла, че изглежда сребърна на следобедната светлина. Гледаме се дълго, преди той да препусне към двореца, отнасяйки дъха ми.

Решавам, че това е добро предзнаменование.

И поне отначало изглежда така. Уроците не минават твърде зле. Нугъл, нашият учител, е мил, но странен стар фирдариг^[1] от север с огромни вежди, дълга брада, в която понякога пъха писалки и парчета хартия, и тенденция да се отклонява към темата за метеоритните бури и тяхното значение. Привечер ни кара да броим падащи звезди, което е скучна, но отпускаща задача. Аз лежа по гръб на одеялото и се взирам в нощното небе.

Единственият недостатък е, че ми е трудно да записвам бройката в тъмното. Обикновено от дърветата висят сияещи кълба или големи облаци светулки, за да осветяват уроците ни. Аз си нося и свещи, когато стане твърде тъмно, защото човешкото зрение не е остро като тяхното, но не ми е позволено да ги паля, когато изучаваме звездите. Опитвам се да пиша разбираемо и да не изцапам пръстите си с мастило.

— Помнете — казва Нугъл, — необичайните небесни събития често предвещават важни политически промени, така че, когато се задава избор на нов крал, е важно да наблюдаваме внимателно знаците.

В мрака се чува смях.

— Никасия — казва учителят. — Някакъв проблем ли има?

Високомерният й глас е невъзмутим:

— Не, никакъв.

— А какво можеш да ми кажеш за падащите звезди? Какво е значението им в последния час на нощта?

— Дузини раждания — казва тя, което е толкова невярно, че чак се смръщвам.

— Смърти — прошепвам под нос.

За нещастие, Нугъл ме чува.

— Много добре, Джуд. Радвам се, че някой е внимавал. Е, кой иска да ми каже кога е най-вероятно да настъпят тези смърти?

Вече няма смисъл да си мълча, не и когато заявих на Кардан, че ще го засрамя с постиженията си. По-добре да започвам.

— Зависи през кои съзвездия преминават и в каква посока падат звездите — казвам аз.

По средата на отговора усещам как гърлото ми се стяга. Внезапно съм доволна, че е тъмно, защото не мога да видя изражението на Кардан. Или на Никасия.

— Отлично — казва Нугъл. — Затова записите ни трябва да са изчерпателни. Продължавай!

— Това е тъпо — ръмжи Валериан. — Пророчествата са за вещиците и нисшите създания. Ние трябва да учим по-благороднически неща. Ако ще прекарвам нощта по гръб, по-добре да ме учат на любов.

Някой от другите се смее.

— Много добре — казва Нугъл. — Кажете ми кое събитие вещае успех в любовта?

— Момиче, което си сваля роклята — казва той и предизвиква още смях.

— Елга? — Нугъл се обръща към едно момиче със сребърна коса, чийто смях звучи като трошене на стъкло. — Можеш ли да му отговориш? Вероятно той има толкова малък успех в любовта, че наистина не знае.

Тя започва да заеква. Подозирам, че знае отговора, но не иска да си навлече гнева на Валериан.

— Да попитам ли пак Джуд? — пита сопнато Нугъл. — Или може би Кардан. Защо не ни кажеш?

— Не — казва той.

— Как така? — пита Нугъл.

Гласът на Кардан кънти от зловеща властност.

— Валериан е прав. Урокът е скучен. Ще запалите светлините и ще започнете друг, по-смислен.

Нугъл дълго мълчи.

— Да, принце — казва накрая и всички глобуси около нас засияват.

Аз примигвам няколко пъти, докато очите ми привикват със светлината. Питам се дали Кардан някога е правил нещо, което не иска. Нищо чудно, че дреме по време на уроците. Нищо чудно, че веднъж препусна пиян с кон по тревата, докато ние учехме, прегази одеяла и книги и принуди всички да бягат от пътя му. Той може да промени програмата ни просто по прищявка. Как нещо би могло да има значение за такъв като него?

— Зрението й е толкова слабо — казва Никасия и аз осъзнавам, че стои пред мен. Държи тетрадката ми и я размахва пред всички, за да видят драсканиците ми. — Горката, горката, Джуд. Трудно е да се справяш с толкова много недостатъци.

Имам петна от мастило по пръстите и по златните маншети на роклята.

В другия край на гората Кардан говори с Валериан. Само Лок ни гледа с мрачно изражение. Нугъл прелиства купчина дебели прашни книги, вероятно се опитва да намери урок, който Кардан ще хареса.

— Съжалявам, ако не можеш да разчетеш почерка ми — казвам и грабвам тетрадката си. Страниците се разкъсват и записките ми от тази вечер се съсипват. — Но това не е точно мой недостатък.

Никасия ме зашлевява през лицето. Аз залитам шокирана и падам на коляно, като едва успявам да се задържа и да не се просна по очи. Бузата ми пламти. Главата ми звъни.

— Не можеш да правиш това — казвам й глупаво.

Мислех си, че разбирам тази игра. Явно съм бъркала.

— Мога да правя каквото пожелая — информира ме тя все така надуто.

Всички ученици ни гледат. Елга е сложила деликатната си длан на устата. Кардан ни поглежда и по изражението му виждам, че не е много доволен. На лицето на Никасия се появява смущение.

Откакто съм сред тях, имаше граници, които те не прекосяваха. Когато ни блъснаха в реката, никой не видя. За добро или за лошо, аз съм част от домакинството на генерала и съм под защитата на Мадок. Кардан може и да посмее да му се противопостави, но си мислех, че поне другите биха го правили тайно.

Явно съм разгневила Никасия толкова много, че е забравила за това.

Изтупвам роклята си.

— На дуел ли ме предизвикваш? Защото е мое право да избера времето и оръжието.

Колко би ми харесало да я поваля.

Тя осъзнава, че въпросът ми изисква отговор. Може и да съм по-нисша от нея, но това не я освобождава от изискванията на собствената й чест.

С ъгълчето на окото си виждам как Кардан идва към нас. Тръпката на очакването се смесва със страх. Валериан се блъска в рамото ми. Отстъпвам от него, но не достатъчно бързо, за да избегна вълната от миризма на презрял плод.

Над нас, в тъмния купол на нощта, падат седем звезди, които оставят блестящи следи по небето. Поглеждам автоматично нагоре, но твърде късно, за да видя точната им посока.

— Някой записа ли това? — закрещява Нугъл, който рови в брадата си за писалка. — Това е небесното събитие, което чакахме! Някой трябва да е видял точното място на началото. Бързо! Запишете всичко, което си спомняте.

Точно тогава, докато гледам към звездите, Валериан притиска нещо меко до устата ми. Ябълка, сладка и изгнила, меденият сок се спуска по езика ми, има вкус на слънчева светлина и на чиста, глупава радост. Вълшебен плод, който помътва ума и кара хората да жадуват за него толкова силно, че стават податливи и глупави.

Защитите на Дейн ме предпазват от магия, от чужд контрол, но вълшебният плод те лишава дори от собствения ти контрол.

О, не. О, не, не, не, не.

Изплювам я. Ябълката се търкаля по земята, но аз вече усещам въздействието й.

Сол — мисля си, докато посягам към кошницата си. — Трябва ми сол. Солта е противоотровата. Ще разчистя мъглата от главата си.

Никасия вижда, че посягам към кошницата, грабва я и подскача с нея, докато Валериан ме блъска на земята. Опитвам се да изпълзя от него, но той ме притиска и завира мръсната ябълка в лицето ми.

— Нека подсладим малко жлъчния ти език — казва и натиска.

Пулпът е в устата и в носа ми.

Не мога да дишам. Не мога да дишам.

Очите ми са отворени и се взират в лицето на Валериан. Давя се. Той ме гледа с леко любопитство, сякаш се чуди какво ще стане.

Мрак се спуска пред очите ми. Задушавам се.

Най-лошото е, че заради вълшебния плод в мен разцъфва радост, която заглушава ужаса. Всичко е красиво. Плава пред очите ми. Посягам да одера лицето на Валериан, но съм твърде замаяна, за да го достигна. След миг вече няма значение. Не искам да го нараня, не и когато съм толкова щастлива.

— Направи нещо! — казва някой, но в делириума си не разбирам кой.

Внезапно Валериан е изритан настрани. Аз се претъркулвам и кашлям. Кардан се извисява над мен. По лицето ми се стичат сълзи и сополи, но аз мога само да лежа на земята и да плюя сладкия плод, нямам представа защо плача.

— Достатъчно — казва Кардан.

Има странно, диво изражение и едно мускулче на челюстта му подскача.

Започвам да се смея.

Валериан изглежда възмутен.

— Съсипваш ми забавлението, така ли?

За миг си мисля, че ще се сбият, макар че не проумявам защо. После виждам, че Кардан я държи — солта от кошницата ми. Противоотровата. (Не мога да си спомня защо ми трябваше.) Хвърля я във въздуха със смях и аз я виждам как се пръсва по вятъра. После поглежда ухилен към Валериан.

— Какво ти става, Валериан? Ако тя умре, закачката ти ще свърши още в началото.

— Няма да умра — казвам аз, защото не искам да ги притеснявам.

Добре се чувствам. По-добре от когато и да било. Радвам се, че противоотровата я няма.

— Принц Кардан — казва Нугъл. — Тя трябва да бъде отведена у дома.

— Всички са толкова скучни днес — казва Кардан, но не звучи като да е отегчен.

Звучи, сякаш едва успява да сдържа гнева си.

— О, Нугъл, тя не иска да си ходи. — Никасия идва при мен и ме гали по бузата. — Нали, хубавице?

Усещам лепкавия вкус на мед. Усещам светлина. Разтварям се. Пърхам като знаме.

— Искам да остана — казвам аз, — защото тук е прекрасно.

Защото тя е зашеметяваща.

Не съм сигурна, че се чувствам добре, но знам, че се чувствам чудесно.

Всичко е прекрасно. Дори Кардан. Преди не го харесвах, но това сега ми се струва глупаво. Усмихвам му се щастливо, макар че той не отвръща на усмивката ми.

Не го приемам лично.

Нугъл се извръща от нас и мърмори нещо за генерала и за глупост, за принцове, на които са им отсичани главите. Кардан го гледа, стиснал ръце в юмруци.

Няколко момичета сядат на мъха до мен. Смеят се, което разсмива отново и мен.

— Не бях виждала досега смъртен да яде от плодовете на Елфхейм — казва една от тях, Флосфлауър. — Дали ще си спомня после?

— По-добре някой да я омагьоса да не помни — казва Лок някъде зад мен, но не звучи гневен като Кардан.

Звучи мил. Обръщам се към него и той докосва рамото ми. Навеждам се към топлата му кожа.

Никасия се смее.

— Тя не би искала това. Тя иска да си хапне пак ябълка.

Устата ми се изпълва със слюнка при спомена. Спомням си как са пръснати по пътеката към училище, златни и блестящи, и се проклинам за глупостта си, че не съм спряла да се наям с тях до пръсване.

— Значи, сега можем да я питаме разни неща? — пита друго момиче, Морагна. — Срамни неща. И тя ще ни отговори?

— Че защо ще се срамува от нещо, когато е сред приятели? — казва Никасия, присвила очи.

Прилича на котка, която тъкмо е изяла цялата сметана и е готова да подремне на слънце.

— Кого от нас ти се иска да целунеш? — пита Флосфлауър, като се приближава.

Тя почти не ми е говорила досега. Радвам се, че иска да бъдем приятелки.

— Искам да ви целуна всичките — отвръщам и започвам да се смея.

Хиля се към звездите.

— Носиш твърде много дрехи — казва Никасия и се мръщи към полите ми. — И вече са мръсни. Трябва да ги съблечеш.

Роклята ми внезапно започва да натежава. Представям си се гола на лунната светлина, кожата ми става сребриста като листата над нас.

Ставам. Всичко сякаш е килнато настрани. Започвам да се събличам.

— Права си — казвам с удоволствие.

Роклята ми се свлича на купчина плат, която лесно прекрачвам. Нося бельо като смъртните — черен сутиен на зелени точки и бикини.

Всички ме гледат странно, сякаш се питат откъде съм взела бельото. Всички са толкова блестящи, че ми е трудно да ги гледам дълго, без да ме заболи главата.

Осъзнаващ мекотата на тялото си, мазолите по ръцете си и тежестта на гърдите си. Усещам мекото гъделичкане на тревата под краката си и топлата земя.

— Красива ли съм като вас? — питам Никасия с искрено любопитство.

— Не — казва тя и поглежда към Валериан. Взема нещо от земята. — Изобщо не си като нас.

Съжалявам да го чуя, но не съм изненадана. До тях всеки би приличал просто на сянка, на размазано отражение на отражение.

Валериан сочи към огърлицата от плодове на калина, която виси на шията ми, сушените черни плодчета са нанизани на дълга сребърна верижка.

— Трябва да свалиш и това.

Кимам заговорнически и казвам:

— Прав си, вече не ми трябва.

Никасия се усмихва и вдига златистото нещо, което държи. Мръсните, смачкани остатъци от ябълката.

— Ела да оближеш ръцете ми. Нали нямаш нищо против? Но ще трябва да го направиш на колене.

Ахвания и смях се понасят през учениците като бриз. Те искат да го направя. Аз искам да ги зарадвам. Искам всички да са щастливи като мен. И определено искам да вкуся отново от плода. Започвам да пълзя към Никасия.

— Не. — Кардан пристъпва пред мен, гласът му звънти и е леко нестабилен. Другите му правят място. Той сваля едната си кожена обувка и вдига бледия си крак пред мен. — Джуд ще дойде тук и ще целуне крака ми. Тя каза, че иска да целуне всички ни. А аз все пак съм неин принц.

Смея се. Честно, не знам защо преди съм се смяла толкова рядко. Всичко е прекрасно и смешно.

Но когато поглеждам към Кардан, нещо не ми се струва наред. Очите му светят от гняв, от желание и може би дори от срам. След миг примигва и отново става ледено арогантен както винаги.

— Е? Давай по-бързо — казва нетърпеливо. — Целуни крака ми и кажи колко съм велик. Кажи ми колко много ми се възхищаваш.

— Достатъчно — казва му остро Лок. Слага ръце на раменете ми и ме изправя грубо. — Ще я заведа у дома.

— Така ли? Сега? — извива вежди Кардан. — Интересно, защо точно сега. Значи, малкото унижение ти е приятно, но не и голямото?

— Мразя, когато ставате такива — казва Лок под нос.

Кардан вади една игла от палтото си, блестяща, филигранна игла във формата на жълъд с дъбово листо зад него. В миг на опиянение си мисля, че ще я даде на Лок, за да ме остави тук. Това ми се струва невъзможно дори в безумното ми състояние.

Тогава Кардан хваща ръката ми, което ми се струва още по-невъзможно. Пръстите му са много топли върху кожата ми. Забива върха на иглата в палеца ми.

— Ох — казвам аз, отдръпвам се от него и лапвам наранения си пръст.

Кръвта ми има метален вкус.

— Приятна разходка към дома — казва ми той.

Лок ме води, като се навежда да вземе нечие одеяло и го намята на раменете ми. Всички се взират в нас, докато минаваме през гората, аз се препъвам, а той ме държи. Учителите, които виждам, не срещат погледа ми.

Смуча убодения си пръст и се чувствам странно. Главата ми още се върти, но не толкова. Нещо не е наред. След миг осъзнавам какво е. В моята човешка кръв има сол.

Стомахът ми се свива.

Поглеждам назад към Кардан, който се смее с Валериан и Никасия. Морагна го е хванала под ръка. Учителката, една мускулеста фея от острова на изток, се опитва да преподава урока си.

Мразя ги. Мразя ги всичките толкова много. За миг усещам само това — жегата на гнева ми изпепелява мислите ми. Придържам с треперещи ръце одеялото на раменете си и оставям Лок да ме води към гората.

— Длъжница съм ти — процеждам през зъби след малко. — Задето ме изведе от там.

Той ме поглежда оценяващо и отново съм поразена от красотата му, от меките къдрици, които се спускат около лицето му. Ужасно е да съм сама с него, като знам, че ме е видял по бельо и как пълзя по земята, но съм твърде ядосана, за да се срамувам.

Той клати глава.

— Не дължиш нищо на никого, Джуд. Особено днес.

— Как ги понасяш? — питам аз, гневът ме кара да се обърна срещу него, макар че той е единственият, на когото не съм ядосана. — Те са ужасни. Те са чудовища.

Той не отговаря. Вървим и когато навлизаме в гората, аз ритам един плод така силно, че той отскача от ствола на бряст.

— Приятно е да съм с тях — казва той. — Вземаме каквото пожелаем, осъществяваме всяка лоша мисъл. Има някаква сигурност в това да бъдеш ужасен.

— Защото не са ужасни с теб?

Той отново не отговаря.

Когато наближаваме имението на Мадок, спирам.

— От тук трябва да продължа сама.

Усмихвам му се, вероятно малко треперливо. Трудно ми е да овладявам лицето си.

— Почакай — казва той и пристъпва към мен. — Искам да те видя отново.

Изстенвам, твърде вбесена, за да се изненадам. Стоя там с чуждото одеяло, с ботуши и купено от мола бельо. Изцапана съм с пръст и току-що съм се направила на идиотка.

— Защо?

Той ме гледа, сякаш вижда нещо съвсем друго. В погледа му има някаква интензивност, която ме кара да се изпъна леко въпреки пръстта по мен.

— Защото ти си като история, която още не се е случила. Защото искам да видя какво ще направиш. Искам да бъда част от разгръщането на приказката.

Не съм сигурна дали това е комплимент, но май го приемам като такъв.

Той вдига ръката ми — същата, която Кардан убоде с иглата — и целува връхчетата на пръстите ми.

— До утре — казва Лок и се покланя.

И така, с чуждото одеяло, ботуши и купено от мола бельо аз тръгвам сама към дома.

 

 

— Кажи ми кой ти го причини — настоява Мадок отново и отново, но аз не му казвам.

Той крачи напред-назад, обяснява ми подробно как ще открие виновниците и ще ги унищожи. Ще им изтръгне сърцата. Ще им отсече главите и ще ги окачи на покрива на къщата си, за да служат като предупреждение за останалите.

Знам, че не заплашва мен, но все пак крещи на мен.

Когато съм изплашена, не мога да забравя, че колкото и добре да играе ролята на баща, той винаги ще си остане и убиецът на баща ми.

Не казвам нищо. Мисля си как Ориана се страхуваше, че с Тарин ще се държим неприлично в двора и ще засрамим Мадок. Сега се питам дали всъщност не се е притеснявала повече как ще реагира той, ако се случи нещо. Не е много мъдро от политическа гледна точка да отсече главите на Валериан и Никасия. А ако нарани Кардан, би било равносилно на измяна.

— Сама го направих — казвам накрая, за да прекратя това. — Видях плода и ми хареса, затова го изядох.

— Как можа да си толкова глупава? — обръща се Ориана към мен. Тя не изглежда изненадана; изглежда, сякаш съм потвърдила най-лошите й подозрения. — Джуд, знаеш, че не бива да го правиш.

— Исках да се позабавлявам. Реших, че ще е забавно — отвръщам като опърничава дъщеря. — И наистина беше. Беше като красив сън…

— Замълчете! — крещи Мадок и двете застиваме. — Замълчете и двете!

Аз неволно се свивам.

— Джуд, спри да дразниш Ориана — казва той, гледа ме с раздразнение, с каквото досега е гледал само Виви.

Той знае, че лъжа.

— Ориана, не бъди толкова лековерна.

Когато тя осъзнава какво има предвид той, малката й нежна ръка се вдига към устата й.

— Когато разбера кого защитаваш — казва ми Мадок, — ще съжаляват, че изобщо са се появили на този свят.

— Това няма да помогне — отговарям и се облягам в стола си.

Той кляка пред мен и хваща ръката ми с грубите си зелени пръсти. Сигурно усеща как треперя. Въздиша дълго, вероятно преглъщайки още заплахи.

— Тогава ми кажи какво ще помогне, Джуд. Кажи ми и ще го направя.

Питам се какво ли ще стане, ако изрека думите: Никасия ме унизи, Валериан се опита да ме убие. Направиха го, за да впечатлят принц Кардан, който ме мрази. Страхувам се от тях. Страхувам се от тях повече, отколкото се страхувам от теб, а ти ме ужасяваш. Накарай ги да спрат. Накарай ги да ме оставят на мира.

Но няма да го направя. Гневът на Мадок е бездънен. Видях го в кръвта на майка си по кухненския под. Веднъж призован, той не може да бъде удържан.

Ами ако убие Кардан? Ами ако ги убие всичките? Неговият отговор на много проблеми е кръвопролитието. Ако те са мъртви, родителите им ще поискат удовлетворение. Яростта на върховния крал ще се стовари върху него. Ще съм много по-зле от сега, ако Мадок умре.

— Научи ме на повече — казвам аз. — На още стратегия. На още бойни умения. Научи ме на всичко, което знаеш.

Принц Дейн може и да ме иска като шпионин, но това не означава, че ще се откажа от меча.

Мадок изглежда впечатлен, а Ориана — подразнена. Виждам, че си мисли, че го манипулирам и се справям доста добре.

— Добре — казва той с въздишка. — Татерфел ще ти донесе вечеря, освен ако не искаш да се присъединиш към нас в трапезарията. Ще започнем по-интензивни тренировки утре.

— Ще ям горе.

Тръгвам към стаята си, още увита в чуждото одеяло. По пътя минавам покрай затворената врата на Тарин. Част мен иска да вляза, да се хвърля на леглото й и да плача. Искам да ме прегърне и да ми каже, че е нямало как да постъпя иначе. Искам да ми каже, че съм смела и че ме обича.

Но тъй като съм сигурна, че няма да го направи, подминавам вратата й.

Стаята ми е разтребена, докато ме е нямало, леглото ми е оправено, а прозорците са отворени, за да влиза нощният въздух. И на леглото ми има сгъната рокля от домашно платно с кралския герб, каквито носят прислужниците на принцовете и принцесите. На балкона седи таласъмът с лице на сова.

Наежил е леко перата си.

— Ти — казвам аз. — Ти си от неговите…

— Утре отиди в Холоу Хол, сладурче — изписуква той. — Разкрий тайна, която кралят няма да хареса. Разкрий измяна.

Холоу Хол. Това е домът на Бейлкин, най-големия принц.

Получих първата си задача от Двора на сенките.