Холи Блек
Жестокият принц (11)

10

Останалото от Летния турнир ми е като в мъгла. Воините се изправят един срещу друг в двубои, бият се за честта да впечатлят върховния крал и неговия двор. Огри и фокскини, гоблини и гуилиони^[1], всички участват в смъртоносния танц на битката.

След няколко рунда Виви иска да минем през тълпата и да си купим още плодови шишчета. Опитвам се да срещна погледа на Тарин, но тя не ми позволява. Искам да знам дали е ядосана. Искам да я попитам какво й каза Лок, когато стояха заедно, макар че това е точно от въпросите, които ми забрани да й задавам.

Но разговорът с Лок едва ли е бил унизителен, едва ли е бил разговор, за който би се преструвала, че не се е случил, нали? Не и когато той буквално ми каза, че е доволен, че съм унизила Кардан. Което ме кара да се сетя за още един въпрос, който не мога да задам на Тарин.

Не че ще съм първият, който й е направил роклята зелена. Вълшебните създания не могат да лъжат. Кардан нямаше да го каже, ако не вярваше, че е истина — тогава защо мисли така?

Виви удря шишчето си в моето и ме откъсва от мислите ми.

— За нашата хитра Джуд, която накара вълшебния народ да си спомни защо се завират из хълмове и долини. От страх пред яростта на смъртните.

Един висок мъж с клепнали уши на заек и кафява като орех грива се обръща и й хвърля лош поглед. Тя му се хили.

Аз клатя глава, доволна от тоста й, макар че ужасно преувеличава. Стига ми, че съм впечатлила поне нея.

— Жалко, че Джуд е чак толкова хитра — казва Тарин под нос.

Обръщам се към нея, но тя е отминала.

Когато се връщаме при арената, принцеса Рия се подготвя за своя двубой. Държи тънък меч, който прилича на дълга игла, и промушва въздуха с него, за да загрее за опонента си. Двамата й любовници викат окуражително.

Кардан се появява в кралската ложа с широка бяла риза и корона от рози. Не обръща внимание на върховния крал и на принц Дейн и се тръшва на стола до принц Бейлкин, с когото си разменя няколко остри думи, които много съжалявам, че не мога да чуя. Принцеса Каелия е дошла да гледа двубоя на сестра си и аплодира силно, когато Рия излиза на полето от детелини.

Мадок така и не се завръща.

Прибирам се у дома сама. Виви тръгна с Рия, след като тя спечели двубоя — отиват на лов в близката гора. Тарин се съгласи да ги придружи, но аз съм твърде изморена, твърде натъртена и изнервена.

В кухните на дома на Мадок си пека сирене на огъня и го мажа на хляб. Сядам на верандата с храната и чаша чай и гледам как слънцето залязва.

Готвачката, троу^[2], на име Уотъл, не ми обръща внимание и продължава да омагьосва пащърнака, за да се нареже сам.

Когато приключвам, бърша трохите от бузите си и тръгвам към стаята си.

Гнарбон, слуга с дълги уши и опашка, която се влачи по земята, спира в коридора, щом ме вижда. В големите си ноктести ръце държи поднос с чаши като напръстници и сребърна гарафа. Ако се съди по аромата, тя е пълна с къпиново вино. Ливреята му е опъната силно на гърдите и от пролуките стърчат туфи козина.

— О, прибрала си се — казва той с ръмжащ глас, който го кара да звучи заплашителен без значение от смисъла на думите.

Неволно се сещам за пазача, който отхапа крайчето на пръста ми. Зъбите на Гнарбон могат да отхапят цялата ми ръка.

Кимам.

— Принцът иска да слезеш долу.

Кардан, тук? Сърцето ми започва да бие бързо. Не мога да мисля.

— Къде?

Гнарбон изглежда изненадан от реакцията ми.

— В кабинета на Мадок. Тъкмо му нося това…

Грабвам подноса от ръцете му и тръгвам надолу по стълбите, решена да се отърва от Кардан възможно най-бързо и по всеки възможен начин. Последното, което ми трябва сега, е Мадок да чуе, че съм се държала неуважително, и да реши, че никога няма да стана член на двора. Той е слуга на рода Грийнбрайър, заклел се е във вярност като всички останали. Няма да му хареса, че съм се спречкала дори с най-незначителния от принцовете.

Летя по стълбите и отварям с ритник вратата към кабинета на Мадок. Дръжката се удря в лавица, когато влитам вътре и стоварвам подноса така силно, че чашите подскачат.

Принц Дейн е отворил няколко книги на масата. Златните къдрици се спускат над очите му, а яката на светлосиния жакет е отворена и разкрива сребърната огърлица на шията му. Спирам, осъзнала, че съм направила огромна грешка.

Той извива вежди.

— Джуд. Не очаквах да влезеш с такъв трясък.

Правя нисък поклон с надеждата, че ще ме помисли просто за твърде тромава. Залива ме остър и внезапен страх. Дали Кардан го е изпратил? Дали е дошъл да ме накаже за нахалството? Не мога да се сетя за друга причина почитаемият принц Дейн, бъдещият владетел на Царството на феите, да иска да ме види.

— Ами — казвам аз, паниката връзва езика ми. С облекчение си спомням за подноса и соча към гарафата. — Това е за вас, милорд.

Той взема една чаша и си налива малко от черната гъста течност.

— Ще пиеш ли с мен?

Клатя глава, чувствам се напълно не на място.

— Не, ще ме удари право в главата.

Това го разсмива.

— Е, тогава ми прави компания.

— Разбира се. — Това не мога да откажа. Сядам на страничната облегалка на едно от зелените кожени кресла и усещам как бумти сърцето ми. — Да ви донеса ли още нещо? — питам, защото не знам какво друго да кажа.

Той вдига чашата си за наздравица.

— Не, това е достатъчно. Искам да поговорим. Вероятно можеш да ми кажеш какво те накара да връхлетиш така тук. Кой си помисли, че съм?

— Никой — отвръщам бързо.

Потърквам с палец безименния си пръст по гладката кожа на липсващото връхче.

Той сяда с изправен гръб, сякаш внезапно съм му станала много по-интересна.

— Мислех си да не би някой от братята ми да те притеснява.

Клатя глава.

— Нищо подобно.

— Това е шокиращо — казва той, сякаш ми прави някакъв голям комплимент. — Знам, че хората могат да лъжат, но е невероятно да те наблюдавам как го правиш. Направи го отново.

Усещам как лицето ми пламва.

— Аз не… аз…

— Хайде пак — повтаря той нежно. — Не се страхувай.

Само глупак не би се страхувал, каквото и да казва принцът. Той дойде тук, когато Мадок не си е у дома. Поиска да извикат конкретно мен. Намекна, че знае за Кардан — вероятно е видял как след битката Кардан дърпаше плитката ми. Какво иска?

Дишам твърде плитко и твърде бързо.

Дейн, който скоро ще стане върховен крал, има властта да ми осигури място в двора, властта да се противопостави на Мадок и да ме направи рицар. Само ако мога някак да го впечатля, той ще ми даде всичко, което поискам. Всичко, което смятах за изгубено.

Изправям гръб и поглеждам в сребристото сиво на очите му.

— Казвам се Джуд Дуарте. Родена съм на тринайсети ноември две хиляди и първа година. Любимият ми цвят е зеленото. Обичам мъглата, тъжните балади и покритите с шоколад стафиди. Не мога да плувам. Сега ми кажете коя част е лъжа? Излъгах ли изобщо? Защото това е важното в лъжите, никога да не знаеш.

Внезапно осъзнавам, че може би няма да приеме никаква клетва от мен след това малко представление. Той обаче изглежда доволен, усмихва ми се, сякаш е намерил рубин в пръстта.

— Е, кажи ми как баща ти използва този твой малък талант.

Примигвам объркана.

— Наистина? Не го използва. Колко жалко. — Принцът накланя глава, за да ме огледа. — Кажи ми за какво мечтаеш, Джуд Дуарте, ако това е истинското ти име. Кажи ми какво искаш.

Сърцето ми бумти в гърдите и се чувствам малко замаяна. Не може да е толкова лесно, нали? Принц Дейн скоро ще стане върховен крал и ме пита какво искам. Почти не смея да отговоря и все пак трябва.

— Аз… искам да стана ваш рицар — заеквам.

Той извива вежди.

— Това е неочаквано. И приятно. Какво друго?

— Не разбирам.

Сплитам ръце, за да не види как треперят.

— Желанието е странно нещо. Още щом бъде задоволено, то се променя. Ако получим златна нишка, започваме да искаме златна игла. Така че, Джуд Дуарте, питам те какво би искала след това, ако те направя част от свитата си.

— Да ви служа — отвръщам, все още объркана. — Да служа с меча си на короната.

Той махва с ръка.

— Не, кажи ми какво искаш ти. Поискай нещо. Нещо, което не си искала от никого.

Да не бъда вече смъртна — мисля си аз и после се ужасявам от себе си.

Не искам да искам това най-вече защото няма начин да го получа. Никога няма да стана една от тях.

Поемам си дълбоко дъх. Ако можех да го помоля за каквото и да било, какво щеше да е то? Разбирам опасността, естествено. Щом му кажа, той ще се опита да сключи сделка, а сделките на феите рядко са в полза на смъртните. Но възможността за власт трепти пред мен.

Мислите ми се насочват към огърлицата на шията ми, как собствената ми длан жилеше бузата ми и смеха на Оук.

Мисля за Кардан: Виждаш ли какво можем да сторим само с няколко думи? Можем да те омагьосаме да тичаш на четири крака и да лаеш като куче. Можем да те прокълнем да вехнеш по песен, която никога вече няма да чуеш, или за една мила дума от моята уста.

— Да не може да бъда омагьосана — казвам, опитвам се да звуча твърдо.

Опитвам се да не потрепна. Искам да изглеждам като сериозен човек, който сключва сериозни сделки.

Той ме гледа продължително.

— Ти вече имаш Истинското зрение, дадено ти е още като дете. Сигурно разбираш нашите порядки. Знаеш какви са талисманите: Посоляваш храната си и разрушаваш всяка магия в нея. Обръщаш чорапите си наопаки и няма да бъдеш отклонена от пътя си. Пълниш джобовете си със сушени плодове от калина и никой няма да може да повлияе на ума ти.

Последните няколко дни показаха колко крайно недостатъчни са тези предпазни средства.

— А какво ще стане, когато ми изпразнят джобовете? Какво ще стане, когато ми скъсат чорапите? Какво ще стане, когато пръснат солта ми в пръстта?

Той ме гледа замислено.

— Приближи се, дете.

Колебая се. Доколкото съм наблюдавала принц Дейн, знам, че той винаги се е държал благородно. Но наблюденията ми са крайно недостатъчни.

— Ела, ако ще ми служиш, трябва да ми вярваш.

Той се е навел напред в стола си. Забелязвам малките рогчета точно над челото му, разделят косата му от двете страни на царственото лице. Забелязвам силата на ръцете му и пръстена с печат, който сияе на един от дългите пръсти, на него е гравиран гербът на рода Грийнбрайър.

Ставам от облегалката на креслото и отивам пред него. Насилвам се да кажа:

— Не исках да показвам неуважение.

Той докосва синина на бузата ми, която не съм забелязала. Потрепвам, но не се отдръпвам.

— Кардан е разглезено дете. В двора е добре известно, че той петни рода си с пиене и жалки свади. Не, не възразявай.

Не възразявам. Питам се как така Гнарбон ми каза, че долу ме чака принц, но не и кой принц. Питам се дали Дейн не го е накарал да ми каже точно това. Един опитен стратег винаги чака подходящата възможност.

— Макар че сме братя, ние сме много различни. Аз никога не бих бил жесток с теб само заради удоволствието от това. Ако се закълнеш да ми служиш, ще бъдеш възнаградена. Но аз не те искам като рицар.

Сърцето ми се свива. Не биваше да се надявам, че един принц от Царството на феите се е отбил, за да сбъдне мечтите ми, но пък беше хубаво.

— Тогава какво искате?

— Нищо, което вече не си ми предложила. Искаш да ми дадеш клетвата и меча си. Приемам ги. Трябва ми някой, който може да лъже, някой с амбиция. Да стане мой шпионин. Да се присъедини към моя Двор на сенките. Мога да те направя по-могъща, отколкото някога си се надявала. Не е лесно за хората да живеят сред нас, но аз мога да го направя по-лесно за теб.

Позволявам си да седна на един стол. Това е като да си очаквал предложение за брак, а ти предлагат да станеш любовница.

Шпионин. Лъжец и крадец. Разбира се, той това мисли за мен, за смъртните. Разбира се, той смята, че само за това ме бива.

Мисля за шпионите, които съм виждала, за онова създание с нос като пащърнак и гърбица, с което Мадок разговаря понякога, или за облечената в сиво фигура, чието лице никога не съм зървала. Вероятно всички кралски особи имат шпиони, но без съмнение сред уменията им е и способността да се крият добре.

А аз наистина ще бъда добре скрита — пред очите на всички.

— Вероятно не такова бъдеще си си представяла — казва принц Дейн. — Няма да има лъскава броня или битки, но ти обещавам, че щом стана върховен крал, ако ми служиш добре, ще можеш да правиш каквото пожелаеш, защото кой би се противопоставил на върховния крал? И ще наложа забрана над теб, която ще те пази от омагьосване.

Седя съвсем неподвижно. Обикновено дарявани на смъртните в замяна на техните услуги, забраните осигуряват власт, с едно изключение, което те връхлетява, когато най-малко очакваш. Например да си неуязвим, освен за стрела, направена от сърцевината на глог, каквито по една случайност са стрелите, които най-големият ти враг предпочита. Или пък можеш да спечелиш всяка битка, но не ти е позволено да отказваш покани за вечеря, затова, ако някой те покани на вечеря точно преди битка, няма да можеш да се представиш добре на бойното поле. В общи линии, като всичко друго в Царството на феите, забраните са страхотни, но и гадни. Да, изглежда, само това ще получа.

— Забрана — повтарям аз.

Усмивката му става по-широка и след миг разбирам защо. Не съм казала „не“. Което означава, че мисля да се съглася.

— Но те няма да те спасят от нашите плодове и отрови. Помисли си добре. Мога да ти дам властта да запленяваш всеки, който те погледне. Мога да ти сложа едно петънце тук. — Той докосва челото ми. — И всеки, който го види, ще се влюби в теб. Мога да ти дам магическо острие, което реже звездна светлина.

— Не искам да бъда контролирана — почти прошепвам аз. Не мога да повярвам, че го казвам на глас, на него. Не мога да повярвам, че правя това. — Имам предвид магически. Дайте ми това и ще се справя сама с останалото.

Той кима веднъж.

— Значи, приемаш.

Плашещо е да си изправен пред такъв избор, избор, който променя всички бъдещи избори.

Толкова силно искам власт. А това е възможност да я получа, ужасяваща и леко обидна възможност, но все пак интригуваща. Дали щях да бъда добър рицар? Няма как да знам.

Може би нямаше да ми хареса. Да се размотавам вечно с броня и да ходя на скучни походи. Може би щеше да се налага да се сражавам с хора, които харесвам.

Кимам и се надявам да стана добър шпионин.

Принц Дейн се изправя и докосва рамото ми. Усещам шок при този контакт, като искра статично електричество.

— Джуд Дуарте, дъщеря на пръстта, от този ден насетне нито едно заклинание от Царството на феите няма да може да помъти ума ти. Нито една магия няма да движи тялото ти против волята ти. За всички, с изключение на онзи, който ти налага тази забрана. Сега никой няма да може да те контролира — казва той и спира за миг. — Освен мен.

Поемам рязко дъх. Разбира се, че тази сделка ще има и жило. Дори не мога да му се ядосам; трябваше да се досетя.

И все пак е вълнуващо да имаш защита. Принц Дейн е само един, а и той видя нещо в мен, нещо, което Мадок не може да види, нещо, което съм си спечелила сама.

Коленича на древния килим в кабинета на Мадок и се заклевам във вярност на принц Дейн.