Холи Блек
Жестокият принц (10)

9

Тарин не иска да ми каже какво й е казал принц Кардан. Настоява, че няма нищо общо с мен, че всъщност не бил нарушил обещанието си да не я държи отговорна за моето поведение, че трябва да забравя за това и да се тревожа за себе си.

— Джуд, откажи се.

Тя седи пред огъня в спалнята си, пие чай от коприва от глинена чаша с формата на змия, опашката й е завита и оформя дръжката. С ален халат е, за да отива на пламъците в огнището. Понякога, когато я погледна, ми се струва невъзможно нейното лице да е като моето. Тя изглежда толкова мека, толкова красива, като момиче от картина. Като момиче, което пасва в кожата си.

— Просто ми кажи какво ти каза — настоявам аз.

— Няма нищо за казване — отвръща Тарин. — Знам какво правя.

— И какво е то? — питам, извила вежди, но тя само въздиша.

Вече трети път водим този разговор. Аз не спирам да мисля как лениво се спуснаха миглите на Кардан над черните му очи. Той изглеждаше ликуващ, самодоволен, сякаш е искал точно това — юмрукът ми да стиска жакета му. Сякаш ако го ударя, ще е, защото той ме е принудил да го сторя.

— Ще те тормозя и по хълмовете, и по долините — казвам аз, като я бутам по ръката. — Ще те преследвам от скала на скала през всичките три острова, докато не ми кажеш нещо.

— Мисля, че и двете ще го понасяме по-добре, ако няма кой да го види — казва тя, после отпива от чая си.

— Какво? — Изненадана съм и не знам какво да й отвърна. — За какво говориш?

— Казвам, че ще ми е по-лесно да ме закачат и да ме разплакват, ако ти не знаеше за това. — Тя ме гледа дълго, сякаш преценява колко истина мога да поема. — Не мога да се преструвам, че всичко е наред, ако ти си видяла какво всъщност се е случило. Понякога това ме кара да не те харесвам.

— Не е честно! — възкликвам аз.

Тя свива рамене.

— Знам. Затова ти го казвам. Няма значение какво ми е казал Кардан и аз искам да се преструвам, че не се е случило, затова искам и ти да се преструваш заедно с мен. Без напомняния, без въпроси, без предупреждения.

Засегната, аз ставам и тръгвам към полицата над камината, облягам глава на резбования камък. Не знам колко пъти ми е казвала, че е глупаво да се заяждам с Кардан и приятелите му. И все пак, ако се вярва на думите й сега, този следобед не плачеше заради мен. Което означава, че и тя някак се е забъркала с тях.

Тарин много я бива да дава съвети; но не съм сигурна, че сама ги следва.

— И какво точно искаш да правя? — питам аз.

— Искам да оправиш нещата с него — отвръща. — Принц Кардан държи цялата власт. Няма как да го победиш. Колкото и смела и умна или дори жестока да си, Джуд. Прекрати това, преди да си пострадала наистина.

Поглеждам я неразбиращо. Вече ми се струва невъзможно да избегна яростта на Кардан. За това вече е твърде късно и всички мостове са изгорени.

— Не мога — казвам.

— Чу какво каза принцът при реката. Той просто иска да се откажеш. Засягаш гордостта му и уронваш статута му, като се държиш, сякаш не се страхуваш от него. — Тя ме хваща за китката и ме дърпа към себе си. Усещам острата миризма на билки в дъха й. — Кажи му, че е победил и ти си загубила. Това са само думи. Не е нужно да го мислиш.

Клатя глава.

— Не се бий с него утре — продължава тя.

— Няма да се оттегля от турнира.

— Дори ако той ти спечели само още един враг? — пита тя.

— Дори тогава.

— Направи нещо друго — настоява Тарин. — Намери начин. Оправи нещата, преди да е станало твърде късно.

Мисля за всичко онова, което не иска да ми каже, за всичко, което ми се ще да знам. Но тъй като тя настоява да се преструвам, че всичко е наред, мога само да преглътна въпросите си и да я оставя до огъня.

 

 

В стаята си откривам, че дрехите ми за турнира са на леглото, ухаят на върбинка и лавандула.

Туниката е леко подплатена и е бродирана с метална нишка. Украсата е полумесец, обърнат като купа, с капка червено на единия му рог и кинжал под всичко това. Гербът на Мадок.

Не мога да облека тази туника утре и да се проваля, не и без да опозоря рода си. И макар че щях да изпитам леко удоволствие, ако изложа Мадок, като отмъщение, че ми отказва Рицарството, така ще посрамя и себе си.

Това, което трябва да сторя, е да държа главата си сведена. Да се представя прилично, но не и запомнящо се. Да позволя на Кардан и приятелите му да блеснат. Да не показвам уменията си, за да изненадам двора, когато Мадок ми позволи да се боря за рицарско звание. Ако това някога се случи.

Точно това би трябвало да направя.

Хвърлям туниката на пода и лягам под завивките, дърпам ги над главата си така, че става леко задушно. Дишам собствения си топъл дъх. Заспивам.

Следобед, когато ставам, дрехата е смачкана и мога да виня само себе си за това.

— Ти си глупаво дете — казва Татерфел, докато сплита косата ми на стегнати плитки на воин. — С памет колкото на врабче.

Докато вървя към кухните, срещам Мадок в коридора. Облечен е изцяло в зелено и е стиснал мрачно устни.

— Почакай малко — казва той.

Аз го правя.

Той се мръщи.

— Знам какво е да си млад и да жадуваш за слава.

Прехапвам устна и мълча. Все пак не ме е попитал нищо.

Стоя там и го гледам. Котешките му очи се присвиват. Между нас има толкова неизречени неща — толкова причини да бъдем просто като баща и дъщеря, но така и никога не влязохме напълно в тези роли.

— След време ще разбереш, че така е било най-добре — казва той накрая. — Наслади се на битката.

Покланям се ниско и тръгвам към вратата, забравила за кухните. Искам само да се махна от къщата, от напомнянето, че няма място за мен в двора, няма място за мен в Царството на феите.

Това, което ти липсва, няма нищо общо с опита.

 

 

Летният турнир се провежда в края на една скала на Инсуиъл, Злочестия остров. Достатъчно далече е, за да ида с кон, светлосиня кобила, която стои до една от жабите в конюшнята. Жабата ме гледа със златните си очи как оседлавам кобилата и се качвам на гърба й. Пристигам на терена с леко закъснение, притеснена и гладна.

Вече се събира тълпа около покритата ложа на върховния крал Елдред и останалите кралски особи. Развяват се дълги кремави знамена със символа на краля — дърво, което е наполовина обсипано с бели цветове и наполовина с тръни, под него висят корените му, а отгоре има корона. Обединението на дворовете на светлите и тъмните елфи и на дивите феи под една корона. Мечтата на рода Грийнбрайър.

Най-големият син, принц Бейлкин, се е изтегнал на резбован стол с трима слуги около него. Сестра му принцеса Рия, ловджийката, седи до него. Оглежда бъдещите съперници, които се подготвят за турнира.

Вълна от паника ме залива, когато виждам напрегнатото й изражение. Толкова много исках да избере мен за един от рицарите си. И макар че вече не може, ме завладява страх, че не съм в състояние да я впечатля. Вероятно Мадок беше прав. Може би ми липсва инстинкт на убиец.

Но ако днес не дам всичко от себе си, никога няма да разбера дали съм достатъчно добра.

Групата ми е първа, защото сме най-младите. Все още се обучаваме и използваме дървени мечове вместо стоманени, за разлика от онези след нас. Схватките ще продължат целия ден, накъсвани от представления на бардове, няколко демонстрации на магия, на умението на стрелците и други подобни. Усещам миризмата на вино с билки във въздуха, но все още не и парфюма на турнирите — прясна кръв.

Фанд ни строява в две редици, подава ни ленти за ръцете в сребристо и златно. Синята й кожа е дори по-искрящо лазурна под яркото небе. Бронята й също е в оттенъци на синьото, от океанско до боровинково, препасана със зелена лента през нагръдника. Тя ще изпъква, както и да се представи, което е пресметнат риск. Ако се представи добре, публиката няма как да не забележи.

Докато се приближавам към другите ученици с тренировъчните мечове, чувам как някой шепне името ми. Оглеждам се притеснено и осъзнавам, че сега съм преценявана по друг начин. Ние с Тарин винаги сме били забележими, тъй като сме смъртни, но това, което ни кара да изпъкваме, е същото, което ни прави недостойни за внимание. Днес обаче не е така. Елфите като че ли са стаили дъх в очакване да видят какво ще е наказанието ми, задето вдигнах ръка срещу Кардан предишния ден. Чакат да видят какво ще сторя.

Оглеждам полето за Кардан и приятелите му, те са със сребърни ленти на ръцете. Кардан е със сребро и на гърдите — сияещ нагръдник, който се закача на раменете и изглежда по-скоро за украса, отколкото за защита. Валериан ми се хили подигравателно.

Не му доставям удоволствието да отвърна на усмивката.

Фанд ми дава златна лента и ми казва къде да застана. Ще има три рунда бойна игра и два отбора. Всеки отбор има кожено наметало за защита — едните от жълт елен, а другите от сребърна лисица.

Пия малко вода от калаената гарафа, оставена за участниците, и започвам да загрявам. Стомахът ме боли от липсата на храна, но вече не се чувствам гладна. Призлява ми от нерви. Опитвам се да не обръщам внимание на нищо друго, освен на упражненията, които правя, за да разгрея мускулите си.

А после става време. Излизаме на полето да поздравим върховния крал, макар че Елдред още не е пристигнал. Тълпата не е толкова многобройна, колкото ще стане по залез. Принц Дейн е тук обаче, до него стои Мадок. Принцеса Елоуин удря замислено по струните на лютнята си. Виви и Тарин са дошли да гледат, но не виждам Ориана и Оук. Виви размахва един шиш с блестящ плод и разсмива принцеса Рия.

Тарин ме гледа напрегнато, сякаш се опитва да ме предупреди с поглед.

През първата битка се бия в отбрана. Избягвам Кардан. Не припарвам до Никасия, Валериан или Лок дори когато Валериан поваля Фанд в прахта. Дори когато Валериан разкъсва нашата еленова кожа.

Все пак не правя нищо.

После сме призовани на бойното поле за втората битка.

Кардан върви зад мен.

— Днес си много кротка. Да не би сестра ти да ти се скара? Тя много жадува за нашето одобрение. — Изритва с ботуша си покритата с детелини земя и вдига буца пръст. — Предполагам, че ако я бях накарал, щеше да се търкаля с мен по земята точно тук, докато бялата й рокля не позеленее, а после ще ми благодари, че съм й оказал честта. — Усмихва се жестоко, наведен над мен, сякаш споделя тайна. — Не че ще съм първият, който й е правил роклята зелена.

И тогава всичките ми добри намерения се изпаряват. Кръвта ми пламва, кипва във вените ми. Нямам много власт, но ето какво имам — мога да го предизвикам. Кардан може и да иска да ме нарани, но аз ще го накарам да ме нарани по-лошо. Защото се предполага, че играем на война. Когато ни призовават да заемем местата си, аз играя. Играя с всички сили. Моят тренировъчен меч се стоварва на нелепия нагръдник на Кардан. Рамото ми се блъска в рамото на Валериан така силно, че той залита назад. Нападам отново и отново, удрям всеки, който носи сребърна лента. Когато войната приключва, окото ми е насинено, коленете ми са ожулени, а златните са победили във втората и третата битка.

Ти не си убиец — каза Мадок.

Точно сега имам чувството, че мога да бъда.

Тълпата аплодира и сякаш внезапно се събуждам от сън. Забравила съм за тях. Едно пикси хвърля цветчета по нас. От трибуната Виви ме поздравява с бокала си, а принцеса Рия ръкопляска любезно. Мадок вече не е в кралската ложа. Бейлкин също го няма. Върховният крал Елдред е там обаче, седи на леко издигната платформа, говори с Дейн и изглежда разсеян.

Цялата се разтрепервам, адреналинът се изцежда от мен. Придворните, които очакват по-добрите битки, оглеждат синините ми и оценяват смелостта ми. Като че ли никой не изглежда особено впечатлен. Направих всичко, на което съм способна, бих се с всички сили, и не беше достатъчно. Мадок дори не е останал да гледа.

Раменете ми увисват.

Кардан ме чака, когато излизам от бойното поле. Внезапно съм поразена от ръста му, от арогантната му усмивка, която носи като корона. Той сякаш ще изглежда като принц дори ако е облечен с дрипи. Стиска лицето ми, пръстите му се разперват към шията ми. Усещам дъха му на бузата си. Другата му ръка ме хваща за косата и я навива като въже.

— Знаеш ли какво означава „смъртен“? Означава роден да умре. Означава заслужаващ да умре. Точно това си ти, това те определя, умирането. И все пак се изправяш пред мен, решена да ми се противопоставиш, макар че вече гниеш отвътре, ти, разпадащо се смъртно създание. Кажи ми, наистина ли си мислиш, че можеш да ме победиш? Да победиш принц от Царството на феите?

Преглъщам с усилие.

— Не.

Черните му очи блестят от гняв.

— Значи, не си напълно лишена от някакъв животински разсъдък. Добре. А сега се моли за прошка.

Правя крачка назад и се дърпам, опитвам се да се освободя от хватката му. Той държи плитката ми, взира се в лицето ми с жаден поглед и лека, ужасна усмивка. После отваря ръка и ме пуска, а аз залитам. Няколко кичура от косата ми изпърхват във въздуха.

С периферното си зрение виждам, че Тарин стои с Лок близо до мястото, където други рицари обличат броните си. Гледа умолително, сякаш тя е тази, която има нужда от спасяване.

— Падни на колене — казва Кардан, който изглежда безкрайно доволен от себе си. Яростта му се е превърнала в самодоволство. — Моли се. Но хубаво. Цветисто. Достойно за мен.

Другите благороднически деца стоят около нас с подплатените си туники и с тренировъчните мечове, гледат, надяват се падението ми да е забавно. Това е шоуто, което очакват, откакто му се опълчих. Това вече не е игра на война; това си е истинско.

— Да се моля? — повтарям аз.

За миг той изглежда изненадан, но изненадата бързо е заменена от още по-голяма злоба.

— Ти ми се опълчи. Повече от веднъж. Единствената ти надежда е да паднеш по очи и да молиш за милост пред всички. Направи го или ще продължавам да те наранявам, докато не остане нищо за нараняване.

Мисля за тъмните форми на никситата във водата и за момчето на пира, което пищеше заради разкъсаното си крило. Мисля за сълзите по лицето на Тарин. Мисля си как Рия никога няма да ме избере, как Мадок дори не изчака да види края на битката.

Не е срамно да се предадеш. Както каза Тарин, това са само думи. Не е нужно да го мисля. Мога да излъжа.

Започвам да се навеждам към земята. Ще свърши бързо, всяка дума ще горчи в устата ми и после ще свърши.

Отварям уста, обаче не излиза нищо.

Не мога да го направя.

Вместо това клатя глава заради тръпката, плъзваща през мен, породена от лудостта, която смятам да извърша. Това е тръпката, когато скачаш, без да можеш да видиш земята под себе си, преди да осъзнаеш, че това се нарича падане.

— Мислиш си, че можеш да ме унижаваш, че можеш да ме контролираш? — казвам, взирайки се в черните му очи. — Е, аз пък мисля, че си глупак. Откакто започнахме да се обучаваме заедно, все се опитваш да ме накараш да се чувствам по-нисша от теб. И за да угодя на егото ти, аз наистина се превърнах в такава. Смалих се, вечно държах главата си сведена. Но това не ти беше достатъчно, за да оставиш мен и Тарин на мира, така че няма да го правя повече. Ще продължа да ти се опълчвам. Ще те засрамвам с непокорството си. Ти ми напомни, че съм просто смъртна, а ти си принц от Царството на феите. Е, нека аз ти напомня какво означава това: ти имаш много за губене, а аз нищо. Накрая може да победиш, може да ме омагьосаш или да ме нараниш, да ме унизиш, но ще се погрижа да изгубиш всичко, което мога да ти отнема по пътя си надолу. Обещавам ти — изкрещявам, — това е най-малкото, което мога да сторя.

Кардан ме гледа, сякаш ме вижда за първи път. Гледа ме, сякаш никой не му е говорил така. Може би наистина никой не му е говорил така.

Извръщам се от него и си тръгвам, почти очаквам да ме сграбчи за рамото и да ме повали на земята, почти очаквам да намери огърлицата от плодове на калина на шията ми, да я откъсне и да изрече думите, които ще ме накарат да пълзя пред него и да се моля въпреки всичките ми приказки. Но той не казва нищо. Усещам погледа му с гърба си, космите по тила ми настръхват. Единственото, което мога да сторя, е да не се затичам.

Не смея да погледна към Тарин и Лок, но виждам, че Никасия се е втренчила в мен с отворена уста. Валериан изглежда яростен, стиснал е юмруци.

Минавам покрай шатрите на турнира към каменен фонтан, където наплисквам лицето си с вода. Навеждам се и започвам да чистя чакъла от коленете си. Краката ми са сковани и цялата треперя.

— Добре ли си? — пита Лок, който ме гледа с жълто-кафявите си лисичи очи.

Дори не съм чула, че е зад мен.

Не съм.

Изобщо не съм добре, но той няма откъде да го знае и не биваше да пита.

— Какво ти пука? — сопвам се.

Гледа ме така, че се чувствам по-жалка от всякога.

Той се обляга на фонтана и на устните му се разлива ленива усмивка.

— Ами просто беше забавно.

— Забавно? — питам разярена. — Мислиш, че е било забавно?

Той клати глава, още ухилен.

— Не, забавно е как си му влязла под кожата.

Отначало не съм сигурна, че съм го чула правилно. Едва не го питам за кого говори, защото не мога да повярвам, че би признал, че висшият и могъщ Кардан изпитва нещо.

— Като треска ли? — питам аз.

— Ама от желязо. Никой друг не го тормози така като теб.

Той взема една кърпа и я мокри, после кляка до мен и внимателно бърше лицето ми. Поемам рязко дъх, когато студената кърпа докосва чувствителната кожа около насиненото ми око, но той е много по-нежен, отколкото бих могла да бъда аз. Изглежда сериозен и концентриран върху това, което върши. Като че ли не забелязва, че се взирам в него, в дългото лице и острата брадичка, къдравата червеникавокафява коса, в миглите, които улавят светлината.

После забелязва. Поглежда ме и аз отвръщам на погледа му, и това е най-странното, защото не съм вярвала, че Лок някога би забелязал такава като мен. Но ме забелязва. Онази вечер в двора ми се усмихна, сякаш споделяме тайна. Усмихва ми се и сега, сякаш споделяме друга.

— Задръж я — казва той.

Мисля за думите му. Наистина ли го каза сериозно?

Докато се връщам при турнира и сестрите си, не мога да спра да мисля за шокираното изражение на Кардан и за усмивката на Лок. Не съм напълно сигурна кое е по-вълнуващо и кое е по-опасно.