Стив Бери
Малтийска следа (66)

64

Малоун гледаше нагоре към Люк Даниълс. Който се усмихваше. Както и можеше да се очаква от него.

— Май яко си се набутал — каза Люк.

— Може и така да се каже. Сам съм си виновен, но от това не ми става по-леко.

Той вече бе огледал дъното на ямата, като си светеше с телефона. Сигнал нямаше. Което не беше чудно предвид количеството скала наоколо. Двата трупа бяха паднали един върху друг, а лопатата — малко встрани. А както бе подозирал, един участък от пода изглеждаше прясно разкопан и след това заринат — цветът и плътността на почвата бяха различни. Но това се нуждаеше от по-подробно изследване.

— Откъде знаеше, че ще дойда? — попита Люк отгоре.

— Не знаех. Но допусках, че в един момент ще говориш или със Стефани, или с уредника на катедралата и единият или другият ще те насочи накъде съм тръгнал. Стефани ми каза за Лора Прайс и какво си направил.

— Ведомството искаше Полукс Гало мъртъв. Имаш ли представа защо?

— Всъщност имам няколко теории по въпроса. Видя ли някой да си тръгва от тук?

— Един мъж — отвърна Люк. — Носеше пътна чанта и сгъваем стол. Но беше далече и не видях кой е.

— Допускам, че е тръгнал за летището и от там за Рим.

— Значи кардиналът?

Малоун огледа зловещата сцена пред себе си, полузакрита от мрака. После посегна към лопатата.

— Там някъде има въже — каза той. — Слез по него.

Люк го послуша и спусна въжето през ръба в зиналата пред краката му черна яма. Не че изгаряше от нетърпение да се озове в поредна дупка в земята, но си каза, че Малоун сигурно има причина да иска това от него.

— Тук е доста пренаселено, не смяташ ли? — каза той, като видя двата трупа на дъното.

— Да ги отместим встрани. Интересува ни това, което е под тях.

Те издърпаха труповете настрана. Малоун извади телефона си и включи фенерчето. Люк видя, че пръстта под тях е рохкава.

— Някой е копал? — попита той.

— Така изглежда.

Малоун коленичи и заразравя почвата с лопатата.

— Какво мислиш, че има отдолу?

— Не „какво“. Кой.

— Какво става тук?

Малоун продължаваше да копае.

— Когато бях дете, една нощ с група приятели си бяхме направили бивак в гората. Аз бях най-малкият, на десет, и тогава за пръв път спах под открито небе. След като вдигнахме палатките и вечеряхме, останалите ме заведоха до една тъмна поляна и ми дадоха калъфка от възглавница. Казаха ми, че в полето имало лалугери, които излизали през нощта да си търсят храна. Били страхотни на вкус, месото им било като пилешко или пуешко. Искаха да хванат един и да го опекат, затова ме научиха да квича като лалугер, адски смешен и противен звук. Казаха ми да се оглеждам и да квича, и като дотича лалугер, да го захлупя с калъфката от възглавница. После ме оставиха сам в тъмното, като ми казаха, че ще подкарат лалугерите към мен, за да станело по-лесно. Аз се хванах като пълен глупак и останах насред поляната да издавам този идиотски звук и да чакам лалугера, докато те ме гледали иззад дърветата и изпокапали от смях.

Люк се изсмя.

— Звучи ми като нещо, на което и аз бих повярвал. И колко лалугера хвана?

— Знаеш отговора. Те ме бяха изпързаляли. Както и сега. Знаеш ли какво правя тук? Ловя лалугери.

Той спря да копае.

— Напипах нещо.

Люк се приближи и двамата започнаха да разчистват пръстта.

— Мъжът, който си е тръгнал от тук, е бил Полукс Гало — каза Малоун. — Той застреля тези двамата, без да му мигне окото, след като ги накара да се молят заедно. Не подозираше, че съм тук долу. Ако знаеше, щеше да застреля и мен. Но аз съобразително си мълчах.

Изпод пръстта се показа човешка кожа. Гръден кош. Разчистиха още малко, докато се появи лицето. Кастор Гало.

— Единственото логично обяснение — каза Малоун — е, че Полукс ще се пробва да стане папа. Ще се представи за брат си. Аз го видях. Беше се променил физически. Подстриган. Избръснат. Сега е кардинал.

— Доста дръзко, трябва да му признаем.

— Чух, че и ти си имал интересна нощ — каза Малоун. — Потопил си яхта. Елиминирал си четирима мъже.

Той замълча. Премисляше нещо.

— Какво има?

— Гало няма представа, че го дебнем. Ти си го видял да излиза. Имаше ли вид да бърза?

— Не, ни най-малко.

— Това означава, че имаме предимство. Той смята, че теренът е чист, а нас вече ни няма. За него сме невидими.

Малоун започна да зарива ямата.

— Трябва да оставим всичко, както е било, за да не се досети някой, че сме идвали тук.

Люк го посочи с пръст, припомняйки си нещо.

— Ти обичаш да се правиш на труп.

— Има си своите предимства.

 

 

Полукс гледаше през прозореца. Слънцето бе изгряло над Южна Италия, докато самолетът снижаваше към летището. След като прочете двата пергамента, превеждайки си наум, той прегледа по-подробно съдържанието на флашката и запомни много от срамните тайни на кардиналите. При първия удобен случай щеше да започне да използва наученото. За разлика от Кастор той не познаваше лично тези хора, но щеше да се преструва.

В далечината той видя купола на „Свети Петър“, огрян от изгряващото слънце. Впечатляваща гледка, дори от километри. С право бе смятан за най-знаменитото произведение на ренесансовата архитектура. И макар да не беше нито център на енория, нито катедрален храм, базиликата си бе спечелила световна слава като най-великото светилище на християнството.

Един ден същото би могло да се каже и за Кастор Гало. Неизвестният кардинал, издигнал се до велик папа. Колко иронично, че дори след пълното преобразяване той все още зависеше от Кастор за окончателния си успех! Но поне сега изцяло владееше положението. Какъв ли папа щеше да бъде? Трудно бе да се каже. Той не вярваше в нищо и не се интересуваше от религията освен като инструмент за лично облагодетелстване. Слава богу, бе изучавал Църквата в детайли и се бе вслушвал в безбройните налудничави тиради на Кастор. Беше готов за лидер. И скоро щеше да стане. Понеже беше целеустремен прагматик.

Константиновият дар му бе отворил очите като идеална рецепта за религия. Първо, изработване на стройна доктрина, наречена „Нов завет“, с подбрани евангелия, насочени към маса от вярващи в нещо универсално и непреходно. Точно както бяха постъпили епископите в Никея. След това — обявяване на всички останали религиозни вярвания за еретични и недостойни за внимание и отлъчване на отказващите да повярват в новата доктрина. А за да се подсили догмата — въвеждане на понятие за грях, който, ако не бъде опростен, обрича душата на вечно проклятие в пламъците на ада. Нищо че в Стария завет не се споменава нищо подобно. Достатъчно е да го измислим за Новия, след което да го използваме с цел насаждане на лоялност и покорство.

Най-бързият начин за спечелване доверието на миряните е да се обяви, че всеки човек се ражда в грях, унаследен като възмездие за грехопадението на Адам. За да се пречисти от този първороден грях, индивидът трябва да се подложи на свето кръщене, каквото може да извърши само ръкоположен от Църквата свещеник. Който не се освободи от греха, се обрича на вечни мъки в ада. За да държи хората в доживотно подчинение, Църквата трябва да измисли още свещени тайнства. Свето причастие за децата. Миропомазване при навлизане в пубертета. Църковен брак. Последно причастие за умиращите. Тотален контрол от люлката до гроба върху всички аспекти на човешкия живот, като всяко важно събитие преминава при спазване на църковната доктрина. Междувременно свещеното тайнство на изповедта позволява временно пречистване от греховете и избягване на ада. Като опрощението на греха, разбира се, идва от един-единствен източник. Църквата.

Ако даден индивид, група или народ, или който и да било се надигне срещу статуквото, подобно несъгласие трябва да се изкоренява и наказва по най-безмилостния възможен начин, включително чрез изтезания, екзекуции и геноцид.

Ако времената изискват промяна, нека тя се извърши. Всички учения да се адаптират според нуждите. Както и става. Неведнъж. Като се започне от Никейския и се продължи с останалите общоцърковни събори и безбройните папски укази. Промяната е нещо добро, стига да не става прекалено бързо, бе предупредил Константин.

За да се предопредели изходът от всеки дебат, папата да се обяви за непогрешим, за неспособен на грях. Това определено му допадаше. Но дори да сгреши, за това да се обвини дяволът. Още едно от творенията на Новия завет. Измисленият архивраг, върху който да се стоварват всички вини. Благочестивите миряни трябва да вярват, че вслушването в гласа на дявола им осигурява еднопосочен билет за ада.

Каква идеална самовъзпроизвеждаща се концепция. При това никой, до появата на Мартин Лутер през XVI в., не бе дръзнал да я оспори.

Дори първите думи на тъй наречената Господня молитва си бяха чисто лицемерие.

Отче наш, който си на небето…

Какво небе? В Стария завет не се споменаваше такова място. То съществуваше само защото бащите на Църквата бяха държали да се отличават от евреите. Затова бяха поставили своя Бог на небето. Освен това, ако бяха казали на народа, че Божието царство е във всеки един от тях, както пишеше в Библията, нямаше да мине много време, преди дори неграмотните да разберат, че от Църквата няма нужда.

Каква страхотна концепция! Толкова ефективно замислена и изпълнена, че дори днес, векове по-късно, малцина си даваха сметка откъде започва всичко. Което правеше Константиновият дар чиста отрова.

Той бе виждал статистиката. Броят на католиците намаляваше с двуцифрен процент годишно. От оставащите по целия свят вярващи католици едва 20% ходеха редовно на църква. И, което бе още по-шокиращо, според едно неотдавнашно проучване от 20-те процента богомолци 80% бяха на мнение, че хората би трябвало да стигнат до свои собствени духовни убеждения извън официалната религия.

Слава богу, те никога нямаше да разберат. След като конклавът приключеше и той станеше папа, Константиновият дар щеше да бъде изгорен. Никой и нищо нямаше да застрашава престола му. Но дотогава Полукс трябваше да го запази. За всеки случай.